Jump to content
Порталът към съзнателен живот
aratron

Причини за травмите и комплеските в детска възраст

Recommended Posts

Случвало ли ви се е да видите как родител се кара на малкото си детенце за нищо и никакво. За това, че е съборило или взело със себе си от магазина нещо, което не е негово, за това че си е изцапало дрехата докато си е играло или за това, че е паднало и ожулило коляното си. Ако децата са най-близо до Бог, защо тогава родителите не проявяват едно от първите Божии качества - Милостта! Възможно ли е едно дете, което идва от един високоорганизиран свят, където всички нужди са задоволени и няма никаква собственост, а само Любов, да разбере парадоксите на нашия човешки свят. Именно тези аномалии, които са невротизирали и отнели от човешкия облик на родителите. И когато детето се сблъсква за първи път с думите - "Това не може, това е забранено"! да страда и да бъде двойно наказвано.

След това се очаква от децата да имат почит и уважение! Добре, но не следва ли най-напред големите да се снишат до нивото на детето, да му подадат ръка.

Има и друг проблем - този, че родителят от рано изисква от детето да не прави определени неща, използвайки заплахи, лъжи и др., докато самите те в по-ранна възраст са правили тъкмо това. Често синовете и дъщерите трябва да реализират несбъднатите желания и амбиции. При отказ, се налагат се наказания и порицания. Не отклоняваме ли така реката на живота от нейното корито. Не променяме ли съдби, таланти, не проваляме ли хубави събития, които иначе са готови да настъпят в живота на нас и на децата ни!

Според мен, колкото по-рано настъпва една грешка, толкова по-търпеливи и благосклонни хора трябва да сме! В противен случай, мисля, тя ще стане по-голяма.

Нека бъдем съвремени хора! Нека използваме по-често стимулативния метод и утвърждаващите формули!

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Случвало ли ви се е да видите как родител се кара на малкото си детенце за нищо и никакво. За това, че е съборило или взело със себе си от магазина нещо, което не е негово, за това че си е изцапало дрехата докато си е играло или за това, че е паднало и ожулило коляното си. Ако децата са най-близо до Бог, защо тогава родителите не проявяват едно от първите Божии качества - Милостта! Възможно ли е едно дете, което идва от един високоорганизиран свят, където всички нужди са задоволени и няма никаква собственост, а само Любов, да разбере парадоксите на нашия човешки свят.

Интересно ми е откъде знаеш, че всички нужди са задоволени? :D - извинявай, но аз съм от поколението, на което тази фраза звучи много познато от соцлозунгите. Но нали и родителите им са дошли от същото място? Виждам едно смесване на нещата, което води до недоразумение - в момента, в който детето се роди, то вече не е от този, както казваш "високоорганизиран свят", ами си е облякло материалните дрешки и вече е част от нашия човешки свят, с всички слабости, грешки и т.н.

Именно тези аномалии, които са невротизирали и отнели от човешкия облик на родителите. И когато детето се сблъсква за първи път с думите - "Това не може, това е забранено"! да страда и да бъде двойно наказвано.

Нещо не разбирам - защо е нужно да страда и защо двойно наказвано? Ако твоето дете на 1 година е хванало някое друго на подобна възраст и с удоволствие силно му скубе косите, какво ще му кажеш - "Не, това не е хубаво, престани." или "Добре, може!"? Или ако на 2 години упорито посяга към откритите реотани на електрическата печка? Според мен е добре на детето да бъдат ясно определени едни граници (нито много тесни, нито много широки), да му се обясни (според възрастта, но честно!) защо се прави това и да се следи твърдо за спазване на тези граници.

Най-невротизираните деца (и с най-неадекватни постъпки после, като порастнат) съм наблюдавала на наши познати, които не им забраняваха почти нищо или ту забраняват, ту разрешават, или единият родител забранява, другият разрешава, а след няколко дена ролите могат и да се сменят... Няма по-несигурно положение за детето, ако расте в такава семейна среда. После му е трудно да се адаптира в училище, където хубави или лоши, но също има определени правила и въобще в живота.

След това се очаква от децата да имат почит и уважение! Добре, но не следва ли най-напред големите да се снишат до нивото на детето, да му подадат ръка.

Да, много е хубаво големите да го насърчават и окуражават.

Има и друг проблем - този, че родителят от рано изисква от детето да не прави определени неща, използвайки заплахи, лъжи и др., докато самите те в по-ранна възраст са правили тъкмо това.

Какво значи "от рано"? Горе дадох един пример - той от рано ли е или от късно? Границите се определят още в момента, когато детето е в състояние да направи нещо самостоятелно и подчертах да не са тесни, да му се даде възможност колкото може повече неща да опита само (аз например позволих на моята дъщеря да пипне не много горещата, но достатъчно, за да я опари фурна, после ми беше много лесно да я убедя че е опасно да пипа електрическата печка и др.п.) и да му се обясни честно. Освен това с времето тези граници се разширяват ...

Често синовете и дъщерите трябва да реализират несбъднатите желания и амбиции. При отказ, се налагат се наказания и порицания. Не отклоняваме ли така реката на живота от нейното корито. Не променяме ли съдби, таланти, не проваляме ли хубави събития, които иначе са готови да настъпят в живота на нас и на децата ни!

Да, с това съм съгласна!

Според мен, колкото по-рано настъпва една грешка, толкова по-търпеливи и благосклонни хора трябва да сме! В противен случай, мисля, тя ще стане по-голяма.

Това също въобще не го разбирам, ако може един пример поне ...

Нека бъдем съвремени хора! Нека използваме по-често стимулативния метод и утвърждаващите формули!

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Незнам понякога се чудя на кой свят живеят някои хора :hmmmmm: Много съм съгласна с Диана...не може да не му ограничиш на детето да пипа горещо или да бърка в контакта или да блъска по стъкло, а може би да си играе с ножа... Да има начини да му се каже внимателно и не толкова внимателно...С фурната и аз така практикувах :D Сега чудесно знае къде пари и къде не... Но ако си на другия край на стаята и го виждаш как тръгва да прави нещо опасно за живота му, какво ще направиш ще го оставиш да се нарани и бавничко ще се приближаваш към него, за да опита ли :blink: или ще извикаш отдругия край с цел да ти обърне внимание...и да имаш време да стигнеш до него? Да не говорим, че има различни възрасти и децата изучават границите на това докъде могат да стигнат. Ако родителя вечно отстъпва, детето не познава никакви граници, примерите за подобни деца не са ми фаворити и няма да оставя моите така определено. Също ми е чудно кой не се изнервя когато е с дете по 24 часа в денонощието 7 дни в седмицата :hmmmmm: Звучиш ми сякаш нямаш особено опит с деца...може и да греша разбира се...определено не мисля че травмите и комплексите в детска възраст са защото нещо съм забранила на детето или съм му се скарала...темата не е добре поставена мое виждане...

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

По едно време изчетох в захлас де каквото ми попадна от Морган Скот Пек- "Изкуството да бъдеш Бог" -1,2,3 и др. Вероятно повечето от хората във форума са чели нещичко от него, един великолепен автор, много интересен психотерапевт, описва огромен спектър от човешки проблеми и дава много хубави обяснения и решения. Няма да говоря повече за него, радост за всеки интересуващ се читател е срещата с книгите му. Поне 5 негови книги изчетох, във всички тях той разглежда случаи от практиката си като психотерапевт. Не видях нито един случай, в който травмите и деформациите в човешката психика да не се дължат на нещо, което се е случило в семейството. Споделям тревогата и недоумението на автора на темата - aratron относно отношението на съвременните родители към децата им. Но за какво ли не се учи и подготвя човек, за какво ли не търси и може да получи помощ от специалист, но за родителската си работа- не. Това си е наистина голяма беда!

Но "по- добре е да подгониш вятъра, отколкото да седнеш и да плачеш...", както е казал Вапцаров... А то си е за плач твърде често...

От моя гледна точка трупането на важния за детето опит не е задължително да се постига с директни ограничения и забрани. Всичко опира до това- как детето ще получи този опит. С викове и забрани- може да се постигне нещо, но никак не е трайно, да не говорим, че даже и обратен ефект има. Лъжите и манипулациите също дават сериозен, дълбок и отрицателен ефект. А и създават лъжливото убеждение у възпитателя, че видиш ли, той си е свършил работата, но това, проклетото...

Мисля, че най- важното е родителят, или учителят, да иска да се учи. Също и да подкрепя възпитаника си. Което, естествено, не значи да му позволява всичко.

Е, пак стигам до Лао Дзъ... "Разпусни, за да свиеш!". То ест не може все да свиваш... :)

Редактирано от Багира

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Съзнанието на децата е доминирано почти изцяло от емоциите, а родителите твърде често се опитват да им въздействат чрез логически доводи, които децата, съвсем естествено, не разбират. Остава въпроса как може да се упражни желаното емоционално въздействие върху децата, без да се стига до агресивни действия (физически и психически) от страна на родителите и без да се нарушава свободата на детето (в крайна сметка това не винаги е възможно, но поне трябва да се опита). При всички случаи е необходимо родителите да са наясно с гледната точка и желанията на детето. Останалото е въпрос на разбиране, творчество и търпение (в тази последователност). Важно е да се осъзнае и факта, че детето се променя и развива само, а родителите единствено го предпазват и насочват.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Травмирани деца с комплекси растат там, където между родителите нещо не е наред. А родителите, усещайки го, се изнервят, като това се предава несъзнателно и на децата. Работя с майки и деца и го виждам всеки ден.

Децата, както и всички хора, не се нуждаят от нищо друго, освен от любов. Толкова е просто.

В семейства, където наистина между двама е любовта, децата израстват спокойни и щастливи.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

При съвременния строй мъже и жени държат ключа на бъдещото добро живеене. каквито са мислите на майката и децата такива ще се дадат и на децата.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Тук неизменно възниква въпросът - натура или въпитание? - и продължава с - индивид или колективизъм?

В зависимост проявлението или непроявлението на индивидуалност, както и нивото на осъзнаване на тази индивидуалност - варира нивото на стреср външни влиянияр реакции и тн.

Семейните отношения допринасят или не в този просес - всичко е малко или много индивидуалнор макар че може да се сложи в рамки.

Може семейството да е ок, а средата извън него нгнетявяща и обратното, или и в семейството и извън него стрес или обратното - и прочие - с най-различни комбинации - реакцията е индивидуална.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Да, но всичко тръгва от семейството, майката, бащата, след това е обществото и реакциите и вс останало.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Да. Точно това е. Всичко започва от семейството. Обаче нещата не са толкова елементарни. Не е разумно да кажем присто: "Не се обичат родителите!", защото обичането в семейния живот е нещо съвсем относително. Ако се сетим, че съвременното човешко същество, изгубило Любовта, търси да замести липсата и с всевъзможни видове любови, че и сдруги неща, които даже на са и любови, ще видим, че проблемите с децата са върха на един твърде голям айсберг. Но обикновено ни е по- приятно да не се сещаме за това. :) Бихме могли да закърпим нещата поне ако приемем, че хората нямат подготовка за професията "родител". Ако поне ни хрумне, че трябва да се подготвяме за тази работа не по- малко, отколкото за която и да е друга. Тези дето по рождениеу са перфектни родители, в качеството си на изключения, само потвърждават това твърдение...

Редактирано от Багира

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Мисъл за деня:

„Какво ще стане с децата ни?“ Чудни са хората, като се безпокоят за децата си! Децата са самостоятелни, съзнателни души – като родителите си. Бог дава деца на хората, за да им покаже, че трябва да станат като тях – да възприемат новото и да се учат. Хората имат братя и сестри, за да изработят братски и сестрински отношения и да придобият известно благо чрез тях. Изобщо майките, бащите, братята, сестрите, децата носят някакво висше благо, което трябва да се приеме и обработи. Всеки човек носи по едно Божествено благо, което никой друг не може да донесе." (Беинса Дуно)

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Да. Точно това е. Всичко започва от семейството. Обаче нещата не са толкова елементарни. Не е разумно да кажем присто: "Не се обичат родителите!", защото обичането в семейния живот е нещо съвсем относително. Ако се сетим, че съвременното човешко същество, изгубило Любовта, търси да замести липсата и с всевъзможни видове любови, че и сдруги неща, които даже на са и любови, ще видим, че проблемите с децата са върха на един твърде голям айсберг. Но обикновено ни е по- приятно да не се сещаме за това. :) Бихме могли да закърпим нещата поне ако приемем, че хората нямат подготовка за професията "родител". Ако поне ни хрумне, че трябва да се подготвяме за тази работа не по- малко, отколкото за която и да е друга. Тези дето по рождениеу са перфектни родители, в качеството си на изключения, само потвърждават това твърдение...

Да си родител е работа, професия...???!!!

Хм, ами то и дипломи по любов и по истина ще е добре да ни раздават и професорски титли.

Само че, каквото ни е "обичането", такива ще са ни и истините - относителни.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Да си родител е работа, професия...???!!!

Хм, ами то и дипломи по любов и по истина ще е добре да ни раздават и професорски титли.

Само че, каквото ни е "обичането", такива ще са ни и истините - относителни.

Ами така е. Да си родител не е само биология, както вероятно повечето читатели тук ще се съгласят. То ест не се раждаме със знание как да бъдем добри родители. Може да си мислим, че е така, но някак си не е. :)

Да. Нито обичането ни е Обичане, нито истините- Истини. Защото нямаме Знание. Всичките ни знанийца събрани накуп не правят това Знание, без което препускаме така бодро наникъде... Остава да си направим извод - какво ни струват тези обстоятелства и какво да правим. :)

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

А защо ли не се раждаме със знание как да бъдем родители?

Вярно, че от много знанийца препускаме наникъде. Много, ама много съм съгласна тук.

А какво остава? Остава доста повече от знание, било с голяма, било с малка буква.

Вероятно под знанието с голяма буква имаш предвид друго, което и аз.

Е, излиза, че не е толкова сложно. :)

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

А какво мислите за детската "депресия".

Напоследък наблюдавам нещо странно при дъщеря ми която е на 10год.

Всъщност след като попрочетох разбрах ,че не е толкова странно ,но въпросите които ми задава когато е в такова състояние ме изненадват.

Днес например след разходка сред природата ,докато обядвахме съвсем ненадейно тя избухна в плач (а това се случва често),когато я попитах ,защо плаче,тя ми отговори ,че всичко е много гадно и света е много объркан.Когато започнах да рзговарям с нея ,за да рзбера ,защо света е объркан отговара и беше :"Какво ще правя аз?Когато порасна какво ще правя?Аз искам толкова много неща."

По принцип е смешно ,но това че тя избухва в сълзи за такива неща ме натъжава.

По принцип нищо не и липсва а и съветите в "Как да възпиташ дъщеря"на Джийни и Дон Елиъм ми обясняват доста голяма част от загадъчното и поведение.

Насочи се към музиката пее в група ,има статив и всичко необходимо за рисуване ,защото рисува много ,буйната и физическа активност е задоволена с каране на сърф от ранна пролет до късна есен.Всичко към което има инерес е удовлетворено и въпрки всичко честите плачове ,депресии ,ставането и в 4.00 ч сутринта(безсъние)са доста повтарящи се неща.

Отговорите са ,че и е скучно ,че и е тъжно ,но и тя не може да ми каже ,защо и е тъжно.Понякога казва че просто има желание да плаче ,плаче съвсем искрено и със сълзи,после всичко отминава и тя е отново много енергичното и весело дете.Ако има тук родители които имат или са имали дъщеря на тази възраст ,ще се радвам да споделят опит.Благодаря.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites
Guest Мона

За десетгодишните момичета настъпват сериозни хормонални промени; това е един нормален преходен период, когато малката госпожица става по-голяма госпожица:-)))

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Една от причините за травми и комплекси, не само в детска възраст, ами и след това е неразбирателството и липсата на любов между родителите.Единия на една страна, другия на друга - детето не само не вижда какво е любов, ами не я получава достатъчно, след това като порасне има да се чуди защо в тази или онази сфера все нещо куца.....

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Забелязвам, че повечето мнения определят основната причина за травми и комплекси в липсата на любов между родителите и въобще, че нещо куцало в семейството.

Интересно ми е какви са наблюденията на родители, които имат поне две деца и които определено са имали налична подобна причина (например развод), как се е отразило върху всяко от децата им. Въобще няма да се учудя, ако едното дете го е преживяло тежко и се е сдобило с комплекси, а другото - не, или в съвсем слаба форма, а може дори и двете деца да не са особено травмирани. Причината, че в повечето случаи все пак развиват комплекси, уж в следствие на неразбирателството и развода например, трябва да се търси в това, че предразположени към такива комплекси деца се раждат в "подходящи" семейства.

Аз мисля, че нещата не са толкова елементарни. Понякога детето расте без комплекси до около 7 години, след което получава ред такива, в сферата на общуване извън семейството и това ясно си личи заложено в наталната му карта например. При други хора забелязвам, че до към 14 години нямат съществени комплекси, а после им се появяват такива, свързани с взаимоотношенията между половете, при трети - до към 21 години нямат особени комплекси, а после им се появяват сериозни такива свързани с професионалната им реализация ...

Много от нещата са заложени отнапред, софтуерът е написан предварително - това са предвидените за научаване уроци и ролята на семейството, учителите или обществото се свежда до това: да подадем ръка на децата си, за да преминат по най-лесния и кратък път, а не да се забутат в най-тъмната и забъркана част от програмата и да не зациклят (в някоя ситуация например - независимо дали приятна или неприятна), защото така няма да могат да приключат/излязат успешно от програмата.

Това е и най-деликатната и опасна част от нашата мисия като родители, защото "с най-добри намерения" можем вместо да помогнем, да набутаме децата си там, откъдето трудно ще излязат. Универсални препоръки в помощ на родителя не могат да се дадат. Най-добре е, когато не е сигурен, просто да не се намесва в живота на децата си. Някъде по-нагоре в тази тема бях споменала, че е нужно да се отнасяме с децата честно и с уважение, да ги обичаме и окуражаваме, да определим едни достатъчно широко граници, които да следим да се спазват, но които се разширяват с израстването на детето и постепенно да му се доверим, че е станало една достатъчно укрепнала личност, която ще се развива самостоятелно и която ще продължим само да обичаме и окуражаваме, без да и се бъркаме.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

А какво мислите за детската "депресия".

Напоследък наблюдавам нещо странно при дъщеря ми която е на 10год.

Всъщност след като попрочетох разбрах ,че не е толкова странно ,но въпросите които ми задава когато е в такова състояние ме изненадват.

Днес например след разходка сред природата ,докато обядвахме съвсем ненадейно тя избухна в плач (а това се случва често),когато я попитах ,защо плаче,тя ми отговори ,че всичко е много гадно и света е много объркан.Когато започнах да рзговарям с нея ,за да рзбера ,защо света е объркан отговара и беше :"Какво ще правя аз?Когато порасна какво ще правя?Аз искам толкова много неща."

По принцип е смешно ,но това че тя избухва в сълзи за такива неща ме натъжава.

По принцип нищо не и липсва а и съветите в "Как да възпиташ дъщеря"на Джийни и Дон Елиъм ми обясняват доста голяма част от загадъчното и поведение.

Насочи се към музиката пее в група ,има статив и всичко необходимо за рисуване ,защото рисува много ,буйната и физическа активност е задоволена с каране на сърф от ранна пролет до късна есен.Всичко към което има инерес е удовлетворено и въпрки всичко честите плачове ,депресии ,ставането и в 4.00 ч сутринта(безсъние)са доста повтарящи се неща.

Отговорите са ,че и е скучно ,че и е тъжно ,но и тя не може да ми каже ,защо и е тъжно.Понякога казва че просто има желание да плаче ,плаче съвсем искрено и със сълзи,после всичко отминава и тя е отново много енергичното и весело дете.Ако има тук родители които имат или са имали дъщеря на тази възраст ,ще се радвам да споделят опит.Благодаря.

Здравей диди :)

Съчувствам ви и се радвам,че се опитваш да разбереш своето дете и да му помогнеш някак.

Присъединявам се към Диана почти във всичко написано от нея.

Това, което имам да добавя, е че детето ви се намира в периода на "чувствата и сърцето" - 7-14 години. То сега опознава своя и на другите емоционален и душевен свят. Това познание може да бъде наблюдавано от родителите и внимателно и деликатно да се помага на детето да се ориентира в новия си "объркан" свят. Нали не забравяте и факта, че този свят наистина разширява границите и стените си с шеметна скорост....

Не ми се иска да цитирам или преразказвам тази част от книгата на Б. Боев Учителят за образованието - ще призная само, че макар и 26 години от живота ми да са протекли сред деца от тази възраст, я прочетох няколко пъти и открих и преосмислих за себе си много ценни неща. Мисля,че и вие ще намерите сами в нея пътя към сърцето и ума на своето дете. Успех!

:feel happy:

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Здравейте! Не съм сигурна дали точно тук е мястото да споделя моето притеснение, но моля за съвет. Имам две момчета на 9 год. и на 7 год. Напоследък се случва така, че през деня докато съм на работа те остават сами..разбира се не всеки ден. Проблема е там, че усещам как големият ми син се настройва срещу по-малкия. Мисли, че обръщам повече внимание на по-малкия. Все повтаря, че не го иска, че не го обича, дори и това как иска да го няма. Не знам как да се държа и какво вече да обяснявам. Как да разреша проблема?

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Моля регистрирайте се, за да коментирате

Вие можете да публикувате коментар след като влезете в акаунта си



Влизане Сега

×