Светлина и Хармония

Стъпки във снега по пътя към олтара,
всред белоснежна тишина.
Изгарящи следи сърцето ми оставя,
но ще достигна въпреки това
и там смирено ще положа
букет от огнени цветя.

Стъпки във снега бележат пътя ми
към Тебе –
поникнали сълзи в поле от чистота.
Дали цветята ми достойни са –
не зная,
но те са част от моята душа.

Прости стремежа ми да Те докосна
във тишината на нощта,
но ако цветята ми приемеш само,
за мене ще настъпи утринта
и ще излекува слънцето следите
останали от стъпките в снега.

Какви ли пътища аз не пребродих по земята –
къде ли не се скитах, къде не търсих?
Преследвах и достигах, после – губех,
и все оставах с празнота в душата.
---
Сега не искам нищо от света...
Единствено желая сили –
да мога дирята Ти огнена да следвам!
Не ще сломят ме ни вълни, ни бури!
Не ща живот във слепота –
ръката Ти подадена не ще изпусна! Зная:
сърцето ми не ще помръкне в Твоята Светлина
и с Тебе заедно ще прекося Безкрая!

Като стрела свистяща в бъдещето устремена,
в летеж изпълнен с красота,
зовяща, непреклонна, всепобедна –
най-мощното оръжие е ,да'!

Като елмаз блестящ с на знанието красотата
и пътя осветляващ във нощта –
надеждата неугасима във душата,
на вярата щита е ,да'!

Като грижовната прегръдка на Земята
над семенцето бдяща с топлина –
разперени на птицата крилата
и бронята сърдечна – пак е ,да'!

И като ручея извиращ от недрата
във порив за живот на свобода –
и Слънцето възхождащо във небесата,
и на вечността короната е ,да'!

Здравей, приятелю! – убежище последно –
единствено във теб аз мога себе си да бъда,
свободен, цялостен, единен,
всред всепоглъщащото ти спокойствие неземно,
дълбоко като бездната на океана,
и необятно като пясъка пустинен!

Какво от туй, че другите те ненавиждат,
уплашени от самотата, всред пронизващата тишина,
в която страховете им задвижват
фантомни образи лъжа?!
Лице в лице изправена пред светлината
топи се вътрешната нищета,
защото тишината ти е огън
изгарящ всяка суета.

Във тебе хората се губят,
но аз намирам своята душа,
свободна в твойта безпределност,
обагрена в безмълвна красота!
И как без тебе бих намерил сили,
да бродя в този свят от грим,
и пътя как бих знал без тебе... ?!
... но стига думи – нека замълчим!

Изнемощял от търсения и провали,
амбициите си предадох в плен
и позволих безмълвието да ме обладае.

Дочух аз шепота на тишината,
зовящ: „Ела, ела, ела!“
„Но как? Къде си? Кой си?“
„Аз съм тук и, по-важното: сега.

Повярвай и ще ме намериш,
в сърцето на безименния океан,
пулсиращ в огнено спокойствие, ...
но за да успееш, трябва да си сам.

Далеч отвъд вълните от въпроси,
аз винаги съм с теб – ела!
Но първо всичко трябва да оставиш,
за да пристъпиш в моята свобода.

Ръката си ти дръзко протегни –
отдай се на безкрая мой.
Повярвай смело и ме докосни,
и аз завинаги ще бъда твой.“

Пред Теб стоя аз онемял,
смирено коленичещ, окрилен,
изпълнен с обич, възхитен, пламтящ,
копнеещ, благодарен и обнадежден.

Пред Теб единствено намирам сили да застана
без маски, дрехи, гримове и суета.
На Теб сърцето си аз посвещавам,
защото друго ценно нямам на света.

Очите ти са чаша, от която пия
от океана на Безвремието.

Лицето ти е полъх, който лекува
копнежите на Сърцето ми.

Душата ти е прозорец, през който ме докосва
светлината от Утрешния Ден.

Ти си поезия, която се лее от
от арфата на Вселенската Душа.

Благодаря ти, за това, че ми
позволяваш да откривам отново себе си!

22.03.2011 г.

Бурята е буря, но в мен е Той.

Стоя сам пред Морето. Чувствам се толкова малък, много малък. Усещам могъществото на Безвремието и аромата на Вярата, но се чувствам сам. Пред мен са вълните на моите мечти и копнежи - несбъднати реалности. Аз съм сянка пред океана на Бъдещето.

Усещам вятъра, който пее нежна песен. Песента докосва раните на душата ми и ги лекува. Тишината прониква в съзнанието ми и ме обзема, както вълните леко докосват брега отново и отново.

И тогава виждам нея - Бурята. Тя идва като ураган, който не е искан, но е нужен. Помита всичко по пътя си - мечти, мисли, цветове. Няма вече ред и порядък. Яснотата се превръща в хаос, а хаосът в Шепот от Там.

Стоя сам на брега и гледам как вълната се приближиава с бясна скорост към мен. Тя е десетки пъти по-голяма от мен. Няма страх, но Бурята ме обзема напълно. Вълната се стоварва върху мен... И нищо. Още съм жив, още съм на брегът, но Бурята е още в мен и става все по-могъща.

Бурята мен не разбира, но аз я разбирам.

Идват още вълни, още и още. Хаос, тишина, отново хаос и отново тишина.
До мен на брега стои малка, на вид обикновена пръчка. Всички отговори, всички възможности са там. Само трябва да се протегна и да я взема, но колко се страхувам да я докосна. Парализиран съм от страх. А колко малко ми трябва само. Трябва само да отворя очите си, да погледна в дълбочината на душата си и да я взема. Трябва ми смелост и сила да бъда себе си. Да, ето това искам, да бъда себе си. Колко е просто само, а колко още урагани трябва да минат през мен, за да бъда във връзка с истинската си същност. Следваща вълна, отново и отново. Стават все по-силни, целият съм мокър.
Остави ме Буря - крещя аз, просто искам да бъда себе си. Не мога и не искам повече да те потискам. Урагани на моето сърце, благодаря ви! Сега вече знам!

Бурята ме разтърсва за доброто, що е в мен.

Изведнъж се случва онова, което чаках толкова време. А колко е просто само, отнема само миг от Вечността. Бурята продължава, но няма власт над мен. Усмихвам се, уверено се превеждам, за да взема Пръчката. Докосвам я и изведнъж всичко се променя. Настава пълна тишина и мир. Това е безконечен Мир, при който няма аз и ти, всичко е Едно. Няма минало, нито бъдеще, има само Тук и Сега. Вълни на неописуема Радост се разливат. Бурята в мен се превръща в нежен вятър от Тишина, морето - в океан от Щастие, а пясъкът - в безбрежно поле от разцъфнали Лотоси. Слънцето изгрява и разстила своята Топлина, а планинските върхове ми изпращат своята Обич. Всичко е на мястото си, бурята май е още някъде там, но Тук е тихо и спокойно. Сега съм и Океан, и Вятър, и Върхове. Толкова е лесно да бъдеш себе си.

Благодаря ти Буря!
Благодаря ти Небе!
Благодаря ти Душа!


23.03.2011 г.

Приказка красива. Чуден танц. От песен, в песен.
След скръбта ужасна, Слънцето изгрява.
Милий слънчев лъч те гали.
Пак ли си пострадал, малък дечко.
Не бой се, има светове и светове безбройни.
Мир, Любов и Радост там живее.
Песен, звук, хармония се лее.
След омразен студ - идва пролет.
Нов живот, Завет на Бога.
Мислиш ли, че не те е чул.
Нима затворил си е Той ушите си за тебе.
Та Той е в теб и ти си в Него.
Голям и Малък, Начало и Край е Той за всичко.
А, ти си по средата.
Сега си в скръб, а после в радост.
Какво от туй, Слънцето ще ти се смее.
Вятърът ще те погали.
А сълзите ти ще се превърнат на цветя ухайни.
Не си ли заслужава? - Да слезеш на Земята, тъй многострадална.
Да бъдеш Пролет, чуден слънчев лъч, думи светли, благи.
Да покажеш Нов Живот, мечтан от векове,
копнеж на хиляди животи.
Превърни се ти във саможертвен огън.
Стопли измръзнали сърца, на гонени от страшни и умразни бури.
Има ни, знаеш ти това - Слънчеви лъчи на песни чудни.
Кога си в мъка, в болка - призови ни.


14:11ч 01март2011г.

Вятърът брули пролетни клони,
Мушици летят, слънчево гонят се.
Песен тиха, протяжна,
Глас на хиляди години, стон от светове.
Майко моя, земя природа
Името ти тайно зная аз,
И сега те поздравявам.
Облечена идеш, в зелено и бяло
Розово засмяна, чиста.
На мъртви живот даваш
А живите благославяш.
Радост моя, живот лечебен
Вечен мир, светлина неземна
След смърта на студа, идеш ти и възкресяваш,
душата ми посечена от мисли човешки,
Благодаря ти, че понесе ме на твоите крила, мечта.
Колко пъти все при теб се приютявам.
Оскърбен, гонен,
А ти сълзите ми бършеш с бриз уханен.
И ме милваш с лъчите си кристално чисти, бистри.
Милост моя, живот безкраен.
Благословена Пролет, чудна ти си.

Слънце мое .... светло.....топло
В този леден ужас, колко хубаво ме грееш.
На лъчите ти заставам и благодаря, че днес за мене ти изгря.
Навред блуждаещи ветрове, разнасят смутени духове,
шептят нечути думи, търсят мир, радост, храна.
И сърцето ми смутено тупти: Как да ви помогна, как да обесня на мойте братя
че сме отговорни за всичко, което става по света?
Слънце мое, мълчаливо грееш ти.
Лъчите ти гальовно, милват моето лице.
О, сърце, о Космос, блажена топлина.
Въздишам по тебе сега, опрял гърба си в огромно дърво. Живот струи. Вибрира, пее.
Вятърът в клоните свисти....Странна непозната песен.
И духът ми се съживява, убит и ограбен от града нечовешки ....
Опрял гръб в дървото на живота, вперих поглед в лазурното синьо небе, а там облаци
танцуват и вятърът ги съпровожда в парад неземен.
О, Слънце мое, сега ме грееш ти, и разбирам, и разбирам, и разбирам, че лъчите ти
раздават живот без пари, за Любов само, Любов нечовешка.
Благодаря, че родих се на майката Земя.
Колко пъти проклинах, но сега благодаря.
Разбрах,....след скръбта идва радост.
След мрака - светлина.
Тъй редува се всичко по цялата Земя.
После пак отново.
Мрак - светлина.
Нощ и ден, скръб и радост следват се в ритъм свещен.
О, Живот бъди благословен!
10 март 2011 г. 15:55ч.

Майко моя, Любов Всемирна!
Спасяваш ме всякога.
В живота ме връщаш, от смъртта ме избавяш.
През пропаста на пътя ми, мост по-тънък от конец поставяш.
И смелост ми даваш, по него да премина, в земя жива, светеща градина.
Аз който роден съм в дола на смъртната сянка, поглеждам към теб, и те призовавам.
Аумен!....Едната адитна, биотна, амрихална.
Свещенна, нечута, нежна, тиха.
Майко моя,...Аумен!
Благодаря ти, че ръката ти все над мене стои.
И в грях, и в милост, все ти ме учиш.
Истината ми показваш.
Раните ми лекуваш в миг таен.
Сърцето ми изстинало укрепяваш, и себе си влагаш, топлина да раздаваш.
Аумен, Свещенна Саможертва.
Бъди ми приятел, вдъхновение вечно.
Кого как намериш, все благославяш.
Милувки, целувки на болните даваш.
А чистите души в светлина пресъздаваш.
Извор мой, благодат неземна, Аумен.
Дух Божий ти си! Веселие, радост!
Милост Велика.
Майко моя, Любов неземна...
Аумен!
14:36ч. 29.03.2011г.

Рояци блаженни души, Светлина чиста!
Идват на Земята, благословение носят.
В ритъм свещен, с танца на красотата.
Любящи души, сърца-лица.
Прекрасно засмени, грехове изкупуват, щастие носят.
Приятели вечни, души чисти.
Мир и радост, светлина, топлина.
Ледени, сърца разтопяват.
Потъмнели умове осветяват.
Деца на светлината, идващи от Бога,
благословение носят, свобода за Земята.
Нова Епоха, Ново Време.
Нов живот чрез себе си да изтъчеме.
Пейте любящи, пейте красиво.
Щедро раздавайте благост небесна.
Призив свещен към сърца спящи.

11:35ч. 31.03.2011г.

В света живееш с лекота, но само до мига,
когато някой паднал във калта, залее те със яростта.
Не можеш да го обвиниш, а просто трябва да простиш.
Къде да нося тази тъмнина, която ме обвива за сега.
О, свети някаква звезда и казва ти :" При мен ела.
Живеят тука братя по съдба.Ще излекуват твоята душа."
Далеко е, не мога да летя, от тук ще взема малко светлина.
И пак на хоризонта свети тя, приканва ме:
" Обичай, въпреки скръбта! Не знаеш ли, че идва радостта."
Усмихвам се и тихо си шептя: С любов ще победя врага.
.......
И мъката ще се стопи, и светлината ще ме огради.
Ще търся нови светове, в които няма бесове.
Със тях ще правя аз контакт, когато ме ударят в този свят.
Ще се очистя от скръбта. О, колко трудно е това!
И все пак има и борба, но ето връщам си мира.
Ще помня вечно аз това,когато видиш паднала душа
мини край нея без следа!

Майко моя, Любов Всемирна!
Спасяваш ме всякога.
В живота ме връщаш, от смъртта ме избавяш.
През пропаста на пътя ми, мост по-тънък от конец поставяш.
И смелост ми даваш, по него да премина, в земя жива, светеща градина.
Аз който роден съм в дола на смъртната сянка, поглеждам към теб, и те призовавам.
Аумен!....Едната адитна, биотна, амрихална.
Свещенна, нечута, нежна, тиха.
Майко моя,...Аумен!
Благодаря ти, че ръката ти все над мене стои.
И в грях, и в милост, все ти ме учиш.
Истината ми показваш.
Раните ми лекуваш в миг таен.
Сърцето ми изстинало укрепяваш, и себе си влагаш, топлина да раздаваш.
Аумен, Свещенна Саможертва.
Бъди ми приятел, вдъхновение вечно.
Кого как намериш, все благославяш.
Милувки, целувки на болните даваш.
А чистите души в светлина пресъздаваш.
Извор мой, благодат неземна, Аумен.
Дух Божий ти си! Веселие, радост!
Милост Велика.
Майко моя, Любов неземна...
Аумен!
14:36ч. 29.03.2011г.

Живея аз във злоба и тъга
и зная, че това е моята вина,
защото правила съм аз това,
когато съм била във тъмнина,
във миналото в слепота.
Сега ще преживея всичките беди,
докато кармата се изплати.
Страдания раздират моята душа,
но нека аз за всичко да благодаря.
Пренасям се във свят изпълнен с добрини,
оглеждам се за някакви възвишени души
и нека те ръка да ми дадат
със своята любов да ме окуражат.
За Божията Милост аз трептя,
очаквам да ми се прости греха,
да свърша мисията, за която съм дошла,
да светя там, където има тъмнина.

Когато ти направят най-голямата злина,
ти си кажи във своята душа:
" Благодаря ти Боже за това! "
Непоносима е скръбта,
но утре тя ще се смали,
и всеки ден ще се топи,
накрая ще се изпари.
Ще си остане само спомен за това,
че ти си плакал тихо у дома.
След най-голямата беда,
пристига ненадейно радостта.
Промяната във теб сега,
ще те опази от врага.
Ще знаеш неговите хитрини
и ще се пазиш от злини.
И даже да те спъне във света,
ти знаеш,че е временно това,
след всичките безброй беди
ще се издигнеш до големи висоти.
Ще заживееш в Божията светлина
и ще направиш път във вечността,
и въпреки, че има тъмнина
ти ще вървиш към райската земя.
И твоят най-добър, единствен на света,
любящ и искрен твой Баща,
ще те закриля винаги в беда,
ще те осипва с най-невиждани блага.
Забравяш всичко на мига,
щом в теб изгрее Любовта,
обливаш се със топлина,
шептиш ти най-великите слова.
Изпълваш се със сила във Духа
със вяра светла във ума
намираш ти спасителния ход
и тръгваш устремено в новия живот.
Галатея

Тихо пееш, песен пееш, песен за Любовта.
О, Любов всемирна, О Любов блаженна,
Тъй далечна и тъй близка, що си ти сега.

Аз обичам, Ти обичаш, Те обичат. Ново е това!
Във омраза, Любов да сееш - подвиг е нали?
И когато, пак запееш, всичко млъква,
за да слуша, чуден извор, как бълбука в тишина.

Във омраза, песен пееш, за Любов неземна,
за Любов велика, от незнайни чудни светове.

Ти, Любов, тъй прекрасна, тъй различна,
От човешки, блудни страсти, пей ми ти , песен нова,
песен чудна, за живот Любовен,
где хората обичат Бога на Любовта, и Му служат
всеки миг с песен нова във сърца.

14.май.2009г

Мир, сладък мир, къде остана ти?
Душата ми в кипежа на деня се дави.
Какво море е мисълта, бури непрестанни...
О небе, о земя, запалете в мене огъня свещен,
защото го загубих в мрака на деня човешки...

Докога ще спим, докога денят ще бъде нощ,
докога любовта ще се превръща във умраза?
Крилете ми от светлина къде са?
Къде изгубих ги, докато се лутах в тази бездна....

Мъка моя, превърни се в светлина, в радостна надежда...
Спомен за прекрасния простор на светлината,
Где обични мои сродни същества, летят в безкрая.
Там пеят химните на Любовта,
Там нагоре искам аз да полетя.
Но сега, трябва аз да изкова слънчеви крила от светлина
И пак да полетя като ангел във безкрая на деня Божествен.

14:39ч. 26.02.2011г.

Усмихната подтичва дъщеря ми
и цялата земя блести в смеха и.
А тежкото небе примигва нямо
и се разделя, за да стори път
за ехото от малките крачета
надиплящо багажа ми, за спомен.
Дали ще ме пропуснат след мечето
без копчено оченце... Но виновно
ще схлипам пред вратите два куплета
и после ще запея по детински,
дори ще потанцуваме с дайрето
на вечността, с духа ми бедуински.
Ако е нужно - маски ще наденем,
ще зазвъним със ангелски звънчета.
Каквото трябва. Само, за последно
да чуя двете мънички крачета.
Бих сторила ковчега си на стълба
за всеки звяр, убиец и измамник,
бих заплатила трижди данък кървав
и мъката на онзи разпнат странник,
бих просила отсрочка за съдбите
на всеки, стъпкал Божието име...
ако пред прага ми сведат очи
и ме оставят в спомен да я имам.

Но правото на спомени за нея
отдавна проиграх с хазартно себе...
И ще ме върнат тук, за да изтлея,
под натиска на спомена за тебе.

Притихвам ли...
в следобедния сън
на още недочетената книга,
когато, босонога за света
танцувам с аромата на игликата,
в зеленото безмълвие навън.

И тихичко,
съвсем като на пръсти
пристъпвам към словата ти,
където
дъхти на мокър мъх
и на липа.
Прочитам се в лазура на небето ти
и пълна с речни пръски
се завръщам.

На бойното поле заспаха сенките
и вечерта поседна, да поплаче
като момиче, закъсняло с менците
да напои живота, за петаче.
А той броеше хилядите трънчета
в небето на небесната градина
проболо козирката му изтънчено,
като решето, през което виното
божествено преливаше душите
престорили сърцата си на чаши.
И галеше вечерно по косите
момичето със стомните за плач.
Над бойното поле заспаха птиците
и се завърна тихо пустотата ми
с целувката на утринна девица,
отмила спомена за самотата,
оставила ми в дар трофеи бели
като печат по кожа заклеймена.

На бойното поле от днес съм смела.
Без твоя огън кладите студени са.

И ако пак си приютиш мечтата.
По Донкихотовски. И по момчешки.
И даже мелници да не блестят нататък.
И да е само врявата човешка.

И слънчевите пориви да сеят
не зърно за Жътваря, а безумие.
И ако в нея още само тлеят
останките от хвърлените думи.

И ако пак докоснеш мрака в нея.
И ако с дъх я възкресиш до песен.
/навярно да те срича не умее...
когато музиката е ранимо лесна.../

И ако пак в студените и пръсти
перото затанцува в нежен ритъм
и мислите и, валсово невръстни
надиплят рими, за да те опита...

прости и неугледната одежда
и дрипавите стихоплетства късни.
По листите си ще стаи надежда
в която шепотно да я откъснеш.

Ще приютят студените и длани
един разкъсан поглед, на момиче
побран в кристална капчица от нямане,
солена от безсмъртното обричане.

Те докоснаха нещо, за което не знаех,
те дори се строиха вътре в мен във редичка,
и запяха без глас, с онзи порив омаен
който сякаш помита, а погали ме, тихичко.

Те са хиляди сенки в онзи свят на разруха
и са малки светулки в тъмнината на злака,
те са живия звук, който някога чухме
и забравили как, по човешки оплакахме.

И към тях ме зове нещо тъй непознато.
/А оставам в прахта, по очи, на колене./
С отмалели нозе как да тръгна след вятъра...
как да стигне до тях нещо тежко от мене.

И защото не можеш, те оставям на прага
мое скъпо огнище, мое вярно небе,
тъй отдавна ранимо, топлина недочакало.
А което не съм, Светлина се зове.

Само онзи ще бъде Велик, след космичната нощ.
С призори покосените гроздове в земното лозе.
С аромата на чистото вино, с жътварския кош,
след последната яростна жътва, с големи залози.

Аз ще бъда до облака, хвърлил блестящия сърп,
и от огъня късен със Него ще сричам душите.
Заколените гарвани аз ще подема, на гръб
към земята на сенките, стегнала здраво юздите ми.
И ще рея нагоре очи, след безбройни пера,
полетели с крилете на новите, слънчеви дрехи.
Ще копнея земя, от която и мен да берат,
щом презрея за теб, и потърся от Него утеха.

А мнозина достигат вратите, но малко минават през тях.
Пред последния праг е издигната тройна съблазън.
Но блести на челото ти слънчице - приказен знак,
от човешкия Син - да преминеш във храма белязан.