Станимир

„Борбата не е лошо нещо. В нея се показва силата на човека. Човек някой път трябва да се бори. Често юнаците се борят, да се покаже кой е по-силен. Човек в себе си се бори със злото. И трябва да се бори по всичките правила. И тогава може да се развие неговият характер – когато доброто има сила да побеждава злото. Ако в тебе една добра мисъл не може да победи една лоша мисъл, една неорганизирана мисъл, тогава твоите мисли не са силни; ако в тебе едно добро чувство не може да победи едно лошо чувство, то тогава в тебе Божественият свят слабо действа; и ако в тебе една добра постъпка не може да победи една лоша постъпка, ти си на слабата страна. Искате някой път да знаете кога сте силни. Силни сте, когато добрите ви постъпки побеждават лошите, когато добрите ви чувства и мисли побеждават лошите мисли и чувства. Лошото съществува извън човека. Човек отпосле е дошъл в този неорганизиран свят.“
Единствен цяр

„Казват: „Животът е борба“. И мъжът, като се ожени, казва: „Животът е борба“. А с кого воюва? С жена си, и жената – с мъжа си. Народят им се деца, и те четат девиза: „Животът е борба“, и си казват: „Е, ами ние с кого ще се борим – братчетата със сестричетата“. И започва борба, хванат се за косите и като се разплачат, хайде при мама и при тате. Хората имат девиз! Като нямат истински противник, те си го създават – мъж с жена, брат със сестра, свещеник със своите пасоми, учител с учениците си. Ето хора, които не разбират живота. Борба трябва да съществува, обаче с онази природа, която трябва да се подчини. Когато предстои да разрушим известна скала в планината, да пробием тунел, разбирам да действаме така, но да употребим тия средства в организирано общество, не разбирам. Туй показва, че хората не разбират отношението, което съществува между тях и техния Дух, задачите, които им налага последният.“
Явлението на Духа

„От 8000 години светът е в непрекъсната борба, даже и между най-малките животинки. Съвременните хора наричат, че животът е борба. В борбата е животът. Това е един необходим импулс за живота.“
Десен и ляв път

„Казвам: Истинският човек може да се прояви само при една вътрешна борба. Тъй, както днес е организиран, човек не може да се прояви, ако не се натъкне на тази вътрешна борба в себе си. Това е неизбежен закон. Ако животът ви е хармоничен, вие ще бъдете в положението на непроявени житни зърна в хамбара. Този живот не може да се сравни даже и с живота на кристалите. Докато са в хамбарите, житните зърна са мъртви, в спящо състояние. Щом стане някакво стълкновение между тия зърна, животът в тях започва. Тази борба, това стълкновение може да е малко, но то е начало на живот. Колкото малка да е вътрешната борба в човека, била тя за добро или зло, радвайте се; тя е посещение от невидимия свят. Невидимият свят е обърнал внимание на вас. Той изпраща малък ветрец към вас, да ви поразхлади, да понаведе клончетата ви наляво, надясно, да се поборите малко. Такъв е законът на равновесието. Когато някоя външна или вътрешна сила дойде върху човека, той излиза от своето равновесие, но за да не го изгуби, наклонява се ту надясно, ту наляво. Обаче целта не е да вървиш нито наляво, нито надясно, но да запазиш равновесието си и да вървиш нагоре. Следователно вътрешната борба в човека е важен психологически закон, необходим в живота на човека, за урегулиране на силите в него, за запазване на равновесието. Всеки човек има равновесие, но не го задържа за дълго време. Рече ли да предприеме нещо добро, веднага един глас ще му каже: „Отложи това нещо за друг път! Днес условията не са благоприятни, не му е времето сега“. Аз пък казвам: Не отлагайте нито за един час! Всякакво отлагане е губене на време, губене на сили. Решите ли да направите нещо, приложете го. И в съдилищата често отлагат делата. Какво се постига с отлагането? Разноските се увеличават, времето се губи, хората се разтакават нагоре-надолу и в края на краищата се изгубват благоприятните условия. Никакво отлагане! Когато човек отлага нещата, той мисли, че утрешният ден ще му донесе по-добри условия, но винаги остава излъган.“
Възможни постижения

„Що се отнася до живота на миналото, там е пълен с отрицателни прояви, а сегашният води човека към положителното. Като наблюдавате детето, вие виждате в него и двата живота: миналия и настоящия. Когато миналият живот се проявява, детето изглежда като старец. Щом се прояви настоящият живот, лицето на детето става светло и красиво. Божественото е в настоящето. Миналият и сегашният живот в човека са в постоянна борба. Слушате някой да казва, че иска да направи едно добро, да се прояви. На другия ден го виждате с потъмняло лице, недоволен от себе си и казва: „Тази работа не е за мене“. Той ту пада, ту става, докато един ден се освободи от старото и влезе в новия живот. Борбата, която става в човека, е неизбежна. Не се смущавайте от тази борба. Както сте създали миналото, така трябва да го подчините на новото, да му станете господари. Спасението седи в това, да станете господари на миналото. Какво значи да стане човек господар на своето минало? Това значи да преодолее всички спънки, всички мъчнотии, които той сам е създал. Мъчнотиите, спънките и слабостите на човека са остатъци от неговия минал живот. От желанието и съзнанието на човека зависи справянето му с мъчнотиите на неговия живот.“
Правилно разрешаване

Из „Опуленс – закон за възможностите в живота”, статия от Боян Боев



Из "Разговори на Ел Шадай"

Злото си съществува. Не бива да се отрича неговото съществуване, пък било то и относително. Доброто, което проявяваме, също е относително. Единна е само същността на нещата. В проявения свят всичко е троично, а по природа – дуално, т.е. породено от две начала.

Доброто е безкрайно. Можем да проявяваме доброто, но никога няма да достигнем предела на възможностите в това отношение.Да се бориш за доброто, не означава, че доброто е слабо. „Слабо“ е относително понятие, само по себе си без стойност. Борбата за доброто означава неговото утвърждаване. Лесните неща нямат стойност. Погледни на борбата от тази гледна точка. Борбата не означава да мразиш препятствията, а просто да полагаш необходимите усилия за да ги преодолееш. Животът е борба, и винаги ще бъде, колкото и да не се приема тази дума от мнозина. Това не е в противоречие с духовността. Старите, изживели времето си форми трябва да бъдат разрушени, за да може животът да се прояви в нови и по-подходящи. Старите форми обаче не си отиват от само себе си, а се борят с всички сили за съществуването си. Пример за това са всички навици, предразсъдъци и илюзии. Та дори и най-елементарното движение среща своето съпротивление, т.е. имаме борба.

Между семейството и обществото има съответствие. Първо е индивидуалността, после семейството и след това обществото. Т.е. ценностите първо трябва да се приложат индивидуално, после съвместно от членовете на семейството. Обществото може да се разглежда като едно семейство, но в по-голям мащаб. Това разбира се ще стане в бъдеще. Разграничаването на индивидуални, семейни, религиозни, духовни и др. ценности е малко заблуждаващо. Ценностите са едни и същи, като разликата е единствено в кръга и броя на прилагащите ги. Всяка ценност, която може да се определи като специфична за определена група, има своя аналог в друга група. Например уважението към брачния партньор има за съответствие уважението към себе си в индивидуален план, уважението към човека и към човечеството – в глобален. Това не са различни ценности, а различни степени, форми на проявление на една и съща ценност. Същото може да се отнесе и към други семейни ценности – загриженост към членовете на семейството; зачитане на тяхната личност и индивидуална независимост; способност да ги разбереш и да се поставиш в тяхната позиция (т.е. съпричастност) и др.

Между семейството и обществото има съответствие. Първо е индивидуалността, после семейството и след това обществото. Т.е. ценностите първо трябва да се приложат индивидуално, после съвместно от членовете на семейството. Обществото може да се разглежда като едно семейство, но в по-голям мащаб. Това разбира се ще стане в бъдеще. Разграничаването на индивидуални, семейни, религиозни, духовни и др. ценности е малко заблуждаващо. Ценностите са едни и същи, като разликата е единствено в кръга и броя на прилагащите ги. Всяка ценност, която може да се определи като специфична за определена група, има своя аналог в друга група. Например уважението към брачния партньор има за съответствие уважението към себе си в индивидуален план, уважението към човека и към човечеството – в глобален. Това не са различни ценности, а различни степени, форми на проявление на една и съща ценност. Същото може да се отнесе и към други семейни ценности – загриженост към членовете на семейството; зачитане на тяхната личност и индивидуална независимост; способност да ги разбереш и да се поставиш в тяхната позиция (т.е. съпричастност) и др.

Между семейството и обществото има съответствие. Първо е индивидуалността, после семейството и след това обществото. Т.е. ценностите първо трябва да се приложат индивидуално, после съвместно от членовете на семейството. Обществото може да се разглежда като едно семейство, но в по-голям мащаб. Това разбира се ще стане в бъдеще. Разграничаването на индивидуални, семейни, религиозни, духовни и др. ценности е малко заблуждаващо. Ценностите са едни и същи, като разликата е единствено в кръга и броя на прилагащите ги. Всяка ценност, която може да се определи като специфична за определена група, има своя аналог в друга група. Например уважението към брачния партньор има за съответствие уважението към себе си в индивидуален план, уважението към човека и към човечеството – в глобален. Това не са различни ценности, а различни степени, форми на проявление на една и съща ценност. Същото може да се отнесе и към други семейни ценности – загриженост към членовете на семейството; зачитане на тяхната личност и индивидуална независимост; способност да ги разбереш и да се поставиш в тяхната позиция (т.е. съпричастност) и др.

Темата се получи малко объркана, защото първите мнения бяха изкарани от контекста в който бяха написани. Това, което някои хора не поискаха да разберат беше, че когато човек гледа на една ситуация отстрани, той всъщност прави това и по отношение на самия себе си. Т.е. човек наблюдава отстрани не само ситуацията, но и себе си. Казано е: познай себе си! Това не може да стане ако не погледнеш на себе си отстрани, а още повече ако съзнанието ти е затънало в някаква житейска ситуация.


Сега да се върна към противоположностите. Не знам доколко беше разбрано това, което писах за сродството на противоположностите. Но то поставя едно разграничение, което мисля за съществено. Нека да разгледаме двойката любов-омраза. Любовта е надличностна, омразата винаги е егоистична. Източникът им е различен. Любовта има за източник божествената същност в човека, докато омразата има за източник низшето его. Така виждаме, че тази двойка противоположности не са сродни. Нека разгледаме друга двойка противоположности: мекота и твърдост. Тук нещата са различни. Човек трябва да може да проявява и двете, като преобладаването на едното пред другото може да се определи като слабост. Те могат и трябва да бъдат съвместени.

По-късно мога да допълня написаното в последния абзац.


п.п. Azbuki, писнало ми е от хора, които си мислят, че са на следващото стъпало. Аз вече писах, че не отхвърлям отрицателните емоции, но след като ти от позицията си на Господ заяви, че се заблуждавам, кой съм аз, че да подлагам на съмнение боговдъхновеното ти мнение.

Ние имаме пълна свобода за реализирането на целите, които са съществени от гледна точка на човешкия дух. Значи първо трябва да извършим правилната оценка на важността на съответната наша цел от духовна гледна точка. Да знаем какво е ценното в постигането й, също така какви ще са последствията. ...

Разбира се винаги има какво още да се желае от едно подобно предаване. Нещата винаги могат да бъдат направени по-добре. Това обаче не бива да омаловажава труда на авторите. Не може да бъде обхванато всичко в едно такова кратко предаване. Акцентът беше върху личността П. Дънов, а самото учение остана до известна степен в сянка, но това е разбираемо. Важното е, че предаването според мене ще остави положителен отпечатък в съзнанията на немалко хора.

Ние имаме пълна свобода за реализирането на целите, които са съществени от гледна точка на човешкия дух. Значи първо трябва да извършим правилната оценка на важността на съответната наша цел от духовна гледна точка. Да знаем какво е ценното в постигането й, също така какви ще са последствията. ...

Тъй като в основата на семейството са съставящите го индивиди, то и семейните ценности се обуславят от индивидуални ценности на членовете на семейството. Можем да говорим за някакви общоприети от обществото, от религията и др. ценности, но това доколко тези ценности ще се прилагат зависи от отделния индивид, от неговата реална индивидуална ценностна система. Казвам „реална“ защото той може на думи да претендира, че ценностната му система е по-развита и дори твърдо да си вярва за това, но на практика да не успява да я приложи. Тук може би ще се получи разминаване между това, което пиша с общоприетите понятия. Общоприето е ценностите да се свързват с човешките, религиозни, обществени и др. представи за това какво е правилно като поведение, мисли, чувства. Много по-важно е обаче тяхното прилагане. Т.е. въпросните ценности, ако не бъдат приложени, нямат никаква стойност. Те си остават едно пожелание, илюзия. В такива ценности ценното не е много.
Значи ще повторя отново: в основата стоят индивидуалните ценности на човека и то тези, които реално прилага. Те са, които правят едно семейство, организация или общество, когато се получи споделяне на едни и същи ценности от съставящите ги индивиди.

Разбира се винаги има какво още да се желае от едно подобно предаване. Нещата винаги могат да бъдат направени по-добре. Това обаче не бива да омаловажава труда на авторите. Не може да бъде обхванато всичко в едно такова кратко предаване. Акцентът беше върху личността П. Дънов, а самото учение остана до известна степен в сянка, но това е разбираемо. Важното е, че предаването според мене ще остави положителен отпечатък в съзнанията на немалко хора.

Разбира се винаги има какво още да се желае от едно подобно предаване. Нещата винаги могат да бъдат направени по-добре. Това обаче не бива да омаловажава труда на авторите. Не може да бъде обхванато всичко в едно такова кратко предаване. Акцентът беше върху личността П. Дънов, а самото учение остана до известна степен в сянка, но това е разбираемо. Важното е, че предаването според мене ще остави положителен отпечатък в съзнанията на немалко хора.

Тъй като в основата на семейството са съставящите го индивиди, то и семейните ценности се обуславят от индивидуални ценности на членовете на семейството. Можем да говорим за някакви общоприети от обществото, от религията и др. ценности, но това доколко тези ценности ще се прилагат зависи от отделния индивид, от неговата реална индивидуална ценностна система. Казвам „реална“ защото той може на думи да претендира, че ценностната му система е по-развита и дори твърдо да си вярва за това, но на практика да не успява да я приложи. Тук може би ще се получи разминаване между това, което пиша с общоприетите понятия. Общоприето е ценностите да се свързват с човешките, религиозни, обществени и др. представи за това какво е правилно като поведение, мисли, чувства. Много по-важно е обаче тяхното прилагане. Т.е. въпросните ценности, ако не бъдат приложени, нямат никаква стойност. Те си остават едно пожелание, илюзия. В такива ценности ценното не е много.
Значи ще повторя отново: в основата стоят индивидуалните ценности на човека и то тези, които реално прилага. Те са, които правят едно семейство, организация или общество, когато се получи споделяне на едни и същи ценности от съставящите ги индивиди.

Наблюдавай мислите си. Така може би с течение на времето ще откриеш нещо специфично в пророческите мисли, което ги отличава от обикновените. Недей чакай някой друг да ти каже отличителните признаци, защото те могат да важат за неговите мисли, но да не са валидни за твоите. А и умения, които не са добити съзнателно и с индивидуални усилия нямат стойност. Различаването също е умение и то много по-съществено от ясновидството. Не се надявай да го постигнеш лесно, а още повече някой да ти каже някакви правила, които ще ти позволят да разполагаш с него. Опитай се да отсееш същественото от несъщественото, за да не губиш излишни сили в преследване на последното. Стремейки се към нещо, първо си отговори на въпроса: какво ще е реалната полза, ако го постигна? Какво ще се промени?

Наблюдавай мислите си. Така може би с течение на времето ще откриеш нещо специфично в пророческите мисли, което ги отличава от обикновените. Недей чакай някой друг да ти каже отличителните признаци, защото те могат да важат за неговите мисли, но да не са валидни за твоите. А и умения, които не са добити съзнателно и с индивидуални усилия нямат стойност. Различаването също е умение и то много по-съществено от ясновидството. Не се надявай да го постигнеш лесно, а още повече някой да ти каже някакви правила, които ще ти позволят да разполагаш с него. Опитай се да отсееш същественото от несъщественото, за да не губиш излишни сили в преследване на последното. Стремейки се към нещо, първо си отговори на въпроса: какво ще е реалната полза, ако го постигна? Какво ще се промени?

Жалко е, че в последните дни към много от моите мнения беше отговорено по изключително негативен начин. Ако целта беше въпросните хора да вникнат по-надълбоко в казаното от мен, това разбира се би ме направило радостен. Не съм против критиките, но за да критикуваш нещо е добре първо да се опиташ да го разбереш, а не да критикуваш на база на предположенията си за светогледа на другия.

Да мненията ми често изглеждат противоречиви. И друг път съм казвал, че ясно осъзнавам това. Тези противоречия обаче са привидни (поне за мен).


Ще го опитам да го формулирам доколкото мога ясно и кратко: Неизменното се проявява чрез преходното. Няма друг начин неизменното да се прояви (т.е. да прояви само една „част“ от себе си) освен чрез преходни и ограничени форми. Но различни ли са тези преходни форми от непреходното? Не, те са резултат от взаимодействието на духа и праматерията, които от своя страна са два аспекта на едно и също нещо, и са вечни и неизменни.


Предвид провокативния и заядлив тон, с който си написала поста си, не мога да приема, че това е мотивът който те води.


Всъщност по отношение на непреходната същност на всичко съществуващо, думата начало е неприложима. Начало и край имат само формите чрез която тази същност се проявява. Те се променят и развиват.


Няма специален проявител на принципите. Те действат навсякъде. Във връзка с тях не може да има каквото и да е персонализиране. Правилно е да се каже, че принципите се проявяват, а не че някой или нещо ги проявява. Това би означавало че въпросния някой/нещо е извън тяхното влияние.


Да, така се получава. Човек споделя мнението си и изведнъж се появява някой който в желанието си да му покаже колко е затънал в заблудите си, стига до откровена заядливост и саркастичност в мненията си, която освен всичко друго представя за проява на благородство и добронамереност. Аз не намирам това за забавно. Ще се радвам, ако прочетеш отново мненията по темата и ако успееш безпристрастно да прецениш по отношение на кои от тях може да се използва думата „надплюване“. Ще се получи интересен резултат.

„По-лесно е човек да бъде недоволен.“ Съвсем естествено, изразявайки/споделяйки недоволството си, човек го разрежда и започва да се чувства по-добре. Да се замаскира недоволството с усмивка, означава да се потисне. Недоволството обаче може да бъде и трансформирано. Затова преди всичко е необходимо човек да се дистанцира от случващото се, от желанията и мислите си; да бъде повече страничен наблюдател, отколкото участник. Колкото до доволството, има два вида доволство. Едното зависещо от външните условия и друго – независещо. Първото не бих казал, че е умение. То просто ни се случва (също както недоволството). После отминава, след като външните условия се сменят (което е неизбежно). Това доволство може да бъде имитирано, т.е. да се опитваме да заблудим хората, че го изпитваме, докато в действителност не е така. Причините могат да са най-различни, като страх как ще изглеждаме пред другите, гордост, желание да нараним другите демонстрирайки „превъзходството си“ над тях и др. Получава се нещо като имитация на имитацията, тъй като доволството зависещо от външни условия е имитация на истинското безусловно доволство (или по-скоро чувство за пълнота) на духа.

Добре, но от сто човека деветдесет и девет затъват, т.е. поддават се на отрицателното среда, и само един успява да се „научи“. Как тогава можем да твърдим, че условията на живот благоприятстват духовното развитие на хората? Да, тежките условия дават изключителни възможности за развитие, но колко могат да се възползват от тях? Докато през други епохи, развитието би се осъществило по-бавно, но и по-лесно, т.е. би било във възможностите на повечето хора.

Запалянковците не са отделени от случващото се на терена. Даже напротив – сериозно са затънали в него. Няма нищо по фалшиво от тяхната радост и нещастие, абсолютно ненужни и неоснователни. Къде е тук безпристрастността? Футболистите също са затънали в илюзията на играта, устремени към победа, преследващи я с всички сили, която реално няма да им донесе нищо. Или мислиш щастието, ако спечелят двубоя, и нещастието, ако го загубят, за нещо реално и ценно. Как може човек да се поставя в зависимост от илюзиите си и да твърди, че това е правилния път за развитието му?

Да, съществата, които се представят за светли са най-опасни. По-точно според мен е да се каже, че те се възползват от колебливостта ни, колебливостта на нашата светлина, защото единствено това им осигурява достъп до нас.

„По-лесно е човек да бъде недоволен.“ Съвсем естествено, изразявайки/споделяйки недоволството си, човек го разрежда и започва да се чувства по-добре. Да се замаскира недоволството с усмивка, означава да се потисне. Недоволството обаче може да бъде и трансформирано. Затова преди всичко е необходимо човек да се дистанцира от случващото се, от желанията и мислите си; да бъде повече страничен наблюдател, отколкото участник. Колкото до доволството, има два вида доволство. Едното зависещо от външните условия и друго – независещо. Първото не бих казал, че е умение. То просто ни се случва (също както недоволството). После отминава, след като външните условия се сменят (което е неизбежно). Това доволство може да бъде имитирано, т.е. да се опитваме да заблудим хората, че го изпитваме, докато в действителност не е така. Причините могат да са най-различни, като страх как ще изглеждаме пред другите, гордост, желание да нараним другите демонстрирайки „превъзходството си“ над тях и др. Получава се нещо като имитация на имитацията, тъй като доволството зависещо от външни условия е имитация на истинското безусловно доволство (или по-скоро чувство за пълнота) на духа.

Да, съществата, които се представят за светли са най-опасни. По-точно според мен е да се каже, че те се възползват от колебливостта ни, колебливостта на нашата светлина, защото единствено това им осигурява достъп до нас.

Може ли да изпитваме благодарност без любовта? А ако поставяме условия пред любовта... Тя докосва еднакво всичко – и лекото, и тежкото. Да, тежки сме, но това не ни пречи да получим съответстващата на състоянието ни любов. А формите на любовта са безкрайно много. Да, тежестта ни пречи да възприемем по-фините форми на любовта, но не трябва да пренебрегваме тези по-груби форми, които са ни достъпни, колкото и ограничаващи да изглеждат те за човека, който ги е надскочил.