Jump to content
Порталът към съзнателен живот
Sign in to follow this  
Уки`

Възможно ли е човек да обича да тъгува?

Recommended Posts

Възможно ли е ? Възможно ли е това състояние ,от което те боли ,което те разболява,което те мъчи денонощно ,което не ти дава мира, от което страдаш, което те кара да плачеш и да плачеш.... възможно ли е то да е навлязло толкова навътре в теб,че да е станало част от теб самия? Възможно ли е човек ,който изпитва всички тези неща някога да бъде щастлив? Възможно ли е да направи другите щастливи?

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Възможно ли е ? Възможно ли е това състояние ,от което те боли ,което те разболява,което те мъчи денонощно ,което не ти дава мира, от което страдаш, което те кара да плачеш и да плачеш.... възможно ли е то да е навлязло толкова навътре в теб,че да е станало част от теб самия?

Всъщност то е само част от теб самия - Дон Мигел Руис го нарича "Жертвата и Съдника", Е.Тол го нарича болково тяло... книгите им са много интересни и много са ми помагали да се освободя...

Възможно ли е човек ,който изпитва всички тези неща някога да бъде щастлив? Възможно ли е да направи другите щастливи?

Не. Първо трябва да изчисти себе си от тях. Изглежда невъзможно, но не е толкова трудно. Струва си. Без тях човек става щастлив без да прави каквито и да е усилия. И хората около него са щастливи без някаква причина.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites
Guest Христо

Това че човек обича не е пречка да изпитва и тъга от време на време.

възможно ли е то да е навлязло толкова навътре в теб,че да е станало част от теб самия?
Няма как да е станало част от теб - ако ти се струва, че е станало част от теб, това е само заблуждение. Тъгата няма как да стане част от Теб, невъзможно е. Човек на едно по - дълбоко ниво е напълно чист : ако има някакви петна те са по - повърхностни и се чистят, колкото и да са упорити. :D

Възможно ли е човек ,който изпитва всички тези неща някога да бъде щастлив? Възможно ли е да направи другите щастливи?
Възможно е, защо да не е възможно, абсолютно е възможно. Даже страданието ако не доведе до озлобяване, ще доведе до облагородяване : по - голяма състрадателност, способност за по - истинска и безкористна любов. :3d_084: Редактирано от Христо

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Възможно ли е ? Възможно ли е това състояние ,от което те боли ,което те разболява,което те мъчи денонощно ,което не ти дава мира, от което страдаш, което те кара да плачеш и да плачеш.... възможно ли е то да е навлязло толкова навътре в теб,че да е станало част от теб самия? Възможно ли е човек ,който изпитва всички тези неща някога да бъде щастлив? Възможно ли е да направи другите щастливи?

Тази цялата мъка, която си събрала толкова старателно, си има първоизточник.

Все от някъде е започнала.

Когато пъзелът се разбърка непоправимо разделяме частите му и се връщаме към онази правилно подредена част от която сме започнали и пренареждаме картината наново. Времето което сме използвали да леем сълзи над криво наредения пъзел може да ни поведе в две посоки:

1. да съберем сили , за да го развалим и да го започнем отначало, колкото и да ни е трудно, досадно и криво за изгубеното време.

2. да потънем в безвремието и да се удавим в собствените си сълзи.

Редактирано от didi_ts

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Възможно ли е ? Възможно ли е това състояние ,от което те боли ,което те разболява,което те мъчи денонощно ,което не ти дава мира, от което страдаш, което те кара да плачеш и да плачеш.... възможно ли е то да е навлязло толкова навътре в теб,че да е станало част от теб самия? Възможно ли е човек ,който изпитва всички тези неща някога да бъде щастлив? Възможно ли е да направи другите щастливи?

Възможно е. И то не е "станало", ами си е било част от човека. Хората с предимно меланхоличен темперамент са обикновено такива. Усещането за бурно и главозамайващо щастие при меланхолиците е такава рядкост, че по-добре да го пишем отсъстващо, а при все пак щастливите моменти изразяването на щастие обикновено е сдържано.

Но ... разбира се, че е възможно да се чувства щастлив, макар и не по начина, по който би го изживял един холерик например; както е възможно и да направят някой друг щастлив, не с безпочвената тъга и негативизма, но с по-земното си и практично държание, с реализма си, с които "заземяват" някои по-пърхави хора около себе си :)

Друг е въпросът, дали човекът, за когото говорим, е наситина предимно меланхолик или е друг тип, временно изпаднал в униние и депресия.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Уки,

много добре си го определила като

"Навлязло в теб" !!!

Защото това е нещо външно, дошло от заобикалящата среда. Няма бебе, което да се ражда до такава степен тъжно. Има по-кротки и по-експресивни. Характерът се образува в детството също до голяма степен под влияние на околната среда.

Има начин за промяна, нарича се Пранична психотерапия.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Човек не може да обича да е тъжен. Това е просто едно състояние с което си привикнала, един навик, а не нещо, което обичаш. Любовта е щастие и свобода.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Човек не може да обича да е тъжен. ...

Сигурен ли си? Хайде, може би обича е силно казано, но има хора, на които им е привично да са тъжни - обясних по-горе. И още от бебета им личи.

Мога да попитам родители на поне 2 деца, дали и двете са еднакво жизнерадостни и весели или не? При условие, че са израснали и възпитани по един и същи начин? В същност, защо пък само родители - вижте своите братя и сестри - еднакво щастливо светоусещане ли имате с тях?

И никаква психология, пък била тя и пранична, не може да промени съществено вродения ни темперамент.

Но в случая има друго и аз не случайно го подсказах - струва ми се, че самия меланхолик не се усеща чак толкова нещастен, за колкото го преценят другите около него. Та в конкретния случай, ако има такова силно усещане за нещастие, значи може би си имаме работа с временен срив, от който може да се излезе. Но все пак нека психолозите и/или хора с меланхоличен темперамент също да се изкажат.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites
Guest Христо
Възможно ли е човек да обича да е тъжен?
Ааааа, аз чак сега разбрах заглавието точно. Мислех че става въпрос дали е възможно човек хем да обича, но хем да изпитва така ... :) Пък то въпроса било дали е възможно да обича да тъгува - сигурно е възможно. Чувал съм, че човек може да се пристрасти към лошите емоции, че лошите емоции са свързани с определени хормони и човек може да се пристрасти към тези хормони и емоции.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Човек не може да обича да е тъжен. ...

Сигурен ли си? Хайде, може би обича е силно казано, но има хора, на които им е привично да са тъжни - обясних по-горе. И още от бебета им личи.

Нали точно това писах: „Това е просто едно състояние с което си привикнала, един навик, а не нещо, което обичаш.“

Тук не става въпрос за любов към тъгата, а за следване на линията на най-малкото съпротивление.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

http://www.beinsadou...pic=9840&st=200

Ако тази информация е вярна, то любовта към тъгата също може да е генетично заложена. Но аз вярвам, че всеки може да се промени, стига силно да го желае.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Не знам дали точната дума е тъжен. На едно място любовта беше описана така "радва се с онзи който се радва и тъгува с онзи, който тъгува". Не си спомням точно цитата, но смисъла е същият. Значи е възможно, защото любовта може и да състрадава с другия, не само да се радва. А на нашата Земя страданията не са свършили и много често Бог влага в сърцата ни тази болка и страние, тъга ... които изпитват невярващите и страдащите, за да може да се молим за тях.

На мен ми се случи на два, три пъти. Точно нахлуват в тебе силни чувства на отчаяние например и безизходност и знаеш, че са дошли от никъде и без никаква причина, но не е така. Първият път бях направо шокирана от тези чувства.

Но в следващия момент не знам как разбрах, че не са от мен, а от един човек на улицата, който е изпаднал в тях и разбрах /не знам как/, че трябва да се моля за него. Ако не ги бях изпитала тези ужасни чувства на отчаяния, болката на този човек, нямаше и да мога да се моля за него, предполагам.

Но важното е в подобни моменти да се разграничим от тях и когато се помолим на Бог за разбиране, Той ни отрива какво, защо, как и откъде.

Та на мен ми се е случвало да изпитвам подобни чувства, предадени от други хора, понякога мисли, желания.

Обикновено всички тези различни от любовта чувства са много нетрайни, временни и преходни. Идват от някъде и си отиват, ако не се хванем за тях или те за нас.

Вярата е тази, която подхранва чувства, мисли. Тя е тази, която им дава крила и растеж и ги материализира.

Силната вяра от сърцето превръща чувствата и мислите в реалност.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Диана, предлагам ти мнението на един "бивш" меланхолик. /защото в момента смятам, че съм разкрила смесения си темперамент/. Да, възможно е тъгата да се превърне в постоянно състояние, тя наистина е характерна за меланхолиците. Но смятам, че тя е по-скоро един вид защитен механизъм да избягаш от реалността от "жестокия и безсърдечен" свят, да потънеш в твой измислен свят...За мен противоотровата се оказа духовното търсене. Защото усетих, че съществува една много по-възвишена реалност от нашата...Само че, докосването до нея е свързано с радост и хармония, а не с тъга. И когато се връщаш в тази възвишена реалност, вече не е нужно да бягаш от земната реалност в тъгата...

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Човек не може да обича да е тъжен. ...

Сигурен ли си? Хайде, може би обича е силно казано, но има хора, на които им е привично да са тъжни - обясних по-горе. И още от бебета им личи.

Нали точно това писах: „Това е просто едно състояние с което си привикнала, един навик, а не нещо, което обичаш.“

Тук не става въпрос за любов към тъгата, а за следване на линията на най-малкото съпротивление.

Ами не съм се изразила точно, съжалявам - като казах привично, имах предвид, че на такъв човек си му идва отвътре, затова казах още от бебе му личи, а не както ти си помисил, че някак отвън и в последствие е привикнал, т.е създал се е такъв навик. И да, не е точно любов, и това казах по-горе, и може да се каже, че е линия на най-малкото съпротивление, просто човека проявява и прави това, което му идва като импулси отвътре.

Диана, предлагам ти мнението на един "бивш" меланхолик. /защото в момента смятам, че съм разкрила смесения си темперамент/. Да, възможно е тъгата да се превърне в постоянно състояние, тя наистина е характерна за меланхолиците. Но смятам, че тя е по-скоро един вид защитен механизъм да избягаш от реалността от "жестокия и безсърдечен" свят, да потънеш в твой измислен свят...За мен противоотровата се оказа духовното търсене. Защото усетих, че съществува една много по-възвишена реалност от нашата...Само че, докосването до нея е свързано с радост и хармония, а не с тъга. И когато се връщаш в тази възвишена реалност, вече не е нужно да бягаш от земната реалност в тъгата...

Десита, да, много е важно твоето мнение за мен. Аз самата съм по-скоро холерично-сангвинична като човек и ако знаеш от колко време се опитвам да балансирам малко темпераментите в мен, и резултат сякаш има, но за съжаление не сособено съществен. От друга страна и аз имам детенце, което е предимно меланхолично-флегматичен тип и познай колко лесно се разбираме ;) Ти, доколкото разбрах, си го изпитала на собствен гръб с родители подобни на мен. Другата дъщеря пък е сангвинично-флегматична, съпругът и той различен - въобще чудна менажерия сме в семейството :D , като за изненада успяваме много добре да функционираме като семейство, обаче това се държи по-скоро на толерантността, колкото на съвместимите настроения и светоусещания на всеки от нас. И като вземаме решения общо, се получава един видим баланс.

Продължавам да твърдя, че е трудно човек да променни коренно темперамнта, с който се е родил. Радвам се за теб, че си успяла и ще го ползвам като рецепта за промяна :thumbsup:

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Естествено, че е трудно да си промениш коренно темперамента...Аз не казвам, че съм си променила изцяло меланхоличния темперамент - просто частично съм развила някои други качества, а тях може и да ги е имало и да са дремели в мен. Не знам...

Със сигурност, Диана, толерантността е най-мъдрата рецепта. Аз и досега имам "търкания" с майка ми, доста сме различни, но с годините сме се напаснали чрез толерантност...

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Според мен с времето човек може да развие привързаност към тъгата. Да се чувства на мястото си само когато е тъжен. Да търси хиляди причини, за да изпита тъга. И трудно е да се определи. Когато в продължение на десет години ежедневно си се връщал отново към черното, та дали ти е станало навик или си заобичал тъгата? Ако си пренебрегнал стоте детски усмивки по пътя за хляб, като вместо това на преден план си поставил човекът с ампутираните крака, чакащ кротко на опашката, та дали си черноглед или обичаш тъгата?Спорно е!

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Човек не може да обича да е тъжен. Това е просто едно състояние с което си привикнала, един навик, а не нещо, което обичаш. Любовта е щастие и свобода.

Може.Когато обичаш някого ,с когото е невъзможно да бъдеш заедно...поради ред причини...

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Направете си регистрация или влезте в акаунта си, за да коментирате

Трябва да сте регистриран участник, за да можете да оставяте коментари

Направете регистрация

Регистрирайте се в Портала. Лесно е!

Нова Регистрация

Влизане

Вече имате регистрация? Влезте тук.

Влизане Сега
Sign in to follow this  

×