Jump to content
Порталът към съзнателен живот
Vesna

Срам и разпад

Recommended Posts

Здравейте,

 

Бях относително нормално дете (от тогава са щастливите ми спомени), потисната тийнейджърка и така, неусетно се превърнах в бездействаща и затъваща в душевните си проблеми почти 30-годишна жена.

 

Очаквам присмех, принизяване и отхвърляне на всяка крачка и от почти всички. Когато изляза, се чувствам беззащитна, имам чувството, че ще ми се присмеят или ще ме погледнат с отвращение и досада. Неадекватна и уплашена съм в нормалните разговори (ако изглеждам адекватна, то е с огромни усилия, които не си личи, че полагам - често обаче дори това не ми се получава). Не мога да водя обикновен разговор, защото когато започна да говоря с някой, като че ли губя връзка със себе си, с историите си, с реалността, с нещата, които знам (не че знам много неща, почти всичко изветрява от ума ми, а и повечето неща не ме вълнуват). Започвам да се чувствам като на изпит, като дете на изпит, за който не е подготвено. Вкопчвам се в репликите и само гледам да върна подходяща реплика, колкото да не потъна и да не се изложа съвсем. След това разбира се, се чувствам отвратително празна и отчаяна и не мога да се понасям.

 

Не се интересувам от нищо  и всяко усилие или ангажиране с нещо по-сериозно ме ужасява и си давам сметка колко съм откъсната от живота и колко ленива съм станала. 

 

Опитвала съм да работя през годините - със стари, с млади, в агресивна среда, в доброжелателна среда.....Не става. Ставам смотлата, която самата аз не понасям. С всеки ден на работа се чувствам по-зле и така, докато не избягам. Като че ли не присъствам с цялата си личност. Присъства само едно досадно неадекватно дете в тялото на жена, което се чуди какво и кога да каже, къде да застане. Същевременно съм твърде зряла и мъдра, но не в добрия смисъл. С опит в страданието и неориентирана и незнаеща в реалния живот.

 

Имам висше образование, но нищо не научих от него. Всичко е мъгла и срам от празнотата в мен. В главата ми е бъркотия, нищо не се задържа там. Мисля, че депресията ме направи още по-неспособна да мисля, да уча, да запомням. Винаги съм мразела да уча и съм била малко несхватлива и бавно загряваща, но избутвах ученето някакси.

 

Ходя на психотерапия от 3 години. Знам доста за това откъде горе-долу идват проблемите, но на практика не помръдвам. Наказателен принизяващ и груб баща, дистанцирана и не съвсем искрена майка, която ме третира предпазливо като малко безпомощно дете. С нея нямам автентична връзка също. Вече не съм им гневна. Наясно съм, че всеки е толкова добър родител, колкото може да бъде.

 

Знам, че съм отговорна до голяма степен за това, в което се превърнах, но  какво от това. Тази невъзможност да се свържа със света и хората, да запазя цялост, когато изляза навън, просто ме парализират. И когато това стане, всичко  губи смисъл, искам само да избягам. Наистина ми е непоносимо да стоя сред хора.

 

Въпросът ми към вас е какво смятате, че мога да предприема като метод за справяне  поне частично с това състояние, като се има предвид, че в общи линни съм поразнищила на когнитивно ниво проблемите. Примерно обаче, динамичната медитация няма да е подходяща, защото е абсурд да се отпусна пред много хора.

 

Много е вероятно да не успея, но се надявам да събера мотивация и да опитам нещо ново.

 

 

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Здравей!

 

Съгласен съм, че ситуацията не е добра.Предполагам колегите и хората които четат форума, ще ти предложат разумни идеи как да подобриш нещата.

 

Мен обаче ме притесни твоето твърдение, че ходиш три години на психотерапия.Притесни ме, защото форума се чете от доста хора които имат проблеми и по аналогия, четейки съветите към питащите се опитват да решат собствените си проблеми.Твърдението, че ходиш толкова дълго на терапия и си в това положение, е много обезкуражаващо и част от тях биха се отчаяли съвсем, губейки доверие във възможностите на психотерапията.

По тази причина те  моля, разкажи подробно за какво точно става дума-каква терапия провеждаш, колко пъти общо си ходила на нея и какво си научила.

 

Хубав ден!

Редактирано от д-р Тодор Първанов

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

   О, да не се обезкуражават :) - просто при мен самото естество на проблема е такова, че прави психотерапията неефективна. Аз от съвсем малка имам избягващо поведение, а в пубертета се блокирах съвсем  от страх и паника от света и просто като че ли нищо не може да ме накара да помръдна. Тоест, правя опити за това, но мъките са твърде непоносими и пак бягам обратно в хралупата. Наистина и тук като чета, доста хора са в подобно положение, но мисля, че при повечето от тях помощта отвън би помогнала в по-голяма степен.

 

Ходя веднъж седмично на терапия. Терапевтката ми, без да съм специалист, определено е добра. Когато заговоря за някаква проблемна за мен ситуация, чувство, взаимоотношение, тя започва да ми задава въпроси, които да изяснят какво стои зад тези чувства - защо според мен се чувствам така, спомням ли си първия път, когато съм се чувствала така, на какво ми напомня това взаимоотношение и т.н. Понякога, когато се затруднявам да отговоря, тя ми помага с нейни интерпретации, които аз или приемам за верни, или не. Виждам, че когато ме връща към болезнени ситуации, се опитва да ме върне и към емоцията, която съм изпитвала тогава - това невинаги се получава.

 

Също така често ми дава обективна, по-реалистична (или просто нейната) гледна точка за нещата (особено когато съм твърде разрушителна). Дава ми дори насоки за това как бих могла да реагирам в ситуации, които са ми убийствени, често ми казва и как  би реагирала тя. Говорим и за уязвимостта на другите хора. Анализираме и как дадените взаимоотношения се случват между мен и нея, какви роли заемаме в "разиграването" им....Сигурно пропускам нещо, но в общи линии така протичат сесиите.

 

Тук по-скоро търся насока за някакъв по-алтернативен метод за съживяване като йога, медитация, холотропно дишане.. Бих се радвала да споделите какво смятате, че в моя случай е подходящо като начало.

 

За мен специално психотерапията е изключително интересна и най-малкото съм щастлива, че ми даде възможност да общувам с такава интелигентна и витална жена като терапевтката ми. Освен това наистина осветли голяма част от основните закономерности, които стоят зад моя и проблемите на много хора, а това все пак ми помага. Обогати и представите ми за живота и дори ми помогна да изясня ценностите си, които преди бяха доста незрели. Разбира се, съм твърде "малка" и съм далеч от пълноценната личност и си давам сметка за това.

 

Твърде съм уплашена, а за да се промениш и да тръгнеш по собствен път, за да можеш да дишаш, не трябва да си до такава степен скован от страх. Каквото и да науча от терапията или от духовната литература, или от някой разговор с мъдър и интелигентен човек, просто изчезва, когато изпадна в някоя социална ситуация, която ме убива (а те повечето са такива, някои особено). Когато се прибера и се събера и пострадам, заради поредната несполука, тогава се връщат научените неща. Не мога да ги интегрирам ползотворно в себе си, така че да ми свършат работа навън.

 

 

 

Благодаря, д-р Първанов за отговора, хубав ден и на вас!

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

И аз благодаря за отговора!

 

Известно ти е, че проблема който имаш се нарича социална фобия.За съжаление индивидуалната психотерапия в случая не винаги и достатъчно ефективна. Средство на избор е груповата терапия.Това не значи, че ние индивидуалните психотерапевти не работим с такива случаи.Обаче когато приемам да работя с такъв човек, винаги го предупреждавам , че ако напредъка не ми харесва, ще го насоча към колега който практикува групови методи.Сподед мен трябва сериозно да обмислиш започването на групова терапия.Това не значи,че трябва да прекратиш индивидуалната, двете в случая са съвместими.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

 Групова терапия никога не ми е хрумвала като вариант, благодаря за идеята. Наистина има логика социалната фобия да се лекува сред хора. Може би в някой по-светъл период ще се престраша да отида в групата :)

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

"В някой по-светъл период"

...защо ли ми се струва, че тоя светъл период няма да дойде

Как пък може такава пасивност  към живота и към съществуването..........

Редактирано от д-р Тодор Първанов

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Ако чакате вятърът да стихне и времето да се оправи,Никога нищо няма да засеете и никога нищо няма  да пожънете.                                                                 От Еклесиаста

 

 

  Не чакайте! Подходящият момент никога няма да настъпи.

                                                                                Н.Хил

 

,,Дики, искам да ти кажа нещо. И го запомни. Никой не може да освободи другият от клетката му, дори другият да е лъв. Важното за нас е никога да не гледаме в решетките, а през тях. Защото ако все в решетките гледаш, до никъде няма да стигнеш на живота няма да се порадваш никога. Разбираш ли?,,

 

,,Гордост’’-Уилям Уортън

 

 

Не се страхувай да направиш голяма крачка, когато се налага. Не можеш да преодолееш пропастта с два малки скока.

                                                                                             Д. Джорд

 

 

На края ще споделя  собственият си терапевтичен подход при случай със социална фобия.

В случая акцента е изцяло върху  това да помогна на този човек да заобича себе си.Защото когато започне да се обича се получава следното-

 


Когато започнах да обичам себе си, разбрах, че във всички случаи се намирам на правилното място в точното време и всичко, което се случва е правилно – затова мога да бъда спокоен.
Днес знам: Това се нарича ДОВЕРИЕ.

Когато започнах да обичам себе си, разбрах колко силно мога да засегна някого, когато се опитвам насила да му предам своите желания, дори когато знам, че времето още не им е дошло и че
 човекът още не е готов за тях, дори когато този човек бях аз.
Днес знам: Това се нарича УВАЖЕНИЕ.

Когато започнах да обичам себе си, можех да разпозная, че мъката и страданието са само предупредителни сигнали за това, че живея против собствената си истина.
Днес знам: Това се нарича АВТЕНТИЧНОСТ.

Когато започнах да обичам себе си, престанах да копнея за друг живот и можех да видя, че всичко, което ме обкръжава, е покана за растеж.
Днес знам: Това се нарича "ЗРЕЛОСТ".

Когато започнах да обичам себе си, спрях да крада от свободното си време и спрях да скицирам грандиозни проекти за бъдещето. Днес правя само това, което ми носи забавление и радост, това, което обичам и кара сърцето ми да се смее, по мой собствен начин и с мое собствено темпо.
Днес знам: Това се нарича ЧЕСТНОСТ.

Когато започнах да обичам себе си, избягах от всичко, което не беше здравословно за мен - храна, хора, вещи, ситуации. Всичко, което ме дърпаше надолу и настрани от мен самия. Наричах го "здравословен егоизъм", но
Днес знам: Нарича се "ЛЮБОВ КЪМ СЕБЕ СИ".

Когато обикнах себе си, престанах да искам винаги да съм прав и в резултат на това грешах по-малко.
Днес знам. Това се нарича „СМИРЕНОСТ”.

Когато започнах да обичам себе си, отказах повече да живея в миналото и да се тревожа за бъдещето си. Сега живея само в настоящия момент, в който се случва всичко. Живея всеки ден така и наричам това „ОСЪЗНАТОСТ”

Когато започнах да обичам себе си, осъзнах, че мисленето ми може да ме направи нещастен и болен. Но когато го обединих със силите в сърцето ми, умът ми стана важен партньор. Днес наричам тази връзка "СЪРДЕЧНА МЪДРОСТ".

Повече не ни е нужно да се боим от бъдещи спорове, конфликти или проблеми със себе си и с другите, защото дори звездите понякога се сблъсква и създават нови светове.

Днес знам: "ТОВА Е ЖИВОТЪТ!"
16.04.1959 г. - Чарли Чаплин - реч на собствената му 70 годишнина

 

В някои случаи, поради самоизолацията,  на клиента му липсват практически умения за контакт с хора и тогава му препоръчвам, след терапията с мен да отиде и на групова, за да ги усвои там.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

"В някой по-светъл период"

...защо ли ми се струва, че тоя светъл период няма да дойде

Как пък може такава пасивност  към живота и към съществуването..........

 

Mvm, и аз се чудя, но може. Вероятно, ако беше мен и идваше оттам, от където идвам аз, щеше да знаеш.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

 Д-р Първанов, благодаря много за цитатите. Всъщност аз знам тези неща. Знам, че от клетката ти не може да те освободи никой друг. Отказала съм се от стремеж към социално-приемливи фасади, искрена съм със себе си, имам доверие на висшия разум и знам, че страданието е знак, че вървиш срещу себе си. Знам, че сме тук, за да бъдем автентични, да развиваме талантите си, да се освобождаваме от ограниченията си и от низките страсти. Знам и че има прераждане и че този изпит няма да ми се размине, а само ще става по-тежък за взимане.

 

 

В моя случай обаче, като че ли наистина липсата на любов към себе си най-голямата спънка (което е и нормално в случая, аз почти няма за какво да се хвана, за да се заобичам). Просто когато се сблъскам за пореден път с невъзможността си да остана свързана със себе си, будна сред хората, се намразвам и искам просто да се махна. Като че ли светът на притчите, хората, на които им пука за мен, духовното, мислите ми и вътрешният ми свят са нещо съвсем различно от външния свят и каквото и да възприема в единия, той си остава безнадеждно отделен от другия, друго измерение.  Най-трудното нещо на света за мен е да не загубя усещане за ситуацията, да не изчезна и да не остана просто една празна черупка, когато остана в копманията на хора, които не са ми много близки. Сред хора се чувствам като в гаден сън - всичко е страшно, тягосно, объркано - искам само да се събудя (това става като се прибера и мине малко време, за да си се припомня).

 

Практическите умения в общуването със сигурност ми липсват, но паниката, силното нежеланието да виждам хора засега е това, което в по-голяма степен ме дереализира. Честно казано вътрешното ми усещане е, че много трудно ще се измъкна от положението си. Ще проуча какво нещо е груповата терапия и вероятно ще го направя. Знам, че казано по този начин, звучи така сякаш няма да го направя никога, но не е така. Просто трябва да се подготвя психически за нещо толкова неприятно :)

 

И знам, че хората в известен смисъл се дразнят на отчаяните и безпомощните, но аз не съм точно отчаяна и самосъжаляваща се. Аз знам, че животът има дълбок смисъл, а пречките са, за да се преодоляват (е, бих си избрала някоя по-малко базисна пречка, ако можех, но какво да се прави). Просто досега когато съм се натискала сама да излизам навън, за да преодолея проблема си, ефектът е бил плачевен и затова съм малко скептична към собственото си справяне в друго подобно изпитание.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Vesna, може би за теб би бил полезен този линк, даден от Хармония в една друга тема.

Казваш, че почти няма за какво да се хванеш, за да се заобичаш?! Интересно за какво е успял да се хване Ник, че да се заобича!

 

И не, хората не се дразнят на отчаяните и безпомощните, а просто недоумяват, как тези безпомощни успяват да убедят сами себе си, че са безпомощни.

 

Чудя се как възприемаш разсъждения в такава линия - искам да направя/да бъда еди какво си, какво най-лошо нещо може да ми се случи, ако все пак предприема нещо такова? Евентуално да умра, при това в големи мъки или да получа големи увреждания, но все пак да остана да живея в големи мъки. Каква е вероятността това да се случи и достатъчно големи ли са сегашните ми мъки, за да ги разменя за това най-страшно нещо, което може да ми се случи и което дори е твърде малко вероятно при това?

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Винаги съм се възхищавала на хора като Ник, но аз определено нямам такъв дух.

 

А колкото да това какво би станало, ако предприема нещо в посока осъществяване на нещо желано от мен, в общи линии за момента съм спряла да преприемам нещата, които ме фрустрират, тоест почти всичко, свързано с реалния живот на големите хора. Със сигурност ще назрее моментът пак да опитам, но досега просто не се получаваше.

Не умирам. Но определено състоянието ми в моментите на оттегляне е за предпочитане пред преживяванията ми, когато се активизирам. Когато тръгнех на работа, стаж или започнех някакво обучение, обикновено  го правех даже с енусиазъм. Но ден след ден като че ли по някаква строга закономерност започвам да отпадам от групата, започвам да се срамувам, да недочувам, да не разбирам материята и разговорите, да се чувствам отхвърлена и така нещата ескалират до момента, в който в цялата работа или учене не е останала грам наслада, а само порив да се махнеш. Всяко оставане е неестествено е насилствено и загубвам желание и смисъл да продължавам.

 

А и имам трудност да видя божествения план, вложен в мен, да се заинтересувам истински и трайно от нещо (макар че знам в общи линии кои са нещата, с които бих се занимавала, ако не бях в това положение), защото веднага започвам да се съпротивлявам на идеята, че трябва да уча, да усвоявам нови неща, да съм отговорна, да трябва да излизам в дни, когато това е мъчително и т.н.. Задълженията са твърде големи, смазващи, провалящи ме. Засега, разбира се. Не съм легнала в отчаяние и често си припомням колко много неща да ми дадени.

Даже започвам деня (когато се събудя съм най-депресирана) с благодарности за всички прекрасни неща, които имам, като започвам с ръцете и краката... :)

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

(макар че знам в общи линии кои са нещата, с които бих се занимавала, ако не бях в това положение),

 

За какво положение става дума, за нещо подобно ли -

 

?

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

 . Просто досега когато съм се натискала сама да излизам навън, за да преодолея проблема си, ефектът е бил плачевен и затова съм малко скептична към собственото си справяне в друго подобно изпитание.

Това да е е агарофобия, обикновено тях ги е страх да излизат сами навън

 

да трябва да излизам в дни, когато това е мъчително и т.н

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Знам, че съм отговорна до голяма степен за това, в което се превърнах, но  какво от това. Тази невъзможност да се свържа със света и хората, да запазя цялост, когато изляза навън, просто ме парализират. И когато това стане, всичко  губи смисъл, искам само да избягам. Наистина ми е непоносимо да стоя сред хора.

 

Въпросът ми към вас е какво смятате, че мога да предприема като метод за справяне  поне частично с това състояние, като се има предвид, че в общи линни съм поразнищила на когнитивно ниво проблемите. Примерно обаче, динамичната медитация няма да е подходяща, защото е абсурд да се отпусна пред много хора.

 

Много е вероятно да не успея, но се надявам да събера мотивация и да опитам нещо ново.

Моят отговор е, че можеш да направиш много неща, но ... на практика няма да направиш нищо, ако нямаш мотивация за това.

 

Мотивацията ... колкото и грубо да звучи, за болшинството хора е или моркова, или тоягата. Виждам, че при теб моркова не работи, защото казваш:

Не умирам. Но определено състоянието ми в моментите на оттегляне е за предпочитане пред преживяванията ми, когато се активизирам.

В такъв случай остава тоягата. Как се издържаш, щом не работиш? Дори и да имаш някакви осигурени доходи, примерно от наеми, ренти и т.н., добре за теб ще е да измислим метод, който е в стила на "тоягата", за да те съживим.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Мила моя, имам няколко неща, които бих искала да изговоря с теб.

 

"Най-трудно ми е да се самообичам, защото няма за какво"

 

Това, което описваш, че се случва сред хора, на мен ми прилича на защитен механизъм. Те ни предпазват в ситуации, които са ни силно стресови и над способностите ни за справяне, и в които нямаме подкрепа, на която да се опрем. Нямам причина да не свържа това, което описваш с родителите ти - отношението на баща ти и липсата на автентична подкрепа от страна на майка ти. Лошото е, че когато една такава травмираща ситуация стане хронична и дълги години се повтаря, особено вкъщи, човек започва да живее в света през този модел. Какво искам да кажа? Ами другите ти напомнят баща ти, неговото отхвърляне, това ти връща травмата, отново се включва защитният механизъм, заради което емоциите и мисленето ти блокират в известна степен, което те кара да реагираш неадекватно, което засилва още повече травмата, което те блокира още повече, което я засилва още повече, което те блокира още повече... Това е станало като модел на функциониране. Не съм сигурна, че при теб става въпрос за агорафобия. Според мен си по-близо до Посттравматично стресово разстройство (PTSD). И това може само в ситуацията, докато е гореща, да се извършват промени. Затова наистина психодрама, може първоначално индивидуална монодрама, където терапевтът поема всички роли, като по-щадяща, а след това и групова терапия... Която наистина е мъчителна при добрите терапевти, на мен например ми беше много... Но истината е, че в един момент претръпваш. И в един момент разбираш едно нещо, което например при мен съществуваше като мое погрешно вярване - че когато някой е строг с теб и директен в това какво не му харесва в поведението ти или това, което си казал, значи той те отхвърля изцяло, цялото ти същество, едва ли не се е разочаровал от теб, мрази те и никога повече няма да те харесва. Тази вяра ме караше да се контролирам в отношенията си с някои хора, на чието мнение държах. В груповата терапия такива неща ми наговориха, на три стотинки ме направи човекът, когото най-много уважавах, а се разделихме накрая сърдечно и с прегръдки, ама автентични, не престорени, хахахахах.

 

 

А за какво да се обичаш, че си нямала? Е, как така. Най-малкото - толкова години ти е липсвала обич, нямаш ли милост към себе си да си дадеш поне малко? А иначе за интелекта и мъдростта, за която споделяш... подари им и на тях шанс да се проявят в света. Ти си жадна да живееш. Ти си гладна да живееш. Затова пишеш тук. Не го ли усещаш? Аз го усещам страшно силно.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Здравей, Весна! Мисля, че доста добре разбирам как се чувстваш, защото и аз имах и още имам на моменти социална тревожност (която е с по-слаба интензивност, но със същите характеристики като фобията), преживявала съм и моментите на изключване, неадекватност и не-чувстване на себе си в социални ситуации. Не разбрах обаче - имаш близки хора, с които общуваш свободно и автентично и проблемът е само с не добре познати или ти липсват изобщо хора, с които да имаш емоционална връзка? Имаш ли хора, с които чувстваш взаимност, споделеност, с които общуването е удоволствие, с които можеш да споделяш за себе си?Ти знаеш, че когато ти е липсвала или не е била достатъчно добра емоционалната ти връзка с първите хора, които са се грижили за теб - родители, или баба, дядо, някой обгрижващ или близък в първите години от живота ти, тогава детето, тийнейджъра и впоследствие възрастният човек по-трудно правят тази емоционална връзка по-нататък в живота. Човек трябва и да познава себе си, своите емоции, вярвания, реакции, защити, травматични ситуации от миналото, каращи го да реагира по определени начини и в настоящите ситуации, за което ти помага сега твоята терапевтка. (С нея вероятно си изградила емоционална връзка?) В трудните ти социални ситуации явно правиш някакъв блокаж поради пренасянето на нещо травматично от миналото - начинът на отношение на баща ти, майка ти, ранната комуникация с връстниците ти. Сигурно сте се опитвали с терапевтката ти да хванете модела, който стои зад твоите реакции - като влезеш в социалната ситуация какви са емоциите, какви са мислите, които ти идват, телесните усещания и в какъв ред - кое към кое води, за да причини в крайна сметка това отцепване, за което говориш. Ако се научиш да си хващаш сегментчетата от този цикъл и да внасяш промяна на всеки от тях, ще успееш да предотвратяваш крайния резултат. Разбира се трябва да поработиш и с тези толкова тежки емоции, стоящи зад всичко това, да си позволиш да ги изживееш, когато си готова, за да отслабнат. Освен това трябва да разбереш, че имаш право да бъдеш - такава каквато си - с другите хора включително! Дори не всичко в теб да се харесва на всеки. Струва ми се, че така си се затворила, така си свикнала само да отговаряш на външните условия и изисквания на другите, само за да не получиш някакво отхвърляне, принизяване, грубост и т.н., че не ти й хрумва, а и не знаеш как, да извадиш себе си на яве, да бъдеш свободно, да се споделяш с другите и това да е удоволствие. Та ми изниква и въпросът - знаеш ли си нещата, които обичаш да правиш, които са ти приятни, хобита, интереси, това са също неща, чрез които можеш да се свържеш с другите, но са важни първо за теб самата. Бих ти препоръчала да си направиш един дневник на удоволствията или просто на приятните хубави неща, които са ти се случили през деня, които да си записваш вечер и да си затвърждаваш така хубавата емоция, а и да можеш да я връщаш в други моменти, когато имаш нужда... Разбира се подкрепям напълно идеята за групова терапия, мисля, че би била от голяма полза. В самия живот често става така, че срещаш естествено някой човек, който изиграва ролята на 'терапевт' за теб или попадаш в добра група/ колектив, където се научаваш да общуваш с толкова различни типове хора, да бъдеш и себе си с тях, ако условията са дотам благоприятни и ти се стремиш към това. Когато страхът е по-силен това може да стане в защитена среда, каквато е тази на груповата терапия за хора с подобни трудности. И не забравяй, че очакваните от теб критика, присмех, отхвърляне са в твоята глава и по-често не биха се случили наистина в ситуацията! А и ти самата вероятно си склонна да придаваш значение на отхвърляне на неща, които не са такова, както беше споменал някой по-горе.
 

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Здравей, познато ми е това, което описваш.

Ще ти кажа какво ми помогна - осъзнаването, че живота е кратък и качеството му зависи от това доколко съм готов да се изправям пред страховете си. Алтернативата ми е добре позната - живот в самота и самосъжаление. Така, че трябваше да се насиля да премина границите си - да заговарям хората, въпреки, че ме е страх, да оставам, когато ми се иска да избягам, да не обръщам внимание на адреналина, който ме кара да пелтеча глупости, над които сякаш нямам контрол. Малко по малко осъзнаваш, че не е страшно. Разбираш, че твоето щастие и стойност не зависят от мнението на околните, че хората те приемат най-добре, когато тяхното одобрение няма значение за теб. Иронично, нали?!

Оплакването ти тук е зов за помощ, която търсиш отвън. Никой терапевт не може да ти я даде, но добрата новина е, че го имаш вече в себе си. Просто ти трябва насока.
Няма смисъл да дълбаеш в причините на проблема - така им даваш сила, защото имаш оправдание за това да продължаваш да ги имаш. Очевидно си даваш парите на някой, който ти поддържа проблема, несъзнателно или съзнателно. Това, което ти трябва е действие.
Или смени терапевта, с някой, който ще те подтиква към действия, а не само да си говорите за миналото ти. 
Защо не се запишеш в клуб по танци? Едно, че за да танцуваш ще трябва да се научиш да се отпускаш пред хората, друго, че ще общуваш с добронамерени и позитивни хора. С един куршум - два заека! Това е чудесна алтернатива на груповата терапия и динамичната медитация на Ошо, като се замисли човек.. :) Звучи страшничко, нали? В това му е красотата!
Познавам доста танцьори и съм работил със спортисти и нещо ми направи впечатление - спортистите са винаги усмихнати, никога не можеш да видиш някой в лошо настроение или с угрижена гримаса...



 

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

×