Орлин Баев

Всеки терапевт работи по своя методика, има специфика не само в методологията, но и в цялостния си подход, въпреки общите преминати школи. Намесата на терапевти извън терапевичната диада (ти и терапевтът ти), рядко е добра идея, когато провежданата терапия е качествена. А с Димитрина Митрева съм сигурен, че е. Много баби, детето хилаво, гласи народната метафора... Ако двете имате уговорка в междините между сесиите да общувате по някакъв начин (телефон, мейл...), чудесно. Ако нямате, важи народната поговорка, част от която ние бихме станали ... Имаш 4 страници изписани по темата - тук не правим терапия, а даваме общи насоки. В твоя случай това, което работи, е живата терапия - разчитай на нея - това е!

Всеки терапевт работи по своя методика, има специфика не само в методологията, но и в цялостния си подход, въпреки общите преминати школи. Намесата на терапевти извън терапевичната диада (ти и терапевтът ти), рядко е добра идея, когато провежданата терапия е качествена. А с Димитрина Митрева съм сигурен, че е. Много баби, детето хилаво, гласи народната метафора... Ако двете имате уговорка в междините между сесиите да общувате по някакъв начин (телефон, мейл...), чудесно. Ако нямате, важи народната поговорка, част от която ние бихме станали ... Имаш 4 страници изписани по темата - тук не правим терапия, а даваме общи насоки. В твоя случай това, което работи, е живата терапия - разчитай на нея - това е!

Преди 10 години Силвия (Шехина) предложи да направим рубрика за насочващи отговори, отправяни към хора с тревожни и др. душевни трудности. Админите оформиха визията и започнахме да отговаряме. В самото начало се включи психиатърът-психотерапевт Тодор Първанов, а Силвия изчезна нанякъде. Ние двамата продължихме. В течение на годините колеги психолози се включваха за малко и се оттегляха, но ние продължавахме. След време се ангажираха колежката от Варна Диляна Колева, а по-късно и Георги Балджиев. В момента пишат и Андрей Филипов, Лина Коцева, Василена Христова - надявам се да продължат в дългосрочен план! 
Десет години - не са малко... Почнахме като на шега, но постепенно да проверим "Психотерапия онлайн" и отговорим, се превърна в част от ежедневието ни. Защо го правим? Очевидно не за пари, нито за слава. Защото да помагаме, е част от призванието ни на тази земя - затова. Защото любовта, проявяваща се през нас и искаща да се влее в хората в нужда, го изисква. За Бога го правим - изцяло благосърдечно и алтруистично. Понякога да се отговори на питане, отнема по час или повече да се прочете и осмисли казусът и още два пъти по толкова, за да се даде качествен отговор... Рубриката е наречена от админите "Психотерапия онлайн" не изцяло точно - отговорите ни са в консултативна и психотерапевтична посока, но реалната психотерапия далеч надхвърля тези ни трасиращи, словесни щрихи. 
В българското нет пространство вероятно са се появявали и други подобни форумни платформи, но единствено тази се задържа устойчиво и продължава да се развива и помага качествено и неуморно. Вероятно защото сме искрени и го правим от сърце и душа, изцяло доброволно и непринудено. Без в "Психотерапия онлайн" да правим актуална психотерапия, спазваме етичните принципи в духа на едно качествено психотерапевтично консултиране, като се стараем да бъдем максимално полезни и обективни, доколкото форматът на обмен на писма го позволява. 
На снимките: Тодор Първанов, моя милост, Георги Балджиев, Диляна Колева, Василена Христова, Лина Коцева. Празнуваме десет годишнината на "Психотерапия онлайн" в италианския ресторант в Софарма бизнес кулите, София. 
Желая на всеки един от нас лични и професионални успехи, а рубриката :Психотерапия онлайн" - възнамеряваме да я има и върши чудесната си функция още дълго. Времето (с наша помощ), ще покаже!
Орлин

Дори и ако го мислиш, връзка между мисленето и разболяването няма. Има обаче между това дали да живееш силно и красиво, или да подскачаш като невротична пуканка... И ние те обичаме и ти благодарим за красивата душа, която споделяш с нас! 

Преди 10 години Силвия (Шехина) предложи да направим рубрика за насочващи отговори, отправяни към хора с тревожни и др. душевни трудности. Админите оформиха визията и започнахме да отговаряме. В самото начало се включи психиатърът-психотерапевт Тодор Първанов, а Силвия изчезна нанякъде. Ние двамата продължихме. В течение на годините колеги психолози се включваха за малко и се оттегляха, но ние продължавахме. След време се ангажираха колежката от Варна Диляна Колева, а по-късно и Георги Балджиев. В момента пишат и Андрей Филипов, Лина Коцева, Василена Христова - надявам се да продължат в дългосрочен план! 
Десет години - не са малко... Почнахме като на шега, но постепенно да проверим "Психотерапия онлайн" и отговорим, се превърна в част от ежедневието ни. Защо го правим? Очевидно не за пари, нито за слава. Защото да помагаме, е част от призванието ни на тази земя - затова. Защото любовта, проявяваща се през нас и искаща да се влее в хората в нужда, го изисква. За Бога го правим - изцяло благосърдечно и алтруистично. Понякога да се отговори на питане, отнема по час или повече да се прочете и осмисли казусът и още два пъти по толкова, за да се даде качествен отговор... Рубриката е наречена от админите "Психотерапия онлайн" не изцяло точно - отговорите ни са в консултативна и психотерапевтична посока, но реалната психотерапия далеч надхвърля тези ни трасиращи, словесни щрихи. 
В българското нет пространство вероятно са се появявали и други подобни форумни платформи, но единствено тази се задържа устойчиво и продължава да се развива и помага качествено и неуморно. Вероятно защото сме искрени и го правим от сърце и душа, изцяло доброволно и непринудено. Без в "Психотерапия онлайн" да правим актуална психотерапия, спазваме етичните принципи в духа на едно качествено психотерапевтично консултиране, като се стараем да бъдем максимално полезни и обективни, доколкото форматът на обмен на писма го позволява. 
На снимките: Тодор Първанов, моя милост, Георги Балджиев, Диляна Колева, Василена Христова, Лина Коцева. Празнуваме десет годишнината на "Психотерапия онлайн" в италианския ресторант в Софарма бизнес кулите, София. 
Желая на всеки един от нас лични и професионални успехи, а рубриката :Психотерапия онлайн" - възнамеряваме да я има и върши чудесната си функция още дълго. Времето (с наша помощ), ще покаже!
Орлин

Идвам си от изпращането на Т. Млад мъж на 33. Приятелката му идваше при мен известно време, а той самият, заедно с нея, два пъти на груповата ми терапия. Т. имаше рак - в мозъка, в едно от мозъчните стомахчета. Няколко операции, след това с месеци на легло, с бавно възстановяване на говор и подвижност. Но се връщаше към живота и бизнеса си. Този път Т. отказа следваща операция. Каза едно "Майната му, писна ми - каквото, такова!" и това е... Преди няколко дни, в навечерието на новата 2019-та година, ми се обади, честити ми бодро! Но, налягането в мозъка минава една граница и ... туто финито комедия. За добро - защото винаги е за добро. Защото пасивното тлеене вече е жива смърт, а освобождаването от тялото, когато е по волята на Бога, си е благословия. Не че има смърт... 
Т. беше изключително интелигентно момче. Златни ръце, брилянтен ум, силни предприемачески умения. Сам произвеждаше електронни устройства, имаше поръчки от целия глобус. Фирмата му бе водеща в областта далеч извън село България. Малко беше по-критичен понякога... Дали това е свързано с рака в главата - гордост и прочее? Не смея да го твърдя. Лесно е на чужд гръб и глава, а скалъпяването на хипотези пред лицето на смъртта, е излишно. 
С хора от групата ми, няколко пъти ходихме да си поседим с него, да поприказваме. Никой не очакваше такъв бърз развой. Т. също... 
Църква до частно гробище, с огромни езически могили. Както приживе бездушниците отцепени от братята си, така желанието за отделяне пренесено от живите надути роднини в оградени мавзолеи и могили, нарядко. Оставаше и кучета и ток да ги пазят, подобно на къщите им... Слава Богу, роднините на Т. просто ползваха църквата наблизо, а тялото - кремация. Чувствах душата му, долавях присъствието му - смееше се на цялата суетня и рев. Казваше: "Хей, тук съм - знам, че не ме виждате, ама какво сте се хванали за парчето месо в ковчега - няма ме там!"... 
По пътя към ритуала, пред колата видях прегазено коте - мърдаше безпомощно с едната лапичка, агонизиращо... Подминах, заобикаляйки го... След 20 метра обърнах, спрях пред него, пуснах аварийните - отидох при малкото землянче, преместих го настрани върху снега, постоях с него, погалих го, помолих се, гледайки висящото навън стомахче, чревца и прегазен таз. Животът изтече от очичките на прекрасното същество, докато главичката му бе в ръцете ми... 
В мрачната институционализирана сграда, докато слушах опелото на държавния чиновник, през съзнанието ми бушуваше картината на съвременния свят, служещ на мамона и порока все по-откровено и явно. Запитах се, какво ли бих казал, ако ме помолеха за една минута да почета паметта на Т.
Бих поговорил за съчетаването... За това, че е супер да си добър предприемач, да си иновативен, пробивен, успешен, печелещ, когато обаче на първо място е любовта. Когато на първо място е Бог. Бих казал, че Т. е такъв съчетаващ и че Господ си прибира тези, които обича, навреме. Бих казал, че най-важно е КАК живее човек. После КАКВО прави и на последно място, колко живее и колко прави... За пред Бога, важното е КАК живеем, във всяко мигновение, в малките ни решения, в най-малките неща! Това КАК, наливано в сърдечната чаша по капчици в житейските минути и изпити - само тези капчици отнасяме в по-реалния свят! 
Т, благодаря ти! Господи помилуй, слава Тебе Боже! 
 

Идвам си от изпращането на Т. Млад мъж на 33. Приятелката му идваше при мен известно време, а той самият, заедно с нея, два пъти на груповата ми терапия. Т. имаше рак - в мозъка, в едно от мозъчните стомахчета. Няколко операции, след това с месеци на легло, с бавно възстановяване на говор и подвижност. Но се връщаше към живота и бизнеса си. Този път Т. отказа следваща операция. Каза едно "Майната му, писна ми - каквото, такова!" и това е... Преди няколко дни, в навечерието на новата 2019-та година, ми се обади, честити ми бодро! Но, налягането в мозъка минава една граница и ... туто финито комедия. За добро - защото винаги е за добро. Защото пасивното тлеене вече е жива смърт, а освобождаването от тялото, когато е по волята на Бога, си е благословия. Не че има смърт... 
Т. беше изключително интелигентно момче. Златни ръце, брилянтен ум, силни предприемачески умения. Сам произвеждаше електронни устройства, имаше поръчки от целия глобус. Фирмата му бе водеща в областта далеч извън село България. Малко беше по-критичен понякога... Дали това е свързано с рака в главата - гордост и прочее? Не смея да го твърдя. Лесно е на чужд гръб и глава, а скалъпяването на хипотези пред лицето на смъртта, е излишно. 
С хора от групата ми, няколко пъти ходихме да си поседим с него, да поприказваме. Никой не очакваше такъв бърз развой. Т. също... 
Църква до частно гробище, с огромни езически могили. Както приживе бездушниците отцепени от братята си, така желанието за отделяне пренесено от живите надути роднини в оградени мавзолеи и могили, нарядко. Оставаше и кучета и ток да ги пазят, подобно на къщите им... Слава Богу, роднините на Т. просто ползваха църквата наблизо, а тялото - кремация. Чувствах душата му, долавях присъствието му - смееше се на цялата суетня и рев. Казваше: "Хей, тук съм - знам, че не ме виждате, ама какво сте се хванали за парчето месо в ковчега - няма ме там!"... 
По пътя към ритуала, пред колата видях прегазено коте - мърдаше безпомощно с едната лапичка, агонизиращо... Подминах, заобикаляйки го... След 20 метра обърнах, спрях пред него, пуснах аварийните - отидох при малкото землянче, преместих го настрани върху снега, постоях с него, погалих го, помолих се, гледайки висящото навън стомахче, чревца и прегазен таз. Животът изтече от очичките на прекрасното същество, докато главичката му бе в ръцете ми... 
В мрачната институционализирана сграда, докато слушах опелото на държавния чиновник, през съзнанието ми бушуваше картината на съвременния свят, служещ на мамона и порока все по-откровено и явно. Запитах се, какво ли бих казал, ако ме помолеха за една минута да почета паметта на Т.
Бих поговорил за съчетаването... За това, че е супер да си добър предприемач, да си иновативен, пробивен, успешен, печелещ, когато обаче на първо място е любовта. Когато на първо място е Бог. Бих казал, че Т. е такъв съчетаващ и че Господ си прибира тези, които обича, навреме. Бих казал, че най-важно е КАК живее човек. После КАКВО прави и на последно място, колко живее и колко прави... За пред Бога, важното е КАК живеем, във всяко мигновение, в малките ни решения, в най-малките неща! Това КАК, наливано в сърдечната чаша по капчици в житейските минути и изпити - само тези капчици отнасяме в по-реалния свят! 
Т, благодаря ти! Господи помилуй, слава Тебе Боже! 
 

Идвам си от изпращането на Т. Млад мъж на 33. Приятелката му идваше при мен известно време, а той самият, заедно с нея, два пъти на груповата ми терапия. Т. имаше рак - в мозъка, в едно от мозъчните стомахчета. Няколко операции, след това с месеци на легло, с бавно възстановяване на говор и подвижност. Но се връщаше към живота и бизнеса си. Този път Т. отказа следваща операция. Каза едно "Майната му, писна ми - каквото, такова!" и това е... Преди няколко дни, в навечерието на новата 2019-та година, ми се обади, честити ми бодро! Но, налягането в мозъка минава една граница и ... туто финито комедия. За добро - защото винаги е за добро. Защото пасивното тлеене вече е жива смърт, а освобождаването от тялото, когато е по волята на Бога, си е благословия. Не че има смърт... 
Т. беше изключително интелигентно момче. Златни ръце, брилянтен ум, силни предприемачески умения. Сам произвеждаше електронни устройства, имаше поръчки от целия глобус. Фирмата му бе водеща в областта далеч извън село България. Малко беше по-критичен понякога... Дали това е свързано с рака в главата - гордост и прочее? Не смея да го твърдя. Лесно е на чужд гръб и глава, а скалъпяването на хипотези пред лицето на смъртта, е излишно. 
С хора от групата ми, няколко пъти ходихме да си поседим с него, да поприказваме. Никой не очакваше такъв бърз развой. Т. също... 
Църква до частно гробище, с огромни езически могили. Както приживе бездушниците отцепени от братята си, така желанието за отделяне пренесено от живите надути роднини в оградени мавзолеи и могили, нарядко. Оставаше и кучета и ток да ги пазят, подобно на къщите им... Слава Богу, роднините на Т. просто ползваха църквата наблизо, а тялото - кремация. Чувствах душата му, долавях присъствието му - смееше се на цялата суетня и рев. Казваше: "Хей, тук съм - знам, че не ме виждате, ама какво сте се хванали за парчето месо в ковчега - няма ме там!"... 
По пътя към ритуала, пред колата видях прегазено коте - мърдаше безпомощно с едната лапичка, агонизиращо... Подминах, заобикаляйки го... След 20 метра обърнах, спрях пред него, пуснах аварийните - отидох при малкото землянче, преместих го настрани върху снега, постоях с него, погалих го, помолих се, гледайки висящото навън стомахче, чревца и прегазен таз. Животът изтече от очичките на прекрасното същество, докато главичката му бе в ръцете ми... 
В мрачната институционализирана сграда, докато слушах опелото на държавния чиновник, през съзнанието ми бушуваше картината на съвременния свят, служещ на мамона и порока все по-откровено и явно. Запитах се, какво ли бих казал, ако ме помолеха за една минута да почета паметта на Т.
Бих поговорил за съчетаването... За това, че е супер да си добър предприемач, да си иновативен, пробивен, успешен, печелещ, когато обаче на първо място е любовта. Когато на първо място е Бог. Бих казал, че Т. е такъв съчетаващ и че Господ си прибира тези, които обича, навреме. Бих казал, че най-важно е КАК живее човек. После КАКВО прави и на последно място, колко живее и колко прави... За пред Бога, важното е КАК живеем, във всяко мигновение, в малките ни решения, в най-малките неща! Това КАК, наливано в сърдечната чаша по капчици в житейските минути и изпити - само тези капчици отнасяме в по-реалния свят! 
Т, благодаря ти! Господи помилуй, слава Тебе Боже! 
 

Оф, в тази тема случаите станаха доста, пропуснах за бременността. Да, при бременност остава вариантът силна психотерапия! Хипнотерапията, отвъд холивудските фантазии и заблудите, натрапени от филмите в народа, е добра техника. Нека си кажа пак - всеки добър психотерапевт ползва широк набор от методи през личностовата си интегралност. Не са толкова важни методите, колкото уменията, знанията, вещината и годностите на психотерапевта. Практически няма силна психотерапия без хипнотерапия, независимо дали терапевтът я обявява или дори дали знае или не, че я ползва. 

- Игра на престоли - Всичко е вътре, отвъд наивно бонбоненото, но в актуално реалното - цялостност.А духовноста е именно цялостност!
- limitless (2011) - хапчето е само котвичка за ума - зад това иде реч за възможностите.
- Люси - отново, зад продаваемия екшън, много дълбок замисъл и предаван цялостен смисъл за потенциал, безпредел и величие не розови, а именно благодарение на цялата привидна, нагоново водена житейска илюзия...
- Черно огледало - какво се случва, когато техниката се развива, а нравствеността деградира...
- Остров (по-горе е сложен) - промяната, дълбоката вяра, искрността, покаянието като завръщане, простотата и величието...
- Облакът Атлас - паралелност, прераждане, цикличност, многослойност, отвъд черно-бялото...
- разбира се, Матрицата - дълбок, много дълбок замисъл, трогващ ядрени, събуждащи (будистки, кабалистични...) свето и себевъзприятия...
- Свръхестествено (supernatural, сериал) - зад привидния екшън, стоят купища от теолози, сравнителни религиоведи и митологоведи, оформящи сценария, засягат се ключови въпроси за битието, света, смисъла, Бога, двоичността, доброто и злото и отвъд тях, смъртта и отвъд нея...
- Френското кино - предава тънки емоции и разчита не на бум бам екшъна, а на актьорската чудесна игра.
- Руското кино - жертвеност, огромна смелост, великодушие, човещина, искреност - това често е червената нишка, велико е...
- Много други - но помня образно, а не имена... 

Според мен има нещо  много важно, безвъзвратно и сигурно, което всички забравяме, особено, когато сме млади.
Всички ще умрем. А как не ми се иска да умра. Как се страхувам да не се случи внезапно някакво нещастие с мен и да оставя децата си сами в този студен свят.
Ако осъзнаем това, ние няма да имаме време да страдаме, да тъгуваме, да премисляме случки, които са ни наранили, случки от миналото, защото животът е тук и сега и защото ще свърши.
Човек е сам на себе си най-големият мъчител. Умът може да те побърка ако не го научиш, че заслужаваш да си щастлив, че искаш да си щастлив, че живееш, за да се радваш на живота и да правиш нещо добро.
И никой няма право да ти отнеме радостта от живота, да те тормози, обижда. Има такива странни хора, които без причина обиждат, наричам ги вампири, теглят енергия, оставят те без сили. Изкуството да обръщаш внимание само на доброто у хората, а лошото да не забелязваш.
За лошото у другите хора, аз нямам вина.
 
Напоследък имам и мисли, че Бог на Земята съществува само дотолкова, доколкото разумните хора проявяват любовта и доброто. 
А на Небето дори и да го има само ни наблюдава. Свободната човешка воля довела до страдания на безброй същества. 
И като казвате и ни съветвате да се молим, на кой Бог всъщност се молим. На този, който е в нас. На силата на човешкият дух, на добротата на нашата душа, на детското сърце, научено да се радва и възхищава на всичко красиво и величествено.
Да, и къде усещам, че Бог съществува и извън мен, в чистият въздух, който дишам, в прекрасната природа, в чистата вода, в слънчевата светлина. 
Да се върна на това, което исках да кажа. Ако осъзнаем, че не сме безсмъртни, че някой ден и нашият ред ще дойде, колко тежко звучи.
Ако осъзнаем, че животът е дар , с първата глътка въздух и някой ден, изморени от преживявания просто ще заспим, тогава ще живеем.
И ще забравим за всички травми и всичко лоши, което са ни причинили, ще се излекуваме от психичните си болести и ще живеем с благодарност, мир и любов.
И когато ни обидят да си кажем Щом е такава Божията воля за мен днес, да бъде Благословен Бог, в името на Бога ще правя добро, дал Бог добро всекиму.
Важно е каквото и да се случва  в бурното море на живота, да запазим душевният си мир.
И всеки ден започваме ново начало, раждаме се отново. Изчистили вчерашните си мисли, пробудили съзнанието си за новият ден. За хубавото, което предстои, за семейството, приятелите и непознатите, на които също пожелаваме мир и радост.
И на враговете ни, на които пожелаваме да разрешат задачите на душата си.  
Помирявайки се със себе си ние се помиряваме с целия свят.
Желая ви щастие и здраве! 
 
 
 
 
 

Терапевтът е важен - присъствието, енергията, зарядът му, любовта му, разбиането, пробивността, способността да предизвиква и спомага пеобразуването ти. Освен лична работа, добе е да има и група, в която пеобразуването преминава естествено. Самата тревожност и рабоата с нея вече променя и по-дълбоките характерови вярвания - а през това време се следва подходяща посока, вече вложена в еживяванията ти, водещи те към цялост. Има тънкости, структура... Говоренето за ежедневието може да е само малка част от фокусираното следване на преобразуващата посока... 

От известно време следя темата и ще нахвърлям случайни размисли по нея, които надявам се, ще бъдат полезни.
 
- Относно (не)приемането - вероятно именно то е източника на всяко страдание. Слагам тук любим цитат по въпроса, преведен набързо:
 
- Ясно е, че ситуацията трябва да се приеме. Смущава ме обаче думичката стратегия. Звучи ми като "стратегия за справяне". Или като "приемам го, за да се махне". Или като "приемам го, неприемайки го". Оксиморон някакъв. Звучи ми дори като "опитвам се да измамя Бог". А всъщност дали това е приемане...
 
- И накрая - предайте се вече с тези анализи и предъвквания (не съм сигурна дори, че терапията трябва да бъде насочена към симптома). Не може със съзнателни анализи да установите контрол върху функции на тялото - не става, безпредметно е. Звучи ми, все едно нямате доверие в собственото си тяло (мозък / нервна система).
А тялото е невероятно нещо! Хиляди процеси се случват ежесекундно в него, без вашия контрол. Апропо, целият свят така се движи и съществува - без вашите опити за контрол. Дайте си малко почивка, отпуснете се и правете нещо приятно вместо това.
Когато твърде силно се фокусираш / концентрираш в дадено нещо, останалите неща стават маловажен и блед фон. Това е както когато ти пише някоя девойка, която много харесваш - взимаш телефона, потъваш в чата, и след около 5 минути се опомняш, трима приятеля около теб те гледат въпросително и чакат да отговориш на въпроса, който не си чул. Това е силата на фокуса.
А вие как живеете? Фокуса е в симптома и страха от него, а голямата част от живота се случва на фона. Помните ли какво беше да изпитвате чисто задоволство, без да има сенки наоколо? Хубавата новина е, че ако си преместите фокуса обратно в развлеченията и удоволствието от живота, един ден може би замайването ще стане такъв един пренебрежим фон.
И като последен пример, с който да ви дам надежда колко точно пренебрежим фон би могло да бъде то (евентуално, ако го оставите на мира...), нека ви питам... обикновено виждате ли носа си? ХА! Видяхте ли го вече?  Еми поставям ви задача - давам ви точно 15 секунди, за да спрете да го виждате! И после не искам да го видите нито веднъж поне в продължение на час...

Здравей, от къде дойде идеята да ходиш на ТМС? Ти нямаш депресия, имаш ОКР. Това някой там каза ли ти го?
Терапията при ОКР е съвсем различна. Съзнателна, силно волева и мотивирана. Проявата ти на ОКР е класическа, няма как да бъде сбъркана. Епизодите на уж апатия и придружаващата ги обсесия - няма да се справя, нищо няма смисъл, не чувствам нищо, ужас. Се третират като част от натрапливия цикъл. 
Сюжетите са толкова еднакви, че ако ви съберем 20 човека със сюжет като твоя-"страхът, че ще си нараните децата"- повярвай ми едни и същи думи ще кажете.
Не си губи времето и започни терапия при терапевт работещ с ОКР. Методиката е специфична, включва специфични подметоди, ако психолога, психотерапевта не работи така, нищо няма да се получи. 

Елеазар представя духа на Учителя, при това не по буквата, а в същността му! 

"Не можеш да обичаш някого, с когото не си имал връзка в миналото. Любовта между хората не се проявява само в един живот."    Петър Дънов, Учителят     Прочитайки мисълта на Учителя, не се удивих - вече я знаех в душата си. Зарадвах се, че мъдрецът твърди същото, което сам осъзнах.   Преди няколко дни, накрая на сесията, казах на клиентка: "Имам усещането, че се познаваме отдавна - не от този живот, не през тези тела, но те познавам - с душата си..."   И преди работата си като психотерапевт, съм преживявал това интуитивно чувствознание. Но, в последните 12 години, откакто лекувам души, буквално живея в това познание - ежедневно. Казвам: "Ако не мога да обичам човека пред себе си, психотерапията е кауза пердута!". Методите, техниките, принципната и структурна посока, са важни, но първична е любовта. Има ли я, структурният алгоритъм, решаващ даденото състояние, работи. Няма ли я, пустиня е...   Казано популярно, Господ ми праща хората, с които работя... По закономерностите на Дхарма, на любовта, мъдростта и истината. Както и по причинно-следствената верига на карма. Двете не си противоречат - Дхарма се проявява през карма, а нирвана в самсара... Колкото повече обаче свързването е през Дхарма, през любомъдрата свобода, толкова ефектът от психотерапията е по-значим и бърз. Това е вътрешно познание - умът може да говори за него, но само мъдрото сърце го преживява. Не че в психотерапията говорим за това - не. Но е онова невидимо, но вълшебно присъствие, което я прави истински резултатна.    Източник (клик)

"Не можеш да обичаш някого, с когото не си имал връзка в миналото. Любовта между хората не се проявява само в един живот."    Петър Дънов, Учителят     Прочитайки мисълта на Учителя, не се удивих - вече я знаех в душата си. Зарадвах се, че мъдрецът твърди същото, което сам осъзнах.   Преди няколко дни, накрая на сесията, казах на клиентка: "Имам усещането, че се познаваме отдавна - не от този живот, не през тези тела, но те познавам - с душата си..."   И преди работата си като психотерапевт, съм преживявал това интуитивно чувствознание. Но, в последните 12 години, откакто лекувам души, буквално живея в това познание - ежедневно. Казвам: "Ако не мога да обичам човека пред себе си, психотерапията е кауза пердута!". Методите, техниките, принципната и структурна посока, са важни, но първична е любовта. Има ли я, структурният алгоритъм, решаващ даденото състояние, работи. Няма ли я, пустиня е...   Казано популярно, Господ ми праща хората, с които работя... По закономерностите на Дхарма, на любовта, мъдростта и истината. Както и по причинно-следствената верига на карма. Двете не си противоречат - Дхарма се проявява през карма, а нирвана в самсара... Колкото повече обаче свързването е през Дхарма, през любомъдрата свобода, толкова ефектът от психотерапията е по-значим и бърз. Това е вътрешно познание - умът може да говори за него, но само мъдрото сърце го преживява. Не че в психотерапията говорим за това - не. Но е онова невидимо, но вълшебно присъствие, което я прави истински резултатна.    Източник (клик)

Силни разсъждения, Яворе! 

При социофобията пътят е много ясен, както и вървенето по него изисква много мотивирана упоритост, постоянство,  последователност. След поредното предизвикване, излизането на бял свят на тревожните програми дори ни депресира за малко. Но, именно това е ценно - преработваме когнитивно, визуално, трансово, психотелесно и продължаваме. Постепенно социалната тревожност се превръща в социална самоувереност. Може и сама, но е нужна както доста схватливост, така и безусловна решителност. Сама проба-грешка пътят е неизбежен, подхлъзването в странични посоки, забавянето са неизбежни... С терапевт вървенето по пътеката се катализира многократно. 
Преди два дни поговорих за социофобията, в разговорен стил, понятно и разбираемо:
https://www.youtube.com/watch?v=sQyfwHSjZQg&feature=youtu.be&fbclid=IwAR0-yofUjWJ5_j3aH35FCYWq_CpFAklTylzdbNXleiSPQYP6ucGmkHQRb0E

Никакъв особен случай не си и преживяванията ти освен, че са клише за всеки опитен терапевт, са далеч под средностатистическите по сила. Когато колегата ти пише "така ще си до края на живота си..", посланието е парадоксално водещо към доверие в преживяването, учене от симптомите, следването им до страха, опознаването и приемащото му трансформиране. Техника на говорене е. Насочиха те към психотерапия и психотерапевт - не вярваш на насоката и избора на насочилия те, комуто уж вярваш. Казаха ти защо личната терапия е различна от информационното писане и защо си насочен към конкретния терапевт - инатиш се. Ок, избори. Казваш, че загубата на ригидния контрол, хвърляща те в бебешкия страх от безпомощност, ще засили и поддържа нещата. Казваме ти хилядонайсет пъти, че именно поддържането на невротичния контрол изтласква и увековечава страховете ти, но подминаваш тези мнения като бизнесмен кокиче - ни виждаш, ни оценяваш, подминавайки без коментар, пеейки старата си песен "искам да контролирам и махна гадничкото симптомче". ..
Не е дори средностатистически - елементарен е случаят ти както по сила, така и по качество. Наднормено е съмнението, сремежът ти за вкопчване в сигурността. Първата работа на всеки ефективен спрямо случая ти психоерапевт тук е през пълното ви взаимно доверие, да е хвърля пак и пак в загубата на контрола и морето на страха ти, за да те научи да бъдеш добър плувец, вече не стоящ на брега на сигурността, а умеещ да преплаваш на лодката от смирено доверие до земите на смелата сърцатост. Разжира се, меафора - терапията си има структура, анализ, себепознание, когнитивно свързване на точки при разширяване на това себепознание, много поведенческо, психотелесно и трансово педизвикване и преживелищност... Нормално е като малко дете да цивриш - плач, облечен в интелектуализирано спечен контрол. Както и е нормално, тъсейки насоки, когато са ти давани, да проявиш известно доверие и ги приемеш. Д-р Първанов те насочи към терапевт. Послушай го!
 
 
В психотерапията ежедневно и ежечасно хвърлям хоата в същата безпомощност, в центъра на ужаса им от безсилие, като умишлено засилвам симптомите, до пълна загуба на контрола. Оказва се, че логиката им, че с потискането на страха (което го захранва и съответно препоражда симптомите) ще контролират  и дори, че могат да контролират загубата на контрола, е била фалшива. То е като при заспиването. Не можеш да контролираш загубата на контрола, както не можеш да контролираш заспиването. Можеш да влезеш в съня, но съзнанието там е медитативно, прехвърлено е в целостта, в самообладаниетона Селфа. Така и при невротичната загуба на контрола. Може да се работи много бавно и плавно, може и предизвикващо - всеки терапевт си има подход и той зависи от личноста му, освен от школите, които ползва. Дали бързо или бавно и постепенно или още по-бързо обаче, този невротиен контрол се губи - оказва се, че се е загубил само невротичният механизъм на защитни механизми, поддържащи страха, че смъртта е била тази на гордостта. Смърт, раждаща провеждане на смисъла - едно оцялостяване, конвергиране около Селфа преживяемо, но неописуемо. Качествен скок е. 

А не си ли се фокусирал твърде в его целта "да се махне нежеланото", отколкото в характеровото учене, докато се случва замайването. И не само само, а активно предизвиквано от теб самия с дервишко въртене, спорт, дишане, вживяване, поведенчески експерименти. Ученето - лично е - за това с психотерапевта. Но, прекалено механично ми се чини, че се гледа и твърде силен е фокусът в целта, а не в ученето от ставащото. А с такава нагласа, се получава самозалъгване. Да, има когнитивно-афективна-телесна и поведенческа "върте;ежка", кръг. Но той се състои не само от мислене за симптома, страхуване и бягане от него (на повърхностно ниво, да), но зад отбягването и негативното мислене за симптома стоят характерови наличности, към които именно симптомите целят да наведат. Не да мъчат егонцето,  на което видите ли, не му харесвало, а да заведат право към характерови невротични и дезадаптивни вярвания. Криви по отношение на реалността социална и целокупна характерови "ръбчета". Животът е разумен... Лесно е да се каже - стрес на работата. Не е само това. Всички сме в доста стрес... Или да се изнамерят външни фактори. И те са, но са само външни тригери. А същностните причини са в реакцията ни - реакция ментално-емоционална, определяна от характеровите ни черти, през които филтрираме възприятието си. Понякога ни се иска все по нашето да става, да сме прави, да сме "отгоре", струва ни се, че ни мачкат, че злоупотребяват с нас, че се държат несправедливо, че ни унижават, предават и пренебрегват, отхвърлят, нараняват, злепоставят, подценяват, което ни кара още повече да се напъваме да сме прави, да докажем еди си какво си и валидността си... Всъщност не на другите, а пред собствените си избутани навътре сенки, които в себе си не виждаме, а активно проектираме в другите през недоверчивата си критичност, рационализирано нападателно извинена и интелектуализирано добре облечена понякога като обсесивно компулсивно, гневно или прикрито раздразненичко себедоказване... Пиша общи примери. Напъни над собствени недовижданости, създаващи така наречените мускулни брони, качващи телесното налягане нагоре (тялото е като тръба) и плюс адреналиновата реакция на понижаване на кислорода в мозъка - замайване. Механичното спортуване и други физически дейности са важна част от процеса, но не винаги провокират автоматично "вадене" и погасяване на сенчестите нещица. Та, по-съзнателен е процесът. И спорт, но не само - осъзнаване и благодарно учене, с доверие в процеса, в мъдрата му неслучайност. При това, отношението на смирено приемане на ученето и прегръщането на вече осъзнатите собствени страхове, не може да се излъже, нужно е да е искрено. Като споменаваме за парадоксалното намерение - "искам още, готов съм още 100 години да го преживявам и да е 100 пъти по-силно", такава нагласа води не към буквалността в такова изказване, а именно към смирена готовност за сваляне на невротичния контрол и случване с доверие и благодарност не от ума, а преживелищно, на това прегръщащо и стапящо смело вижданите собствени страхове учене. Когато така парадоксално се смирим, фокусът се прехвърля в процеса и отново парадоксално, колкото повече сме готови да продължи до безкрай, но с доверие в преживяваните симптоми, водещи право към страховете ни, благодарно се учим да ги обичаме, толкова по-бързо се разтварят и симптомите. Но не това е целта, а характеровото хармонизиране. Иначе слагаме "каруцата пред коня". 
Въпросното фасилитиране на осъзнаването и ученето, се прави в процес на психотерапия. Тук насочваме, не я правим, нито имаме време за това. Успехи

А хипохондричният страх е само изместване, отвеждане на психичното напрежение от по-болезнени характерови конфликти, във фиксацията в болести... Като предпазен клапан е. Хипохондриаза... 
Благодаря за осъзнаването!  

21 статии по темата. Ако действително в питането ти стои реално желание за промяна, прочети ги внимателно и коментирай тук. Не бързай, осмисли, почувствай и тогава.

За уточнение, в старите ми постове съм отбелязвал многократно - спорта, намалява тревожността с около 20 процента, медитацията и адаптогените дават още около 20 процента, останалите 60 се постигат с промяна на мисленето ,тоест с помощта на психотерапия.
Казано, по друг начин, основното е психотерапията.Спорта и медитацията ускоряват процеса и, но не са задължителни.Човек може да се справи и без тях, но времето ще е много по-дълго, а и парите много повече.
Само със спорт и медитация, особено при по-стари или тежки състояния, справянето ще е години, десетилетия дори.