Jump to content
Порталът към съзнателен живот

амбивалентни отношения - усложнена скръб


Recommended Posts

Аз съм „незаконната” жена на един мъж, който почина. Женен. Беше любовта на живота ми. Бащата на детето ми. Обикновено се признават само "законно скърбящите", в моя случай имаше и приятелство и любов едновременно, но нямаше подпис. Ще кажете: "Ами защо тогава не се е развел?"...Не успя. Поиска развод, но понеже ставаше дума за имотни интереси, законната съпруга и първородния му син, /който е забъркан с лоши хора/, заплашиха нашето дете, че ще има саморазправа, ако нещата не станат по техния начин. Той не вярваше, че полиция и закон могат да му помогнат. Защити ни по единствения начин, по който можеше...Не посмя да се опълчи на тези заплахи и остана със статут "женен"...Цели две години живяхме като престъпници – тайно се виждахме, не можехме да си ползваме нормалните телефони и т.н. Моите нерви накрая не издържаха. Последният ни разговор беше, че аз не мога повече да живея по този начин...Помолих го да спрем да се виждаме, освен ако не реши да се справи със ситуацията...Той се разстрои. Поне успях да му кажа, че го обичам, но не мога повече да бъда жертва заедно с детето ни в това...Това беше. След 40 дни е починал.

Аз научих за болестта и бързата му смърт от...некролозите, дни след погребението...

Имам всички симптоми на усложнената скръб. Четох за вината и за амбивалентните отношения. Но никъде не казват как се излиза от тази ситуация. Още се боря с етапа на отричането...Просто не мога да приема, че човека, с когото се обичахме, бащата на детето ми почина. Без сбогом, без прошка, като заложник...Мятам се в догадки, на моменти забравям, че е починал и се оглеждам за него...Не го видях с очите си починал – не бях на погребението, не мога да отида и на 40 дни, както се досещате, заради законните скърбящи...Не знам дали ми е простил за това, че го отделих от себе си и от детето ни при последната ни среща, не знам кое е истина и кое не е...Даже наизвадих наши общи снимки, за да се уверя, че „нас, тримата” ни имаше, че не съм си го измислила живота ни...Написах му писмо...

Цялата ми реалност се опитва да се разпадне. От планове за съвместен живот ...некролог. Тежи ми вината за раздялата ни и чувството, че съм го предала. Тежи ми, че е починал обиден и самотен, че не му казах сбогом...Изпадам с редуване ту в гняв, ту в неудържим плач, ту в някакво подобие на апатия, ту в радостни спомени, гледайки някоя снимка...Имам чувството, че това не е нормална скръб. Как се оправя това, някой може ли да ми каже, ако знае? Просто не е момента да полудея, тепърва имам да се грижа за детето ни...И ви благодаря...

Линк към коментар
Share on other sites

Не се полудява така лесно! Дори да искаш, не се полудява. Психиката ни е изключително адаптивна! Колко смърт е заложена в генетичната ни памет, колко преживени войни, катаклизми, бедствия, насилия и какво ли не... Всеки от нас, включително и вие, носите тази обща, колективна памет от милионите ни години развитие - в генната памет, в колективното несъзнавано, което се проявява и на индивидуално ниво... Така че, имунизирана сте срещу полудяване подобаващо!

Бащата на детето ви, или по-скоро подсъзнанието му, е намерило своеобразен изход от матовата ситуация между вас и другите - чрез соматизиране на болест и напускане на този свят... Никой не е виновен. Нито той, нито вие, нито "другите". Подсъзнанието му е реагирало автоматично. Вие сте имала право да търсите щастието си и изисквате промяна. Другото му семейство също е имало своите си основания, макар и заявени по грозен начин. Каквото било, било. Вината ще го върне ли? Няма, нали!

Прочели сте, знаете за фазата на отричане в скръбта, която е последвана от фазата на емоционалните реакции: тъга по мъжа, гняв към другото семейство, несъзнаван гняв към него за това, че "ви е изоставил", гняв към себе си, изразен във вината на автораняването, плач и мъка. За да преминете по-леко през тази най-тежка фаза на тъгата имате нужда от пълна откровеност с доверен човек (ако щете изповед), разбиране от негова страна. Разбиране на самата себе си, на сложното си същество с помощт ана такъв помощник. Прощаване: на себе си, на него, на другите - и продължаване напред. За да се случи прошката, е нужно добре да осъзнаете и разберете собствената си психика и взаимодействията и със всичко наоколо, да рзберете и приемете себе си, да се погледнете отстрани. Отстрани, през очите на терапевта си, но и през собствения поглед върху психиката и живот аси от позицията на самосзъзнанието си. Нормално е да скърбите! Нормално е да ви е тежко! Но доброто решение е да приемете всичко ставащо като част от житейския си опит - и да продължите напред! Да продължите, вече помъдряла и още позряла и стабилна!

Относно смъртта: няма смърт! Има преминаване в друго ниво на играта на живота! при това по-хубаво, светло и радостно от това, което преживяваме тук! Мъжът ви не е мъртъв - не би могъл да бъде! Природата не е толкова неикономична, за да губи ресурси! Просто не го виждате... Възприемете такава гледна точка - тя е единствено адекватната по отношение на смъртта! Прочетете книги за живота след смъртта: например в спиралата.нет

Относно вас: използвайте ставащото, за да се отърсите от излишното в живота си - от излишните насоки, детайли, товари. Нека нормалната тъга бъде като един чистач на малоценности, на повърхностни грижи и проблеми. Наблюдавайте тази тъга: част от нея е за него, нали?! Но друга част от нея е за вас самата, поради несъзнаваното и все по-изплуващо вече усещане за изоставеност. То е нелогично, така е...Когато скръбта идва, отпускайте се в нея, носете се в нея, запазвайки връзка с духа си! Молете се! Уповавайте на висшата сила! усетете свързаността си с тази сила! Никога не можете да бъдете сама - цялата вселена е с вас! Нека скръбта естествено да захрани силата на духа ви! Без борба, спокойно, с разбиране и приемане! Поставете двете си ръце една върху друга на сърцето си и усетете онази тиха и фина тплина, идваща от сърцето и разливаща се навсякъде. Помолете се с няколко думи, простичко и от сърце. Почувствайте как скръбта се влива в това сърдечно горещо чувство на безусловна любов, прпсто любов, без условия, дори без обект, любов извираща отвътре, от душата! Постепенно тази топлина и обич ще се засили, а скръбта, захранила я, ще намалее!

Потърсете терапевт! Или се обърнете към свещеник (за повече от една срещи)!

Знайте - и това ще мине! Цялата Вселена е с вас! Ние тук също!

Редактирано от Орлин Баев
Линк към коментар
Share on other sites

Много Ви благодаря, наистина...

Нямате представа колко сте прав за всичко. Преди около година –година и нещо човекът изрече нещо, което тогава ми се стори пълна глупост: нещо от сорта на това, че май за мен и другата жена щеше да е най – добре той да е умрял...Тогава му казах, че говори пълни глупости... Това му изречение не се връзваше с нищо от обичайните му мисли – той обичаше здравето си и редовно ходеше по прегледи, слушаше лекарите и т.н.

Прав сте и за това, че смърт няма /преди години четох книгите на Майкъл Нютън/...А около деня в който той е починал, аз го сънувах /тогава изобщо не знаех, че е починал/- беше ме прегърнал, всичко между нас беше наред, а после изведнъж аз се отзовах в превозно средство, а той остана отвън, гледаше ме, после побягна нанякъде...Чудех се какво ли значи този сън, докато не разбрах със закъснение, че той е починал точно по това време...

Съвета Ви за изповед – също изпълних интуитивно преди няколко дни...Намерих един човек, роднина на починалия, на който разказах всичко, което се случи. Защото ситуацията ни беше такава, че освен нас, замесените, никой не знаеше какво всъщност се случва. В началото мислех, че го правя защото трябва да кажа истината, стояща зад поведението на починалия, но сега знам, че го направих именно за да излея душата си пред някой, който щеше да ме разбере. Получи се.

Съзнавам, че скръбта ми е основно самосъжаление. Губи ми се само смисъла на случващото се. Защо живота трябва да е като боксов мач? /в моя живот е точно така!/Казвате, че подсъзнанито намира изход от ситуацията...Това значи ли, че душата на човека решава да си тръгне? Мислите ли, че чувствата на човек са душата му? Как да се ориентирам кое в човека е гласът на душата му и кое решение или действие от коя човешка част е продиктувано?

Съвета Ви за чистенето на малоценностите също е точен. Правя това от години. Периодична ревизия на истински важните неща. Лошото е, че току – що изгубих едно от точно тези истински важните неща...И понеже беше истинско, то отнесе и една огромна част /половината/ от мене със себе си. Сега аз съм като в капан: с половин ресурс /половината от себе си/, още цял половин живот. Къде да поставя това, което беше за мене този мъж? Просто да го забравя? Да се престоря, че го е нямало ли? Или да го обявя за грешка, при все, че знам, че не беше? Просто не знам коя съм сега и как да създам нова реалност за себе си. Защото старата стана на пух и прах. За един миг.

Много Ви благодаря за помощта. Усеща се когато човек дава от сърце, това усетих и с Вас...

И последно: какво мислите за регресивната хипноза? /в стил Майкъл Нютън/?

Линк към коментар
Share on other sites

Благодаря, от сърце. Написах отговор, но още не го виждам, възможно ли е да ми е изчезнал коментара? Ще изчакам още малко и ако не се появи, ще се опитам да го формулирам пак. Благодаря Ви, от сърце.

Линк към коментар
Share on other sites

Казвате, че подсъзнанито намира изход от ситуацията...Това значи ли, че душата на човека решава да си тръгне.

Мислите ли ,че в този свят има нещо което става случайно? Няма.Има план и в този план е влизало вие да изживеете смъртта на своят приятел, влизало е да пишете в този форум и всичко каквото правите в момента.Не , казвам ,че човека няма свободна воля .Има , но казвам ,че вие избирате неща които предварително сте решили да изживеете с ,,много голяма вероятност’’. Всъщност, всичко е планово, но плана може да се промени в определени граници.

Мислите ли, че чувствата на човек са душата му?

Не, чувствата не са душата на човека.

Как да се ориентирам кое в човека е гласът на душата му и кое решение или действие от коя човешка част е продиктувано?

Най-висшите мисли които имаш са от душата .

И понеже беше истинско, то отнесе и една огромна част /половината/ от мене със себе си.

Нищо не е отнесъл със себе си.В момента сте притеснена и объркана , но ще излезете от ситуацията много по ….пълноценна от колкото сте била.

Сега аз съм като в капан: с половин ресурс /половината от себе си/, още цял половин живот.

Ресурса Ви си е на мястото.Това ,че сте объркане не ви дава достъп до него.Нима мислите ,че господ ще ви прати нещо от което да не можете да излезете по-силна.

Къде да поставя това, което беше за мене този мъж? Просто да го забравя? Да се престоря, че го е нямало ли? Или да го обявя за грешка, при все, че знам, че не беше?

Не може и не трябва да го забравяте.Част от нещата които ще правите от сега нататък ,ще правите точно заради него.Той е баща на дето ви.Не знам дали си давате сметка ,но след неговата смърт ви ще станете по-близки.

Просто не знам коя съм сега и как да създам нова реалност за себе си. Защото старата стана на пух и прах.

Вие ще сте тази която изберете да бъдете .Нито по-малка нито по-голяма.Така ,че седнете и го направете-избора.Той ще ви даде и реалност.

И последно: какво мислите за регресивната хипноза? /в стил Майкъл Нютън/?

Не разбирам какво бихте очаквали да получите повече от нея .Може да прегледате темата във форума.

Отговорите ми са субективни и не претендират за истина.

/Този път не се справих добре с цитатите, но отчитам напредък /

Редактирано от hip
Линк към коментар
Share on other sites

Питате ме какво „повече” бих получила от една регресия? Търся отговори. Защото към момента нищо не съм разбрала. Нищо. Не знам какво точно се случи, кой го случи и защо се случи? Не разбирам абсурда в който съм. Единственото което разбирам е, това, което казва Орлин: че болестта е резултат от матовата ситуация и е дело на подсъзнанието. „Подсъзнанието е намерило изход”, но това човека ли е, душата ли е... Не разбирам и предопределеността в комбинация със свободната воля. Това ми звучи като да съм „малко бременна”... Не го проумявам.

Цял живот отвсякъде слушам: „слушай сърцето си”, „душата говори с езика на чувствата”. Медитацията и тя не е нищо друго освен „спиране на мисловния процес”. Аз ли не чувам душата си, не знам, но мисля, че нямам висши мисли. Изобщо какво значи „висши мисли”? Висши за кого? Висши спрямо какво? И изобщо – мислите не са ли ненадеждно нещо, предвид, че не винаги идват от самия човек? Трябва да разбера какво стана, за да мога да помогна освен на себе си и на детето ни – то не показва чувствата си, не иска да стъпи в църква, нито при психолог, прилича точно на баща си – държи всичко в себе си...А аз не мога да му помогна, ако самата аз не знам какво става...

Линк към коментар
Share on other sites

Питате ме какво „повече” бих получила от една регресия? Търся отговори. Защото към момента нищо не съм разбрала. Нищо. Не знам какво точно се случи, кой го случи и защо се случи? Не разбирам абсурда в който съм. Единственото което разбирам е, това, което казва Орлин: че болестта е резултат от матовата ситуация и е дело на подсъзнанието. „Подсъзнанието е намерило изход”, но това човека ли е, душата ли е... Не разбирам и предопределеността в комбинация със свободната воля. Това ми звучи като да съм „малко бременна”... Не го проумявам.

НЕ МОЖЕ ДА ПОЛУЧИТЕ ОТГОВОРИТЕ СЕГА.

Умът ви е неспокоен, а неспокойният ум дава неточни отговори.Спрете да ги търсите за известно, успокойте се и тогава ще можете да разберете всичко това което искате да знаете.

Приемете, че мъжът го няма/доколкото разбирам след ултиматуми ви това е било неизбежно/ и си направете план за това как ще живеете сега, утре и за в бъдеще.

Този план няма да е по-различен от този който бихте си направили след заявлението, че не можете да живеете по този начин и той си е тръгнал.

Как да се успокоите – най –важното е да разберете, че неспокойствието ви идва от въпросите които си задавате.Престанете за сега да си задавате сложни и абстрактни въпроси какво е душа , как да слушам сърцето или подсъзнанието и т.н.. Те ви напрягат допълнително.

Насочете въпросите си и мисленето към настоящето и бъдещето и нека въпросите бъдат прости и ясни.

Например –как да успокоя детето си-

отговора е, като успокоя себе си , защото ние сме като скачени съдове –емоциите се предават .

Как да успокоя себе си-

като спра да се питам какво е станало , защо е станало и всичките други въпроси свързани със станалото

като започна да отделям поне половин час дневно за спорт който ще успокои тялото и мисленето ми

като на един следващ етап започна да медитирам редовно-сега когато мозъка е неспокоен сам да медитираш е трудно

като поема отговорност да бъда спокойна за да бъде спокойно и детето ми

И не казвайте, че не можете да направите тези неща, само преди час работих с жена загубила двете си деца, щом тя може да ги прави/първите три/ и вие можете.

Редактирано от hip
Линк към коментар
Share on other sites

Здравейте отново.

Ако ме срещнете на улицата – няма да познаете по нищо, че изживявам драма. Ходя на работа, усмихвам се, уча с детето си, обръщам му нужното внимание, грижа се за дома ни, никой не би предположил какво става. Този форум е единственото място, на което говоря изобщо за себе си. Когато плача вземам мерки никой да не ме вижда. Не съм изоставила нито едно от задълженията си нито за минутка.

Абсолютно прав сте да ми припомните, че аз поисках раздялата! Абсолютно сте прав! В това е и проблема: че беше отчаяно действие. Аз не исках раздяла, точно обратното. Просто бях изтормозена, ама до краен предел. Надявах се, че раздялата ще мотивира другия човек за промяна, защото бях доведена до истинско отчаяние, живеехме с детето ни в двегодишен кошмар. На Вас никога ли не Ви се е случвало да сте доведен до отчаяние и да предприемете отчаяни действия в разрез със себе си, в разрез със желанието си? Сега обаче се чувствам предателка и убийца...Горчиво съжелявам, че не издържах мъничко повече...трябваше да плюя на всичко и да го прегърна, този мъж, трябваше да се сетя, че такова нещо може да се случи, трябваше поне да си взема прошка...И това е толкова страшно, че не го пожелавам на никого!

Не мога да приема собствения си образ, собствената си роля, собствената си вина в контекста на случилото се.

Прав сте, че възбудения ум пречи на отговорите. Тези отговори, които търся, обаче май няма откъде да дойдат при мене изобщо. Дори след време. Не и от този свят. Затова и разпитвах за регресията.

Благодаря Ви за отделеното внимание. Наистина. Оценявам го.

Линк към коментар
Share on other sites

Здравейте!

Така се получи, че натрупах много опит работейки с хора във вашето положение.Петнадесет години отговарях за психичното състояние на 3-4 хиляди души и тъй като живота си тече, средно един път месечно съобщавах на някого, че майка, баща, съпруга, дете, брат или сестра са починали /дядовците и бабите не ги броя/.И не само му го съобщавах , работех в с него за да може да се справи със загубата и продължи да живее.

Това бяха млади хора -войници, на възраст между 18 и 28 години.Ние ги пускахме 5 дни за погребението и след това службата си продължаваше.Съветите който се опитвам да ви дам са изведени от работата ми с тях.Никак не е лесно да махнеш самообвинението от човек, който е искал от родителите си да му дойдат на свиждане, но бащата е катастрофирал и майката е загинала на място, а той лежи потрошен в болница. Нали се сещате ,че в главата на момчето се въртеше само една мисъл ,,Ако аз не бях настоявал, те нямаше да тръгнат за свиждането и щяха да са живи’’.

Подобни мисли се въртяха и в главата на войника чиито баща получи инфаркт и почина в самото поделение, на този чиято майка пътувайки за клетвата се заби в едно дърво край Д.Дъбник и почина.

Мога да ви изброявам още десетки били във вашето положение, но това не е важно.Важното, е че ние им помагахме наглед с елементарни и прости неща.

Да, първото беше подкрепа и разбиране.Наистина е хубаво, че споделяте тук. Но, намерете и някого до вас на когото може да разчитате и който за кратко да ви послужи като опора.Повечето хора обичат да помагат, когато е за кратко.

Второто беше те да не остават без ангажименти.Заетостта наистина помага.

Третото бе да се им се помогне да спрат самообвинението и мисли от рода ,,Ако аз не бях ….това нямаше да стане’’. Не казвам, че ставаше лесно.Но, ставаше, защото всеки един от тях –всъщност всеки човек- има защо да се успокои и живее.Имате го и вие-най -малко заради детето ви.

За това опитайте се да ме послушате, престанете да си задавате въпроси с които буквално се самоизмъчвате.Не сте виновна за нищо и всички освен вас го знаем.Ще го разберете и сама малко по-късно.Концентрирайте се върху настоящето и бъдещето.

Все пак, ако наистина вярвате в регресивната хипноза, знаете, че смърт няма.

Линк към коментар
Share on other sites

×
×
  • Добави...