Jump to content
Порталът към съзнателен живот
Ивета

Прегръщане на страха

Recommended Posts

Здравейте. Доста теми изчетох тук, помъчих се да намеря нещо по-конкретно, но не успях. Страдала съм от ПР, ОКР, генерализирана тревожност и продължавам да се въртя в омагьосания кръг от 15 години насам. Къде без хапчета, къде с помощта на психиатри и медикаменти. Опитвам се да си отговоря на много въпроси. Къде успявам къде не. Голямо противоречие нося в себе си. Осъзнала съм го вече. От всичко този пусти страх най-много ме мъчи. В повечето отговори на Орлин чета, че за да се справим трябва да се научим да прегръщаме страховете си. Е за Бога, как се прегръща този пусти страх. Как ли не визуализирах, как ли не си го представях, в какви състояния ли не изпадах и не се чувствах. На моменти ми олекваше и напрежението намаляваше на моменти не успявах. Има ли техника, има ли начин или всичко по-скоро е преживяване, което ако не успея да предизвикам сама и осъзная така и няма да го разбера. Предполагам, че това е някаква естествена защитна реакция на организма, когато вече си на предела. За това прегръщане работи ли се или просто стигаш до него със същността си или не. На този етап се опитвам да си помогна някак сама, знам, че ми е нужен терапевт, но за сега нямам възможност за това и разчитам на помощ от ваша страна. Подайте ми поне от къде да тръгна. Благодаря !

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Всичко е лично, Ивета. Понякога, приемането и идва след себезаявяване, при други директно след загуба на контрола и осмеляване да останеш в страховете си. Но и това са общи неща. Според конкретните характерови противоречия и конфликти се работи различно, индивидуално. И аз благодаря за това, че тръгваш по един различен път - на осъзнаване, активна лична работа по преработка на осъзнатите пречещи ти програми и мислене, по характера си! Както сама си установила за 15 години, медикаментите в случая хронифицират, не решават казуса ти... Питай, за да отгвоорим!

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Благодаря за бързия отговор Орлин. Явно в процеса на работа сама ще усетя за какво става въпрос. Следващото нещо, което най-много ме мъчи е непрекъснато противоречие в мен. За да постигна нещо нали трябва да знам първо какво искам. А в главата ми е каша. Трябва да знам на къде отивам, за да знам от къде да тръгна и какво да направя. След толкова четене на форуми и друга странична литература, след разговори с психиатри аз в момента буквално съм кълбо и въртележка от най-различни мисли в главата. Дори на моменти буквално забивам. На всяко Да слагам Или. Понякога с дни съм в непрекъснато напрежение. И най-лошото е, че не мога да намеря начин да се успокоя и колкото повече си ровя в главата толкова повече се обърквам. От къде е добре да тръгна, за да знам, че правя правилното нещо без да се съмнявам в това. На този етап напрежението потушавам със спорт, започнах да опитвам и медитация. За всички тези години доста съм смекчила и характер. Но все още има нещо, което стои вътре в мен и ме мъчи, не ми дава мира и покой. Потиска ме нещо. Разровила съм си всичко доколкото мога до девето коляно, но мисля, че е нещо свързано с мен самата, с характера ми, с начина ми на мислене. Искам само да знам при такива състояния от къде се тръгва, за да знам, че вървя по правилния път. И как да разбера какво всъщност искам да променя и какво ми пречи. Ако не го направя ще си стоя вечно напрегната и подтисната.  Как да го изкарам отгоре ?  

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

По моя опит, нужно е човек първо да опознае себе си, характера си. Ето някои въпроси - отговори под всеки:

Някои подходящи себе – опознавателни въпроси

 
Въпроси, които е добре да си зададеш в началото на пътя по преодоляване на тревожното си състояние и периодично и с мярка да се връщаш към тях с цел разширяване на самосъзнанието си.

 
Възпитание и автобиографична памет:

 
Родителите към теб: Отношението на родителите към теб и твоята реакция на възпитанието им, е основа на собственото ти отношение към себе си.

 
-          Как те възпитаваха родителите ти? Какви изисквания имаха или нямаха към теб?

-          Изискваха ли високи оценки, чистене на стаята ти, ред, дисциплина? Какво се случваше, когато не изпълняваше изискванията им?

-          Обичаха ли те родителите ти? Гушкаха ли те? Казваха ли ти, че можеш, че си умен и способен?

-          Коригираха ли поведението ти, когато е било нужно или не и как?

-          Зачитаха ли личността ти или ти се налагаха?

-          Стимулираха ли творчеството ти?

-          Защитаваха ли те, когато се е налагало?

-          Показваха ли уважение в думите и делата си към теб и пред други хора?

-          Обичаха ли те безусловно, дори и когато правеше бели и се налагаше да коригират поведението ти?

-          Бяха ли последователни и единни в изискванията си към теб или се променяха постоянно и си противоречаха?

-          Поставяха ли ти нужни, ясни и добри граници или те глезеха прекалено?

-          Чувстваше ли елементи на манипулация, обиди и насилие към себе си?

-          Ако имаш сиблинги (братя и сестри), какви бяха взаимоотношенията помежду ви? Родителите ви еднакво ли ви обичаха? Ако си по-голямото дете, чувствал ли си ревност при появата на сиблинга след теб?

 
Родителите помежду им: отношението между родителите ти, което ти си чувствал, без значение дали винаги си го виждал и чувал и реакцията ти спрямо него, се изразява сега в отношението ти към партньорите и близките ти хора.

 
-          Обичаха ли се родителите ти и показваха ли го с допир, прегръдки, държане за ръце, гушкане, близост, поглед и милувка?

-          Караха ли се? Колко често, с каква интензивност и острота?

-          Сърдеха ли се един на друг – колко продължително?

-          Разбираха ли се и лесно ли стигаха до консенсус?

-          Имаха ли разпределение на относителното доминиране в отделните житейски сфери (домакинство, работа и пари, отношения с другите…)?

-          Някой от родителите беше ли „първа цигулка“, която потиска и доминира другия или двамата хармонираха?

-          Еднакво мнение ли имаха по отношение на възпитанието ти или си противоречаха?

-          Някой от тях съюзяваше ли се с теб против другия?

-          Имаха ли общи виждания за живота, цели, интереси, теми на разговор, беше ли им приятно, интересно и добре заедно?

-          Бяха ли си верни? Ревнуваха ли се?

-          Умееха ли да правят нужните малки компромиси, да се уважават и си прощават взаимно?

-          Бяха две половинки, всяка искаща от другия или две цялости, вървящи заедно в обща посока?

-          Забавляваха ли се и бяха ли щастливи заедно?

-          Имаха ли общи приятели, хобита, общи планове и съпричастност на емоционално и поведенческо ниво?

-          Освен партньори, бяха ли и приятели?

-          Сега, от позицията на възрастен човек, как мислиш, че са преживявали интимността си – била ли е истински задоволителна?

-          Имаха ли вдъхновяващи ги и общи културни ценности, идеен и духовен живот?

 
Горните въпроси, когато са задавани в психотерапията, сочат към определен родителски стил на възпитание, а реакцията на детето сформира даден тип характер. Тук само насочвам и загатвам, въпреки че, надявам се, съм полезен с провокирането и събуждането на спомени, преживявания и нагласи, водещи до определени изводи в процеса на самопознанието ти. Повече за възпитанието и видовете характери, виж тук.

 
Важно: Отговорите на горните въпроси служат за по-пълно опознаване на собствения цялостен характер. Няма съвършени родители и това, че анализираш понякога несъвършеното си възпитание, се прави не с цел инфантилно обвинение на възпитателите ти, а за осъзнаване присъствието им в теб самия като интернализирани психични образи и движения.

 

 

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites
Въпроси, насочени директно към състоянието и справянето ти сега:
 
-          Какво те кара да мислиш, че искаш да се промениш?
- Какво в теб задържа промяната ти? Какво ти носи поддържането на такъв начин на мислене и живеене?

-          Поемаш ли отговорност за собствения си живот и промяна като свободен творец на битието си или удобно за част от теб (вторична печалба) изнасяш отговорността в лошия живот и другите, а себе си приемаш като нещастна жертва?
- Как тази част от теб, която приема, че настоящият начин на възприятие, мислене и чувстване носи ползи, може да получи нуждата си от сигурност и защита по адаптивни емоционално и социално начини?
- Какво би станало, ако продължиш още много години да живееш по същия страхливо отбягващ начин?

-          Какво би станало, ако не се промениш?

-          Какво би станало, ако утре се събудиш променен и разполагаш с неограничени ресурси?

-          Какво не би станало, ако не се промениш?
- Какво, кой, кога би те накарало да се промениш?
- Колко силно от 0 до 10 искаш да се промениш (10 е максимум на желанието)?
- Ако сега искаш да се промениш, след седмица или месец още ли ще го искаш?
- Какви пречки би имал в промяната на мислите, чувствата и поведението си? Би ли се спрял, ако е трудно? А би ли продължил, въпреки това, следвайки неотклонно мотивацията си? Имаш ли такава, как мислиш, или просто практикуваш фарса на интелектоида?
- Искаш ли да останеш голямо дете, което ужасно го е страх от този живот, бяга в невротични механизми, но е човек лишен от стабилен вътрешен център?

-          Познаваш ли Себе си или живееш по правилата на към другия, за да избягаш от страха си от отхвърляне и самота,но точно затова живеейки изоставил себе си, в самота с робията на страховете си?

-          А би ли тръгнал към промяната си решително? Готов ли си да платиш цената - да нагазиш в непознати води, загърбвайки познатия, но много тесен остров на илюзиите на комплексите си, да навлезеш от статуквото, невротичната зона на илюзорен комфорт, в свободната зона на възможностите? Ценно ли ти е да го направиш или ти е по-ценна инерцията?

-          Би ли чел подходящата литература, както и упражнявал нужната физическа активност?

-          Какви стъпки би направил в хода на промяната си? Опиши ги качествено, но и конкретно, пипнимо, количествено измеримо и ясно!  

-          А сега разбий горните стъпки на още по-малки подстъпки!
- Как се виждаш променен, свободен, смел, стабилен, щастлив - опиши тялото си, усещанията си, чувствата си, съзнанието си, действията си тогава! Още веднъж, какво би правил, как би живял тогава?! 

 
Отговор на някои от горните въпроси можеш да си дадеш още при прочитането им. На други ще можеш да си отговориш след обстойното си запознаване, осмисляне и приложение на тази и другите ми статии. Част от тях обаче биха могли да задействат невротичните ти защитни механизми и когнитивни изкривявания и по-ясно да осъзнаеш отговорите им след определен етап от пътя на промяната си.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Страшно много благодаря Орлин за отделеното време и внимание. Изчетох внимателно всички въпроси. На някои съм си отговаряла и преди, други току що прочетох и наистина се замислих върху тях - нови са за мен. Ще ги прочета пак, ще ги копирам и ще отговоря абсолютно на всеки. Уважения !

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Ето и моите отговори на една част от въпросите. Тази тема не ми е чужда, много сме я ровили с психиатъра ми и психолозите, при които съм ходила. Горе долу съм наясно с това какво е отражението на родителите ми върху мен и характера, който съм изградила. Върху това съм мислила доста и много неща съм преодоляла. Поне съм им показала, че съм абсолютно независима от тях, дори сме си говорили с тях по темата. Но съм убедена, че на подсъзнателно ниво все още има нещо, което ми пречи и измъчва.

-       Как те възпитаваха родителите ти? Какви изисквания имаха или нямаха към теб?

Винаги съм била възпитавана в морал и ценности. Консервативно семейство. Дисциплина. Не са били лоши с мен, но аз бях послушна. Имам спомен, че до 11 клас, когато за пръв път се влюбих съм се чувствала подтисната и тогава за пръв път се опълчих на майка си. А всъщност, когато ме приеха студентка и отидох в Пловдив се срещнах с красотата в мен. Като че ли се преродих и никога повече не поисках да се обърна обратно.

-       Изискваха ли високи оценки, чистене на стаята ти, ред, дисциплина?

Не, защото аз си го правех. Поддържах чиста стаята си, бях прибрана, не разхвърлях, а относно училище се учех добре и не се е налагало да ми упражняват натиск. Но си спомням, че в училище като, че ли все ми се налагаше да настигам най-добрите ученици. Аз исках да съм на ниво. Бяхме 4 добри приятелки и като, че ли учителите лансираха повече тях отколкото мен. Дали е било така не знам, това ми е останало като чувство. Но то продължи до около 7-8 клас само. В по-горните класове рядко съм се чувствала така.

-       Какво се случваше, когато не изпълняваше изискванията им?

Почти винаги съм ги изпълнявала. Но дори и да се е случвало да не изпълня нещо не съм била наказвана.

-       Обичаха ли те родителите ти? Гушкаха ли те? Казваха ли ти, че можеш, че си умен и способен?

В живота си от устата на майка ми не е излязло нито едно Обичам те. Чак като пораснах веднъж просто насила я накарах да ми го каже. Минала съм през доста трудни моменти и то чисто сама. Аз не живея в родния си град. Баща ми ми го е казвал чак вече като пораснах. Знаех, че съм негова слабост пред сестра ми, лансирал ме е, рядко ме е прегръщал. Никога не чух от тях, че съм умна или способна. Единствено от баща си, след като ме приеха студентка, но по някакво съвпадение май изпълних една негова мечта – станах инженер агроном.

-       Коригираха ли поведението ти, когато е било нужно или не и как?

Баща ми не, но майка ми много мърмореше и сееше морал. Но всъщност аз бях послушна.

-       Зачитаха ли личността ти или ти се налагаха?

По-скоро ми се налагаха.

-       Стимулираха ли творчеството ти?

Не

-       Защитаваха ли те, когато се е налагало?

За пръв път си казах : Боже аз съм имала родители и почувствах тяхната загриженост, когато бях в 10 клас. Кандидатствах за стаж в УПК и не ми стигаха 2 точки. Бях отчаяна, когато те влязоха двамата през вратата и буквално ми се скараха, че не съм била знаела отколкото да ми кажат, че поради същата професия на баща ми ми се полагат 2 точки върху бала. Това беше първият път ,когато усетих, че те са направили нещо за мен и са се напънали. Бяха се заинтересували и разпитали.

-       Показваха ли уважение в думите и делата си към теб и пред други хора?

Не са се държали зле с мен пред други хора.

-       Обичаха ли те безусловно, дори и когато правеше бели и се налагаше да коригират поведението ти?

Баща ми ме защитаваше в повечето случаи, майка ми мърмореше.

-       Бяха ли последователни и единни в изискванията си към теб или се променяха постоянно и си противоречаха?

Последователни Да, но единни Не

-       Поставяха ли ти нужни, ясни и добри граници или те глезеха прекалено?

Най-малко от всичко съм глезено дете.

-       Чувстваше ли елементи на манипулация, обиди и насилие към себе си?

Манипулация на моменти, не съм обиждана или насилвана за каквото и да било.

-       Ако имаш сиблинги (братя и сестри), какви бяха взаимоотношенията помежду ви? Родителите ви еднакво ли ви обичаха? Ако си по-голямото дете, чувствал ли си ревност при появата на сиблинга след теб?

По-малкото дете съм. Имам сестра по-голяма 6 години от мен. Никога не сме били близки с нея докато не пораснах до към 25 год. Тя потърси по-близък контакт с мен тогава. Вече сме добри приятелки, но на моменти имам чувството, че тя се държи с мен все едно аз съм по-голямата. Търси съвети и споделя. Това е хубаво, но незнайно защо понякога ме дразни. Баща ми имаше слабост към мен, а майка ми към сестра ми. И до днес е така. 

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Привет! 

Отговори и на другите, отдръпни се сякаш настрани и като че говориш за друг човек, опиши се! 

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

-     Обичаха ли се родителите ти и показваха ли го с допир, прегръдки, държане за     ръце, гушкане, близост, поглед и милувка?

     Миналата година направиха 50 години брак. Винаги са били заедно. Работеха на една и съща работа, ходеха заедно на почивки, сигурно в живота си са били разделени събрано около 5 год. Поне аз така ги видях. Но никога пред мен не са показвали по-близки или интимни отношения, които да говорят за обич и привързаност. Мисля, че се обичаха и обичат.

-          Караха ли се? Колко често, с каква интензивност и острота?

     Караха се, но за дребни неща и битувизми. Нямало е по-големи кавги или неприятности. Расла съм в сигурност от тази гледна точка.

-          Сърдеха ли се един на друг – колко продължително?

Не. Ако се скараха за нещо след това бързо им минаваше.

-          Разбираха ли се и лесно ли стигаха до консенсус?

Да. Но мисля, че в случая майка ми отстъпваше на баща ми.

-          Имаха ли разпределение на относителното доминиране в отделните житейски сфери (домакинство, работа и пари, отношения с другите…)?

Не. Били са абсолютно равни във всичко.

-          Някой от родителите беше ли „първа цигулка“, която потиска и доминира другия или двамата хармонираха?

Показваха равенство, но аз мисля, че баща ми командваше парада тихомълком. Майка ми беше отстъпчивата.

-          Еднакво мнение ли имаха по отношение на възпитанието ти или си противоречаха?

В повечето случаи да.

-          Някой от тях съюзяваше ли се с теб против другия?

Да, но вече като пораснах. Баща ми с мен срещу майка ми. В началото се съгласявах, но след това му заявих, че ги обичам еднакво и не искам заговори.

-          Имаха ли общи виждания за живота, цели, интереси, теми на разговор, беше ли им приятно, интересно и добре заедно?

Мисля, че да. Във всичко.

-          Бяха ли си верни? Ревнуваха ли се?

Бяха неотлъчно заедно. Верни един на друг. Не съм усетила ревност помежду им.

-          Умееха ли да правят нужните малки компромиси, да се уважават и си прощават взаимно?

Да. Ами 50 год. заедно няма как.

-          Бяха две половинки, всяка искаща от другия или две цялости, вървящи заедно в обща посока?

Две цялости вървящи в една посока.

-          Забавляваха ли се и бяха ли щастливи заедно?

Забавления – силно казано. Като малка имам спомен, че се събираха с приятели, но това отдавна прекъсна.

-          Имаха ли общи приятели, хобита, общи планове и съпричастност на емоционално и поведенческо ниво?

Всичко им беше общо.

-          Освен партньори, бяха ли и приятели?

Да.

-          Сега, от позицията на възрастен човек, как мислиш, че са преживявали интимността си – била ли е истински задоволителна?

Не мога да кажа, но мисля, че са имали хармония в това отношение.

-          Имаха ли вдъхновяващи ги и общи културни ценности, идеен и духовен живот?

Не. Това липсваше.

 

 

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Въпроси, насочени директно към състоянието и справянето ти сега:

                                              

-          Какво те кара да мислиш, че искаш да се промениш?

Това, че винаги вътре в мен нещо не ми дава мира и покой, само по себе си говори, че трябва да променя начин на мислене и на възприятие на много неща. Всъщност имало е моменти, когато наистина съм постигала душевен мир и баланс и съм се чувствала прекрасно, но те са били за кратко. Определена ситуация или човек ги е провокирал в мен. Преди да получа първата си ПА се приемах такава каквато съм, но след това усетих, че нещо не е наред. Имаше нещо в мен, което в началото буквално приемах като дявола, но след това като се вгледах по-дълбоко, видях невротизираният си характер.  

- Какво в теб задържа промяната ти? Какво ти носи поддържането на такъв начин на мислене и живеене?

Незнам дали ще отговоря правилно тук, но мисля, че е някакъв вид лична изгода.  

-          Поемаш ли отговорност за собствения си живот и промяна като свободен творец на битието си или удобно за част от теб (вторична печалба) изнасяш отговорността в лошия живот и другите, а себе си приемаш като нещастна жертва?

Отстрани ако ме погледнете съм взела живота си в ръце още от 18 годишна. Нося отговорност за всичко, което правя, но съм се приемала и като нещастна жертва в определени ситуации, да.

- Как тази част от теб, която приема, че настоящият начин на възприятие, мислене и чувстване носи ползи, може да получи нуждата си от сигурност и защита по адаптивни емоционално и социално начини?

В повечето случаи се съобразявам с другите с цел оцеляване от финансова гледна точка.

- Какво би станало, ако продължиш още много години да живееш по същия страхливо отбягващ начин?

Няма да живея още дълго така. Ще се изгубя като личност, а не мога да си го позволя. Това означава да живея с тълпата по инерция като безгласна буква. Губя истинският си и пълноценен живот. Живот в страх не е живот.

-          Какво би станало, ако не се промениш?

Ще живея в страх. Ужасно нещо.

-    Какво би станало, ако утре се събудиш променен и разполагаш с неограничени ресурси?

Първо бих благодарила на Бог и Вселената, че са били с мен в най-трудните ми моменти и са ми помогнали за тази промяна. След това ще се постарая в никакъв случай да не допускам да се връщам обратно, бих помогнала всячески на други, които имат нужда от това и които минават по моя път.  

-          Какво не би станало, ако не се промениш?

Не бих могла да бъда щастлива и да живея пълноценно.

- Какво, кой, кога би те накарало да се промениш?

Мисля, че нещо трябва много силно да ме разтърси из основи. Това ще ме накара да се замисля още повече върху себе си. Ако може още утре J

- Колко силно от 0 до 10 искаш да се промениш (10 е максимум на желанието)?

10

- Ако сега искаш да се промениш, след седмица или месец още ли ще го искаш?

Мисля, че това е цял живот работа.

- Какви пречки би имал в промяната на мислите, чувствата и поведението си? Би ли се спрял, ако е трудно? А би ли продължил, въпреки това, следвайки неотклонно мотивацията си? Имаш ли такава, как мислиш, или просто практикуваш фарса на интелектоида?

Ако имам силна мотивация нищо не би ме спряло.  И тогава мисля, че бих могла да намеря сама отговорите в себе си.

- Искаш ли да останеш голямо дете, което ужасно го е страх от този живот, бяга в невротични механизми, но е човек лишен от стабилен вътрешен център?

Естествено, че не.

-          Познаваш ли Себе си или живееш по правилата на към другия, за да избягаш от страха си от отхвърляне и самота,но точно затова живеейки изоставил себе си, в самота с робията на страховете си?

Познавам и силната и слабата си страна. Силната е водена от Любов, Вяра и Доверие, които извират от мен самата. В тези моменти съм се чувствала невероятно. Слабата е ръководена от страх да. От много страхове. Но да кажа, че се познавам напълно не мога.

-          А би ли тръгнал към промяната си решително? Готов ли си да платиш цената - да нагазиш в непознати води, загърбвайки познатия, но много тесен остров на илюзиите на комплексите си, да навлезеш от статуквото, невротичната зона на илюзорен комфорт, в свободната зона на възможностите? Ценно ли ти е да го направиш или ти е по-ценна инерцията?

Искам го от цялото си сърце и душа, но усещам, че не бих могла да се справя сама. Да, мога да разчупя всичко. И искам. Какво по-хубаво от това да си свободен. За пръв път усетих тази свобода, когато се махнах от родния си град и разчупих всички комплекси в мен. Тогава не ме интересуваше никой и нищо. Тогава видях един съвсем различен човек в мен. Преродих се. Но защо не успях да го задържа … не знам.

-          Би ли чел подходящата литература, както и упражнявал нужната физическа активност?

Постоянно чета. Спортувам макар и не доста активно. Опитвам се да търся отговори. Бих чела да.

-          Какви стъпки би направил в хода на промяната си? Опиши ги качествено, но и конкретно, пипнимо, количествено измеримо и ясно! 

На този въпрос не бих могла да отговоря сега. Може би след време. До момента всичко, което осъзнавам и се старая правя. Просто някой трябва да докосне струната в мен, за да тръгна от някъде. Но самият факт, че търся помощ означава, че не съм примирена. Самите отговори на въпросите тук мисля, че вече са една стъпка напред. Накараха ме да се замисля върху доста неща.

-          А сега разбий горните стъпки на още по-малки подстъпки!

- Как се виждаш променен, свободен, смел, стабилен, щастлив - опиши тялото си, усещанията си, чувствата си, съзнанието си, действията си тогава! Още веднъж, какво би правил, как би живял тогава?!

Изглеждам прекрасно, очите ми светят, греят от Любов, дишам свободно, обичам целият свят, в едно съм с него, мисълта ми е ясна и единна, в душевен мир и покой съм, уравновесена. Каквото и да направя то ще е защото ми харесва да го правя и идва от сърцето ми. 

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

А сега се поглеждам отстрани : Добре изглеждаща жена на средна възраст. Леки сенки под очите от недоспиване. На пръв поглед зряла и уравновесена. Изпълняваща си семейните задължения. Ходи на работа, справя се добре. Но и липсват удоволствията, развлеченията, любим човек до себе си, почти винаги е сама, рядко със сина си или приятелка. Май е това. 

 

Благодаря, че ме накарахте да се замисля върху доста неща. Със сигурност ще са ми от полза. 

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Насочих те към тези въпроси, за да погледнеш характера си... О'к, повече време за самата теб, приятели - това са добри заключения. Но, къде е осъзнаването за това какво представляваш отвътре? 

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Отвътре съм бомба със закъснител. Невротизиран характер, натрапливости. Едно време впрягах целият този нерв в работа. Спомням си, че не оставах свободна. Все ме буташе нещо. И все си намирах работа. Лошото е, че след първата си ПА реших, че в мен има дявол и се признах вътрешно за болна. Започнах да се боря с вятърни мелници. А това съм била самата аз. Това беше момента за моята промяна. Тогава си отговорих и на въпроса защо, когато съм влюбена, се чувствам толкова добре. Защото Любовта стопява всяко зло, всяка лоша мисъл, всеки нерв става слънчев лъч. Всъщност аз не се изплаших толкова от ПА, колкото от последвалите я мисли на злоба, гняв, трупано напрежение и много вина. Тогава се опознах какво всъщност става вътре в мен. Бях пълен хаос. Осъзнала съм го толкова доколкото ми се е разкрило. Опитвам се на всяка лоша мисъл или чувство да противопоставя хубави. Разбрала съм, че лошото не можеш да победиш, можеш да го обезоръжиш само с хубаво. Друга черта от характера ми - инат съм и много нетърпелива. Е поне бях. И тук разбрах, че не става така. ПА ми го показа. Нито спираше когато исках, нито пък със заповед. Само с търпение и смирена Любов. В началото всичко ми вреше и кипеше, но после се научих да слушам тихия глас на смирението.  Разбрах и че колкото повече бягах толкова повече ме нападаше и ме следваше.  Но всъщност разбих всички представи за себе си, че съм силна и упорита мислейки нерва в мен за сила. Дълбоко в себе си открих една чувствителна и ранима душа, лишена от майчина ласка и расла единствено под опората и подкрепата на баща ми. Той винаги ми е давал кураж и ме е напътствал да не се предавам, но това колкото ми е било от полза толкова мисля, че ме е натоварило с доста излишни ангажименти в стремежа си винаги да бъда на ниво. Не можех да се отпусна и да отсея за какво си струва да се боря и за какво не. Използвах и използвам енергията си напразно и безсмислено. Не разбрах най-важното ... какво е моето призвание. Просто понеже съм научена вечно да се държа то с каквото и да се захвана все ставаше. Безпътник. Е веднъж се влюбих и се отпуснах, вгледах се в себе си и познайте ...заля ме ПА. Трябваше да стане. Не съм осъзната още. Опитвам се, търся отговори, вглеждам се в себе си, понякога ме е страх, изкарвам стари рани.  Опитвам се да гледам страха в очите. Не винаги се получава.  Имам да прощавам на много хора, но все още не го мога истински, само го искам и това още повече ме невротизира.  Замазвам все още, а не преодолявам. Сякаш не мога да взема твърдо решение и да отсека веднъж завинаги. Дълга работа и дано успея.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Здравейте отново. Снощи прочетох една мисъл, която много ме дръпна и ми хареса. Мисля, че на този етап точно това се случва и с мен. Та мисълта гласеше /ще перифразирам/ - "Многото знания, които не са подплатени с осъзнаване и правилно използване могат да доведат до огромни мъки". Та това май правим не само аз, а и доста от хората тук. В стремежа си да намерим отговор си блъскаме мозъците с информация, която или не разбираме или не осъзнаваме. Така остава като нещо прочетено и заучено, а когато дойде наистина сюбливния момент в главите ни е пълна каша и не знаем как да си помогнем. Казвам го, защото това се случи и с мен последния път, когато получих криза. А то не беше точно паник атака, която просто трябваше да овладея, а ситуация в която се почуствах застрашена, в следствие, на което се изплаших и в главата ми изплуваха хилядите неща, които съм изчела, техники и т.н. ПЪЛЕН ХАОС ! Всичко друго само не и това, което би ми помогнало в случая. Чак се ядосах на себе си. Трескаво премисляне, което още повече те паникьосва. И накрая си казах ... слушай моето момиче, остави кой какво казал или написал, послушай себе си и изведнъж се отпуснах, приех ситуацията такава каквато е и изведнъж започнах да мисля трезво и ... ето, че стана. Поуспокоих се и всичко отмина. Справих се. Само искам да споделя, че това просветление като, че ли дойде от вътре от сърцето ми, а не от ума. След време си дадох сметка, че на повечето места точно това прочетох ... не се борете, приемете. Просто приех страха си. За това прегръщане на страха ли говорим ? Орлин говори за сърдечния разум ... мисля, че беше това. Та какво разбрах ... сам не го ли усетиш все едно идва вътре от теб и не го ли приложиш всичко изчетено губи смисъл и само тежи. Мотаем се като пилета в кълчища. Далеч съм от мисълта и не искам да кажа, че не трябва да се търси и учи, но първо трябва да разберем точно какво търсим и да го следваме, иначе кашата е голяма. Знам, че терапевтите са точно за тази цел да помогнат по-бързо да се овладеят симптомите, но такива като мен, които на този етап не могат да си позволят специалист, а са се мотали само между психиатри и се опитват сами да си помогнат мисля, че много често допускат моята грешка ... , но май така се учим. Много често съм се замисляла и за това защо хората минали през всичко това и великите умове имат потребност след това да помагат на другите, пишат книги и напътстват. Мисля, че си отговорих на въпроса ... Толкова много знание, опит и преживяване ако не бъде споделено то тогава просто е нямало смисъл от него. Толкова много информация, която е събирал преживяващият трябва да бъде изхвърлена навън и оползотворена по най-правилният начин, защото иначе май има вероятност мозъка да експлодира :) . Пък и така се отваря място за трупане на нов опит и знания, които след това се препредават. И така до края на света :) . Това май е пътя . Е, със сигурност не съм открила топлата вода, но просто имах потребност да споделя. 

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Прекрасно, Ивета! Поздравления! :thumbsup2:

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

"В стремежа си да намерим отговор си блъскаме мозъците с информация, която или не разбираме или не осъзнаваме. Така остава като нещо прочетено и заучено, а когато дойде наистина сюбливния момент в главите ни е пълна каша и не знаем как да си помогнем."

Затова не ти отговорих след предпоследното ти писане. Не видях осъзнаване нито дълбинно, от клетките на тялото и душата, но дори и от ума. Въпросите, скоито те провокирах, сякаш се плъзгаха по повърхността на монолитно образувание в теб и съответно отгворите ти, макар и съдържащи искрици осъзнаване, бяха далеч от това, което очаквах... Да не си помислиш сега, че те виня. Ти си вървиш по пътя си. Комуникацията тук е мудна, индиректна, непреживелищна... А в живата психотерапия те тласкаме именно към това, което сега си преживяла - сърдечно, през клетките на тялото и душата осъзнаване на процеса на трансформация! Радвам се, че се е случило - чудесно! Запази тази си опитност и я приложи дори и в съзнателното си търсене на предизвикването на страха си. Да, точно така - не да го чакаш със страх от страха. а съзнателно да го поискаш, да го събудиш и да приложиш сърдечното приемане! Оттам нататък, когато така е родена тази любяща смелост, надхвърляща всякакви думи и ум, тогава и цялостната характерова преработка или поне хармонизиране се превръща в песен. В психотерапията се работи именно двупосочно - директно, през симптома и страховете зад него, от една страна и опосредствено, през характера и фасилитиране на промените, които самият Живот изисква от теб чрез състоянията ти! 

Поздрави и сърдечни прегръдки, Орлин

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Благодаря ви ! Знам, че имам още много да уча и да преживявам. Единственото, което се моля е да мога да усещам себе си. Успея ли да запазя тази връзка мисля, че ще се справя по-лесно и ще вървя по правилния път, колкото и труден да е той. По добре аз със страховете си, от колкото инерцията на ежедневието. Мисля, че трябва да пречупвам всичко, което се случва с и около мен през себе си. Така ще получавам най-правилните сигнали. Успея ли веднъж да овладея страха и паниката би трябвало всичко лека полека да се нареди. А при първа възможност започвам психотерапия. За сега ходя при психолог, който не знам до колко може да ми помогне / на този етап поне не усещам /,  но така имам възможност до някаква степен да споделям страховете и състоянията си. Отново ще пиша.

Поздрави, Ивета 

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Здравейте отново. Искам съвет. Реших да започна интензивно дишане. В доста сайтове прочетох, че не се препоръчва да се практикува самостоятелно и в домашна обстановка, а само под ръководството на вещо лице. Аз все пак реших да опитам и в къщи се надишах :) за около 3 мин. Наистина провокирах някои симптоми, но усещането ми беше сякаш се събуждам от сън. Разтърси ме, което ми хареса. Искам само малко насока - мога ли сама да продължавам и по колко време е добре да се прави ? 

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Здравейте. Искам да споделя какво ми се случва в последно време. Да кажем има ситуация, в която трябва да реагирам бързо и да взема решение. Тогава не му мисля много, мобилизирам се на секундата и се справям почти винаги така както искам. Но ситуации, които трябва да обмисля как да действам ги виждам от два ъгъла - единият е през очите на страха и се виждам като слаба, а другият е много трезво и разумно обмисляне и решение и се чувствам и виждам като силна и улегнала. И в следващия момент започва за части от секундата през главата ми да минават като стрели СИЛНА СЪМ, СЛАБА СЪМ ... СИЛНА СЪМ СЛАБА СЪМ ... ЩЕ СЕ СПРАВЯ, НЯМА ДА СЕ СПРАВЯ !!! Сещате се какво става в главата ми тогава и как се чувствам. Няма да забравя първият път, когато получих ПА се чувствах точно така и същите мисли просто ме съсипваха. Тогава като стрели минаваха през мен ДОБРЕ СЪМ, НЕ СЪМ ДОБРЕ, ДОБРЕ СЪМ, НЕ СЪМ ДОБРЕ . С голямо усилие на волята успявах да послушам ДОБРЕ СЪМ . А ако не дай си Боже надделееше , че НЕ СЪМ ДОБРЕ тогава влизах в ужаса. Просто за една минута можех да се видя и почувствам 100 пъти слаба и 100 пъти силна. Или като ми прилошее започвам ЩЕ ПРИПАДНА, НЯМА ДА ПРИПАДНА ... Какъв е този ужас ? Сега вече ги знам и не ме плашат толкова, но е доста мъчещо и неприятно. ПА не получавам, но това противоречие ме съсипва. Само ми кажете това натрапливи мисли ли са или някаква невроза ? Някой получавал ли е подобно нещо ? Предполагам, че не съм единствената, но ми дайте някакво разумно обяснение. Благодаря ви !

Редактирано от Ивета
Добавяне на изречение.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

По начина по който го описваш, са натрапливости. Виж техниките за натрапливи мисли.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

По-горе си писала за холотропно дишане. Аз не бих ти препоръчал без да си го правила с терапевт да го изпълняваш повече от тридесетина бройки. След работата ти с терапевт, е различно, но така сама, не. Виж, класическите йога пранаями са о'к - нади содхана, коремно, огнено (с мярка), квадратно, 1:4:2:1 ритъм, медитативното кайваля и пр. 

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Здравейте. Обръщам се към д-р Първанов. Изключвайки психологическата зависимост към всички видове медикаменти бих искала да разбера каква е разликата между Ривотрил и Хедонин ?  Защо, за да те откажат от едното ти предписват другото ? Не виждам разумна логика в това, освен ако няма разлика във физиологичната им зависимост ? Към Ривотрила уж се развивала зависимост и после трудно се отказва, а към Хедонина нямало такава . До колко е вярно това твърдение ? Бих се радвала да получа отговор.

Редактирано от Ивета

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Лекарствата са от различни групи.Хедонина не е транквилант.Той е невролептик и има антипсихотично действие. Въздейства на съвсем други мозъчни структури и не създава зависимост.В малка доза обаче действа като  успокоително, по различен от транквилантите механизъм и е за предпочитане пред  ривотрила.Въпроса е ,че има много странични ефектии и по тази причина се изписва рядко.Хубавото му в случая е че  ,той ще повлияе и абстиненцията-ако има такава, при спирането на ривотрила. С две думи, предложението е разумно.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Направете си регистрация или влезте в акаунта си, за да коментирате

Трябва да сте регистриран участник, за да можете да оставяте коментари

Направете регистрация

Регистрирайте се в Портала. Лесно е!

Нова Регистрация

Влизане

Вече имате регистрация? Влезте тук.

Влизане Сега

×