Стоянка-таня

Аз споделям мнението на Георги - България наистина е "една човешка длан" страна, а личният контакт е незаменим! Имам клиенти, които идват специално за няколко месеца от Англия, Германия, Италия, Франция, Съединените Щати и пр., за да пеминат курс психотерапия... Да, нет консултациите са вариант, макар че десетки проценти от силата на общуването се губят. Роси познавам и уважавам духа и мотивацията и - предай и поздравите ми!

Здравей!
От личен опит - ако правиш контакт с терепавет по скайп е хубаво да е възможно най-близо до живия контакт, т.е. освен аудио да има и визуална връзка. Избягват се много недоразумения, а визуалния контакт може да даде много и повече информация за теб и проблема ти заедно с думите или въпреки тях. Успех!

Това което описвате са симптоми на натраплива невроза.В случая лекарствата не могат трайно да доведат до преодоляването на натрапливостите.
От доста време не приемам нови пациенти.Но вие сте бременна и не мога да не ви помогна.
Имейла ми го има в профила ми.Пишете ми на него.

Здравейте , от много време обмислям дали да не отида да говоря с някого за това и реших да споделя първо тук .
От къде да започна .. имам чувството че живота преминава покрай мен а аз съм просто един наблюдател . Имам периоди в които цялото ми тяло сякаш изтръпва .. гледам си ръцете и все едно не са мои . Преди 2 седмици се ожених , помня го сякаш е било преди 20 години или сякаш не съм бил точно там .. Опитвам се да скрия тези мисли и да не показвам какво изпитвам , за да се слея с нормалния живот - ето даже се ожених .. получава се .Всичко обаче е заблуда , постоянно се старая да правя това което мисля че би било редно в дадената ситуация да направи човек като мен .. сякаш съм някакво същество което контролира кукла на конци . Какво мислите ? Да говоря ли с някой за това мога ли да се оправя ? Да добавя също че ми е трудно да се концентрирам не помня почти нищо от предния ден бъркам дните и всичко ми се слива .. да не ви отегчавам повече

Ти го каза: модерна болест. И ти имай си тръгнал по модата
 
Първо, нормално е света да ти изглежда нереален. И на мен често ми изглежда такъв.
 
Второ, нормално е да имаш гадни мисли и да мислиш за самоубийство. ....Цели три дена Всеки е мислил за самоубийство.
 
Нали не мислиш, че животът е само розов?!?!? Всичко това са нормални неща. 
 
Трето, вземи се в ръце и вземи да вършиш нещо. Някаква работа. Губиш си времето и затова ти идват глупости в главата. Ако си изморен от някаква работа въобще няма да мислиш за разни модни психични болести глупави и т.н. Ще мислиш да хапнеш, да удариш една ракия и да спиш. И ще спиш като пън - също толкова доволен и щастлив  

Дереализацията се дължи на факта,че по време на стрес адреналина свива кръвоносните съдове в мозъка.Така в него влиза по-малко кръв и с е получава недостиг на кислород.Намали си стреса и оплакването ще изчезне. При високо ниво на кислорода в мозъка, се получават също симптоми на  дереализация.  Например, ако медитираш, кръвоносните съдове леко се разширява и тогава повече кръв, богата на кислород влиза в мозъка ти.  За това е и препоръката, първите медитации да се правят с учител-иначе може да се уплашиш  от усещането и вместо медитацията да те успокои, страхът ти да  да се увеличи.
Най- сигурното средство за преодоляване на кислородният дефицит и от там изчезването на дереализацията е спортта. Той разширява кръвоносните съдове и подобрява кръвотока в мозъка.За съжаление повечето хора, които се оплакват от дереализация или ги мързи и отказват да спортуват или ги е страх от ускорението на сърдечната дейност по време на спорт и се  отказват да го практикуват.Предполагам не си нито в една от двете групи, ще започнеш редовно да спортуваш и всичко ще се оправи. 

За огромно мое съжаление се оказа, че от огромното количество информация натрупана в главата ми , аз не мога да извлека разумна практическа полза за себе си. Помагайки на хората, аз не успявах да се дистанцирам и в един миг се оказа, че понесох всички чужди проблеми и потънах в дълбока емоционална пропаст. Връщайки се дефинитивно тук и , оставайки 2 години без работа, осъзнах, че целия ми труд е бил напразно и нямам никаква реализация. Едва ли някой би постъпил така жестоко със самия себе си. В момента се чувствам бреме за близките си. Събуждам се "склещена" от ужас и се питам " а сега накъде?" Събуждам се е силно казано, та аз почти не спя. Не спирам да плача, да се страхувам и да мисля и да се притеснявам за близките си. Как да съм полезна за тях, а после и за себе си. Преди години се бях отдала на приказкотерапия и Транзакционен анализ, но осъзнах, че приказкотерапията, може да посочи къде се корени проблемът, но трудно може да помогне за решаването му и, че има по скоро утилитарен, отколкото терапевтичен ефект. Що се отнася до Транзакционниа аналис-зациклих на транзакцията, че аз съм лоша и другите са лоши. Така се дистанцирах от хората и се обградих единствено със семейното си обкръжение. Всеки ден от огледалото ме гледа една намръщена, застаряваща бивша хубавица. Нямам сила вече и да се усмихвам. За съжаление най-дълго съм "натрапвала" върху себе си медикаментозно лечение, включително и хомеопатия,макар, че знам, че това е възможно най-лошия вариант-но, нали е най-лесен.....Прилагала съм преди години и Неорайхианска психотерапия-имаше ефект, но пак се сблъсках с непостоянството си. При Трансперсоналната психология не успях. Ужасявах се от вдървяването на тялото и от страшните картини, които виждах......та аз дори не мога да дишам.......плаша се да дишам дълбоко......Последно време съм се вглъбила в Луиз Хей и Уейн Дайър. Когато четях книгата "Истинска магия" На Дайър стигнах до частта, в която става въпрос за учителите. Според него , когато мигът на прозрението настъпи и когато ученикът е готов, тогава учителят му се явява сам.....независимо дали под форма на книга, касета, или име. Неволно натиснах фейсбук и от там ме погледна снимката на Орлин Баев. Тогава дори не знаех за какво става въпрос. Но тръгнах подир този знак, започнах да чета форумите , сайтът и така попаднах тук. Реших, че е дошъл моментът в, който трябва да споделя проблема си и да потърся помощ. От няколко дни ползвам записите Йога Нидра, ........дори не знам за какво става въпрос, но подхождам с доверие, нещо необичайно и за самата мен....аз и доверие.....с годините станах толкова мнителна и недоверчива.....Трудно се справям, защото не успявам да се отпусна и ме е страх да дишам, започвам да треперя и да се задушавам, но упорствам.......В момента пия само мате и зелен чай-любими напитки. Не смея да започна нов антидепресант след едноседмичния ми провал със стимулатона, за да няма и следващият подобен ефект. Още повече, че аз от много години съм доста негативно настроена срещу психиатрите и се самолекувам........Сега съм изумена от многословността си по отношение на собствената ми персона. Изпитвам неудобство да говоря за себе си.......В крайна сметка, като, че ли се оказа, че нищо не съм прилагала настойчиво, систематично и продължително......
И пак питам......А сега накъде. Не мога да изразя с думи ужасът, който ме задушава, но мога с открито сърце да кажа, че неистово се нуждая от помощ. Един мой близък приятел психотерапевт често ме упреква, че винаги търся патерици, макар, че съм способна леко и ефирно да ходя сама, дори да танцувам.......но сега имам нужда......искам да вървя, да дишам, да мечтая и най-вече да работя и да бъда полезна без да вредя на себе си и най-вече на "брилянтната" си психика..........

Понякога се чувствам като папагал който повтаря едно и също. Винаги очаквам от питащият, да е прочел всичките отговори на зададени подобни въпроси, които са публикувани във форума и ако има нещо неясно едва тогава да пита.Въпроса, който вие задавате е задаван сигурно петнадесет или повече пъти и отговора му винаги е бил един и същ- при тревожните разстройства лекарствата повлияват временно симптомите, след тяхното спиране мисленето на човека не е променено и напълно закономерно то генерира отново тревожността.За това, ако се цели трайно овладяване на тревожността, като средство се избира психотерапията, не медикаментите.Това е.И да искам не мога да измисля нещо ново.

Прави ми впечатление, че тук всички пишат от позицията на НЕдеца.
Ние всички не бяхме ли деца????
Ние всички в перфектните семейства ли се родихме??
Ние всички ще се откажем ли от себе си, защото родителите ни не са били достатъчно имотни, умни, образовани и интелигентни по нечии критерии??
Ние всички имахме ли детство?? Помним ли го?
Ако трябва да приложа предложените критерии на моите родители, и прародители, родът ми трябваше да не съществува вече от няколко десетки години.

Аз работя с деца с родители и с деца без родители, не бих отписала нито едно дете от лицето на Земята, заради родителите му.
Какво по- точно иска да каже тази тема?

Чета мненията в тази в тема и не вярвам на очите си... хора, уважавани от мен до днес, да са способни на такива крайности в разсъжденията си.

Като човек, който се бори с безплодието повече от две години, намирам самата идея за налагане на такъв "контрол над раждаемостта" за абсурдна и обидна. Кой би могъл да определи/предскаже какво дете ще се получи от които да било двама родители?! Нима в гетата не са се раждали достойни хора, допринесли за промяната на света към по-добро? Примери много...

Случвало ми се е да изпадам в подобни настроения - толкова много се старая да стана майка, питам се дали ще съм добър родител, опитвам се да правя всичко както трябва и пр. И не се получава. А в малцинствата - никакъв проблем, улиците на София са пълни с малки, дрипави просячета... Никой не е мислил как ще ги храни, възпитава и т.н. Хващало ме е яд.

Но не сме ние тези, които имат правото да решават кой, колко и дали изобщо да има поколение. Дори не съм сигурна, че самото решение да родиш дете (не да отгледаш, защото можеш да осиновиш) трябва да е осъзнат избор. Най-малкото пък финансовото състояние трябва да е пречка.

Въпросът с раждаемостта е много основателен - в глобален план. Земята наистина се задъхва, че и издъхва от хора. Количество голямо, качество, ниско... Разбира се, хуманните начини за контрол над раждаемостта са изискване на образование, финансов статус, ниво на интелект и култура. Всички тези социални случвания корелират пряко с някаква относителна съзнателност в битието-житието.

Относно българина обаче всичко това не важи! Решително не важи. Защото сме останали около 4 милиона в собствената си държава и сме буквално превземани отвътре от турци и цигани. Нищо лошо в последните - не който яде баницата е виновен, но който я дава. Понякога фактите са факти - беземоционални, такива каквито са.

Между другото - няма ли кой да преименува темата в "глобалната пренаселеност" или "хуманен контрол над раждаемоста" и т.н. ?

Здравейте приятели! Бих искала и аз да споделя моето първо впечетление от Паневритмията на Рила на 19.08.2012 г. Това за мен беше първо ходене на Рилските езера и първо включване в кръга на паневритмията на Рила. Играх във втория кръг и първоначално се бяхме подредили да играем заедно с един мъж от нашия кръг от Пловдив, но той не беше с изцяло бели дрехи и се наложи да се премести във външния кръг. Тогава аз останах сама и се заоглеждах за още някой останал сам, тъй като никого наоколо не познавах. А времето минаваше, а аз не откривах никого. Притесних се в един момент и не знаех какво да направя. Точно тогава към мен дойде едно младо момче, което се оказа, че е на 14 години от Бургас. За него това беше втората му Паневритмия в живота. Каза ми, че първия път когато е играл паневритмия е било миналата година пак тук на Рила на 19.08.2011 г. Въпреки това бях сигурна, че ще се получи много добре и му го казах. Наистина така стана. Момчето много се стараеше и играеше с огромно желание и усет. Паневритмията е точно за него. Получи се чудесен танц. Даже пентаграма изиграхме заедно, а той ми каза, че миналата година не се бил престрашил да се включи да играе пентаграм. Вече съм абсолютно убедена, че ако човек е получил вътрешен импулс да се включи в кръга на паневритмията, то значи, че тя е за него и той е за кръга. Останалото е последователно учене, практикуване и осмисляне на паневритмията. Чудесното е, че всяка Паневритмия е уникална, неповторима и открива все нови и неподозирани пространства и дълбочини. Привет на всички, които я практикуват!

Божидар - добра тема, но начинът по който си я поставил, направо ...

Стресът май че ти е дошъл доста в повече.

Честит Рожден Ден, Ради!








така че остани си такъв какъвто си и ни радваш всички!

ЧРД Ради и да черпиш децата с една голяяяма торта!

Честит Рожден Ден Светла!
От целия екип на сайта




С благодарност за мира и радостта които излъчваш и с които заразяваш хората около себе си!
С пожелания Бог да те засипва с малките радости на Живота така, както Слънцето ни обсипва с лъчите си сутрин!

.С това не съм съгласна. Зависи от децата и най-вече от родителите. Когато станат самостоятелни и тръгнат по своя житейски път, децата ни стават приятели, най-близките. После ако се наложи си помагаме и подкрепяме взаимно, защото сме приятели, а не защото имаме чувство за дълг или играем някаква роля и това е част от нея... Не защото някой очаква от нас или някой ще ни укори, ако не го правим, а защото сме приятели, много близки приятели. Ако приятелството ни постави пред такова изпитание, значи то ни е било необходимо важно и за двете страни. тно време да Разбрах го, когато майка ми си счупи крака и трбваше известно време да и помагам. Първият път, когато имаше упойка и трябваше да се сменят памперсите, аз го приемах по най-нормалния начин, но майка ми страдаше доста. Когато я попитах защо е толкова разтревожена, тя си призна, че винаги се е страхувала от това да не би да се наложи някой от нас - децата и - да прави това, което аз ще правя. Тя беше се грижила за своите родители при много тежки обстоятелства и явно това беше оставило доста стрес. Започнах да се шегувам и след около минута две и тя се смееше през сълзите си и след още 5-10 се успокои. ...

Дали ще гледаш майка си и баща си , ако изпаднат в нужда или ще платиш на хора да го правят това е личен избор и стечение на обстоятелствата.
Не винаги човек има избор, а когато няма избор прави единственото възможно нещо.
Аз лично, ако имам избор бих ползвала специализирана помощ, ако ми се наложи без да лишавам родителите си от присъствието и обичта си.
Това е нещо като детегледачката обичаш си много детето, но ако можеш да си позволиш друг да му бърше акитата и да го разхожда, когато теб те боли глава или имаш работа няма нищо лошо.
Тук обаче предполагам не става въпрос, за този най- приемлив за всички вариянт, а за момента в който няма друг избор освен да гледаш.Ами ще ги гледаме.Аз лично друг вариянт не виждам, освен горепосочения.
Хубаво, лошо, натоварено , не натоварено, жертви, нежертви, когато ти кажат- майка ти има рак ще умре до месец, а в болницата са те изтискали финансово за няколко пробни операции, какво ще правя!?Изобщо няма място за въпроси от типа Хубаво ли ми е?Лошо ли ми е?Гледаш и се молиш, тази вечер да я боли по- малко, защото утре нямаш 50 лв за морфин, котешки нокът и всичките там други дивотии.
На думи всичко е лесно, но когато трябва да се вземат решения нещата стават други.
Трудно простих на баща ми, когато ми звънна да ми каже да отида да видя баба си за последно, защото след инсулта до 1 седмица ще умре.На въпроса ми, защо не я заведе в болнецата в големия град, той ми отговори-Ти ли ще я гледаш?
И с това приключихме, не успях да я видя.
Всъщност има го и бруталния вариянт на който пък бях свидетел през последната седмица на старата година.
Бабата на мой познат, която никой не обичаше, съвсем внезапно се влоши, дъщеря и не я обичаше особенно, дадоха я в болница направиха и 4 експериментални операции, след което и одрязаха крака и два дена преди нова година им я дадоха да си я вземат, те платиха в хоспис( 40 лв на ден се плаща), за да не се занимават с нея и да е под специализирана грижа но тя умря на 30.12 при което на 31.12 сутринта я погребаха, а на обяд заминаха за резервирана си вила и си отпразнуваха посрещането на новата година с шумен купон.
Да принципно живота е за живите и там място за мъртъвци няма, но това не пречи да определя последните два примера като брутални и цинични.
Нека всички са живи и здрави, но когато се наложи ...... всъщност всеки постъпва според повика на сърцето си.

Какво значи изпитание за тези, които са учили за това, Мона? 

Да, всеки казва - никога не бих го причинил на децата си, никога ... и какво се случва накрая, дали иска човек или не, има обстоятелства, които не зависят от него и той се оказва в положение, в което не може да се грижи сам за себе си. Тогава какво става? Децата му започват да отдават по-голямата част от времето и енергията си за него, или го оставят на някой чужд човек да го гледа, ако имат тази възможност.

Има и такива родители, които не могат да разберат, че детето им не е тяхно притежание. Или го отглеждат с мисълта, че някой ден то ще ги гледа и ще имат опора. За този модел говоря, за това очакване за получаване, заставяне по един фин начин, чисто емоционален. Някой даже не усещат в каква манипулация са изпаднали, а даже да усещат не знаят как точно да прекратят тази зависимост. Има и такива родители...които създават комплекси.

Тези, които се грижат за близките си, когато те наистина имат нужда от тях, това е всеотдайност, да пожертваш твоя живот, за да върнеш това, което някога са ти дали като малък. Познавам такъв случай и съм възхитена от младия мъж, който ми разкваше как се грижи сам за баба си, защото няма кой друг да го направи. Наистина не му е леко.. Това може би са уроците на живота.

И моите родители ми казват същото (и го правят, защото все още са в добро здравословно състояние).
Но ... аз пък няма да причиня това на тях (когато вече не са в добро здравословно състояние; и биха имали нужда от мен).

Всъщност тези качества, които ненавиждаш в хората от града ти, мразиш в самата себе си... Малък град, зависимост от мнението на другия, прекомерно съобразяване, липса на промени, на реализация и мащаб на действието, примирение, но заедно с много критика... Притчата добре изобразява процеса на проекция в заобикалящия контекст и хора.

Аз вярвам в промяната и щастието ти!!!

Много мъдра притча! Аз съм си номад по природа и съм живяла и работила в доста градове и села. По принцип съм алтруист и смятах, че обичам всички хора. Но тукашните преобърнаха представите ми и ме научиха да употребявам една неприятна думичка "мразя". Дума, която отсъстваше в речника ми......и от етнически толерантен човек, се превърнах в другата крайност......

Докато искаш нещо и го преследваш, никога няма да го имаш. Може за кратко да го постигаш и да имаш усещане на задоволство, но когато си отиде, мъката ти ще бъде двойна. Затова се научи да нямаш нужда от приятели, да се чувстваш отлично сам със себе си. Тогава ще имаш приятели.

Фейсбук Латина Асенова. Не отхвърлям никого, освен ако е циничен или публикува грозно съдържание, което не е за пред децата и светлите души, които също са ми приятели.