Jump to content
Порталът към съзнателен живот

Можем ли да се доверим на сетивата си?


maggee

Recommended Posts

Преди човек да започне да изучава Дзен, планините са си планини, а реките — реки.

След първото съзиране на истината, планините вече не са планини и реките вече не са реки.

След просветлението планините отново са планини и реките — реки.

Преди време, в

една друга тема, споделих една лична история, която бе една от поредица подобни, странни събития в моя живот. Давам си сметка сега, че тези събития са довели до промяна в моето възприемане на света, но осъзнаването на техния смисъл, на причинно-следствените връзки, дойде много по-късно, след месеци. Вчера, за сетен път ми се случи нещо много странно - купих си книга от автор, който не съм чела подробно - отделни абзаци, открити в нета, а кингата беше напълно непозната. Имаше цели глави, които сякаш бях писала аз - изводи, до които аз сама бях стигнала по най-мъчния начин, някои от които съм споделяла и тук, написани от автора на книгата сякаш с моите думи. Случвало ми се е и преди, зная, че информацията просто съществува и ние я получаваме, настройвайки се на съответната честота, но отново останах шокирана.

И за сетен път се запитах - наши ли са "нашите" възприятия? Доколко вярно ни служат сетивата ни и доколко можем да им се доверим? Доколко обективна е информацията, която получаваме чрез сетивата си - тук дори не бих задала въпроса доколко обективно ние я осъзнаваме, защото за мен този въпрос вече не стои. Можем ли да се доверим на собствената си преценка за нас самите, за другите хора, за околния свят? Установявам, че от известно време гледам на себе си някак отстрани - приемам нещата, каквито са, но с уговорката, че във всеки момент те могат да се окажат съвсем различни - и когато настъпят тези промени, вече не ме изненадват. Бих казала, че съм на етапа, в който планините вечене са планини и реките вече не са реки.

Цитат от любим автор ще си позволя тук:

Егрегор не се избира. Егрегорът избира.

Окултна поговорка.

Всеки човек е свързан с няколко егрегора: на семейството, на училището, на своята нация и държава, и много други, за чието съществувание дори не подозира. Освен това у всеки съществува личен егоичен егрегор, който персонално следи как протича животът му. Човек, който служи предимно на своя егоичен егрегор, естествено, се нарича егоист.

Когато служим на даден егрегор, ние не усещаме това като насилие. На нас ни се струва, че просто така сме устроени, че онова, което вършим, ни е интересно и точно това ни се иска да правим. Ако имаме добър канал за връзка с егрегора на семейството, тогава интересите на семейство ще се възприемат като собствени интереси. Всеки егрегор излъчва енергийни и информационни потоци на определени честоти, свойствени само за него. Поради това те се възприемат само от онези, които са настроени на тези честоти.

Егрегорът ни програмира двояко: чрез вътрешни и външни начини. Отвън това става посредством житейски обстоятелства и събития, отвътре - чрез създаване на определени мисли, емоции и желания. Равнището на свобода у човека зависи от степента на свързаност с егрегора, от еволюционното му равнище и от еволюционното ниво на самия егрегор. Колкото по-ниско е нивото на егрегора и е по-близо до егоичния егрегор, толкова по-малко свобода ни се оставя.

Мислите и чувствата не се създават, те само се регистрират от съзнанието. Вниманието, направлявано от подсъзнанието към определени места в тънките светове, регистрира намиращите се там ментални и астрални същности. Субективно това се преживява като хрумнала ни мисъл или обзело ни чувство. Човешката индивидуалност проговаря в два момента. Първо, от нея зависи направлението на подсъзнателното внимание, и второ - оформянето на мислите в думи, на чувствата в действия. Но индивидуалната свобода се проявява и в още нещо. Ако каналът за връзка на човека с тънките светове е достатъчно широк, тоест - може да пропуска значително количество енергия, получаваме възможност да променяме структурата на егрегора и да влияем на световната карма. Такава способност в окултизма се нарича реализационна власт. По принцип реализационната власт нараства с еволюционното развитие на човека и не трябва да се бърка с властта в обичайния смисъл на думата.

Реализационната власт всъщност е власт над егрегора. Човек, който притежава голяма реализационна власт притежава и власт над външния свят. Но тази власт е невидима. Неговата воля реално се въплъщава чрез действията на егрегора, което се възприема като "случайно" стечение на обстоятелства. Впечатлението е, че на даден човек много му върви.

В съответствие със степента на реализационна власт можем условно да определим три равнища на човешка свобода.

На първото равнище управлението на подсъзнателното внимание напълно се поема от егрегора. В този случай за дадения човек казват, че мисли и чувства с щампи, макар на самия човек да му се струва, че неговите мисли и чувства са уникални.

На второ ниво човек в някаква степен сам направлява своето подсъзнателно внимание върху тази или онази част на егрегора. Тогава на него му хрумват неочаквани мисли и оригинални емоции. Поведението му е трудно предсказуемо. Такъв човек бива възприеман от околните като интересна творческа личност. Той е способен на творческа дейност. Но и на това равнище човек все пак се явява като добър редактор на информацията, идваща в егрегора.

На трето равнище човек получава възможност сам да променя характера и структурата на астросомите и мислеформите на егрегора. Но за да се случи това, човек трябва да има широк канал за връзка с дадения егрегор и добра лична енергетика. Егрегорът дава такъв канал само на онзи, който предварително е доказал вярност на първо и второ равнище, и е получил добра представа за егрегора като цяло. Именно на трето равнище човек получава реална свобода и възможност да участва в процеса на еволюцията.

***

Всъщност всички цели във външния свят са илюзорни, а победите и пораженията са фиктивни. Тази истина се споделя от повечето религии. Това трябва да се разбира в смисъл, че всяко събитие в сетивния свят е само символ на някакво друго събитие, протичащо в тънките светове, и само второто има истински смисъл. Мъдрец е онзи, който умее да чете тези символи и по събития в сетивния свят е способен да възстановява събития в тънките светове.

***

"Карма и егрегор", А. Подводни

">
" type="application/x-shockwave-flash" wmode="transparent" width="425" height="350">

Кой от образите е реален? Дали единият е по-реален от другия? С кои сетива можем да различим реалността от илюзията? И доколко можем да се доверим на несъвършените си човешки сетива, за да разберем кои сме и къде сме?

Линк към коментар
Share on other sites

  • Отговори 41
  • Created
  • Last Reply

Top Posters In This Topic

Дали единият е по-реален от другия? С кои сетива можем да различим реалността от илюзията? И доколко можем да се доверим на несъвършените си човешки сетива, за да разберем кои сме и къде сме?

Някои негърски племена са убедени, че мислите са в корема, защото те усещат само онези мисли, които смущават функциите на черния дроб, стомаха и червата. С други думи, те осъзнават само емоците. Емоциите и чувствата винаги са придружени с доловими физиологически инервации.

Според индианците пуебло, всички американци били "откачени" - защото били мислели с главите си - никой нормален човек не мисли с главата си - "ние мислим със сърцето". Тези индианци живеят още в Омировата епоха, когато диафрагмата (diaphragma, phren - дух, душа), се е смятала за център на психичната дейност. Това е друг вид локализиране на психиката и на сетивността.

От друга страна, същественото при съзнанието е, че нищо не може да бъде осъзнато без един Аз, към който да бъде съотнесено - онова, което не достига до Аза, не се осъзнава. В психоанализата съществуват понятия като ектопсихика и ендопсихика - първото е системата на свързване на съдържанията на съзнанието и впечатленията от външния свят, второто - система за ориентиране как да се оперира с даденостите на външния свят, които са представени посредством сетивните функции.

Редактирано от Мона
Линк към коментар
Share on other sites

С кои сетива можем да различим реалността от илюзията? И доколко можем да се доверим на несъвършените си човешки сетива, за да разберем кои сме и къде сме?

Напротив. Всяко едно сетиво е абсолютно съвършено изградено. И реалността, и илюзията се възприемат с едни и същи сетива. В първия случай те са здрави, а във втория - или боледуват, или направо са закърнели.

Вегетативната нервна система също има връзка с главата, но корема на негрите и сърцето на индианците не знаят това. :D

Линк към коментар
Share on other sites

... нищо не може да бъде осъзнато без един Аз, към който да бъде съотнесено - онова, което не достига до Аза, не се осъзнава.

Въпросът е защо част от сетивните възприятия не дотигат до Аза и не се осъзнават, защо понякога се осъзнават със закъснение, защо и как се филтрира обективната сетивна информация?

Всяко едно сетиво е абсолютно съвършено изградено. И реалността, и илюзията се възприемат с едни и същи сетива. В първия случай те са здрави, а във втория - или боледуват, или направо са закърнели.

Нямам предвид физическо или физиологично отклонение от нормата за сетивата, дори нямам предвид само физическите сетивни органи.

Ще дам един много прост пример, ситуация, в която сме попадали всички - влюбването. Когато сме влюбени, изграждаме един идеализиран образ на любимия човек - и не защото не забелязваме недостатъците му, а защото ги възприемаме по различен начин. Той пуши, но целувката с дъх на цигара ни се струва ужасно възбуждаща. След време любовта отминава и същата тази целувка с дъх на цигара вече става непоносима. Миризмата на цигара, която вчера ни е опиянявала, днес ни отвращава - а тя е една и съща. Сетивото я възприема по същия начин, но възприятието, преценката е коренно противоположна. Тоест, ние вече не можем да кажем дали тази миризма е хубава (каквато е била вчера) или лоша (каквато е днес).

Въпросът е - наше собствено ли е възприятието за тази миризма? Ако да, защо то се променя, понякога дори без причина, внезапно - неразбираемо дори за нас самите?

Линк към коментар
Share on other sites

Да де. За същото ти говорих - сетивните органи са тези, които приемат, преработват и препращат усещането, знаеш това. От тяхната функция зависи вече и самото възприятие... и т.н.

А на въпроса ти защо понякога възприятието се осъзнава със закъснение, ще ти отговоря, че това не е само понякога. Изисква се време в повечето случаи за смилане на възприетата информация. За анализиране. Сетивата ни не са само сетива, щото, а и анализатори. И виж колко от тях са поместени максимално близо до мозъка, всъщност, повечето са част от самия него. Анализирането не го върши нито корема, нито сърцето, а главата. Голяма част от хората приемат изключително нищожна част от инфото за даден обект и то обикновено с коремите си, е не с главите си. И това е така не защото човекът по природа е ограничен, а защото не се е отворил достатъчно. Не мисли достатъчно. И е бавен, процесите в него са бавни. Мисленето му е бавно. Това забавяне е определено от твърдостта на материята, в която сме потопени. И от факта, че човекът е все още подвластен на времето.

И колкото по-затворен е, толкова повече роб бива на своите субективни оцветки на възприятията си. Точно това е илюзията. А потъването в нея се случва при повредени сетива, болни, затворени, закърнели... понякога дори поумрели.

Мисля, че ще се съгласиш с мен, че определящата тук е главата. И нищо друго. :) Това, с което духът навлиза в материята, пори я, вниква в нея, поглъща я и я повдига, е умът.

Няма нещо, което не може да се обясни с материалните процеси, по простата причина, че духът е потопен в материята. Всъщност, за мен тези понятия дух и материя също са достатъчно ограничаващи. Защото и духът е вид материя, макар и най-фината и най-висшата и това разделение е излишно, според мен.

Линк към коментар
Share on other sites

Въпросът е - наше собствено ли е възприятието за тази миризма? Ако да, защо то се променя, понякога дори без причина, внезапно - неразбираемо дори за нас самите?

Защото ситуацията е натоварила миризмата да бъде носител на емоция, която още не сме формулирали и проумяли.

.........

Аз разчитам на сетивата си, осъзнавайки тяхната ограниченост и се старая да ги изостря и да разширя границите им. Да ги ползвам разумно, по предназначение, в съответствие с хармонията на Вселената.

Така благодаря на Този, Който ми ги е дарил.

Редактирано от късметче
Линк към коментар
Share on other sites

Аз под "сетива" разбирам всичко чрез което възприемаме обкръжаващата ни среда, на всички равнища. Знае се сетивата са седем за всеки план - физически, етерен, астрален и т.н. Диапазона от енергии, които се възприемат чрез всяко едно сетиво е ограничен. Дори и да се приемат енергиите в този диапазон без изкривявания, това не би могло да се нарече съвършенство. Също така е съмнително дали човек ще регистрира на съзнателно равнище това което "вижда" чрез сетивата си. Знаем например, че понякога човек може да е дотолкова вглъбен в себе си, че да не забелязва случващото се около него. Значи е необходимо човешкото внимание също да бъде насочено към получаваното от сетивата усещане. А това внимание може да бъде с различна интензивност, което представлява и будността на съзнанието. После има изкривяване както от страна на ума, така и от страна на емоциите...

Линк към коментар
Share on other sites

Станимире, ти разделяш нещата. Мисля, че максималното вглъбяване в себе си е максимално отваряне към света навън. А това, за което ти говориш, аз го наричам изолация.

Линк към коментар
Share on other sites

Диапазона от енергии, които се възприемат чрез всяко едно сетиво е ограничен. Дори и да се приемат енергиите в този диапазон без изкривявания, това не би могло да се нарече съвършенство. Също така е съмнително дали човек ще регистрира на съзнателно равнище това което "вижда" чрез сетивата си. ............

После има изкривяване както от страна на ума, така и от страна на емоциите...

Така е. Значи- ще се доверим на сетивата си, щото няма на какво друго да се доверим, но пък ще помним, че не са много за доверяване. Светът е нещо по- голямо от нас. "Никто не обнимет необятного" (Козма Прутков)

Даже и да иска, даже и да може. А какво остава да не иска, също и да не може... И умът и сетивата си "вършат работата" (играят ролята на огледало, но то не ще да стои гладко).

Линк към коментар
Share on other sites

Мая, Мона: "ние мислим със сърцето" - именно!!! Сърцето е онази последна, върховна инстанция, която обобщава безусловно и категорично всичко, което живеем - трябва да живеем. Осъзнатото сърце не търпи съмнение - то търси и страда само и само да постигне собствената си "власт" и самодостатъчност. Човешкото сърце (средоточието на духовната ни реалност) признава само собствената си цялост - ако аз не съм постигнал сърцето си, не мога да обичам пълноценно и истински една жена. Обратно - ако тя не се е намерила, баджанаците са ми в кърпа бяла вързани. Трудно е да обичаш истински - но е просто. Не ми е крив другият - аз трябва сам себе си да победя. И тогава никой нищо не може да ми стори - аз съм войната, аз съм мирът, не съм евтин и се смея на скъпи вещи и амбиции. Жените са рядкост.

Линк към коментар
Share on other sites

Вярвам във възприятията си, в това, което чувствам днес, вярвам със сърцето си, да. Вече с ясното съзнание, че утре може да вярвам в точно обратното на това, в което вярвам днес.

Линк към коментар
Share on other sites

  • 4 months later...

Можем ли да се доверим на сетивата си?

Аз си мислех, че мога, но съм се лъгала :)

Оказва се - на малко неща мога да се доверявам, понякога и на себе си не мога.

Редактирано от Мона
Линк към коментар
Share on other sites

В този свят няма нищо, на което можем да се доверим, още по-малко на сетивата си. Нищо не е в наши ръце и не е под наш контрол. Затова нищо друго не ни остава, освен да се отпуснем и да имаме доверие, че нещата стават както трябва не по наша воля, а по волята на Някой велик както щете го наречете. Каквото трябва да се направи Той го прави чрез нас, не ние. Ако не искаме нещо да направим, то ще бъдем принудени от обстоятелствата ако не доброволно, то със сила и сълзи и пак ще стане каквото трябва. Затова оказва се нямало от какво да се безпокоим, защото така или иначе нищо не зависи от нас, то си става така или иначе, а ние мислим че светът се крепи на нас...

Линк към коментар
Share on other sites

В този свят няма нищо, на което можем да се доверим, още по-малко на сетивата си. Нищо не е в наши ръце и не е под наш контрол. Затова нищо друго не ни остава, освен да се отпуснем и да имаме доверие, че нещата стават както трябва не по наша воля, а по волята на Някой велик както щете го наречете. Каквото трябва да се направи Той го прави чрез нас, не ние. Ако не искаме нещо да направим, то ще бъдем принудени от обстоятелствата ако не доброволно, то със сила и сълзи и пак ще стане каквото трябва. Затова оказва се нямало от какво да се безпокоим, защото така или иначе нищо не зависи от нас, то си става така или иначе, а ние мислим че светът се крепи на нас...

А кой избира вместо нас, кой прави нашите лични и житейски избори?

Толкова ли сме като биеща се река между два бряга :)

Линк към коментар
Share on other sites

Житейските избори си мислим, че ги правим ние, обаче те стават така както трябва да си станат. Нищо че може да изглежда случайно или стечение на обстоятелства доста често. Точно товна имах предвид, когато казах "ако трябва да стане нещо а ние не искаме, обстоятелствата ще ни накарат да го направим". За да си стане, просто ще се подредят. Ще се натъкнем на провал там където сме правили нещо, което не е за нас, не е в съгласие с онова отгоре. :) Но дори и това може да е запланувано в нашия път за наше бъдещо израстване, дори провалите. Така че и то би могло да е в съгласие с Онова отгоре. Дискусионно е.

Ако всичко зависеше от нас щяхме да постигаме всичко, което поискаме. Обаче виждаме, че много пъти не става, независимо колко много сме желали и труд положили. Друг път не искаме нещо, а то идва, и после се оказва че е станало даже по-добре. Справка пример видео речта на онзи не помня какъв беше, която Юлия беше пуснала в една тема. Затова аз много много не се опитвам да се бъркам в делата на Онзи, да опитвам това и онова като виждам че е обречено на провал, и просто си чакам да се появи удобния момент за да се вмъкна там, където е отредено за мен...като типична риба :rolleyes: Още не знам къде е това там, но... :smarty::king:

Линк към коментар
Share on other sites

Житейските избори си мислим, че ги правим ние, обаче те стават така както трябва да си станат. Нищо че може да изглежда случайно или стечение на обстоятелства доста често. Точно товна имах предвид, когато казах "ако трябва да стане нещо а ние не искаме, обстоятелствата ще ни накарат да го направим". За да си стане, просто ще се подредят. Ще се натъкнем на провал там където сме правили нещо, което не е за нас, не е в съгласие с онова отгоре. :)

Ако всичко зависеше от нас щяхме да постигаме всичко, което поискаме. Обаче виждаме, че много пъти не става, независимо колко много сме желали и труд положили. Друг път не искаме нещо, а то идва, и после се оказва че е станало даже по-добре.

Така е, но защо тогава има израз, като - внимавайте какво си пожелавате - имаме сетива да пожелаем, а имаме ли и сетива да понесем изборите си, защото без усилие, няма как да има и осъществяване на пожеланото :)

Линк към коментар
Share on other sites

Да, така е и затова избягвам да си пожелавам конкретни неща. Казвам си "Господи нека стане онова, което е най-добро за мен, което е моето нещо, нека дойде само то". Не казвам "искам да те видя...искам да стана просветлен...искам да отида в рая...искам да стана професор...искам да имам много пари". Никога не казвам така. :)

Линк към коментар
Share on other sites

Кое е успех и кое не, много трудно може да се прецени. А и никога не се знае дали не е съществувала някоя още по-добра възможност, която сме изтървали, а ние само да си мислим, че нещата са се развили по най-добрия начин. От човек зависи много - това трябва да бъде ясно осъзнато, защото отговорността така или иначе си е наша и ние трябва да сме наясно с размера и. Изборите си ги правим ние. Това което най-често не зависи от нас са условията в които правим избора си.

Линк към коментар
Share on other sites

Житейските избори си мислим, че ги правим ние, обаче те стават така както трябва да си станат.

...

Ако всичко зависеше от нас щяхме да постигаме всичко, което поискаме.

Ако не правим ние житейските избори, тогава животът не би имал никакъв смисъл. Защо тогава сме тук, ако всичко е решено? Не мисля, че е.

За себе си мога да кажа, че съм постигала всичко, което съм искала с едно изключение. Желанията ни ни посочват посоката, която трябва да следваме - но мисля, че голяма част от изборите са си наши. Всеки човек си има вътрешна ценностна система и вярно усещане за това как би трябвало да постъпи. Понякога се изкушаваме "да кривнем" и от това не следва нищо добро, но вярвам, че всеки човек във всяка ситуация знае как точно би трябвало да постъпи.

Съществува и вариантът човек да се носи по течението и да приема това, което му се случва - той е по-безболезнен и действително има кой да се грижи за това да ни се случва най-доброто. Но вероятно си зависи и от човека, защото съм имала периоди, в които след поредно сбъднато желание съм си казвала, че повече нищо няма да си пожелавам, защото не го правя добре - и нищо не се е случвало. Попадала съм във вакуум, който веднъж продължи цели 2 години.

Така че, предполагам, че при някои хора този модел действа, при мен лично не е така. От друга страна, достатъчно е да си помисля нещо и то започва да се случва (понякога съвсем точно, понякога доста различно от представите ми, но всяка ситуация има своя смисъл). От известно време ми се струва дори, че светът е създаден така, че да ни позволява да творим действителността си - тоест, да ни даде онова, което нямаме, да ни позволи да създадем собствения си свят, да направим собствените си избори, да оценим резултатите от тях... Мисля, че това е смисълът на живота - да осъзнаем възможността си да създаваме и да поемем отговорността си за това, което създаваме, да ставаме по-добри.

Що се отнася до успеха - мисля, че критерий за успешно премината житейска ситуация е чувството на душевна хармония, липсата на емоционална обвързаност с миналото, липсата на съжаления, чувство за вина и т.н. Аз усещам живота си като сериал - различни епизоди, свързани със съвсем различна среда, различни хора, различни приоритети. Периоди от по 2-3-4 години, които са коренно различни един от друг. В момента имам усещането, че съм изживяла 6-7 различни живота - хората и ситуациите от миналото сякаш не се отнасят до мен, там няма нищо, заради което да се върна назад (въпреки че с много от хората поддържам връзки, но те са лишени от конкретни емоции). Дори себе си усещам различна - в момента например ми се струва, че започвам отначало, сакаш миналите години ги няма и не ги е имало.

А сетивата.. отдавна не им вярвам и аз :) Вярвам само на интуицията си, въпреки че понякога ме превежда по трудни пътища тя, но в крайна сметка винаги е за добро.

Линк към коментар
Share on other sites

Всеки човек си има вътрешна ценностна система и вярно усещане за това как би трябвало да постъпи.

Именно, обаче кой я е вложил в човека тази ценностна система? Всеки човек знае кое е правилно и кое не. Какво е редно да се прави, и какво не. Ценностите са универсални.

Периоди от по 2-3-4 години, които са коренно различни един от друг.

И при мен има коренно противоположни периоди. Периода 1988-1992 г. беше малко кофти макар че бях още дете, 1993-1998 г. беше определено добър силен мой период. След това срив 1999-2001 г. Отново подем 2001-2006 г., всичко ми вървеше, постигах без да съм полагал особени усилия, за да дойде 2007-2008 г. когато отново има вакуум. В успешния период 2001-2006 г. имах чувството че всичко ставаше само, със завидна лекота се нареждаше, тогава и дисертацията беше защитена изключително лесно, напълно сам я написах (глупости говоря, Някой я написа чрез мен) и въпреки това нямах никакви затруднения, просто удивително, и вътрешно ми беше светло, имах по-силна привързаност към духовността, бях по-отдаден, по-невинен. Сега не е така. И това е просто период, който ще отмине. Нищо страшно. :)

Редактирано от Максим
Линк към коментар
Share on other sites

Именно, обаче кой я е вложил в човека тази ценностна система? Всеки човек знае кое е правилно и кое не. Какво е редно да се прави, и какво не. Ценностите са универсални.

И аз преди мислех така, но напоследък се учеждавам, че ценностите са универсални само в дебелите книги. Ценностната система вероятно е опитът на душата - понякога просто знаем, че трябва да направим нещо или да не правим нищо и то не е свързано с опита ни от този живот - но е твърде ясно усещане, не може да се сбърка. Всеки човек обаче сякаш живее в собствен свят, в който царят различни закони.

Например мен са ме възпитавали в това да правя добро, да помагам, да проявявам състрадание и т.н. Доколко е опит на душата ми и доколко възпитание, ми е трудно да преценя, но притежавам качества, които никой в семейството ми не притежава - например не мога да се сърдя, не мога да мразя, забравям лошите неща много бързо. Не мога да отказвам, понакога хората прекаляват и ми се качват на главата. Странно, но докато следвам собстевните си ценности си създавам проблеми - именно с доброто си отношение. Понякога не издържам, ядосвам се, държа се рязко - и отношенията ми с хората се оправят. Виждам, че при другите хора е обратното - те трябва да се учат да се държат добре, да помагат, да обичат. Аз обратно - като че ли трябва да се науча на обратното. Когато се вбеся, нещата се оправят като с магическа пръчица... лошото е, че ми е трудно. Човек постъпва зле с мен, без видима за мен причина - ако успея да се настроя отрицателно към човека, адекватно на това, което ми е причинил - ок, всичко се оправя. Ако пък успея да изпитам нещо като омраза към някого, дори за малко - идеален вариант! Но тъй като винаги се поставям на мястото на другия и мога да разбера мотивите му, рядко успявам, за не повече от час. Нямам обяснение за това, не виждам никаква логика. Вече не го и търся - просто в моя свят нещата стоят така. И се уча да се справям, въпреки че нищо не разбирам и често ми се налага да вървя против себе си.

И затова си мисля, че универсалните ценности са факт, но това не значи че на този етап от развитието ни те са задължително валидни. А другото важно нещо е, че ценностната ни система непрекъснато търпи развитие - убеждение, което досега ни е служило добре, може точно в този момент да се наложи да променим.

Линк към коментар
Share on other sites

Хм, логика може да се намери - допускала ли си, че може да е например изкушение спрямо теб? И всеки път когато се изкушиш, наградата е "бонбонче" - ситуацията тутакси се оправя, макар и само за момента, просто до ... следващото изкушение.

Линк към коментар
Share on other sites

Хм, логика може да се намери - допускала ли си, че може да е например изкушение спрямо теб? И всеки път когато се изкушиш, наградата е "бонбонче" - ситуацията тутакси се оправя, макар и само за момента, просто до ... следващото изкушение.

Изкушение - не съм мислила, не прилича на изкушение. А за логиката - сигурна съм, че я има, все още си я изяснявам. И започвам да си мисля доколко нашите общочовешки критерии за любов, доброта, съпричастност отговарят на реалността. Най-големият шок в моя живот беше моментът, в който осъзнах, че безрезервната любов, приятелство, доброта не само не водят до същата ответна реакция, но и са наказуеми. Например, когато бях на 17-18 години се запознах "случайно" с едно момиче по работа. Сближихме се бързо, тя сподели, че е напуснала семейството си, защото майка й е женена втори път и не се чувства желана там. Нямаше къде да живее, нямаше работа, нито пари. Поканих я вкъщи, въпреки че родителите ми бяха против и имах доста конфликти с тях. Остана да живее няколко месеца при мен. Резултатът беше, че тя намери емоционална утеха в тогавашният ми приятел, а след като приех и това, защото не можех да я изгоня, след време тя изчезна без дори да се обади повече, без адрес, без телефон.

След поредица от подобни случки човек започва да се пита дали наистина любовта и добротата ще спасят света... защото по нищо не изглежда да е така. После, в критични за мен моменти аз получих подобна помощ, сякаш от небето. И едва наскоро осъзнах, че не е задължително да получим ответ оттам, където сме вложили любов и доброта, нито пък непрекъснато да се случва това - случва се, когато наистина имаме нужда от помощ и тогава получаваме толкова, колкото сме дали.

По-важно е обаче да разберем какво се крие зад прекрасните думи любов, доброта, съпричастност, помощ. Животът ми показа по неоспорим начин, че да помагаш не значи да даваш всичко от себе си, нито да даваш на когото и да е ("Не хвърляйте бисера пред свинете, за да не го стъпчат с краката си, и като се обърнат, да ви разкъсат"). Движещата сила на човека е предизвикателството, което му дава насока и го тласка към развитие. Когато дадем всичко и лесно на някого, ние всъщност не му помагаме - вместо благодарност, получаваме точно обратното в тези случаи. А реакцията на хората около нас е най-точният ориентир за това какви ги вършим поради липсата на възможност да бъдем обективни към самите себе си. Важна е преценката кога и от каква точно помощ има нужда другия човек, а това се усеща интуитивно и е свързано със степента на смиреност на човека.

От известно време експериментирам в тази насока и инцидентите намаляха значително. Например забелязах, че когато помагам на родителите си с пари, те ги харчат за глупости и накрая пак остават на нула, а освен това свикват с това и вече го очакват, едва ли не се сърдят, когато не го правя. Затова спрях да им давам пари, а отвреме на време плащам някоя сметка или пазарувам, но нерегулярно - така те нищо не очакват, отношенията ни са ок и пак им помагам. Ако искам да помогна на приятел, моля го за услуга, от която нямам нужда - но ангажирането на другия човек предотвратява куп проблеми после. Явно истинската помощ е да помогнем на човека да положи необходимите за него усилия и да се намесваме само там, където той в момента не би могъл сам да си помогне.

Както казва лисицата на малкия принц:

Времето, което си изгубил за твоята роза, я прави толкова важна. Хората са забравили тази истина - рече лисицата. - Но ти не трябва да я забравяш. Ти ставаш отговорен завинаги за това, което си опитомил. Ти си отговорен за твоята роза...

Линк към коментар
Share on other sites

А реакцията на хората около нас е най-точният ориентир за това какви ги вършим поради липсата на възможност да бъдем обективни към самите себе си.

Това в повечето случаи не е вярно. Другите също рядко са обективни спрямо нас. Истински ориентир можем да намерим единствено в сърцето си и то на едно по-дълбоко ниво от това до което хората обикновено достигат.

А по отношение на любовта, когато не отвръщат на любовта ти с любов, това е най-добрата възможност да провериш според реакцията си дали любовта ти е истинска.

Линк към коментар
Share on other sites

Join the conversation

You can post now and register later. If you have an account, sign in now to post with your account.

Гост
Отговори в тази тема...

×   Pasted as rich text.   Paste as plain text instead

  Only 75 emoji are allowed.

×   Your link has been automatically embedded.   Display as a link instead

×   Your previous content has been restored.   Clear editor

×   You cannot paste images directly. Upload or insert images from URL.


×
×
  • Добави...