Jump to content
Порталът към съзнателен живот

maggee

Участници
  • Общо Съдържание

    538
  • Дата на Регистрация

  • Последно Посещение


Репутация Активност

  1. Like
    maggee got a reaction from Надеждна in Самотата като етап от духовното развитие   
    Същото беше за мен допреди 2-3 години. Не можех да си представя живота без приятелите си, без хора около себе си. Човек обаче неизбежно се среща със страховете си и се налага да ги преодолява един по един. Ще прозвучи като клише, но в най-голямата си самота аз открих себе си - човека, за който време не оставаше от ангажименти към други хора.

    Само насаме със себе си човек може да разбере кой е, какво действително мисли и усеща по отношение на даден въпрос, само насаме със себе си може да се концентрира върху работата, която върши и да изрази пълния си потенциал. И най-вече, само насаме със себе си човек може да намери разрешение на проблемите си, следвайки своя път, своя мироглед, без да се влияе от мнения и съвети на други хора, да вземе решение за живота си, да направи избор, поемайки пълната отговорност за него (а не прехвърляйки вината от последвал евентуален неуспех на "съветниците"). Това е и причината, поради която хората, най-често несъзнателно, избягват самотата - бягството от самотата е бягство от собствените проблеми и собствената отговорност. От друга страна, за човек, който е настроен към изчистване на тези проблеми, усамотяването дава време и свобода за премисляне, осъзнаване, изчистване, често съпроводено с депресивни състояния - в такива моменти човек наистина има нужда да остане сам със себе си. Особено когато осъзнае, че причината за проблемите е в самия него и разрешението е пак там - няма двама еднакви човека на този свят, няма и две еднакви решения. Тогава усамотяването се превръща в необходимост.

    И странно, но когато човек истински надникне в себе си открива цяла вселена и тогава останалите хора някак изгубват значението си. Контактът с тях може да бъде приятен и ползотворен, но човек винаги се стреми да се върне към истинската си среда - себе си. Изчезва скуката, усещането за самотност - точно обратното, времето започва да не стига за всички интересни неща, които се появяват отвътре. Отношенията с другите хора от необходимост и зависимост се превръщат в избор - по естествен начин се запазват само отношенията с хора, които могат да допринесат за развитието ни - хората, притежаващи качества, към които и ние се стремим.

    Идва осъзнаването за естеството на отношенията ни с другите - всеки човек, който ни търси, има за цел да задоволи само собствените си потребности (а някои от тези хора са бездънни ями). По същия начин за задоволяване на нашите потребности трябва да мислим самите ние - ако не го направим ние, няма да го направи никой. И човек осъзнава, че е сам в грижата за себе си - останалите хора са на линия само дотогава, докато удовлетворяваме техните потребности. За такива отношения плащаме с липса на свободен избор в живота си. И не е странно, че когато човек падне, почти не остава кой да му помогне да се изправи - когато няма какво да даде, изчезват и "приятелите". И не защото са "лоши", а защото повечето хора чрез отношенията си гледат да се разтоварят от отговорностите, а не да поемат и чуждите - нямат сила или желание за това. Прекрасен тест за проверка на отношенията.

    С осъзнаването на този факт изчезва и страхът от самотата, от това да бъдем изоставени и да останем сами. Това вероятно е един от най-силните страхове на човека, имайки предвид, че се развива в най-ранно детство, тогава, когато физическото оцеляване на човека зависи изцяло от родителите му. Преодоляването на този страх е възможно само когато човек поеме отговорността за това да се грижи сам за себе си, да не разчита за това на други хора - да бъде независим, да прави собствените си избори и да бъде отговорен за последиците от тях. Да останем сами реално означава да решаваме собствените си проблеми - ако ни остане време и енергия и за другите, прекрасно. Тогава човек започва да се чувства еднакво комфортно и сам със себе си, и в присъствието на други хора, за него самотата като проблем изчезва.
  2. Like
    maggee got a reaction from Лъчезарна in Любовта   
    Като става въпрос за любов, моето дълбоко усещщане е, че не амо животните обичат, но и растенията, и неживата природа, и всичко, което съществува в организиран вид - всичко, което е създадено. Наскоро се замислих защо наричат любовта "съзидателна енергия" и се върнах към физиката.

    Всяка термодинамична система се стреми към достигане на състояние на минимално количество енергия - както вибрациите на махалото затихват, ако не се поддържат чрез внасяне на енергия отвън, така и всяка структура се стреми към саморазпадане, ако не получава енергия, която да я поддържа. Физичният термин за това е ентропия - минималната енергия на ститемата е свързана с максимална дезорганизация, неподреденост. Конструирането на система изисква енергия и информация. Очевидно енергията, която поддържа организацията на нашия свят, е именно съзидателната енергия, която наричаме любов - енергията, която поддържа атомите на неживата и живата природа в определен порядък, енергията на живота.

    И тъй като всяка система в развитие е нестабилна система, тя във всеки един момент е под влияние на две сили - стремеж към организация от по-висок порядък, изискващ по-високо количество енергия, но и с по-висок коефициент на полезно действие, и стремеж към затихване на функциите и разпад. Стремежът към развитие срещу стремежа към покой, животът срещу смъртта. Тези процеси се илюстрират добре на всяко ниво. Растение, което няма силата да преодолее съседите си в конкуренцията за светлина, линее. На нито едно животно в дивата природа не е отреден живот в спокойна и хармонична среда - животно, което не се бори с всички сили за живота си, умира. Хората са в още по-сложно положение, защото най-голямото им предимство - умът, са обърнали срещу себе си, затрупвайки нормалните си инстинкти за оцеляване със социални клишата собствено производство. Но законите на природата важат със същата сила за човека - ако човекът не положи максимални усилия за себеизява, разчитайки предимно на себе си, той ще залинее като растението, а признак на дисхармонията между природно заложената програма за развитие и блокажите на ума е депресията. Във всеки момент от живота си всичко в живата и неживата природа трябва да намира и поддържа баланса между съзидание и отмиране. При животните този избор е инстинктивен, при човека е и съзнателен.

    На нивото на всеки отделен човек стремежът към живот накланя голямата везна на Вселената в полза на живота и може би точно в това се състои смисълът на съществуването на всеки един от нас - да пазим живота, живеейки. Не случайно най-голямата радост в живота е раждането на живот и всички живи същества, осъзнато или не, се стремят към това. И едва ли е случайно, че най-големият грях е самоубийството - убийството на живота. Такъв поглед към нещата обяснява и страха от смъртта, и забравата за отвъдните състояния на душата - основният стремеж на човека е стремежът към запазване на живота. Обяснява и защо духовното "пробуждане" на човека и етапите на израстване обикновено са свързани с преживяване на разтърсващи състояния, близки до смъртта - болезнена любов, сериозни болести, клинична смърт - нищо не може да стимулира стремежа към живот у един човек така, както докосването до смъртта. Сякаш чрез всеки от нас Бог проявява стремежа си към живот и развитие към все по-силни форми на живот, с повече възможности за противодействие на силите на деградация. В този смисъл любовта става равнозначна на любов към живота.

    Преди време си дадох сметка, че в живота ми се получават най-добре нещата, за които полагам много усилия. В момента, в който успея да стабилизирам положението, то просто изчезва от живота ми. Влюбвам се, стремя се към мъжа, давам всичко от себе си, получавам ответ, успокоявам се - и връзката се разпада по абсурден начин, без причина. За да работя работата, която обичам, се налага да работя и на второ място, защото парите не стигат - и в момента, в който започна да печеля достатъчно пари и се успокояваме, че вече мога да работя любимата работа, става така, че положението се променя и се оказва, че не мога да продължа по други причини. Появявва се у мен интерес към ново занимание, полагам усилия да изуча тънкостите му, напредвам, поучавам оценката на разбиращи хора, успокоявам се, че вече го мога - и вдъхновението ми се изпарява. Хората около мен си живеят спокойно, работят си една и съща работа цял живот, имат си някакви рутинни връзки, а на мен ми се налага все да се боря с нещо - за първи път се замислих за неща като проклятия, магии и т.н. Едва сега разбирам, че в живота ни присъстват и се развиват нещата, към които отдаваме енергия, любов и стабилно състояние не съществува - стабилното състояние е смърт, деградация, единствената му алтернатива е развитието, влагане на енергия с любов.

    В този смисъл на първо място пред всеки човек стои любовта, насочената грижа към самия себе си - conditio sine qua non за физическото и псхическото му здраве и духовната му изява. Има ни, докато се грижим за себе си с любов. Любовта към другите хора се изразява в зачитане на тяхната програма за развитие, в стимулиране на техните възможности да се превърнат в силни и независими личности. Затова обичаме хората, които не можем да задържим - именно те, които са независими от нас и не ни позволяват да ги манипулираме, ни осигуряват развитието, движението напред, и затова бягаме от тези, които се опитват да ни задържат - те се опитват да задържат развитието ни, но за тях ние сме стимулите за развитие. Тук идва смисълът на "човешката" любов - най-силният двигател за промяна и развитие на човека е именно любовта към другите хора. Затова и мъжът и жената имат толкова различна природа и конфорнтацията между половете може да намери разрешение само на нивото на конкретната двойка, чрез преодоляване на себе си и непрекъснат стремеж и любов към другия човек - не само докато получим подписа му в общината. Да получим нещо е лесно, трудно е да го задържим.

    Затова и когато получим желаното вече не го желаем - основният стремеж на човека е движение напред и този стремеж едва ли има горна граница (евентуално Бог, но е твърде вероятно и Бог да търпи непрекъснато развитие). Желанията на душата ни са нашият пътеводител по този безкраен път, в процеса на удовлетворяването им опознаваме себе си, света, придобиваме нови качества, разделяме се със стари стереотипи и ставаме по-силни - придобиваме повече енергия, любов. И ако промяната, получаването на нова информация, която променя представите ни за света, е свързано с развитие на сетивата ни, което ни позволява да усещаме по-силно щастие, но и по-силна болка - каква ли е болката, която изпитва Бог, знаейки всичко, в своята борба за живот? Дали болката, която изпитваме, не е усещане за неговата болка? Обвиняваме Бог, че ни отнема обичани хора, че отнема красотата на живота чрез старенеенето, че всичко се променя. А всъщност не знаем дали това не носи болка и на Него, дали не се стреми да направи нещата по-добри в смисъла, в който и самите ние се стремим - чрез нас.

    Тъй като хората са вложили собствен смисъл в понятията любов, добро, зло, Бог, смятам, че е полезно човек да изучава живота на природата, много ключове има там. Ако животните, растенията, "неживата" природа не са по-близко до Бог от човека, то със сигурност не са и по-далеч.
  3. Like
    maggee got a reaction from Кон Круз in Мъжът   
    Не виждам никакъв смисъл от обобщения по темата Мъже, респ. Жени.

    Човек привлича определен тип хора към себе си и дори това да хора "от рядка порода", в живота му те са в наситена концентрация. Различни и в същото време странно еднакви.

    На една напориста и активна жена ще се падне мъж тип "мухльо". На една вярна домакиня - мъж "коцкар". На една сериозна жена - мъж "тийнейджър". На жена, която очаква принца на белия кон, който ще я грабне и ще реши всичките й проблеми - крайно пасивен мъж.

    Мъжете лъжат - лъжат онези жени, които не могат да допуснат дори идеята за лъжа в отношенията. И жените лъжат - онези мъже, които молят да бъдат излъгани. А лъжата, малка или голяма, е непрекъснато с нас.

    Всъщност, какъв ще бъде човекът до нас, независимо дали става въпрос за мъж или жена, зависи от самите нас. Преди много години бях до болка ревнива. Влюбих се в мъж, който ми изневеряваше и не с една, а с много жени, непрекъснато. Не можех да остана, а не можех и да си тръгна, защото много го обичах. Приех го - спрях да питам, спрях да знам. И другите жени изчезнаха. Следващите ми връзки бяха с мъже, изключително верни - не бях вярвала, че съществуват такива мъже. Сега зная, че мъжът е огледало на жената - той съчетава качествата, които тя най-много харесва, с онези, които най-много не харесва - за да може да я задържи и в същото време да й помогне да преодолее недостатъците на егото си (и обратното важи със същата сила). Недостатъците ни, така или иначе, ни създават проблеми, а няма по-точен индикатор за тях от поведението на хората, които ни обичат.

    Така че, за сетен път се оказва, че всичко е в собствените ни ръце.
  4. Like
    maggee got a reaction from Forest in Портрет на хармоничния човек   
    Портрет на човек, освободил се от своите слаби места




    Тези хора са твърде заети да живеят, за да забелязват какво правят съседите им. Външно приличат на всички други, но притежават характерни качества, нито едно от които не е расово, социално-икономическо или сексуално обусловено. Те не влизат лесно в предварителни роли, не се вместват в служебни характеристики, географски модели, образователни нива или финансови статистики.


    Най-напред ще видите хора, които харесват почти всичко в живота — чувствуват се добре, каквото и да правят, и не пилеят времето си, за да се оплакват или да пожелават нещата да са по-различни. Те приемат живота с ентусиазъм и искат да получат от него всичко, което могат. Обичат излетите сред природата, киното, книгите, спорта, концертите, големите градове, фермите, животните, планините и просто всичко. Те обичат живота. Те не мърморят, не хленчат, дори не въздишат. Ако вали дъжд, те са доволни. Ако е горещо, те вършат работата си, вместо да се оплакват от жегата.

    Не се преструват на щастливи, но разумно приемат каквото дойде и притежават необикновената дарба да извличат удоволствие от тази реалност. Запитайте ги какво не харесват, и те ще се затруднят да ви отговорят откровено. Обичат ли котките? Да. Мечките? Да. Червеите? Да. Макар да не посрещат с радост неприятности като болестите, сушата, комарите, наводненията и други подобни, тези хора никога не пилеят нито един свой настоящ момент в оплаквания и празни пожелания. Ако нещо трябва да се изкорени, те започват да го изкореняват и извличат удоволствие от работата.

    Психично здравите, доволни хора не изпитват чувство на вина. Те са свободни и от тревожността, която изпитват онези, които прекарват настоящите си моменти в бездействие и терзания за минали събития. Могат да признаят, че са допуснали грешка, и да си дадат дума да не повтарят дадено неефективно поведение, но не си губят времето да съжаляват за нещо, което не са извършили, или да се разстройват за нещо, което са извършили. Пълната освободеност от чувството на вина е един от белезите на психично здравите хора. Тези хора съзнават, че животът се живее и нищо повече — колкото и да страда човек, няма да промени миналото. Никога няма да ги видите да манипулират други хора, като им казват, че са лоши, нито пък ще ви позволят да ги манипулирате по този начин. Няма да ги хване яд на вас, просто няма да ви обърнат внимание. Вместо да ви се разсърдят, ще си отидат или ще променят темата на разговора. Вместо да терзаят и себе си и околните с чувство на вина, те безцеремонно отминават.

    Хората, които нямат слаби места, не се безпокоят прекомерно. Обстоятелства, при които другите изпадат в ужас, изобщо не ги засягат. Те не планират нещата отдалеко и не са склонни да отлагат за бъдещето. Не са неизменно спокойни, но не желаят да прекарват настоящите си моменти в терзания за бъдещи събития, над които нямат никаква власт. Тези хора живеят сега, а не в миналото или в бъдещето. Неизвестността не ги плаши — те дори търсят нови и непознати преживявания. Не правят планове за бъдещо събитие и не прекарват дълги периоди в бездействие, докато чакат да настъпи събитието.

    Тези хора винаги се забавляват, защото виждат, че е безсмислено да чакат, за да започнат да се забавляват. Това е естественият начин на живот, който много наподобява на живота на детето или животното. Хората, избавили се от слабите си места, са заети да живеят пълноценно в настоящето, докато мнозинството прекарват живота си в очакване на печалби, които в края на краищата не успяват да вземат.

    Психично здравите хора са необикновено самостоятелни. Те са вън от „психичното гнездо" и макар да обичат семейството си и да са силно привързани към него, смятат, че във всички взаимоотношения независимостта е по-ценна от зависимостта. Отдават особено голямо значение на отсъствието на предварителни очаквания. Взаимоотношенията им с околните почиват върху взаимното зачитане на правото на всеки да взема решения самостоятелно. С любовта си те не налагат своите ценности на човека, когото обичат. Държат на уединението, което другите могат да приемат като проява на пренебрежение или незачитане. Понякога обичат да остават сами и са готови на всичко, за да защитят правото си да се уединяват.

    Тези хора не се ангажират в многобройни любовни връзки. Подбират грижливо обекта на чувствата си, но обичат дълбоко и емоционално. Склонните към зависимост и психично нездравите хора трудно могат да ги обичат, тъй като индивидите, освободили се от слабите си места, непреклонно отстояват свободата си. Ако някой има нужда от тях, те отхвърлят тази нужда, защото смятат, че тя е вредна и за него, и за самите тях. Държат обичаните от тях хора да бъдат независими, самостоятелно да правят избора си и да живеят живота си заради себе си. Макар че общуването с другите им доставя удоволствие, за тях е много по-важно околните да не се нуждаят от подкрепата им. В момента, в който се облегнете на човек без слаби места, той започва да се изплъзва — първо емоционално, а след това и физически. Тези хора не желаят нито да зависят от някого, нито някой да зависи от тях, когато става въпрос за взаимоотношения между зрели хора. И у децата още от самото начало насърчават доверие в собствените сили, като се отнасят към тях с неизменна обич.

    У тези здрави, пълноценно живеещи индивиди не се открива никакъв стремеж към одобрение. Те могат да функционират без одобрението и възхищението на околните. Не търсят почести, както повечето хора. Не се влияят от мнението на околните, почти не се интересуват дали другите одобряват, или не думите или действията им. Не се опитват нито да шокират хората, нито да спечелят одобрението им. Това не означава, че остават безчувствени пред възхищението и одобрението — просто не изпитват потребност от тях.

    Като наблюдавате тези хора, ще забележите у тях известно отсъствие на приобщеност към културата. Те не са бунтари, но правят свой собствен избор, дори той да противоречи на действията на всички останали. Хората, освободили се от слабите си места, пренебрегват незначителните правила, ако те са безсмислени, и не се съобразяват с дребнави условности, които са толкова важни за повечето хора. Те не ходят често на коктейли и не водят светски разговори, защото така е прието. Те не вдигат бунт, но вътрешно знаят кога да не му се подчиняват и как да функционират трезво и смислено.

    Хората, освободили се от слабите си места, умеят да се смеят и да създават смях. Откриват хумора в почти всички ситуации и могат да се засмеят и в най-глупавия, и в най-тържествения случай. Това не са сериозни, тежки хора, които минават през живота с каменна строгост. Тъкмо обратното, те са хора на делото, които често са презирани заради лекомислието им в неподходящи моменти. Хуморът им не е злостен. Никога не използуват злонамерени подигравки, за да създават смях. Те не се смеят на хората, а се смеят заедно с тях.

    Тези хора приемат себе си, без да се оплакват. Те знаят, че са човешки същества и че това е свързано с определени човешки качества. Ако са високи, добре, ако са ниски, пак добре. Не се маскират с изкуствени препарати, не се извиняват за това, което са.

    Те ценят природата. Обичат да бъдат сред нея и да бродят из девствени и красиви места. Самите те са естествени, безцеремонни и непретенциозни и обичат неподправеността на вселената. Не се стремят към кръчмите, нощните клубове, празненствата, събиранията, въпреки че са в състояние да извличат максимално удоволствие от тях. Тези индивиди са в хармония с природата, със света, макар че могат да функционират и сред хората.

    Хората, освободили се от слабите си места, проникват в същината на поведението на другите и това, което за мнозинството може да е сложно и неразгадаемо, за тях е ясно и разбираемо. Освен че познават себе си, те веднага разбират какво се опитват да им сторят другите. Хората без слаби места могат да вдигнат рамене и да отминат неща, които у другите хора предизвикват гняв и объркване. Те не изпадат в мрачни настроения поради проблеми в собствения си емоционален свят. Проблемът за тях е само препятствие, което трябва да преодолеят, а не отражение на това, което са или не са като личности.

    Самооценката им е с вътрешна локализация и затова те могат да изследват обективно всички външни съображения, без да ги виждат като заплаха за самооценката си. Тази особеност най-трудно се възприема, тъй като мнозинството от хората лесно се чувствуват застрашени от външни събития, идеи или хора. Психично здравите и независими индивиди обаче не умеят да се чувствуват застрашени, а именно тази тяхна особеност може да ги направи заплаха за останалите.

    Индивидите без слаби места никога не водят безполезни битки. Не са склонни да се заемат с най-различни начинания само и само да си придадат важност. Ако борбата може да доведе до промяна, те ще се борят, но никога няма да сметнат, че е необходимо да се борят безцелно. Те не са мъченици, а хора на действието.

    Те са също хора, които са готови да помогнат. Почти непрекъснато са заети с дейност, която ще направи живота на другите по-приятен или по-лек. Те са бойци от предния фронт на социалната промяна, но не си лягат всяка нощ заедно с проблемите от изминалия ден и не си докарват язва, сърдечно заболяване или други болести.

    Често пъти дори не забелязват физическите различия между хората, включително расовите,
    етническите, ръстовите и сексуалните. Те не са повърхностни хора и не съдят за другите по външния им вид.

    Хората, освободили се от слабите си места, не са болнави. Не се разстройват от настинки и главоболия. Вярват в способността си да се избавят от тези неразположения и никога не разказват колко зле се чувствуват, колко са уморени или какви заболявания нападат орга¬низма им. Те се отнасят добре с тялото си. Харесват се. Хранят се добре, редовно се занимават с физически упражнения (като начин на живот) и не се поддават на неразположенията, които обикновено изваждат другите от релсите.

    Друга особеност на тези пълноценно функциониращи индивиди е откровеността. Те не отговарят уклончиво и за нищо не лъжат. Лъжата за тях е изкривяване на тяхната собствена реалност. Затова и
    не се самозаблуждават. Въпреки че са сдържани, няма да преиначат истината, за да защитят някого. Понякога поведението им може да изглежда жестоко, но в действителност те просто дават възможност на околните да вземат решения самостоятелно. Те не изпитват нужда да бъдат обичани от всички, нито имат безгранично желание всяка тяхна постъпка да бъде посрещана с одобрение. Съзнават, че винаги ще се сблъскват с известно неодобрение. Необикновеното у тях е, че са в състояние да функционират така, както диктуват самите те, а не някой друг.

    Тези хора не са склонни да обвиняват другите. Те имат вътрешна ориентация на личността и не приписват отговорността за това, което са, на други хора. Не са склонни продължително време да говорят за другите и да обсъждат какво е извършил или не е успял да извърши даден човек. Те не
    говорят за хората, а говорят с тях. Не обвиняват другите, а помагат — на тях и на себе си. Не са нито клюкари, нито интриганти. Толкова са заети да живеят ефективно, че не им остава време за дребнави заговори, които запълват живота на мнозина. Хората на действието действуват. Критикарите хвърлят обвинения и се оплакват.

    Индивидите, които са скъсали със слабите си места, не отдават голямо значение на реда, организацията или системността в живота си. Те имат самодисциплина, но не им е необходимо нещата и хората да съответстват на собствените им схващания. Те не дават препоръки на околните. Знаят, че всеки има право на избор и че маловажни неща, които вбесяват другите хора, са просто резултати от нечие решение. Те не смятат, че светът трябва да бъде устроен по специален начин. Нямат мания за чистота или ред. За тях организацията е само полезно средство, а не самоцел.

    Хората, освободили се от слабите си места, имат изключително висок енергиен заряд. Изглежда, че им е достатъчен краткотраен сън и това, че живеят, създава у тях особена възбуда. Те живеят и са здрави. Никога не изпитват скука. Те умеят да вложат енергията си в почти всички ситуации в живота.

    Те са любознателни. Това, което знаят, никога не им е достатъчно. Винаги търсят още
    знания и са готови да се учат във всеки настоящ момент от живота си. Те търсят истината в света на знанията, винаги се радват да научат нещо ново и никога не смятат, че са завършен продукт. Те са по-скоро ученици, отколкото учители. Всеки човек, предмет или събитие за тях е повод, за да научат нещо ново. Никога не чакат информацията да стигне до тях, а сами я издирват.

    Тези хора не се боят от неуспеха. Дори често му се радват. Те не слагат знак за равенство между успеха в някое начинание и успеха на човека като личност. Знаят, че неуспехът всъщност е нечие мнение, изказано с думи, и че той не е опасен, защото не може да накърни самооценката им. Хората, освободили се от слабите си места, са готови да опитат всичко, даучаствуват във всичко, защото това им прави удоволствие и никога не се страхуват да обяснят какво чувстват. Затова никога не избират демобилизиращия ги гняв - гневът остава невъзможен, защото те нямат предварителни очаквания.

    Това са хора, способни да отхвърлят самопогубващите емоции и да привличат положителните емоции. Тези щастливци проявяват завидна липса на склонност да се самоизтъкват. Те не участвуват в състезателни игри и не се опитват да правят впечатление на другите. Не се обличат специално, за да бъдат харесвани, нито пък полагат усилия, за да се изтъкват. У тях има простота и непринуденост.

    Не са склонни да участвуват в спорове и разгорещени дискусии. Те просто излагат становището си, изслушват другите и разбират, че е безсмислено да се опитват да убеждават някого да бъде като тях. Те отбелязват: „Добре, просто сме различни. Не е нужно да стигаме до съгласие." Оставят нещата така, без да изпитват потребност да спечелят спора или да убедят противника, че позицията му е погрешна.

    Те не се идентифицират със семейството, съседите, общността, града, областта или държавата. Приемат се като представители на човешкия род.

    За тях няма „герои" или „кумири". В техните очи всички хора са хора и никого не поставят по-високо от себе си по значимост. Не изискват непрекъснато да им бъде отдавана справедливост.

    Обичат да побеждават и да успяват със собствени сили, а не да печелят благодарение на недостатъците на другите. Не настояват, че всички трябва да бъдат еднакво надарени, но търсят щастието вътре в себе си. Не са склонни да критикуват, нито изпитват удоволствие от нещастията на другите.

    Най-характерното за хората, избавили се от слабите си места, е, че те се самоуважават. Мотивирани са от желанието да израстват и когато имат възможност, винаги се отнасят добре към себе си. У тях няма място за самосъжаление, самоотхвърляне или самоомраза.

    Не им липсват проблеми, но не изпадат в емоционалната демобилизация, до която обикновено водят проблемите. Критерият за психичното им здраве не е дали ще се подхлъзнат, а какво ще направят, ако се подхлъзнат. Ще останат ли на земята, хленчейки, че са паднали? Не, те ще станат, ще отупат праха от дрехите си и ще продължат да живеят.

    Хората, които вече нямат слаби места, не гонят щастието — те живеят и щастието е тяхната отплата.

    ***
    "Вашите слаби места", Уейн Дайър

     
  5. Like
    maggee got a reaction from maniuni in Почивката. Важна ли е тя?   
    Почивката е преди всичко състояние на духа. Много често ми се случва да работя и да се чувствам отпочинала и обратно - да почивам и да се чувствам уморена. От голямо значение е енергетиката на мястото. След 1 месец работа в Италия, при нормален работен ден, се чувствах като след ваканция. И обратно, след три дни, прекарани в една особена къща на морето, се чувствах като изцедена.

    Аз имам две много любими места в Бългярия - Бяла и Боженци.
  6. Like
    maggee got a reaction from ISTORIK in Духовното развитие   
  7. Like
    maggee got a reaction from ISTORIK in Духовното развитие   
    "Ако хората знаеха всичко за своето минало, мно­го от тях щяха да обръщат прекалено много внима­ние на него, вместо да изпробват нови подходи към същия проблем. Новият живот трябва да се взима насериозно. Ако човек няма стари спомени, неговата главна грижа няма да е преди всичко да се опитва да си отмъсти за миналото, да се разплати за злините, които са му причинили." ("Пътят на душите", Майкъл Нютон)




    Преглеждайки диагонално тази книга, попаднах на този абзац и си зададох въпроса - имаме ли нужда от "духовно развитие"? Не идваме ли на този свят с всичко, което ни е необходимо, и не се ли отклоняваме от пътя си, като се оптиваме да "се развиваме духовно"?

    Много автори пишат за това, че душите се прераждат в различни условия с цел да се избегне еднопосочното им развитие. Тоест, условията, при които сме се родили, идеално съответстват на целите на душата ни на този етап - имаме ли нужда да се отказваме от "благата на цивилизацията", след като сме се родили тук и сега именно по тази причина - да се възползваме от тях?

    След това - какви цели преследваме, стремейки се към духовно развитие? Не са ли отново цели на Егото - да бъдем по-съвършени, да бъдем по-добри, да бъдем по-здрави, да живеем по-дълго, да бъдем по-по-най (всяка аналогия с това хубаво детско предаване не е случайна). Духовното развитие обаче е свързано с отказ от Егото и разчистване на кармичните дългове, а стремежът към съвършенство е точно обратното - той определено е егоистичен стремеж. Тук се сещам за Лазарев и това, което казва той - че най-трудно преодолими са привъзраностите към духовността, идеалите и вярата в Бог, защото вярата в Бог не е Бог, а нещо съвсем различно - нещо, което ни помага в трудни моменти, дава ни сила и в крайна сметка подсилва Егото ни.

    Например, много хора решават да станат вегетераианци, защото духовните учители казват, че това е правилно. Но при повечето хора това е насилствено наложено решение на разума - така трябва, за да стана по-съвършен, а не е необходимост на душата. Както казва един любим автор - всяка дисхармония между душата и разума създава само излишен потенциал, чието поддържане изисква много енергия и в крайна сметка равновесните сили рано или късно възстановяват хармонията ("вегетарианецът" изпада в депресия и си казва - майната му, ще изям това кюфте!). Необходимо ли е вегетарианството на душата-не-вегетарианка? Давам точно този пример, защото и аз, и брат ми сме родени вегетарианци - в семейството ни всички ядат месо, на селото ми, където сме прекарали много време в детството, се отглеждаха всякакви животни и докато братовчедите ми си похапваха с апетит, ние с брат ми плачехме заради тези убийства. Не сме имали нужда да се убеждаваме, че вегетарианството ще ни отведе до просветление - душите ни са стигнали до това на някакъв етап от развитието си и то вероятно е станало спонтанно. Не вярвам в това, че душата може насилствено да се убеди, че не й трябва нещо, от което тя има необходимост - това може да стане само в контекста на реални ситуации и опит.

    В тази връзка, стигам до извода, че единственият път за духовно развитие е този - да приемем себе си такива, каквито сме. Най-добрият път за развитие е собственият ни. Душата ни ще ни помогоне да минем оттам, откъдето трябва, и така, както е най-добре за нея - стига да се вслушваме в гласа й. Най-добрият критерий за правилен начин на живот е очевидният - здравето и дълголетието.

    Имам за пример двама прекрасни възрастни хора, единият от които е дядо ми, а другият - жена, с която животът "случайно" ме срещна. И двамата са на 85 години, казват се Живко и Живка и на тази възраст са най-жизнерадостните хора, които аз познавам. И двамата не вярват в Бог, но вярват в себе си. Не спират да работят - дядо ми все още работи на 3 места. Като ни дойде на гости, първо ни поздравява, след това взима лопатата и слиза долу пред блока да почисти боклуците и да прекопае градинката (защото - какво е това безобразие, как може да не се грижите за тази земя...). Похапва си всичко, и месо, и зеленчуци и плодове, пие само виното, което сам произвежда - и не спира за миг. През живота си не е боледувал, освен няколко травми. Преди няколко години загуби син - поплака и продължи. Не мисли за Бог, не се моли, не спазва диети, но върши всичко по правилния начин, добродушен е, помага на хората, работи без да очаква резултат - не го интересува, че всички ще го помислят за смахнат, че прекопава чужди градинки - прави го заради любовта си към земята. Преди няколко дни го наблюдавах и осъзнах, че в продължение на 33 години съм живяла по същия начин - и съм била щастлива. Следвала съм душата си, без да го осъзнавам дори, но изборите ми са били правилни - днес не съжалявам за нищо, нямам нищо за поправяне в миналото, то ме е освободило от всякакви емоционални връзки. И осъзнах също, че аз, която допреди година нямах бял косъм, днес имам доста, явно резултат от дълбоките размисли по смисъла на живота и стремежа към усъвършенстване.

    И като размишлявах върху тези въпроси, изведнъж ми просветна, че всъщност наистина знаем всичко, което ни трябва, имаме всичко, което ни е необходимо - опита и знанията на душата ни. Духовното развитие не се изразява в това да си налагаме непосилни програми за изпълнение (непосилни за нас в този момент), тайната не се крие в аскетичния начин на живот, нито в безспирните молитви и мисли за Бога, нито в дебелите книги. Тайната е в това да си позволим да живеем живота, който сме получили, предопределен или не, тайната е да го извървим и да направим дребните си избори. Духовно развитие се постига в процеса на преминаването на душата през различни стиуации - но трябва да видим ситуацията от всички страни, за да я разбрем и да направим правилния избор. Грях ли е изневярата? Не, когато е от любов - защото ни показва другата страна на верността. Възвишено ли е въздържанието? Въздържанието е истинска мъка, когато е механично наложено (защото така трябва, защото така казват учителите), но също е и радост, когато е съпроводено с осъзнаването на това колко енергия за творчество (във всеки смисъл на думата) ни предоставя. За да направи правилен избор, човек трябва да види всички страни. Научен урок е този, след който душата вече може без мъка да се откаже от материалната/духовната ценност - защото вече знае, че това не й е нужно. Но преди това тя трябва да го е получила, за да разбере, че няма необходимост от него. Очевидно, насилственото принуждаване на душата (няма да ти дам това, защото учителите казват, че то не е необходимо) не може да доведе до положителен резултат - и този урок ще се връща отново и отново.

    Тук ми се ще да добавя, че духовните учители наистина ни дават прекрасен пример за това към какво трябва да се стремим и докъде трябва да стигнем. Но да не забравяме, че те не са стигнали до там от раз - и ние няма да успеем. Целта ни не трябва да бъде Буда - защото той е твърде отдалечен от нас. От друга страна, животът ни непрекъснато ни среща с хора, от които има какво да научим и на които има какво да дадем - те са нашите истински учители, реалните хора, с които ежедневно общуваме. Трябва да правим малки стъпчици, за да изминем дългия път - и изборът е наш, дали по пътя ще мислим за целта (и пътят ще ни се види дъъллъъъъгггг и трррррууууден) или ще се концентрираме върху отделните стъпки, гледайки в краката си, заобикаляйки препъни-камъчетата и радвайки се на цветенцата и птичките, които ще ни придружават.

    Та въпросът ми е: в стремежа си към съвършенство, не се ли отдалечаваме от най-краткия и ествен път към него - собствения ни? Имаме ли нужда от езотеричните науки, за да живеем правилно? Необходимо ли е ни е да знаем астрология, да предвиждаме бъдещето, да преживяваме два пъти живота си? Необходимо ли ни е да осъзнаем истинското си Аз, за да се развиваме духовно? Стремежът ни към духовно развитие на всяка цена не е ли поредното зацикляне, поредната привързност, от която в един следващ момент ще трябва (мъчително) да се откажем?

  8. Like
    maggee got a reaction from Лъчезарна in Любовта   
    Отварям тази тема, за да поговорим за любовта - без да я делим на човешка и нечовешка (тоест Любов с много главни букви), защото такова деление едва ли съществува извън нашите умове.

    Хората обикновено свързват любовта с конкретни хора, животни, растения, предмети, дейности... "Обичам Х, той ми носи щастие, щастието ми зависи от него, от неговата любов към мен". Така ли е всъщност?

    С всеки изминат ден все повече се убеждавам, че хората, които обичаме, са само наши отражения - подобното привлича подобно и открива подобието си в околния свят. А другият човек е само повод за изява на любовта, която носим в себе си - не той предизвиква любов в нас, а само събужда любовта ни към нас самите - към себе си, отразен в другия. Когато обичаме другия, обичаме го заради това, в което си приличаме - определяме го като сродна душа и виждаме наистина с очите на любовта - тоест, само подобието. Ти си като мен, ние сме еднакви, ние сме сродни души, дали не сме едно... Има безброй сентенции за любовта, половината от които на тема "Обичам начина, по който ме караш да се чувствам". Любовта към другия човек всъщност се оказва любов към себе си - чрез другия човек ние започваме да се харесваме, да се обичаме, да чувстваме удовлетворение от себе си. Подобно на любовта усещане е вдъхновението - то привидно се пробужда от някаква нова дейност, която просто ни грабва и ни отнася, изпадаме в състояние на безвремие, на самодостатъчност, на висше щастие, когато се занимаваме с нещо, което ни харесва. Такова чувство може да предизвика всеки човек, всяко живо същество, всяко занимание, на практика всичко в света - стига човек да има "рецептори" за него.

    Истинско откритие за човека обаче е същото това състояние на висше щастие, което го спохожда... без никакъв повод. Едва тогава човекът разбира, че състоянието на любов принадлежи на него, а не се внася отвън, от някой друг или нещо друго. В такъв момент разбрах защо хората, които наричаме Учители, не са зависими от други хора, от вещи, от дейности - именно защото те са постигнали това състояние на наистина безусловна любов. Те нямат необходимост от никой и нищо, за да пробужда любовта в тях - умеят сами да я пробуждат. Намерили са източника в себе си.

    За средностатистическия човек обаче любовта е чудо - нито събуждането й, нито смъртта й зависят от волята му. Тя го окрилява, дава му сили, често се съпровожда с чудеса в околния свят - сякаш целия свят го закриля и му проправя път към сърцето на любимия човек. Кара го да върши безразсъдни неща - тоест, да надскача себе си, да се развива, да пристъпва там, където иначе не би посмял. Любовта побеждава всичко - човек в името на любовта, в името на запазването на това състояние на висше щастие, е готов да преодолее страховете си, да се бори с недостатъците си, да промени принципите си - на практика, готов е на всичко, което е по силите му. Любовта е разменната монета - в замяна на тази висша енергия се изисква малко усилие, малко работа в полза на душата. Ако в другия човек ни привличат собствените ни качества, които харесваме, то у него не харесваме именно онова, което остава в сянка при самите нас - качествата, от които душата желае да се освободи. Това е цената на любовта - освобождаването на душата от един ненужен за нея товар. Какъв е той, можем лесно да разберем чрез човека, който обичаме.

    Срещу тази цена обаче получаваме много повече. Когато обичаме - в това високо-енергийно състояние, светът наистина се разтваря за нас и всичко става възможно. С каквото и да се захване човек, то се реализира по магически начин. Притокът на енергия, радостта, вдъхновението изпращат човека на "седмото небе". Светът става различен. За някои хора той винаги е такъв. Тоест, любовта, която се пробужда в човека, винаги е дар от Бога и му позволява да живее с щастието толкова дълго, колкото може да го задържи. Дотогава, докато не пожелае да запази на всяка цена това щастие завинаги, докато не се опита насила да впримчи другия човек или вдъхновението си (което е и краят на любовта).

    В този смисъл любовта сама по себе си е безценен дар - независимо дали е споделена или не. Ползата от любовта не е в това, което получаваме от другия човек, а в начина, по който самите ние се чувстваме. И за хората, които умеят да се радват на това състояние, независимо от ответа на обекта на любовта си, любовта е истински дар - тя превръща живота им в чудо и привлича други любови. Казвам го, защото целият ми живот дотук е минал под знака на любовта - от 10-годишна съм непрекъснато влюбена. Умея да обичам хора, които не познавам, които не ми отвръщат с любов, умея да обичам без да търся ответ. И в повечето случаи тази моя любов е получавала отговор по-късно, с едно изключение, когато се превърна в голямо приятелство. Доскоро за мен беше чудо, че всеки път, когато видя любимия човек, облаци се разпръскват, дъждът престава и слънцето се показва - вече зная, че не е чудо, а просто любов. Когато човек обича, всяко нещо става възможно - стига само да обича и да се радва на любовта си. Любовта, която носим в нас, може да пробуди съответна по степен и изява любов в другия човек. Всеки страх, всяко съмнение, всяко предпазване не допускат любовта в живота ни и превръщат съществуващата любов в безгранично страдание. Много често човек получава отговор на любовта си, когато вече не го очаква - тогава, когато спирачките на разума престанат да пречат на мотора на душата - любовта. А и най-болезнената любов е за предпочитание пред състоянието на не-любов, на празнота, на безмислие и сивота.

    Защо свършва любовта? Аз мисля, че не свършва, а се трансформира в друга любов, с едно стъпалце по-висока, когато си изпълни задачата. Любовта ни променя и следващият човек, който ще я пробуди отново в нас, ще съответства на новото ни състояние. Затова и всяка следваща любов е по-силна, по-хармонична и всеки следващ човек в живота ни все повече се доближава до истинската ни същност. В този смисъл, ако съществува "любов за цял живот", тя трябва да е между хора, които се променят хармонично, всеки за себе си и двойката като цяло. Факт е обаче, че при повечето двойки любовта изчезва, а оковите на брака променят окованите насилствено и не особено хармонично... и това е път.

    И излиза, че човек привлича точно това, което отдава. Винаги, когато мисля за любовта, се сещам за едни думи на Лазарев - човек получава толкова любов, колкото може да понесе. Човек получава толкова, колкото е в състояние да даде от себе си (и даването предхожда всяко получаване). И това, което получаваме, харесва ли ни или не, е точно отражение на това, което даваме.
  9. Like
    maggee got a reaction from erendil in Имаме ли "лоши" качества?   
    Тази сутрин се събудих с един спомен от учебника по биология за някой си клас, където се говори за генетика, имаше един пример за китайска иглика, която цъфти с червени цветове при ниска температура и влажност и с бели цветове при висока температура и влажност. Имаше и пример за хималайски зайци, които отглеждани при нормална температура са черно-бели, при ниска - черни, при висока - бели.

    Надникнах в учебника и прочетох това: "В поколенията се предават не самите готови белези, а възможността те да се развият и да се променят в определени граници. Какъв ще бъде фенотипният белег и с каква сила ще се прояви, зависи от условията на средата. Границите, в които може да се променят белезите в зависимост от условията на средата, се наричат норма на реакция. Модификационната изменчивост е обратима. Обратимостта зависи също от условията на средата. Именно благодарение обратимостта на модификационните изменения в зависимост от границите на нормата на реакция организмите се приспособяват към изменящите се условия на средата."

    От известно време насам ми се струва, че всички хора са еднакви. И разликите между тях се определят не толкова от различен характер, колкото от различните условия, в които са поставени. Напоследък виждам себе си във всички хора, с които общувам. Наблюдавам това, което мислят, правят, и в ума ми мигновено изникват моменти, в които самата за съм постъпвала по този начин. Поставям се на мястото на другия и осъзнавам, че в неговата ситуация аз бих реагирала по същия начин.

    В средна ситуация, към която сме приспособени, проявяваме даден набор от качества, вариращи в някакви граници. При екстремна промяна на средата излизат наяве неподозирани качества - и те са свързани именно с адаптацията. Тези качества могат да са всякакви, ужасяващи за човека - случвало ми се е да си задам въпроса "Какво става с мен? Аз ли съм това?" Днес зная, че човек от това, което е, би могъл при определени условия да се превърне във всичко друго. Всяка черта от характера е овладяна до някаква степен, до някаква граница - при нормални условия. Но създаде ли се нова ситуация, в която да се премине тази граница, това качество се оказва всъщност неовладяно - човек се оказва на нулева позиция спрямо новите изисквания.


    Да, смятам, че целта не оправдава всички възможни средства - оправдава онези, които са част от моралния кодекс на човека. А на първо място там би трябвало да стои защитата на себе си и любимите хора, физическа и психическа.

    Да си представим една хипотетична ситуация - човек се прибира в дома си и заварва непознат, убиващ детето му. Ако единственият начин да спаси детето си е да убие другия човек, то никой не би се поколебал да го стори - защото човекът ще отчете това действие на първо място като защита на детето си и едва след това като убийство на друг човек. Както се казва, да не дава Бог.
  10. Like
    maggee got a reaction from К. Йонкова in Имаме ли "лоши" качества?   
    За какви оправдания става дума? Няма локумени понятия. Всеки човек знае докъде може да стигне, без да си причини вреда. След дълги размисли върху "Божи заповеди", неписани и писани закони и правила, аз лично за себе си стигнах до извода, че на човек е позволено да стигне дотам, докъдето може да запази душевната си хармония - дотогава той може да остане и в хармония със света, с висшите сили. С други думи, наказва ни единствено собственото ни чувство за вина - докато човек живее по начин, който му позволява да живее без вина, няма проблеми.

    За мен проблем е да убия насекомо, за Джордж Буш не е проблем да избие хиляди невинни хора... толкова за собствения морален кодекс. За всеки е различен, но за конкретния човек е единствената сигурна основа, на която може да базира мислите и действията си.
  11. Like
    maggee got a reaction from neoscanner in Интересни филми за деца   
    Кунг-фу панда


  12. Like
    maggee got a reaction from wonderful in Aбортите - за и против   
    Природата е отредила на жените да бъдат много силни, да дават и да пазят живота. Дали нашият мъж ще бъде винаги до нас, не можем да знаем, но можем да сме сигурни, че носим силата да дадем най-доброто на децата си. Вярвай в себе си и това, което ти казва сърцето Ако го искаш, нещата ще се подредят.
  13. Like
    maggee got a reaction from Sha Angreal in Кога картите Таро не дават отговор   
    Напоследък ме занимава въпроса за произхода на информацията, която достига до нас по сензорни и ектрасензорни пътища, и опитът ми с картите Таро ми помогна да достигна до някои заключения (валидни за мен и не непременно общовалидни).

    Смята се, че картите Таро са посредник между подсъзнателната информация и съзнанието на човека - преобразуване на знанията на душата в образи, разбираеми за съзнанието. Подсъзнателната информация обаче никога не може да стане напълно достъпна за съзнанието - известно е, че осъзнаваната информация е селективно филтрирана част от пълната налична подсъзнателна информация, при това съзнанието е в пълна зависимост от тази информация.

    Откъде черпят информация картите Таро? Много често съм се удивлявала колко точно картите изобразяват настоящото ми емоционално състояние, както и близки събития, часове до 2-3 дни напред в бъдещето. После осъзнах, че точността всъщност се дължи на това, че имам силно интуитивно усещане и картите просто го пресъздават с образи. Картите ми казват това, което вече зная и усещам, макар и понякога да не мога да го изразя с думи.

    Тази точна корелация между картите и собствените ми емоционални усещания притъпи присъщата ми критичност и в продължение на един дълъг период приемах като достоверен всеки техен отговор, касаещ отношения на други хора към мен, развитие на ситуации и т.н. - стандартните въпроси, поради които посягаме към картите. Беше тежък период за мен, свързан с конкретна ситуация, от която зависеше всичко останало. Честичко питах картите - а как ще се развият нещата оттук нататък? И получавах странни отговори - преди всичко Обесения, Жрицата, Звездата, Умереността, Справедливостта... появи се и Папата... Все карти, които реално нищо не ми казваха, но затова пък ми създадоха едно усещане за предопределеност, обреченост, съдбовност, продължителност, та чак и безкрайност. Казах си - добре, явно е период, който трябва да се изтърпи, ще почакам. И понеже не съм от хората, които обичат да стоят със скръстени ръце и търпението не е сред достойнствата ми, отвреме навреме ми хрумваше по някоя идея и запитвах картите - как ще се развият събитията, ако постъпя така и как - ако постъпя иначе? Картите ми даваха изключително точни отговори, бяха съвсем конкретни. Но на въпроси от типа Как ще се развият нещата? Защо се случва това? Как да постъпя? Кое е правилното решение?, отговор нямаше - звезди, луни и справедливости.

    В един момент си дадох сметка, че няма средство, което да извлече от подсъзнанието ни повече информация, отколкото подсъзнанието вече ни е предоставило - независимо дали я усещаме като интуиция в будно състояние, дали я получаваме под формата на сънища, когато съзнанието е изключено, или по друг начин. Изхождайки от общоприетата теза, че смисълът на живота е в развитието на душата, в освобождаването от привързаностите, а именно душата се привързва емоционално към човешките удоволствия, отдалечавайки се от истинската си същност, се запитах - каква информация ни дават картите Таро? Информация за желанията на душата - които ние така или иначе усещаме.

    На всички ни са известни ситуациите, в които сме толкова привързани към нещо, че ни се струва, че ще умрем, ако го загубим - и действително го губим поради тази причина, докато не възстановим душевното си равновесие. В тези периоди на душевен дисбаланс може ли душата да бъде добър съветник - може ли от нея да искаме съвет Как да постъпя? Могат ли картите да бъдат обективен източник на информация?

    По-важното обаче е, че в хода на духовното развитие на преден план излиза най-приоритетният недостатък на душата. В реалния живот това се проявява като създаване на ситуации, в които човек проявява този недостатък на характера си и получава ответна реакция от другите хора, често твърде болезнена. И тези ситуации могат да повтарят много пъти, във все по-тежък вариант, докато човекът не осъзнае, че те се повтарят и че причината е у него - и не промени схващанията си, отношението си и поведението си. При това няма упътване за това кое е правилно и кое не, опитът на другите хора помага твърде малко, защото всеки е в различен етап на развитие, в различни условия. Самата душа не знае кое е правилното - тя е тази, която желае, също и тази, която страда. Душата желае нещо - а то принудително й е отнето. Целият процес на търсене на верния изход протича на сляпо - човек се лута, наранява се докато налучка верния път. В момента, в който го открие, болезнените ситуации сякаш изчезват от само себе си, човекът поучава захарче, време за реанимация и така до следващия "урок".

    В този смисъл - доколко полезни могат да ни бъдат картите Таро като източник на информация? Моят опит говори, че има ситуации, в които картите не отговарят - дали защото не знаят или не искат, но не дават верни отговори. Логичният отговор е, че всеки път трябва да бъде извървян от човека съзнателно, че важна е реакцията на човека в конкретните условия и не е все едно каква ще бъде тя, че всяка ситуация е част от развитието. Да вярваме, че чрез картите ще получаваме "подсказки" е също толкова логично, колкото и един учител да подсказва на учениците си по време на контролно. В добрия случай картите просто не биха дали конкретен отговор, както става при мен, в най-лошия - ако човек е податлив на астрални влияния, може да получи и неверни отговори, които да го подведат във взимането на решения. Защото в крайна сметка информацията ни е необходима, за да можем да вземем правилните решения. Много пъти сме си говорили, че картите показват тенденция за развитие на ситуацията, но те не я реализират - тоест, ако човек мята карти и чака нещо да се случи, всъщност едва ли нещо ще дочака.

    Често си мисля за това, че ако изходът от една критична ситуация е предопределн, то знанието за този изход блокира всякаква възможност за реакция у човека. Ако човек знае, че ситуацията ще се развие благоприятно, той ще се отпусне и няма да направи нищо в сигурността си. Ако пък, обратно, знае, че изходът е неблагоприятен, той ще се примири и ще пропусне всяка възможност да промени нещата. Все повече се убеждавам, че има събития, които по някакъв начин са предопределени - дали от действията ни в този живот, дали преди него, няма значение. Събитието може да е предопределено, но нашата реакция към него е важна - и именно в това се изразява свободният ни избор, а от него зависи и изходът за нас. Има ли начин да узнаем чрез картите за този изход, при условие, че всъщност ние, в настоящия момент, със стремежите и постъпките си го определяме?

    Тук ми идва на ум една аналогия (не си спомням автора) - че животът прилича на стая, в която човек трябва да премине разстоянието от едната стена до другата. Ако стаята е празна, пътищата теоретично са безкрайно много, макар и между две фиксирани точки. Ако обаче на определени места бъде поставена храна, вода, любим човек, други изкушения, вероятността човек да се отбие през тези места става твърде голяма, а вероятността за възможно отклонение от този път - минимална. Но това не изключва свободата на човека да се отклони, да извърви свой собствен път... ако желае.

    Моето лично мнение е, че именно в тези моменти, в които имаме най-голяма нужда от отговори, е най-малко вероятно да ги получим чрез картите. Търсенето на информация от картите е опит за застраховане, за получаване на гаранция за това, че ще постъпим правилно, за да избегнем всеки възможен риск да загубим онова, към което сме привързани, което е много важно за нас. Тоест, прибягването до картите означава, че душата е неспокойна и иска да се застрахова - което противоречи на естествения ход на развитието на човека. Излиза, че търсенето на информация от картите не ни помага.

    Ще се радвам хората, които се занимават с Таро, да споделят своя опит в онези случаи, в които картите не ни дават отговори.
  14. Like
    maggee got a reaction from Надеждна in Самотата като етап от духовното развитие   
    Същото беше за мен допреди 2-3 години. Не можех да си представя живота без приятелите си, без хора около себе си. Човек обаче неизбежно се среща със страховете си и се налага да ги преодолява един по един. Ще прозвучи като клише, но в най-голямата си самота аз открих себе си - човека, за който време не оставаше от ангажименти към други хора.

    Само насаме със себе си човек може да разбере кой е, какво действително мисли и усеща по отношение на даден въпрос, само насаме със себе си може да се концентрира върху работата, която върши и да изрази пълния си потенциал. И най-вече, само насаме със себе си човек може да намери разрешение на проблемите си, следвайки своя път, своя мироглед, без да се влияе от мнения и съвети на други хора, да вземе решение за живота си, да направи избор, поемайки пълната отговорност за него (а не прехвърляйки вината от последвал евентуален неуспех на "съветниците"). Това е и причината, поради която хората, най-често несъзнателно, избягват самотата - бягството от самотата е бягство от собствените проблеми и собствената отговорност. От друга страна, за човек, който е настроен към изчистване на тези проблеми, усамотяването дава време и свобода за премисляне, осъзнаване, изчистване, често съпроводено с депресивни състояния - в такива моменти човек наистина има нужда да остане сам със себе си. Особено когато осъзнае, че причината за проблемите е в самия него и разрешението е пак там - няма двама еднакви човека на този свят, няма и две еднакви решения. Тогава усамотяването се превръща в необходимост.

    И странно, но когато човек истински надникне в себе си открива цяла вселена и тогава останалите хора някак изгубват значението си. Контактът с тях може да бъде приятен и ползотворен, но човек винаги се стреми да се върне към истинската си среда - себе си. Изчезва скуката, усещането за самотност - точно обратното, времето започва да не стига за всички интересни неща, които се появяват отвътре. Отношенията с другите хора от необходимост и зависимост се превръщат в избор - по естествен начин се запазват само отношенията с хора, които могат да допринесат за развитието ни - хората, притежаващи качества, към които и ние се стремим.

    Идва осъзнаването за естеството на отношенията ни с другите - всеки човек, който ни търси, има за цел да задоволи само собствените си потребности (а някои от тези хора са бездънни ями). По същия начин за задоволяване на нашите потребности трябва да мислим самите ние - ако не го направим ние, няма да го направи никой. И човек осъзнава, че е сам в грижата за себе си - останалите хора са на линия само дотогава, докато удовлетворяваме техните потребности. За такива отношения плащаме с липса на свободен избор в живота си. И не е странно, че когато човек падне, почти не остава кой да му помогне да се изправи - когато няма какво да даде, изчезват и "приятелите". И не защото са "лоши", а защото повечето хора чрез отношенията си гледат да се разтоварят от отговорностите, а не да поемат и чуждите - нямат сила или желание за това. Прекрасен тест за проверка на отношенията.

    С осъзнаването на този факт изчезва и страхът от самотата, от това да бъдем изоставени и да останем сами. Това вероятно е един от най-силните страхове на човека, имайки предвид, че се развива в най-ранно детство, тогава, когато физическото оцеляване на човека зависи изцяло от родителите му. Преодоляването на този страх е възможно само когато човек поеме отговорността за това да се грижи сам за себе си, да не разчита за това на други хора - да бъде независим, да прави собствените си избори и да бъде отговорен за последиците от тях. Да останем сами реално означава да решаваме собствените си проблеми - ако ни остане време и енергия и за другите, прекрасно. Тогава човек започва да се чувства еднакво комфортно и сам със себе си, и в присъствието на други хора, за него самотата като проблем изчезва.
  15. Like
    maggee got a reaction from Надеждна in Самотата като етап от духовното развитие   
    Един будистки учител забелязал, че един от любимите му ученици все още не е достигнал до пълното просветление и блаженство. Те били заедно от три десетилетия и неговият последовател бил напълно отдаден на своя учител и стриктно изпълнявал задълженията си, но все още не можел да достигне най-висшето състояние. Един ден учителят му казал: "Ела с мен, аз отивам на поклонение и искам да бъдеш мой спътник."

    Те вървели с километри из планинските склонове. Дните станали седмици, след това месеци, а те продължавали да вървят. Един ден учителят спрял, посочил към един хълм в далечината и казал на своя ученик: "Виждаш ли този връх?" Мъглата тъкмо се вдигала от планинския връх и пред очите им се разкрил огромен замък, който блестял от отражението на слънчевите лъчи.

    Ученикът: "Да, учителю."
    Учителят: "А виждаш ли този дом на върха на планината?"
    Ученикът: "Да, учителю."
    Учителят: "В продължение на толкова много животи ти си искал да имаш дом и това желание е оставало незадоволено.Това е последната верига, която те сковава и блокира, за да не можеш да получиш просветление и безкрайна радост. Нищо от онова, на което те научих, не потуши това дълбоко желание. Следователно то трябва да бъде изпълнено. Сега този дом е твой, ти го притежаваш."

    И в този миг ученикът получил своето пълно просветление.

    Ние можем да забравим за някои наши земни или материални желания просто защото не са толкова важни за нас. След определено време можем да се избавим от тях. Но други няма да ни изоставят, докато не ги осъществим в някаква степен. След като веднъж нашата личност стане завършена, по-маловажните желания започват да избледняват, а онези, които трябва да бъдат изпълнени, стават по-лесно постижими на нивото на материалния свят.

    "Астрология на душата", Жан Спилър
  16. Like
    maggee got a reaction from Надеждна in Самотата като етап от духовното развитие   
    Преди два дни една песен, която чух за първи път, породи у мен образи, живи като спомени, но никога не случили ли се.. и ме върна на моя път. Каквото и да кажа за твоите думи, би било банално, тук ще замълча.

    Що се отнася до целта - мисля, че целта винаги е ясна. Колебанията на хората идват от противоречието на това, което се изисква от тях, и това, което те искат или смятат за правилно. Всеки човек във всеки момент може да каже какво точно желае в живота си и именно това е неговата цел. Често тази цел е само примамка, която насочва човека по неговия път. Човек, който не следва интуитивното си усещане, а се опитва да изчисли всичко, да пресметне всички възможни варианти, да избере "най-лесния", ще прекара по-голямата част от времето си с "ужаса да е човек". Човекът, който следва целта си, ще усеща "чудото" през цялото време.
  17. Like
    maggee got a reaction from Хармония in Самотата като етап от духовното развитие   
    Човекът е социално същество и обикновено поставя самотата в групата на неприятните изживявания. Понякога тя наистина е такава, понякога хората имат необходимост да се усамотят. Тази тема е породена от интереса ми към желаната самота като етап от духовното развитие. Ще споделя предимно собствен опит, тъй като отскоро ме занимава този въпрос и нямам наблюдения върху други, и ще са радвам да се включат повече хора в тази дискусия.

    Още от дете обичах да се усамотявам, да чета, да правя интересни за мен неща. Обичам да общувам с хората, но мога и имам необходимост да прекарвам дълго време сама и не изпитвам скука. Едва наскоро осъзнах, че в периодите на тази желана самота са протичали процеси на активен пренос на информация "отнякъде" към мен - тоест, тези периоди на уединение се явяват като време на общуване с висшия Аз, буквално мога да го накера време на обучение и няма да е пресилено. За да изясня какво имам предвид, ще дам няколко примера.

    В последния курс на университета се запалих по Фотошоп. Имах страхотно желание да се занимавам само с това, но нямах обективна възможност - изпити, след това започнах работа, беше много стресов период. Две години по-късно, точно на Нова година, получих вдъхновение чрез "случайно" попаднала ми книга. Беше 31 декември - излъгах родителите си, че ще бъда с приятели, а приятелите си - че ще бъда с родителите си, и цяла нощ останах на компютъра. Това продължи и през следващите 2 седмици, спях буквално по 2 часа на нощ, не изпитвах умора, а напротив - страхотно вдъхновение. През това време пациенти, приятели, роднини просто ме забравиха - сякаш светът се погрижи за спокойствието, от което имах нужда. В следващите месеци направих много успешни фотографии и приложих всичко научено, беше изключителен творчески период.

    Година по-късно, пак в момент, в който пациенти и приятели ме бяха забравили, ми хрумна идеята да науча Флаш. Бях пробвала преди това, безуспешно, програмата не е от най-лесните, даже ми беше неприятна. И изведнъж ми хрумна идеята да си направя сайт на Флаш. Не успях да намеря дори книга тогава, но нещата се получаваха по магически начин - трябва ми нещо, кликам някъде и то се оказва точно там. Сякаш някой ми нашепва какво и как да направя. Никога не се бях занимавала с програмиране, тогава успях да сътворя и прости програмки. Усещането е като да навлезеш в бурна река и да се оставиш на течението - всичко става от само себе си. Тогава се бях регистрирала във форум за Флаш, предложих сайта си за критика - критики имаше, но никой не ми повярва, че това е първото ми творение на Флаш. Последваха множество поръчки, в които имах възможност да покажа наученото, а първият ми "клиент" бе не кой да е, а Лили Иванова. Имах чувството, че съм попаднала в някаква приказка

    Понякога тези периоди ми се случват и без желанието ми. В смисъл, че имам желание за контакти, за социален живот, но светът сякаш се затваря - приятелите ми се отдалечават, любимият човек ме оставя, работата намалява до минимум, колкото да преживявам. Контакти някакви има, но те са неудовлетворителни и само подчертават чувството на самота. Това, разбира се, е много потискащо усещане и води до въпроси. Човек като остане насаме със себе си и без вдъхновение, няма какво друго да прави, освен да мисли. И в процса на задаване на въпроси се появява някой "случаен" човек, който подхвърля "случайна" фраза или пък попадам на книга, която ме води към следващия въпрос и следващата книга и т.н.

    Последният ми такъв период продължи много дълго, повече от година и истински се бях отчаяла, защото знаех, че нещо съм сбъркала, упорито го търсех, с всяка следваща информация, която получавах, ми се струваше, че ето - това е. Но положението не се променяше, а даже се затягаше. Освен психическото напрежение се появиха и физически болежки и стана доста неприятно. Интересното е, че в ума ми първо се появявше информацията, а след кратко време намирах съответната книга - сякаш за доизясняване на идеята. Една сутрин се събудих с мисъл за една книга, която преди много месеци бях мернала в Спиралата. Прочетох я и открих отговора. Изведнъж осъзнах всичко с кристална яснота - своето положение, причините, всичко. Изпитах невероятно облекчение - все едно сто товара се смъкнаха от плещите ми. Както се казва, светна ми пред очите. На следващия ден се чувствах като новородена - животът се беше върнал в мен. Обадих се на един духовен приятел, а той ми каза: "Мая Слънчогледова, пристъпи напред в кръга на огъня..." Не разбрах, попитах го какво има предвид, а той продължи: "Играй с мен... продължи историята... Кръг от запален огън, широк около 6-7 метра в диаметър, има проход в едната страна, като подкова е. Мая Слънчогледова, пристъпи напред в кръга на огъня... Оглеждаш се и виждаш от външната страна на кръга множество лица, които са усмихнати и доброжелателни към теб. Зад теб кръгът се затваря от твоя учител, видим Тук, на Това Място, в Този Кръг като нематериална сянка само... затваря кръга, като хвърля огън в прохода и застава зад него. В отговор на твоята усмивка всички вдигат нагоре оръжията си и те поздрявават заедно с едно всеобщо БРАВО. Кръгът пред теб се разтваря огъня и влиза ослепително сияеща (в бяло) фигура... с неразличими черти... и обявява: Мая Слънчогледова, признаваме те за "Риъл Джеди Леди" ъф дъ Форс... Любов и Светлина по Пътя ти! И нека все така разкриваш качествата си с Постоянство, Устрем и Хармония! Поклонява се, огънят лумва силно.. поглъща всичко и изчезва." Предвид вътрешното си усещане, онемях. Той продължи: "Честито, Майче, и от мен" Попитах го защо ми казва това, а той отговори, че не знае, но усеща, че вече го заслужавам. В този момент изпитах невероятно чувство на единство със света, с хората, които познавам. На всяка промяна у нас светът отговаря като живо, разумно същество - и никога не съм го усещала по-силно. От раз изчезна депресията, безсилието, физическите болки - за 2-3 дни всичко изчезна. Да не говоря за чувството на обновление, душевна хармония чистота, особено след всичко преживяно.

    Последната случка ме накара да се поразровя и в миналото и установих, че всеки период на самота (като под самота нямам предвид дори пълна изолация, самота е и състоянието, в което ни липсва само един човек, но без когото светът е празен), желана или не, независимо от продължителността, вероятно има една единствена цел - да ни накара да се вслушаме в гласа на висшия си Аз, да прекараме известно време насаме с него. При всички случаи става много активен информационен обмен, преди не съм го осъзнавала, сега усещането на моменти е дори физическо.


    Не съм обсъждала това с никого досега, но предполагам, че се случва на всички. Ще бъда благодарна за всяко споделено мнение.
  18. Like
    maggee got a reaction from Слънчева in 12. Необходимостта да познаваме Бога   
    Мисля, че "забраненият плод" има за цел само да ни предупреди, че не е за всеки. Той може да бъде откъснат - но на съответната цена, а не всички могат да я заплатят. Познанието изисква огромна психична енергия и сила и променя изцяло живота на човека, който се докосне до него.

    Преди време например прочетох нещо, което буквално ме вцепени в първия момент. Става въпрос за теорията за Лууш на Робърт Монро (стр. 274). Идеята за това, че някой отглежда хората, за да произвеждат Любов, така, както хората например отглеждат пчелите, за да използват меда, се оказа твърде трудно поносима за мен. Аз далеч не вярвам на всичко, което чета, особено на неща, които лично не мога да проверя, но в първия момент изпитах това, което и авторът описва - всичко загуби смисъл. В един момент разбрах как се чувстват домашните животни, робите, осъдените на смърт... После осъзнах, че няма значение дали това е вярно или не е и какво всъщност е вярно... Всичко, което реално има значение, се случва между нас и Бог. Но веднъж докоснала се до тази гледна точка, вече ми е трудно да гледам на света по начина, по който съм го правила преди това. Няколко думи, няколко усещания могат да променят коренно светогледа на човека и това изисква много сила.

    Плодът е забранен за онези, които приемат забраната.
  19. Like
    maggee got a reaction from Орлин Баев in не мога да измисля заглавие   
    Какво ти пречи сега да извикваш мислите си на глас?
  20. Like
    maggee got a reaction from Лъчезарна in Любовта   
    Нищо подобно не се случва с никакво искане по никакъв повод - поне моят опит ми показва това. Бог е съзидателната енергия в човека, дяволът - обратното. За да получиш любовта на Бог, трябва ти самият първо да започнеш да го обичаш - тоест, да настроиш мислите си, чувствата си, цялото си същество на позитивна, креативна, щастлива вибрация - това, което наричаме щастие. Всеки човек познава това усещане - когато изпита желание да се научи да рисува и започне с бавни стъпки да напредва, когато изпитва желание да се научи да свири и изпод пръстите му излязат първите фалшиви тонове, когато се влюби и изпитва усещане на летеж, на любов, на хармония, на единение с целия свят - тогава човек обича, тогава обича всичко в света и Бог. Тогава и Бог го обича - хората казват, че лудите, пияните и влюбените Бог ги пази и това не е случайно.

    Така че само с искане нищо не става на този свят. Човек не извърши ли реална стъпка към това, което иска - може да си иска цял живот и освен неудовлетворение от себе си (което ще се обърне и в неудовлетворение към целия свят) нищо друго няма да постигне.

    Една хубава мисъл на М. Екхарт по този повод:

    "... Някои хора си представят, че ще видят Бог, че ще видят Бог, като че ли стои отвъд, а те — отсам, но това няма да стане. Бог и аз: ние сме едно. Познавайки Бога, аз го приемам в мен. Обичайки Бога, аз прониквам в Него. И ако следователно аз се променя и стана като Бога и Той ме приеме в Себе си, тогава, живеейки според изискванията на Бога, между нас няма да има разлика ... "

  21. Like
    maggee got a reaction from Лъчезарна in Любовта   
    Пришел к мудрецу человек и говорит: «Скажи мне, вот у меня три вопроса: какое время самое важное, какой человек самый важный, какое дело самое важное?»

    Мудрец ответил: «Самое важное время – настоящее, потому что прошлого нет, а будущее еще не наступило. Самый важный человек – это тот, с которым ты имеешь дело в настоящем времени». «Какое дело самое важное?» Мудрец отвечает: «Любовь между тобой и этим человеком».

    Игорь Калинаускас, "Жить надо!"
  22. Like
    maggee got a reaction from Лъчезарна in Любовта   
    Като става въпрос за любов, моето дълбоко усещщане е, че не амо животните обичат, но и растенията, и неживата природа, и всичко, което съществува в организиран вид - всичко, което е създадено. Наскоро се замислих защо наричат любовта "съзидателна енергия" и се върнах към физиката.

    Всяка термодинамична система се стреми към достигане на състояние на минимално количество енергия - както вибрациите на махалото затихват, ако не се поддържат чрез внасяне на енергия отвън, така и всяка структура се стреми към саморазпадане, ако не получава енергия, която да я поддържа. Физичният термин за това е ентропия - минималната енергия на ститемата е свързана с максимална дезорганизация, неподреденост. Конструирането на система изисква енергия и информация. Очевидно енергията, която поддържа организацията на нашия свят, е именно съзидателната енергия, която наричаме любов - енергията, която поддържа атомите на неживата и живата природа в определен порядък, енергията на живота.

    И тъй като всяка система в развитие е нестабилна система, тя във всеки един момент е под влияние на две сили - стремеж към организация от по-висок порядък, изискващ по-високо количество енергия, но и с по-висок коефициент на полезно действие, и стремеж към затихване на функциите и разпад. Стремежът към развитие срещу стремежа към покой, животът срещу смъртта. Тези процеси се илюстрират добре на всяко ниво. Растение, което няма силата да преодолее съседите си в конкуренцията за светлина, линее. На нито едно животно в дивата природа не е отреден живот в спокойна и хармонична среда - животно, което не се бори с всички сили за живота си, умира. Хората са в още по-сложно положение, защото най-голямото им предимство - умът, са обърнали срещу себе си, затрупвайки нормалните си инстинкти за оцеляване със социални клишата собствено производство. Но законите на природата важат със същата сила за човека - ако човекът не положи максимални усилия за себеизява, разчитайки предимно на себе си, той ще залинее като растението, а признак на дисхармонията между природно заложената програма за развитие и блокажите на ума е депресията. Във всеки момент от живота си всичко в живата и неживата природа трябва да намира и поддържа баланса между съзидание и отмиране. При животните този избор е инстинктивен, при човека е и съзнателен.

    На нивото на всеки отделен човек стремежът към живот накланя голямата везна на Вселената в полза на живота и може би точно в това се състои смисълът на съществуването на всеки един от нас - да пазим живота, живеейки. Не случайно най-голямата радост в живота е раждането на живот и всички живи същества, осъзнато или не, се стремят към това. И едва ли е случайно, че най-големият грях е самоубийството - убийството на живота. Такъв поглед към нещата обяснява и страха от смъртта, и забравата за отвъдните състояния на душата - основният стремеж на човека е стремежът към запазване на живота. Обяснява и защо духовното "пробуждане" на човека и етапите на израстване обикновено са свързани с преживяване на разтърсващи състояния, близки до смъртта - болезнена любов, сериозни болести, клинична смърт - нищо не може да стимулира стремежа към живот у един човек така, както докосването до смъртта. Сякаш чрез всеки от нас Бог проявява стремежа си към живот и развитие към все по-силни форми на живот, с повече възможности за противодействие на силите на деградация. В този смисъл любовта става равнозначна на любов към живота.

    Преди време си дадох сметка, че в живота ми се получават най-добре нещата, за които полагам много усилия. В момента, в който успея да стабилизирам положението, то просто изчезва от живота ми. Влюбвам се, стремя се към мъжа, давам всичко от себе си, получавам ответ, успокоявам се - и връзката се разпада по абсурден начин, без причина. За да работя работата, която обичам, се налага да работя и на второ място, защото парите не стигат - и в момента, в който започна да печеля достатъчно пари и се успокояваме, че вече мога да работя любимата работа, става така, че положението се променя и се оказва, че не мога да продължа по други причини. Появявва се у мен интерес към ново занимание, полагам усилия да изуча тънкостите му, напредвам, поучавам оценката на разбиращи хора, успокоявам се, че вече го мога - и вдъхновението ми се изпарява. Хората около мен си живеят спокойно, работят си една и съща работа цял живот, имат си някакви рутинни връзки, а на мен ми се налага все да се боря с нещо - за първи път се замислих за неща като проклятия, магии и т.н. Едва сега разбирам, че в живота ни присъстват и се развиват нещата, към които отдаваме енергия, любов и стабилно състояние не съществува - стабилното състояние е смърт, деградация, единствената му алтернатива е развитието, влагане на енергия с любов.

    В този смисъл на първо място пред всеки човек стои любовта, насочената грижа към самия себе си - conditio sine qua non за физическото и псхическото му здраве и духовната му изява. Има ни, докато се грижим за себе си с любов. Любовта към другите хора се изразява в зачитане на тяхната програма за развитие, в стимулиране на техните възможности да се превърнат в силни и независими личности. Затова обичаме хората, които не можем да задържим - именно те, които са независими от нас и не ни позволяват да ги манипулираме, ни осигуряват развитието, движението напред, и затова бягаме от тези, които се опитват да ни задържат - те се опитват да задържат развитието ни, но за тях ние сме стимулите за развитие. Тук идва смисълът на "човешката" любов - най-силният двигател за промяна и развитие на човека е именно любовта към другите хора. Затова и мъжът и жената имат толкова различна природа и конфорнтацията между половете може да намери разрешение само на нивото на конкретната двойка, чрез преодоляване на себе си и непрекъснат стремеж и любов към другия човек - не само докато получим подписа му в общината. Да получим нещо е лесно, трудно е да го задържим.

    Затова и когато получим желаното вече не го желаем - основният стремеж на човека е движение напред и този стремеж едва ли има горна граница (евентуално Бог, но е твърде вероятно и Бог да търпи непрекъснато развитие). Желанията на душата ни са нашият пътеводител по този безкраен път, в процеса на удовлетворяването им опознаваме себе си, света, придобиваме нови качества, разделяме се със стари стереотипи и ставаме по-силни - придобиваме повече енергия, любов. И ако промяната, получаването на нова информация, която променя представите ни за света, е свързано с развитие на сетивата ни, което ни позволява да усещаме по-силно щастие, но и по-силна болка - каква ли е болката, която изпитва Бог, знаейки всичко, в своята борба за живот? Дали болката, която изпитваме, не е усещане за неговата болка? Обвиняваме Бог, че ни отнема обичани хора, че отнема красотата на живота чрез старенеенето, че всичко се променя. А всъщност не знаем дали това не носи болка и на Него, дали не се стреми да направи нещата по-добри в смисъла, в който и самите ние се стремим - чрез нас.

    Тъй като хората са вложили собствен смисъл в понятията любов, добро, зло, Бог, смятам, че е полезно човек да изучава живота на природата, много ключове има там. Ако животните, растенията, "неживата" природа не са по-близко до Бог от човека, то със сигурност не са и по-далеч.
  23. Like
    maggee got a reaction from Лъчезарна in Любовта   
    Отварям тази тема, за да поговорим за любовта - без да я делим на човешка и нечовешка (тоест Любов с много главни букви), защото такова деление едва ли съществува извън нашите умове.

    Хората обикновено свързват любовта с конкретни хора, животни, растения, предмети, дейности... "Обичам Х, той ми носи щастие, щастието ми зависи от него, от неговата любов към мен". Така ли е всъщност?

    С всеки изминат ден все повече се убеждавам, че хората, които обичаме, са само наши отражения - подобното привлича подобно и открива подобието си в околния свят. А другият човек е само повод за изява на любовта, която носим в себе си - не той предизвиква любов в нас, а само събужда любовта ни към нас самите - към себе си, отразен в другия. Когато обичаме другия, обичаме го заради това, в което си приличаме - определяме го като сродна душа и виждаме наистина с очите на любовта - тоест, само подобието. Ти си като мен, ние сме еднакви, ние сме сродни души, дали не сме едно... Има безброй сентенции за любовта, половината от които на тема "Обичам начина, по който ме караш да се чувствам". Любовта към другия човек всъщност се оказва любов към себе си - чрез другия човек ние започваме да се харесваме, да се обичаме, да чувстваме удовлетворение от себе си. Подобно на любовта усещане е вдъхновението - то привидно се пробужда от някаква нова дейност, която просто ни грабва и ни отнася, изпадаме в състояние на безвремие, на самодостатъчност, на висше щастие, когато се занимаваме с нещо, което ни харесва. Такова чувство може да предизвика всеки човек, всяко живо същество, всяко занимание, на практика всичко в света - стига човек да има "рецептори" за него.

    Истинско откритие за човека обаче е същото това състояние на висше щастие, което го спохожда... без никакъв повод. Едва тогава човекът разбира, че състоянието на любов принадлежи на него, а не се внася отвън, от някой друг или нещо друго. В такъв момент разбрах защо хората, които наричаме Учители, не са зависими от други хора, от вещи, от дейности - именно защото те са постигнали това състояние на наистина безусловна любов. Те нямат необходимост от никой и нищо, за да пробужда любовта в тях - умеят сами да я пробуждат. Намерили са източника в себе си.

    За средностатистическия човек обаче любовта е чудо - нито събуждането й, нито смъртта й зависят от волята му. Тя го окрилява, дава му сили, често се съпровожда с чудеса в околния свят - сякаш целия свят го закриля и му проправя път към сърцето на любимия човек. Кара го да върши безразсъдни неща - тоест, да надскача себе си, да се развива, да пристъпва там, където иначе не би посмял. Любовта побеждава всичко - човек в името на любовта, в името на запазването на това състояние на висше щастие, е готов да преодолее страховете си, да се бори с недостатъците си, да промени принципите си - на практика, готов е на всичко, което е по силите му. Любовта е разменната монета - в замяна на тази висша енергия се изисква малко усилие, малко работа в полза на душата. Ако в другия човек ни привличат собствените ни качества, които харесваме, то у него не харесваме именно онова, което остава в сянка при самите нас - качествата, от които душата желае да се освободи. Това е цената на любовта - освобождаването на душата от един ненужен за нея товар. Какъв е той, можем лесно да разберем чрез човека, който обичаме.

    Срещу тази цена обаче получаваме много повече. Когато обичаме - в това високо-енергийно състояние, светът наистина се разтваря за нас и всичко става възможно. С каквото и да се захване човек, то се реализира по магически начин. Притокът на енергия, радостта, вдъхновението изпращат човека на "седмото небе". Светът става различен. За някои хора той винаги е такъв. Тоест, любовта, която се пробужда в човека, винаги е дар от Бога и му позволява да живее с щастието толкова дълго, колкото може да го задържи. Дотогава, докато не пожелае да запази на всяка цена това щастие завинаги, докато не се опита насила да впримчи другия човек или вдъхновението си (което е и краят на любовта).

    В този смисъл любовта сама по себе си е безценен дар - независимо дали е споделена или не. Ползата от любовта не е в това, което получаваме от другия човек, а в начина, по който самите ние се чувстваме. И за хората, които умеят да се радват на това състояние, независимо от ответа на обекта на любовта си, любовта е истински дар - тя превръща живота им в чудо и привлича други любови. Казвам го, защото целият ми живот дотук е минал под знака на любовта - от 10-годишна съм непрекъснато влюбена. Умея да обичам хора, които не познавам, които не ми отвръщат с любов, умея да обичам без да търся ответ. И в повечето случаи тази моя любов е получавала отговор по-късно, с едно изключение, когато се превърна в голямо приятелство. Доскоро за мен беше чудо, че всеки път, когато видя любимия човек, облаци се разпръскват, дъждът престава и слънцето се показва - вече зная, че не е чудо, а просто любов. Когато човек обича, всяко нещо става възможно - стига само да обича и да се радва на любовта си. Любовта, която носим в нас, може да пробуди съответна по степен и изява любов в другия човек. Всеки страх, всяко съмнение, всяко предпазване не допускат любовта в живота ни и превръщат съществуващата любов в безгранично страдание. Много често човек получава отговор на любовта си, когато вече не го очаква - тогава, когато спирачките на разума престанат да пречат на мотора на душата - любовта. А и най-болезнената любов е за предпочитание пред състоянието на не-любов, на празнота, на безмислие и сивота.

    Защо свършва любовта? Аз мисля, че не свършва, а се трансформира в друга любов, с едно стъпалце по-висока, когато си изпълни задачата. Любовта ни променя и следващият човек, който ще я пробуди отново в нас, ще съответства на новото ни състояние. Затова и всяка следваща любов е по-силна, по-хармонична и всеки следващ човек в живота ни все повече се доближава до истинската ни същност. В този смисъл, ако съществува "любов за цял живот", тя трябва да е между хора, които се променят хармонично, всеки за себе си и двойката като цяло. Факт е обаче, че при повечето двойки любовта изчезва, а оковите на брака променят окованите насилствено и не особено хармонично... и това е път.

    И излиза, че човек привлича точно това, което отдава. Винаги, когато мисля за любовта, се сещам за едни думи на Лазарев - човек получава толкова любов, колкото може да понесе. Човек получава толкова, колкото е в състояние да даде от себе си (и даването предхожда всяко получаване). И това, което получаваме, харесва ли ни или не, е точно отражение на това, което даваме.
×