Jump to content
Порталът към съзнателен живот

Чувство за безизходица


Recommended Posts

Здравейте.Радвам се,че попаднах на този форум.По скоро имам нужда да споделя и да си излея душата,но ще се радвам и на съвет :)

 

Студент по Медицина съм,скоро завършвам.До неотдавна виждах светло бъдеще за себе си,но напоследък съм в плашещо ме състояние на депресия и отчаяние..

  Детството ми не беше леко,в семейството си съм наблюдавал и съм бил жертва на психически и физически тормоз.Родителите ми са се оженили заради положителния тест за бременност и рядко съм усещал някаква любов,топлота и семеен уют.Баща ми беше много амбициозен и образованието ми беше като фикс идея за него.Докато другите играеха на топка,още в началното училище,аз четях книги и решавах задачи по цели дни.Нямах избор,донякъде ми беше интересно,донякъде беше на сила.Възпитанието ми се определяше от това да стана "оправен","предприемчив","хищник","по-умен от другите","по-силен от другите" и т.н.Постоянно ходех по олимпиади и т.н.Наистина печелех,но сякаш детството ми си отиде между гнусните сцени у дома и ученето.Малко хубави спомени имам.Дори когато имаше възможност да прекарам добре или да получа нещо,бях ограничаван.Ако исках да имам нещо,трябваше да работя неща,не за годините ми,за да си го купя...никога даром.Вероятно за много хора това ще прозвучи като един "много предвидлив и кадърен родител"...Малко хора обаче знаят за ужасите които съм преживял,бягствата от вкъщи през зимата,безбройните намеси на полицията и т.н.Дори "добрите" дни преминаваха в скандали..ако нямаше за какво-"за спорта"..Баща ми ми казваше,че иска да ми покаже колко може да е ужасен света,за да съм подготвен и да оцелея.Учеше ме да не ме е страх от нищо.Когато навън гърмеше и децата се криеха,той ме караше да излизаме навън,за да свикна,например.Сякаш живеех в казарма.Със скромните ми знания по психиатрия,днес бих могъл да предположа,че е шизофреник,пълен.Както можете да се досетите,не бях най-социалното дете,винаги бях тихия,скромния,имах малко приятели,бях доста чувствителен.Липсваха ми умения и познания върху общуването с хората,но затова пък бях наблюдателен-жестове,мимики,поведение,разсъждавах върху отделните типажи,правех асоциации с литературата,която съм чел.

  В гимназията успях да се отделя със съдействието на съда и да заживея сам...Заклех се пред себе си и пред Господ,че никога няма да стана като баща си и никога няма да нараня семейството и близките си така...

  Много време след това бях много щастлив.Почти нямах пари,живеех скромно,но се чувствах свободен.Открих нови приятели.Летях...Отдавна бях решил,че искам да стана лекар.Приеха ме и бях много развълнуван.Беше възможност за ново начало.Учех с интерес,запознах се с много нови хора,срещнах първата си голяма любов.Постепенно обаче идилията започна да отминава...Имах големи очаквания към колегите си.Баща ми,макар и по не най-добрия начин,ме беше научил да защитавам принципите си и да съм честен.В университета обаче срещнах само лицемерие,сервилничене,слаби характери,подмазване,безскрупулност при постигането на безсмислени за мен цели.Рядко задържах контакта си с някой за по-дълго време.Всяко добро от моя страна беше наказвано подобаващо,докато в един момент не се отчуждих почти напълно.Започнах да намирам утеха изцяло във връзката си и клиничните стажове,започнах работа в клиника.Разбрах,че мога лесно да се налагам и манипулирам хората,тънко и фино.Не се страхувах и от директни конфронтации,дори ги предизвиквах когато сметна за редно и правилно.Макар,че се научих да давам известен излаз на чувствата си,продължих и до днес да задържам ядрото емоции в себе си.Започнах да се карам много често с приятелката си,за най-малката причина.Чувствах нужда да се карам,дори и да няма защо.Тя не издържа много дълго и се разделихме по взаимно съгласие.След това се запознах с друго момиче,отново се раздавах докрай,до момента в който стана същото...скандали,нерви,съмнения.И двете бяха златни жени,за които ми завиждаха,но ги нараних,тогава обвинявах тях.През цялото това време не спирах да работя,освен ученето...дневни,нощни смени,24 часови+доброволстване...една палитра от инсомния и фанатизъм да се докажа и да добия умения,които да ме направят най-добрия в това,което съм си поставил за цел като завърша.Около тези две връзки имаше и други момичета.Добър съм в секса по общото мнение,обожавам го,лесно го намирам(не съм красавец,но ме бива в приказките,предполагам).Преди си мислех,че е от пубертета и хормоните,с времето осъзнах,че може би граничи с патология...Непрестанна нужда,желание за нестандартни,груби изпълнения и т.н.

 И след това срещнах едно момиче,което донесе голяма промяна в живота ми.Много красива и много принципна,умна и разбрана,от добро семейство.Обича ме много,аз нея още повече,но този път периода с караниците настъпи почти веднага.Така продължаваме вече няколко месеца.Тя плаче често,понякога и аз.Обиждам я и я нагрубявам,а след това съжалявам и се извинявам.Прекарвам я през ада..Започнах да се замислям как баща ми правеше същото с майка ми.Усещам как неусетно се превръщам в негово копие,колкото и да се противопоставям.Тормозя я,ревнувам,сърдя и се за най-малкото.Когато сме заедно всичко е ок,но общуването от разстояние е някакъв ад,най вече за нея.Аз не съм излизал в някаква ваканция за повече от 3-4 дни вече 3-4 години.Преуморен съм,но съм работохолик и натискам още и още.През лятото работя повече,за да си платя таксите,през учебно време работя,за да се издържам.Свободното време е за практически стаж и четене.Почти не излизам никъде,не се забавлявам,рядко се запознавам с нови хора,рядко ми се случва нещо ново...няма и кога.Познати ми казват,че изглеждам изтощен и съсипан.Работата ми е много отговорна и не допуска грешки.На няколко пъти,сблъсъка с реалността на българската здравна система и мизерията,почти ме отказаха...Исках да хвърля всичко и да прекъсна,но любовта към медицината ме задържаше всеки път.

  В момента се чувствам съсипан психически и физически...Мечтите и романтиката от малките курсове са заглушени от сивата реалност и неизвестността в бъдещата ми реализация.Губя желание за всичко.Мога да лежа по цял ден без да ми се прави нищо.Преживявам всеки ден драми с приятелката си.Сексуалният ни живот не е никак редовен и тази малка утеха в ежедневието също е рядкост и постоянно мисля и за това,напряга ме.Макар и да ми дава възможност за лидерско поведение,характера ми е импулсивен,арогантен и агресивен.Мога да се скарам с всеки,по-лесно ми е от това да кажа "добър ден",Изнервен съм,понякога искам да нараня някого физически.Сблъсквал съм се физически с момчета няколко пъти,тренирах и бокс доста време(никога от келешлък,просто не съм успявал да избегна ситуацията с думи).Идвало ми е да ударя и момиче един или два пъти,но никога не съм,винаги се сещах за майка ми и се спирах.Вярвам,че никога не бих.Но яда е в мен.Имам непрестанно чувство за гняв,лесно мразя...Чувствам се като някакво чудовище,което изсмуква живота на близките си.С пациентите съм винаги много отзивчив и не го правя престорено,идва ми от вътре,обичам да съм добър с тях,но с най-близките си се държа като пълен идиот и ме е страх,че ще ги загубя и ще ме намразят.Страха пък затваря порочния кръг,защото след като се държа зле,очаквам приятелката ми да потърси щастието си при друг и я ревнувам.Ще е права ако го направи,но я обичам,опитвах се всякак да се променя заради нея,но накрая все заставам отново на стартова позиция...Сякаш като се насиля да съм добър и минат няколко дни,намирам повод да я захапя за нещо от скука.Искам да съм онова кротко момче,което бях като по-малък,искам да я обичам и да ме обича и да сме щастливи заедно,а не мога да го постигна,Не мога да заживея в хармония.Подтиснат съм,пуша по цял ден и т.н.Понякога ми е толкова мъчно,че мисля за самоубийство..едва ли бих стигнал до там,защото ще е в разрез с магарешкия ми инат,но самия факт,че го мисля,ме ужасява.Искам да си помогна,но не знам как.Не ми се иска и да стана зеленчук от лекарства,антидепресанти.Бих опитал,но не съм уверен в дългосрочната полза от тях в моя случай.Откривам доста симптоми на шизофренията в себе си,осъзнати са,но не мога да преценя дали са просто черти на характера ми или патология,която се нуждае от лечение,имам си и фамилна анамнеза...Усещам как през последните месеци това състояние прогресира.

  Ако някой е имал търпението да изчете този текст и се е сблъсквал с подобни проблеми,ще се радвам на съвет.Като най-голям проблем мога да определя връзката си...когато тя върви,всичко друго в живота ми е страхотно,не усещам умора,мотивиран съм.Искам да създам щастливо семейство един ден,а започвам да губя надежда,че съм способен.

 
Линк към коментар
Share on other sites

Отскоро чета в този форум. Прочетох всичко написано от теб докрай. Не съм имал проблеми като твоите и не бих казал че мога да ти дам компетентен съвет, но това, което ми хрумна, докато четох е 

- заради това, че не си почивал вече 3-4 години

- имаш ли възможност в най-скоро време да зарежеш всичко (работа, учение, приятелка, телефонни разговори с когото и да е - сведени до минимум) за около седмица. Да отидеш на някое място сред природата или в някое село, където никой не те познава и няма да те разпитва за нищо. Да не мислиш за нищо. И така може да изплува решението на проблема ти.

- Представих си как вътрешния ти глас е заглушен - или ако го чуваш - не го разпознаваш като такъв. И си представих мястото, където ще успееш да се свържеш с него.

- Това е от мен :)

Линк към коментар
Share on other sites

Проблема не във връзката, не си и болен от психично заболяване.В стрес, хроничен стрес си.Но стреса се обуславя от представите, които имаш за света и себе си.Те не са верни и от там идва среса ти.Представите няма как да промениш сам в разумни срокове, потърси някой колега и започни психотерапия.

Редактирано от д-р Тодор Първанов
Линк към коментар
Share on other sites

Баща ти се е грижил за теб . Желанието му е било да те подготви за живота . Нали знаеш , пътя за ада е покрит с добри намерения . Преразгледай спомените си за него . С цел да го видиш отново . С неговия може би глупаво недодялан начин да те подготви за света който вижда . Любовта ти е заседнала някъде там , сред недоразуменията по между ви . Започни да си спомняш като се спираш на добрите му страни . Не обръщай внимание на дразнещото , това което определяш , като, лошо...

Прав е д-р Първанов , много работа е за сам човек .

Линк към коментар
Share on other sites

Join the conversation

You can post now and register later. If you have an account, sign in now to post with your account.
Note: Your post will require moderator approval before it will be visible.

Гост
Отговори в тази тема...

×   Pasted as rich text.   Paste as plain text instead

  Only 75 emoji are allowed.

×   Your link has been automatically embedded.   Display as a link instead

×   Your previous content has been restored.   Clear editor

×   You cannot paste images directly. Upload or insert images from URL.

×
×
  • Добави...