Jump to content
Порталът към съзнателен живот
Велина

За благодарността и прошката

Recommended Posts

И на тези, които не обича. Да обичаме враговете си. Да простим и даже да благодарим. Нелесна работа..., обаче когато се направи решаващата крачка, най-щастлив и възнаграден е самият прощаващ.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Най- щастлив и възнаграден е този, но който прошката е състояние на кръвта му, на който не е нужно вече да прави крачки, че да прости, а поради самото му естесво вече не може да бъде засегнат...

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Е, това е най-най-хубаво! Пожелавам го на себе си и на всички, които предпочитат да са добри душички! Винаги, както кръвта тече в жилите. Благодаря, Венци! Думите ти ме вкараха в нещо като медитация, в състояние на лекота и щастие.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Тази тема е много хубава, благодаря. :)

Когато човек се е научил да бъде благодарен за всичко, което му се случва,

то той няма какво да прощава.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

:thumbsup2::feel happy::thumbsup2:

Може би ако се научим да прощаваме на себе си, ще се научим да разбираме "несъвършенството" на света и хората и да благодарим за него? :feel happy:

В този смисъл ми дойде сега въпросът : "Самокритиката не е ли убиец на умението ни да прощаваме и да сме благодарни за всичко? "

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Изпитвам ужасни угризения на съвестта за смъртта на котето ми. Много му се радвах и го глезех като бебе.Дори го бяхме научили да казва МАМА. Като се родиха децата изритахме котетата на балкона. И там започнаха едни нервни разходки и едно мяукане. Денонощно. Да не ви разправям. И после дойде рака на гърдите й. От противозачатъчните ли, или от балкона. Или от ревност към децата. Не знам. После я оперирахме и заминахме в чужбина. Докато бях в чужбина роднини мои я погледали умърлушена и уморена. Завели я при ветеринара и я умъртвили. Нощта когато сториха това и ме излъгаха че не са, един огрномен робот счупи в съня вратата на дома ми и носеше на ръце едно кърваво вързопче. Много месеци и години плач, рев и угризения на съвестта. Всичките ми роднини се изредиха да ми гостуват на сън, само тя - не. Не знам как е с котките след смъртта, но можеше поне да мине и ми се покаже. Не и не. Трудно се отърсва човек от смъртта на член от семейството. Та макар и котешки... Как да си простя че не я догледах с повече любов.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Мария, стана ми много тъжно като прочетох думите ти. Нямам за цел да те успокоя, не зная как. Ще разкажа една случка с последното ни коте. Взехме едно черно, гурелясало, със счупена опашчица коте от улицата заради горещите молби на дъщеря ми. Кръстихме го Джипси /циганче/. Синът ми е с астма, но в един вестник прочетох, колкото и да е абсурдно, че гледането на котка може да го излекува от заболяването. За всеки случай настанихме котето у майка ми, която живее на съседния етаж. Оттогава децата почти не излизаха оттам, а дотогава ходеха сравнително рядко. Обезпаразитихме котето, лекувахме му очичките и отначало нямаше никакви проблеми. За жалост обаче след около месец-два синът ми започна да прави алергични реакции, зачервяване и подуване на ръцете, конюнктивит, хрема, а накрая и пристъп. Стана ясно, че котето не може повече да остане при нас. Пуснахме го на улицата. На следващия ден научихме, че то влязло в колата на наши познати съседи и те го прибрали у тях. Поуспокоихме се, че е добре. След време обаче то отново беше на улицата, забравих вече защо, сигурно е правело някакви котешки бели. Носехме му храна на улицата. Една сутрин отивах за мляко и на излизане ми мина мисълта да занеса нещо на котето, но не ми се връщаше назад и оставих за после. На улицата го видях и го помилвах по главичката, откъм дясното оченце. На връщане го видях на пътя ударено точно на същото място по главата, беше умряло. Стана ми много мъчно, не знаех имам ли някаква вина аз, толкова ли съм лоша, че точно където го докоснах, там беше ударено и намери смъртта си? По някаква причина обаче като се попитам по-надълбоко, не изпитвам вина за случилото се. Но не мога да си обясня нещата как всъщност стоят. Мария, мисля, че и ти не си виновна, направила си всичко по силите си, каквото ти е било възможно. Споделям усещането, че животинките също имат душа, че между тях и нас се създава силна връзка, че наистина стават членове на семейството. И друго си мисля - че нашите любими същества се връщат отново след време при нас. Какво да ти се яви насън, може да ти дойде наяве, под друга форма. Вкъщи какво ли не сме гледали от деца - котка, хамстер, гълъб, зайче, костенурка, врана, рибки, таралеж, куче, а сега имаме морско свинче. Благодарна съм на всички тези животинки за радостта и любовта, която са ни дали и дано да ни простят човешкото несъвършенство в обичта. Постингът е доста животински, но благодарността и прошката по принцип не са само за хората.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Изпитвам ужасни угризения на съвестта за смъртта на котето ми. Много му се радвах и го глезех като бебе.... Като се родиха децата изритахме котетата на балкона. ... Как да си простя че не я догледах с повече любов.

И аз съм имала подобни угризения за подобна ситуация...

Трудно е, но пътят минава през благодарността... поне за мен беше така..

Благодарих и, че е влезнала в живота ни, за да ни покаже, че всяко живо същество е живо и щастливо докато е СВОБОДНО да обича и живее както то е щастливо (а не като източник на нашите развлечения и консуматор на нашите ласки).

Благодарих и, че избяга в нощта на онзи ужасен скандал, за да ми покаже, че домът ми отровен от негативни мисли, емоции и енергии... Простих си, че съм забравила вратата отключена, а тя "някак" е успяла да я отвори.

Простих си, че не я оставихме да израсне в онзи двор, където беше нейното семейство, за да свикне със света какъвто е и да се научи да оцелява без нашите грижи и ласки. Разбрах, че това е урок за мен - да не очаквам другите да ми дават любов, а да обичам и да се грижа за себе си...

Простих си, че не я оставихме да забременее (а природата и го искаше). Ако все пак това беше станало, и ние сигурно щяхме да изхвърлим децата и - най-скъпото нещо за нея. Урокът беше за мен - да оставя живота да бъде такъв, какъвто го е създал Господ за котето, а не да му създавам "благоденствие', превръщайки го в своя жива играчка... :( А не правим ли често същото с любимите си хора, с децата си.... :(

Не се чувствам виновна сега - тогава съм направила всичко, което ми се е струвало добро и почтено. Случилото се промени представите ми за себе си и света около мен. Благодарна съм на смъртта на котето, която ме разтърси и ми помогна да видя истината и да се променя...

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Хм...

Хората се самоизтрепват за едното нищо , тук си говорят за котета... щастливци !!!!

Благодарност ???

Не чакайте от хората това нещо. Вече ми се иска да съм коте .

Прошка ???

Че кой съм да прощавам ??

:blink:

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

:)

Прошка ??? Че кой съм да прощавам ??

Отговор - Християнин!

За допълнително размишление и отговор :

:hypocrite: Лука 17 : 3 - 4

:hypocrite: Марк 11 : 25

:hypocrite: Матей !8 : 32 - 35

:hypocrite: Матей 6 : 12

:hypocrite: Матей 6 : 14 - 15

:feel happy: Любов + Светлина + Мир + Радост :feel happy:

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

:hmmmmm:

Лука 17 / 3-4

[17:3]  Бъдете внимателни към себе си. Ако съгреши против тебе брат ти, смъмри го и, ако се покае, прости му;

[17:4]  и ако седем пъти на ден съгреши против тебе и седем пъти на ден се обърне към тебе и каже: кая се - прости му.

Пък и не си спомням от някого да съм търсил дълга му.

Ходих при... един преди около 12 години даго питам " Какво съм направил, за да се поправя, не си спомням??? "

Отговорът беше ... " Върви си,сега нямам време " . Явно не искаше да се попрявя или нямаше за какво да се поправям ,може би ???? Или търсеше Душата ми ??? Тя не е моя,Тя е на Бога. Не мога и няма да Я дам.

От тогава тоталният ми стремеж е ... от никого нищо и на никого нищо да не дължа. И от никого нищо не искам, дори и дългове да има към мене. Но ако някой ми посегне на Душата, защото нямам друго - хммм... Бог да решава.

Благодарност ???

Не чакайте от хората това нещо. Вече ми се иска да съм коте .

Не чакам от никого нищо.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Бог ще прости!

И аз, затова прощавам, за да зарадвам Него, както Той намира начин да радва мен.

Това е моят смисъл!

Благодаря за радостта.

:smarty::yinyang::smarty:

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

:) ППП = Погрешка - Покаяние - Прошка

Оринави, казаното в Лука 17 : 3 - 4 затова го сложих най - отгоре по ред, защото е преход между старозаветното чувство, но то е най - отдолу по смисъла на новозаветните критерии :) то е само ориентировъчно - подсещащо - препоръчително...за нас - колко да се каем като съгрешим :rolleyes::D

За некаещите се даже до смъртта си ( броят се за заблудени може би...поради невежество / слепота... ) Господ понеже е всемилостив и дълготърпелив им е оставил вратичкааа - тайнството Елеосвещение ( Съборното послание на апостол Иаков 5 : 14 - 15 )... може и да е странно, но си е факт.

:feel happy: Любов + Светлина + Мир + Радост :feel happy:

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Прошка ???

Че кой съм да прощавам ??

На мене пък тези думи ми подействаха като просветление. Човек за да има какво да прощава, първо трябва да е осъдил другия. А е казано да не съдим. Един е, който може да съди - Бог.

Човек, ако е наистина смирен, няма да съди никого. Няма нужда и да прощава, защото няма и да е осъждал. Това е то да не губиш Любовта и Смирението. Което не изключва разни целесъобразни действия с Любов, понеже и човека отсреща трябва да си научи урока. Прошката в такъв случай е по-скоро за успокояване на чуждата съвест и показател за осъзнаване на погрешката.

В подобна ситуация някои хора казват: Няма какво да ти прощавам!

Благодаря ти, Оринави, братко Християнино! :feel happy:

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Великолепен отговор, Вальо!

Въпрос на намерение е той, което е похвално!

Но за да останем в истината, без да нарушаваме цялоста и, под един предлог или под друг, трябва да признаем, че прошката съществува.

Индийски факир, който правел чудеса на площада пред стотици хора, бил подгонен от градската полиция. Докато бягал, ненадейно бел застигнат от един полицай. Разразила се кратка схватка, в която полицая със замах на меча отсякъл ръката на мъдреца. С цената на ръката си светеца се измъкнал. Тежки угризения започнали да мъчат полицая и той решил да потърси Факира за да се извини.

Взел ръката му със себе си и започнал издирването, но още в мига, в който тръгнал съзрял мъдреца под едно дърво да се моли тихо. Щом го наближил, полицая разплакан паднал на колене и в знак на разкаяние върнал отнетото на притежателя му. Мъдреца взел собствената си ръка и я прилепил към мястото на отсичането и. Тя веднага заздравяла. След това изчезнал.

Дали мъдрия човек има какво да прости на гонителя си?

Дали му е простил?

:yinyang:

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

:)

Човек за да има какво да прощава, първо трябва да е осъдил другия.

май не е задължително да си го осъдил...за да има какво да прощава човек...първо трябва да е действително преживял + преболедувал + осъзнал причинената ...болка / тормоз / лошавина /омразата /завистта ...особено ако е срещу беззащитни или незнаещи... например...+ съвършенно забравил ( даже спомен/мисъл на клетъчно ниво да няма за преживяното)... дааа още една друга плоскост, благодаря :)

:feel happy: Любов + Светлина + Мир + Радост :feel happy:

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Латинке, не се чувствай задължена с отговор.:)

Не напразно написах - Вальо.

Желая да чуя тваето мнение, приятелю!

Благодаря ти! :)

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Синева,

според мен по скоро си е казал,

"най после и това ми се махна от главата" :rolleyes:

:)

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

съвършенно забравил ( даже спомен/мисъл на клетъчно ниво да няма за преживяното)... дааа още една друга плоскост, благодаря

Лесно е да кажеш, че прощаваш, но дали наистина е така?! Според Лууле Виилма, тялото не може да бьде изльгано за тава и безпотрешно идентифицира болката и дори да се самозальгваме в престорена доброта злобата, разочарованието, неумението да простим, ще се "превьпльтят" физически в болести, чието предназначение е да ни научат чрез страданието да простим. Мислим, че сме простили, искаме да простим, но утре живота ни поставя лице в лице с причинителя на болката, а ние изврьщаме глава, изпитваме негативизьм, болка, искаме да не сме се озовали там. Простили ли сме тогава или само сме си вьобразили, че сме го направили?!

И не е ли Времето, способа, който освен страданието, е другото лекарство ( по- безболезнено), което ни помага да забравим, "даже спомен, мисьл на клетьчно ниво да няма за преживяното?

И добре, че го има Времето, усещането за Време, представата за Време...

Защото "времето лекува" и ако си изпитал действието му, това за теб вече не са празни думи или клишета. Но, то просто способ ли е да забравим или и лекарство, прелюдия кьм прошката?

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Направете си регистрация или влезте в акаунта си, за да коментирате

Трябва да сте регистриран участник, за да можете да оставяте коментари

Направете регистрация

Регистрирайте се в Портала. Лесно е!

Нова Регистрация

Влизане

Вече имате регистрация? Влезте тук.

Влизане Сега

×