Jump to content
Порталът към съзнателен живот
spring_blossom

Проблемни отношения с майка ми

Recommended Posts

Здравейте,

 

Преди година загубих баща си. Загубата беше внезапна и шокираща, всички я преживяхме много тежко и все още се възстановяваме.

Проблемът е в мен и майка ми. Никога не сме били особено близки, защото имаме различни възприятия за света, за толерантността, за разбирането, силата на духа и пр. Винаги е била грижовна и мила, но по един особено органичаващ начин - от един момент нататък стана като студен душ, като рязка спирачка по пътя ми като възрастен човек. Проблемите са колкото дребни, толкова постоянни и натрапчиви. Нещо наглед дребно - не живеем заедно, а аз имам котка вкъщи. Благодарение на животинката, успявам да се отдалеча от мрачните мисли и тъгата (нямам деца засега). За нея котката е трън в очите. Аз съм в постоянен стрес, когато тя е при мен, защото не знам в кой момент ще „изригне” и ще започне да ме обвинява, че вместо деца, гледам котка, имало косми навсякъде и пр.

Това, което ме ядосва, е че изобщо не й хрумва, че може да имам проблем със зачеването, например. Сега съм на прага на поредния опит инвитро, а дори не мога да споделя с нея. Опитвах разговори пред време – не се получи. Тя си е в неин свят. Как така имам проблеми, какво съм направила, за „да си ги причиня”?! От сорта...

След баща ми тя изцяло си пренесе очакванията върху мен – брат ми е по-самостоятелен, има си семейство и е по-далеч. Но и с него имаха същите дразнения. За мен животът рязко се преобърна след загубата на баща ми – вече съм натоварена с отговорности – за имот, кола, всевъзможни разходи и пр., за които преди дори не съм се замисляла.

Темата може да е дълга. Но това, което искам да кажа – най-големият ми проблем – аз започвам да мисля, че майка ми е егоист. Проявям разбиране и търпение към нея, заради травмата от загубата на най-близкия й човек, опитвам се да се грижа за нея, да я подрепям по всякакъв начин, който е във възможностите ми, все пак... Но не виждам разбиране и ...съпричастност към моите тревоги. Тя винаги е била деликатен и чувствителен човек. Имам усещането, обаче, че тези й качества се загубиха някъде с възрастта.

Новите отговорности буквално ме смазват – разкъсвам се, не само физически, между работа, моите собствени цели и проблеми, и грижата за нея. Не съм имала такива разногласия с баща ми. С него се разбирахме и без думи.

Идеята, че майка ми е егоистична и манипулативна (не само към мен, а преди вереме и към баща ми – все нещо я болеше, все трябваше той да се чувства виновен, че по някакъв начин я е засегнал, не е зачел чувствата й, не я е „защитил” пред други хора и т.н.), ме разкъсва отвътре. Почти през седмица изпадам в тежки мигренозни кризи, които ме довеждат до безпомощно състояние. Плача от яд и от гняв, че не мога да се справя със ситуацията. Взех решение да се опитвам да си „открадвам” по малко време за себе си, за да се съхраня. Но изпитвам угризения, защото не съм до нея в този труден период. Не искам да съдя никого, никой не е идеален. Но нервите ми вече не издържат. Страхувам се, че съм пред сериозен срив. Не мога да си върша работата като хората, движа се по тънък лед, съобразявам се с прекалено различни фактори и не знам как да продължа...

 

Ще съм благодарна за всеки съвет, стига да не е разговор – защото разговорите не помагат. Правя опити едва ли не от тинейджър.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Здравей :),

 

 

Бях на 21 г., когато загубих майка ми, преди 14г. Майка ми за мен беше и е моята сродна душа. Разбирам добре болката ти, за което съжалявам. С баща ми допреди мама да си замине сме били винаги в контра отношения - той заповядва, а аз се противопоставям - никога не сме разговаряли, дори не сме се познавали. Още когато мама си замина, татко направо се срина - забрави за нас, че ние сме децата, а той родителят (аз имам и брат, по-голям) и виждаше само своята болка. Обвинявах го и аз вътрешно, че аз съм все още неговото дете и аз имам нужда от разбиране и т.н. Наложи ми се да порасна бързо и да му бъда опора. Опитвам се да обесня цялата ситуация, защото мисля, че тя е близка до твоята и разбирам как се чувстваш в момента.

Живеем с татко в отделни градове, но през годините без мама много често сме били заедно. Загубата на скъп човек е урок за всеки от семейството, ние всички се променихме, станахме по-дорби едни към други, но всичко с времето...Този период на обивинения и самообвинения е напълно нормален и ще отмине. Той се дължи на силния шок и болката от загубата... После при нас постепенно дойде период на сближаване и опознаване - никога не бях познавала баща си и тепърва започвах да го опознавам и разбирам. Всеки мисли, че неговата болка е най-голяма и иска да бъде разбран. Истината е, че идва момент, в който децата, които досега са получавали разбиране и подкрепа от родителите си сега трябва да я отдадат на тях. Знам колко ти е трудно, но на майка ти също и е много трудно. Тя знае, че ти ще поемеш по своя път (ще имаш сем. и т.н.), а тя ще остане сама. Страшно е да си сам - аз бях доста години и зная... Моят съвет е подкрепи я, не искай от нея разбиране - сега ти си по-силната, дошло е време ти да даваш и да разбираш. Ще видиш, че с времето ще я опознаеш и ще разбереш, че не ти е толкова чужда и ще ти стане много близка - бъди силна и бъди до нея, не искай нищо в замяна - не търси разбиране, защото в момента тя не може да ти го даде.В момента, тя е много изплашена и много я боли. Постави се на нейно място - ти казваш, сега ми се налага да правя неща, които въобще преди не съм се замисляла (сметки и т.н), а сега от майка ти се изисква да е глава на семейството, да замени и баща ти - това е огромен товар...Разбери я, прости и, не я обвинявай, сега тя не е способна да дава, дай и ти любов и разбиране и ще видиш, че с времето ще ги получиш обратно. Не се обвинявай за нищо - това е загуба на сили и енергия - потърси любовта у себе си и я наосчи към майка ти, към любимия човек. Любовта ще те спаси, защото, когато ние концентрираме нашите грижи, любов и внимание към другите, забравяме за себе си и не остава време за нашите грижи. Така по-лесно ще преодолееш мисля загубата. Не се обвинявай. Аз много години се обвинявах, че може би можех още нещо да направя, да предотвратя загубата, но истината е, че това, което е станало е било отредено така - ти нямаш власт над това...

Сега до колкото разбирам имаш човек до себе си - потърси разбиране от него - това, което имаш е много. ТРудно е много, разбирам, но тук сме на тази земя, за да си научим уроците и знай, че татко ти е продължил по своя път - душата му продължава да се учи, не тъгувай много за него - той ще е добре. Аз много тъгувах за мама, ужасни сънища и т.н, но сега знам, че тя е поела по своя път, а аз имам своя.

Желая ти много светлина, топлина и обич в твоя път.!

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Тъкмо четях нещо във фейсбук когато попаднах на тази тема. Споделям, може и да е от полза. Успех!

 

Според тибетската Бьон традиция: Труден човек е някой, който стоварва емоционалната си енергия върху Вас; кара Ви да се чувствате потиснати, застрашени и беззащитни. Труден човек е някой, който Ви преследва или препречва пътя Ви в живота. Труден човек е някой, който се опитва да ви причини емоционална или физическа вреда, или да засегне репутацията Ви. Труден човек е някой, който се опитва да отнеме Вашата собственост, богатство или творчески заслути.
(Според мен, определението има доста общо с това, което съм чела за с енергийния вампиризъм и смятам, че упражнението може да се прилага и в този случай. Все пак, това е личното ми мнение )

Понякога е лесно да се справите с такива хора, но съществува златно правило, че при никакви обстоятелства не бива да им желаете злото. Това, което трябва да им пожелаете е да постигнат себепознание. Можете да насочите мисловната енергия на себепознанието към тях, по такъв начин, че злобата им към вас да изчезне.
*****
ПО 2 ПЪТИ НА ДЕН - СУТРИН И ВЕЧЕР, ПРАВЕТЕ СЛЕДНОТО УПРАЖНЕНИЕ:

Седнете спокойно, съсредоточете се върху конкретния човек и си представете образа му. След това насочете към него следната мисъл, изричайки я НА ГЛАС ТРИ ИЛИ ДЕВЕТ ПЪТИ:

"Нека всички благословения да дойдат върху теб! Нека себепознанието те озари! Искам обратно силата, която си ми отнел, мое право е да я получа! Нека любовта и добрият късмет те споходят сега! Докато изричам тези думи, ти вече не си проблем за мен! Твоята тежка енергия се разсейва и се превръща в мъдрост! Ти гледаш на мен с уважение!"
Накрая ПЛЕСНЕТЕ С РЪЦЕ ТРИ ПЪТИ МНОГО СИЛНО, за да запечатате заявлението си.
*****
Това упражнение действа много ефективно. Представяйте си го като духовно сритване, което не оставя белези, не причинява болка и Ви дава състрадателен поглед върху ситуацията и въпросния труден човек или хора.

изт.

 

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Идеята, че майка ми е егоистична и манипулативна (не само към мен, а преди вереме и към баща ми – все нещо я болеше, все трябваше той да се чувства виновен, че по някакъв начин я е засегнал, не е зачел чувствата й, не я е „защитил” пред други хора и т.н.), ме разкъсва отвътре. Почти през седмица изпадам в тежки мигренозни кризи, които ме довеждат до безпомощно състояние. Плача от яд и от гняв, че не мога да се справя със ситуацията. Взех решение да се опитвам да си „открадвам” по малко време за себе си, за да се съхраня. Но изпитвам угризения, защото не съм до нея в този труден период. Не искам да съдя никого, никой не е идеален. Но нервите ми вече не издържат. Страхувам се, че съм пред сериозен срив. Не мога да си върша работата като хората, движа се по тънък лед, съобразявам се с прекалено различни фактори и не знам как да продължа...

 

Ще съм благодарна за всеки съвет, стига да не е разговор – защото разговорите не помагат. Правя опити едва ли не от тинейджър.

Здравей, ще започна малко по - отдалече, за да се опитам да ти придам някаква цялост на картината, въпреки, че с един пост това е невъзможно. 

Копирала съм само тези твои думи, защото останах с впечатление, че твоят основен проблем е отношението с майка ти и твоето безсилие. Като не засягам ефектите на траурната реакция и свързаните с нея вероятни промени в поведението.

Най - добре е угризенията и вините да ги изпратиш, те нямат място нито в дадената ситуация, нито в живота като цяло.

Ние сме жени, дълбоко в природата ни са заложени две основни направления, които се развиват в течение на живота - жената и майката.

Много често, след като създадем семейство и деца, жената в нас заспива. Ние се идентифицираме като майки, съпруги и домакини. Отдаваме цялата си енергия, сила, любов в това да доставяме удоволствие на близките си. Потъваме в едно голямо себеотдаване. За децата ни, това е нормално, те го приемат като даденост и заживяват с убеждението, че майката трябва да е винаги на разположение и винаги готова да изкара и последната хапка от устата си, за да им го даде. И това се превръща в едно неписано изискване, правило и ред на което всички вярват. Това може да продължи кратко, няколко години след раждането, докато децата поотраснат, но може да продължи и цял живот. Нямаше да има проблем, ако жената в нас беше изчезнала, но тъй като тя няма как да изчезне в някакъв момент настъпва вътрешния конфликт - от една страна задължението за оцеляването и семейния уют, който се поддържа от майката, от друга страна самостоятелността, визията, сексапила, който се поддържа от жената. Тук идва ролята на съпруга, ако той (както често се случва) си е намерил в лицето на съпругата , майка си, ще поддържа майчинското поведение и няма да обслужва нуждите на жената - основни принципи ще са обслужването на семейството, реда у дома, грижата за децата. Само че жената в нас има нужда от предизвикателство, от обгрижване, от това да усети мъжка сила до себе си. Когато се случи това разминаване в давенето и получаването имаме една недоволна съпруга, една жена, която иска нещо, но не знае какво точно и липсва. И тогава в привидно идеалното семейство имаме една жена с проблем. Търсейки начин да задоволи нуждите на жената в себе си, тя често го насочва към децата (начините за толкова различни и индивидуални, че няма как да бъдат описани с едно изречение). Но точно когато това се случи, децата изведнъж виждат егоизма в майка си, а това е просто онази жена, която тя някога е приспала, за да бъде майка. Колкото и да е нестабилна ролята на съпруга понякога, тя все пак е някакъв баланс, той може да приеме и недоволството, и капризите, и мрънкането, които с право ще са насочени към него. Когато обаче той изчезне изведнъж се случва нещо съвсем ново - от една страна майката вече е ненужна, децата са големи, от друга страна жената няма пред кого да се прояви. Настъпва период на дълбока скръб, изгубване, липса на посока. 

И тук идва ролята на вече порасналите деца, които с разбиране е добре да видят не майката , а онази изгубена, самотна жена, която се опитва да открие липсващото звено. Казвам с разбиране, но това не означава да се опитват да заемат ролята на бащата, няма да се получи нищо, само ще нагнети и обърка още повече положението. Понякога едно отдръпване е много добър вариант, за да може майката да остане сама със себе си и да се преоткрие, а децата да заемат своите истински роли.

Редактирано от didi_ts

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Между вас се получава нещо като майка ти да казва "Ти си малко дете, не си възрастен, затова ще правиш, каквото ти кажа", а ти да протестираш "аз съм вече възрастна не съм малко дете".

 

Говориш за приемане на гледната ти отчка от нейна страна. Може може да е и разковничето, в приемането на гледната точка. Да приемеш нейната гледна точка. Да я приемеш като съществуваща реалност. Да приемеш гледната й точка, че си още дете и тя имала право да ти казва какво да правиш.

 

Чак, когато приемеш, че тя може да има такава гледна точка, тогава можеш да станеш независима от гледната й точка :) Гледната точка е като дупето - всеки си я има.

 

Как изглежда това? Тя ти казва "Ти си още дете!", ти й отговаряш "Да, и?". Тя ти казва "Трябва да имаш деца", ти й отговаряш "Да, и?".

 

Това приемане-въпрос "Да, и?" ще приеме нейната гледна точка, но ще покаже и че това е просто гледна точка. А гледни точки много. Можеш да се съобразяваш единствено със своята собствена. С ничия друга.

 

Равновесие межди даването и получаването има само между семейните партньори, не между родители и деца. Децата винаги ще вземат много повече, отколкото дават. Майката не може да иска от децата си да заменят бащата в даването. Да не забравяме и че в някои случаи, колкото и да се дава не е достатъчно - другата страна просто не се е научила да взема и да се обича.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Благодаря за отговорите на всички :) 

 

Опитвам се да приема нейната гледна точка, да се поставя на мястото й, да й дам време и пр. Имам усещането, че това положение продължава неоправдано дълго. Ще трябва да се примиря, че майка ми е такава, каквато е и ...до там.

 

ПС. За да не ме разбере някой погрешно - обичам майка си и я подкрепям доколкото е по силите ми.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Здравей отново :) , Състоянието примирение не е от най - добрите варианти за освобождаване от стреса, който си натрупала.

Примирението е една бих казала болезнена форма на умението да бъдеш учтив и любезен - от където идват и тежките мигрени. Примирението е различно от приемането. При първото липсва едно важно умение за справяне с тежките житейски ситуации - умението да прощаваме. 

Приемането е свързано с прошката. Прощаването е освобождаването от негативността към себе си или към другите. Звучи като проста работа, но никак не е лесно.

Преди всичко, човек трябва да е готов да прости.

Важно уточнение е, че опрощаването не означава да се неглижира дадено поведение или да се забрави. Прошката не рационализира и не обяснява. Може да се прости на човека, приемайки, че действа по определен начин от невежество , от болка или просто е сгрешил. Прощаването не отрича болката и гнева към човека за когото е предназначено, те трябва да се познаят и почустват, едва тогава може да се прости и приеме наистина дадено поведение или случка.

Много често изживяването на болката поражда съпротива на прошката. Когато прощаваме се отърсваме от от историята, но и от всички извинения за нашето страдание.

Вече няма кого да обвиняваме, няма причина за болката. А винаги е по - лесно някой друг да е виновен за нашето душевно състояние, това ни възпрепядства да поемем отговорност за себе си. Това ни пречи да продължим напред. Като стискаме болката , ние оставаме свързани с другия човек, мисълта за който управлява настроенията и емоциите ни. По този начин болката от миналото постоянно се пресъздава. За наше добро е да превъзмогнем обидата, гнева, обвиненията - вкопчването в тях ни обрича на ролята на жертва.

Преодоляването на мъката по изгубен близък, любим човек има няколко фази, една от тях е на гнева. В тази фаза, често подсъзнателно тъгуващия обвинява някого или нещо за загубата на любимия си човек и насочва тъгата, гнева, неудовлетвореността си към близки хора съвсем неоснователно. Възможно е при вас това да е взаимно.  Една година от загубата е малък период за преминаването през всички фази по преодоляването на скръбта. Дай си още време, но го дай на себе си. Време да потъгуваш, да приемеш, да простиш и да продължиш напред с нови емоции, които са далеч от негативизма.

Редактирано от didi_ts

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Диди, благодаря ти за отговора. Извинявам се, че късно пиша.

 

"Важно уточнение е, че опрощаването не означава да се неглижира дадено поведение или да се забрави" - точно това е, което ми пречи. За мен подобно поведение не е оправдателно, още повече - свидетел съм колко много вреда нанесе на друг човек в миналото.

 

Знам, че всички минаваме през определени фази, израстваме, правим грешки, учим се от тях и т.н. Но този урок продължава прекалено дълго за всички ни...

 

Още веднъж благодаря за разбирането! :)  

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites
Малко хора могат да излизат от собствената си орбита, за да разбират мотивите на друг. Един непрощаващ човек, както и един нараняващ човек – и двамата имат предимно проблем със себе си, не с другия. На непрощаващия му е трудно да разбере и приеме, защото се страхува да не бъде наранен отново. А нараняващия, наранявайки другия, всъщност крещи за помощ, но егото му не му позволява да го изрази по друг начин, често дори не го осъзнава. Но да простиш не означава да допуснеш отново да се случи това, което не приемаш, а да приемеш, че това, което се е случило е факт, благодарение на който можеш да се научиш да приемаш, уповавайки се на вътрешната си сила и отстоявайки вътрешните си ценности (ако си ги открил). Да приемеш, защото вярваш, че всичко е такова, каквото трябва да бъде, че ти си част от цялата тази игра и имаш своя дан в нея. Само когато си намерил и следваш вътрешните си ценности, няма да засядаш в ситуацията, а ще можеш да продължиш да вървиш по пътя си и да се себереализираш в радост и удивление от света. Иначе психически зацикляш на едно място, на един момент от живота си. Ето затова е необходимо човек да си е изградил ценности/принципи – примерно: Избирам за себе си принципа да се разгръщам
и да не позволявам на нищо да ме спира да вървя напред или пък:
Да се чувствам споделен и да упражнявам толерантност. Няма ли
принципи, се налага да не прощава, за да се предпази да не рухне
или да не се изгуби.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Всичко това го разбирам много добре. 

Но не ми се струва справедливо невинни хора да страдат заради слабохарактерността на друг (колкото и добри качества иначе да има този друг).

Всички си учим урока, а той кога ще си го научи?

 

Не искам да звуча като съдник. Но ситуацията се развива пред очите в продължение на години. Не осъзнавах колко е сериозно положението, допреди една година. 

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Здравейте,

 

и аз съм в споменатата "статистика" (майка и дъщеря, емоционално отчуждени). Баща ми почина преди почти три години, майка ми се чувства самотна и ненужна. Аз изпитвам негативни емоции и не мога да намеря път към  нея. В това отношение прошката и за мен е единствената възможност. Рових из интернет по въпроса, но това, което прочетох ми се стори абстрактно и неприложимо за мен. 

 

Диди, има ли нещо по-конкретно за прошката имайки предвид, че срещу теб стои човек, който не обича себе си?

Мерси!

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Ако, срещу теб има човек, който не обича себе си и ти не му прощаваш, то това означава, че .......ти не също не обичаш себе си.

 

Заобичай се малко повече и тогава ще може да му простиш без да се питаш, как как да го направиш.

 

Ето малко по темата от Уейн Дайер-Никога не съм си представял, че имам нужда от про­мяна. Нямах ника­къв план да променя себе си или да си поставя за цел да променя нещо в жи­вота си. Бях убе­ден, че животът ми тече така, както аз исках. Имах изк­лючи­телен успех в работата си и, изглежда, нищо не ми липсваше. При все това претърпях основна трансфор­мация, която прибави блясък върху всеки един от дните ми, какъвто дори не си представях преди няколко годи­ни.

Роден съм през 1940 г. - най-малкото от три момче­та, всичките под че­тиригодишна възраст. Баща ми, когото изобщо не си спомням, напуснал се­мейството ни, когато съм бил на две години. Според всички разкази той бил психично обременен човек, който избягвал чес­тната работа, пиел много, мал­третирал майка ми, имал неприятности с полицията и прекарал известно време в затвора. Майка ми работеше като продавачка в евтин магазин в из­точната част на Детройт и седмичната й надница от 17 долара едва покри­ваше разходите й за град­ския транспорт и наемането на жена да ни гледа. То­гава нямаше социални помощи за социално слаби деца.

Прекарах голяма част от детските си години по си­ропиталища, където майка ми ме посещаваше винаги когато имаше възможност. Всичко, което знаех за баща ми, беше онова, което чувах от другите и особено от два­мата ми по-големи братя. Представях си го жесток, сту­ден човек, който не е искал да има нищо общо с мен или с братята ми. Колкото повече слушах, толкова повече го мразех. Колкото повече мразех, толкова по-гневен ставах. Гневът ми се превърна в любопитство и непрес­танно мечтаех да срещна баща ми и да си уредя сметки­те с него. Омразата, както и желанието да срещна този чо­век и да получа отговорите от първа ръка се превър­наха във фиксация.

През 1949 г. майка ми се омъжи повторно и семейст­вото ни отново се събра. Нито един от братята ми не споменаваше доброволно баща ни, а моите разпити бя­ха посрещани с поглед, който означаваше: „Той не стру­ва пукната пара. Защо искаш да знаеш нещо повече за него?" Любопитството и бляно­вете ми обаче продъл­жаваха. Често пъти се събуждах плувнал в пот и плачещ след особено ярък сън за него.

Когато пораснах и станах мъж, решимостта ми да се срещна с този чо­век стана още по-жестока. Бях обхванат от натрапливата идея да го намеря. Неговото семейство го защитаваше, защото смятаха, че майка ми би го осъ­дила и биха го арестували за всичките години, когато не е плащал издръжка. Аз продължавах да задавам въпроси, да звъня по роднини, които дори не бях виж­дал, и да изминавам стотици километри до далечни градове, за да се сре­щам с бившите му жени и да открия що за човек е бил. Търсенията ми винаги завършваха с фрустрация. Или трябваше да свърша „на червено" от тези преследвания, или да се върна към личните си отговорности като войник в армията или студент в колежа, или осигуряващ прехраната на собственото си семейство.

През 1970 г. ми се обади един братовчед, който никога не бях срещал преди това. Той ми каза, че според ня­какъв слух баща ми починал в Ню Ор­леанс. Аз обаче не бях в състояние да проверя дали това е наистина така. По това време привършвах докторската си дисертация. Трябваше да се местя в Ню Йорк, за да започна работа като доцент в университета „Сейнт Джон", преживявах болезнен развод и бях „застопорен на място", що се от­нася до писането на дисертацията. През следващите ня­колко години в съавторство написах няколко книги по консултативна психология и психотерапия. Знаех, че не искам да продължа да пиша за тясно професионална ау­дитория, но нищо друго не се задаваше на хоризонта. Бях истински загазил: лично (раз­вода), физически (с над­нормено тегло и никаква форма) и духовно (чист прагматик с никакви мисли за метафизиката). Сънищата ми за баща ми зачес­тиха. Будех се от яростни изблици, съ­нувайки как го пребивам, докато той ми се усмихва. То­гава дойде повратната точка в живота ми.

През 1974 г. моя колежка в университета ми предло­жи да поема една работа на Юг. Тя беше координатор на федерално финансирана програма, за­нимаваща се с проучване на спазването от страна на колежите в Юга на зако­нодателството за гражданските права от 60-те години. Тя искаше да посетя Щатския девически колеж в Калъмбъс, Мисисипи. Когато реших да отида, телефо­нирах в болницата на Ню Орлеанс, където според бра­товчеда е бил баща ми, и научих, че Мелвин Лил Дайър е починал преди 10 години от ци­роза на черния дроб и други усложнения и че тялото му е било изпратено в Билокси, Мисисипи. Калъмбъс, Мисисипи, е на около 200 мили от Билокси. Реших, че това е то - когато свър­ша с посещението в колежа, ще довърша пъ­туването си и ще направя всичко, независимо какво ми струва, за да завърша тази глава от живота си.

Мечтаех да разреша по някакъв начин това неразре­шено взаимоотно­шение. Любопитен бях дали баща ми е казал на администраторите в болни­цата, че има трима синове, и дали нашите имена стоят на смъртния акт. Ис­ках да говоря с приятелите му в Билокси, за да видя да­ли изобщо някога ни е споменавал. Дали изобщо някога тайно се е опитвал да разбере как са бив­шата му жена и децата му? Дали го е интересувало? Дали е бил спосо­бен да обича, но го е крил от всеки? Най-много от всич­ко исках да знам как е можал да обърне гръб на семейс­твото си за цял живот. Винаги търсех някаква бла­говид­на причина, заради която може да си е тръгнал, но въп­реки това гневът от поведението му през тези години още ме спохождаше. На 34 години бях контролиран от мъж, който беше мъртъв от почти цяло десетилетие.

Наех съвсем нова кола в Калъмбъс, за да пътувам до Билокси. Наис­тина имам предвид абсолютно нова! Ки­лометражът сочеше 00000.8 мили. След като седнах зад волана, посегнах да си сложа предпазния колан, но отк­рих, че дясната му част липсва. Излязох от колата, издърпах напред цялата седалка и там си лежеше кола­нът, прикрепен за пода на колата с безцветна лепенка, в Найлонова опаковка и ластик, стегнат върху нея. Кога­то отлепих лепенката и махнах найлона, открих напъхана в пликчето визитка. Тя гла­сеше: „Кендъллайт Ин[1]... Билокси, Мисисипи", и имаше цяла серия от стрелки, - водещи към хотела. Стори ми се странно, защото кола­та не беше използвана, преди аз да я наема, но пъхнах картичката в джоба на ризата си.

Пристигнах в покрайнините на Билокси в 16,50 ч в петък и отбих на първата бензиностанция, която видях, за да се обадя на гробищата. В указа­теля бяха дадени телефоните на три гробища и след зает сигнал на пър­вия и никакъв отговор на втория набрах третия номер, който съвсем не правеше впечатление в указателя. В от­говор на моето запитване звучащ възрастно мъжки глас каза, че ще провери дали баща ми е погребан там. Ня­маше го цели десет минути и точно се канех да се отка­жа и да изчакам понеделник сутринта, за да направя по­вече проучвания, той се върна с думите, които пос­тави­ха края на пътуване, продължило цял живот: „Да, каза той, баща ви е погребан тук", и ми даде датата на него­вото погребение.

Сърцето ми подскочи в този изпълнен със силни емо­ции момент. По­питах го дали мога веднага да посетя гроба.

„Разбира се, само спуснете бариерата обратно на але­ята, след като си тръгнете, и сте добре дошъл", каза той. Преди да мога да попитам за насока, той продължи: „Вашият баща е погребан точно до парцела на „Кендъллайт Ин". Просто попитайте някой на бензиностанция­та как да стигнете дотам."

Треперейки, бръкнах в джоба на ризата си и поглед­нах визитката със стрелките, нарисувани на нея. Бях на три пресечки от гробището.

Когато най-накрая стоях пред плочата в тревата, гласяща Мелвин Лил Дайър, бях вцепенен. През следващи­те два часа и половина разговарях с баща си за първи път. Плачех на глас, без да се интересувам какво става около мен. Говорех високо, изисквайки от гроба отго­вори. Колкото повече минаваше времето, толкова пове­че започвах да изпитвам дълбоко чувство на облекче­ние и накрая утихнах. Целия ме беше обзело спокойст­вие. Бях почти сигурен, че баща ми е там с мен. Вече не говорех на надгробна плоча, а някак си в присъствието на нещо, което тогава, а и сега все още не мога да обяс­ня.

Когато възобнових едностранния си диалог, казах: „Чувствам се така, сякаш бях изпратен тук днес и ти имаш пръст в това. Не знам каква е твоята роля или дали въобще имаш такава, но съм сигурен, че е дошло времето да изоставя гнева и омразата, които толкова дълго носех болезнено в себе си. Искам да знаеш, че от този момент нататък всичко това си е отишло. Проща­вам ти. Не знам какво те е мотивирало да преживееш живота си така, както си направил. Сигурен съм, че тряб­ва да си изпитвал много окаяни моменти, знаейки, че имаш три деца, които никога няма да видиш. Каквото и да е ста­вало вътре в теб, искам да знаеш, че вече не мога да имам изпълнени с омраза мисли за теб. Когато си помисля за теб, то ще е със състрадание и любов. Пускам да си отиде цялото безредие, което бушуваше в мен. Със сърцето си знам, че просто си направил това, което си можел при условията ти на живот по това вре­ме. Макар че дори не си те спомням и въпреки че най-свидната ми мечта беше някой ден да те срещна и да изслушам и твоето обяснение, няма да позволя тези мис­ли отново да ме обземат и да ми попречат да чувствам любовта, която храня към теб." Стоейки пред този самотен надгробен камък в южната част на Мисисипи, ка­зах думи, които никога не ще забравя, защото те посоч­ваха как ще живея живота си от този момент нататък: „Изпращам ти любов... изпращам ти любов... Наистина, изпращам ти любов."

В един чист, честен момент преживях чувството на опрощаване на мъжа, който ми беше баща, и на детето, което бях и което искаше да го поз­нава и да го обича. Почувствах душевен мир и спокойствие, които бяха съ­вършено нови за мен. Макар че не го осъзнавах по оно­ва време, този прост акт на прошка за мен беше начало­то на един нов живот. Бях на прага на етап от моя жи­вот, който щеше да обхваща светове, за които дори не можех да мечтая в онези дни.

Когато се върнах в Ню Йорк, чудесата започнаха да се появяват нався­къде. Написах с лекота „Вашите слаби места". Агентът пристигна в живота ми посредством се­рия от „странни" обстоятелства в абсолютно подходя­щия момент. Имах среща с отговорен служител от Т. И. Кроуел Пъблишърс и ня­колко дена по-късно той ми се обади по телефона, за да ми каже, че Кроуел ще издаде книгата.

Всяка стъпка по пътя на написването на историята на „Вашите слаби места" беше друго чудо, което чака­ше да се случи. Странни и чудесни съби­тия ставаха с приятна честота. Точно човекът, който ми трябваше, бе­ше там, където беше необходимо. Идеалният контакт се материализираше от най-странните обстоятелства. Програмата ми за изнасяне на лекции се натовари, а го­воренето ми пред публика започваше да не изисква никакви усилия. Изос­тавих бележките си, макар че на семинари често говорех по шест или осем часа. По-късно тези семинари се превърнаха в серия от имащи успех записи. Личният ми семеен живот се подобри почти не­забавно и вземах решения, ко­ито преди това с години обмислях. Сякаш с главоломна скорост постигнах оно­ва, за което мечтаят повечето автори. Имах изключи­телно добре прода­ваща се книга в САЩ, а мен ме кане­ха непрекъснато да участвам в директни предавания по телевизията. В следващите години писането ми, изглеж­да, ме водеше в нови посоки. Преминах от писане за „Как" да се използват специ­фични стратегии в разбира­нето на себе си към „Как" да станем по-утвържда­ващи себе си човешки същества. Преминах от казване на хо­рата как да пра­вят нещо към писане за значението да Живееш на трансцендентални нива като човешко същес­тво.

Днес съм убеден, че преживяването на прошката, ма­кар че беше емо­ционално изтощително в момента, ко­гато стана, беше началото на трансфор­мацията ми. То­ва беше първата ми среща със силата на собствената ми пси­хика да отида отвъд онова, което преди това смятах за ограничения на физи­ческия свят и физическото си Тяло.

Прошката

 

За да простиш ... трябва преди това да си обвинил

 

Постигането на здрав живот е фактически невъзможно, докато не приложим универсалния принцип на прошката във всекидневния си живот. Знам, че неспособността да се про­щава истински е причината за страданието на много хо­ра. Работейки с хиляди хора в течение на годините, съм стигнал до заключението, че отсъствието на прошка е от критично значение за оставането в затвора на несъбудения жи­вот. Тя е също толкова важна за научаване и практикуване, колкото са и дру­гите принципи.

Не можем да се събудим и истински да живеем здрав живот дото­гава, докато вярваме, че сме ограни­чени до формата. Както видяхме, прос­ветлението и изо­билието вървят ръка за ръка. За да живеем здрав жи­вот, трябва да се издигнем над своето тяло, трябва да се научим да сме откъснати и да се настроим по-пълно към синхрона на вселената. Ако не сме научили обаче прош­ката, може да овладеем всички останали принципи и въп­реки това да си останем затворници. Истински да изпи­тате прошката означава да раз­берете и да приложите всичко това, което сте прочели в тази книга. Прош­ката е решителният тест за човека, който е готов и способен да живее прос­ветлен живот.

Във въведението на тази книга включих историята за посещението ми на гроба на баща ми през 1974 г. Този разказ е история за прошката. Именно този акт без съм­нение беше катализаторът, който ме придвижи към нов жи­вот на изобилие и любов. Това беше най-освобожда­ващото и любещо нещо, което изобщо някога съм пра­вил. След като се освободих от омразата и гнева, които хранех вътре в себе си към човека, когото изобщо не познавах, имах вътрешното пространство да откликвам на съвършено нов начин на живот и на възприемане на света. Новият светоглед, лишен от преценките и омра­зата, стана повратната точка в живота ми.

Ако искате да вървите по пътеката на по-висшето съзнание, трябва се­риозно да проверите собствената си готовност да прощавате. Повечето от нас просто не ни бива много в това. Повечето от нас се държим здраво за собст­вените си преценки и омрази. Повечето от нас сме много добри в обвинява­нето на другите за недостатъци­те на собствения си живот. Прошката - имам предвид 100% прошка, включва драматичен поврат. И отново се връщаме към самата същност на вселената и на собст­веното ни съществуване - ми­сълта! Да не простиш оз­начава да не разбираш как работи вселената и как ти се вместваш в нея.

 

ВСЕЛЕНАТА НЕ ПРОЩАВА, ЗАЩОТО НЕ ОБВИНЯВА

 

Животът е серия от събития, които ние сме създали и привлекли към себе си. Вселената е също серия от събития, всички от които стават незави­симо от нашите мнения за тях. Всичко просто е и при това е съвършено. Звездите са си на местата. Всяка снежинка, която пада, се приземява точно там, където трябва. Температурата всеки ден е точно такава, каквато трябва да бъде - фак­тически дори приписването на цифра върху термометъ­ра е ня­каква преценка за температурата, когато мисли­те за нея. Бурите, наводнени­ята, сушите, положението на реките и планините, орбитите на планетите - всич­ко това просто е. Вселената ни се представя с цялото си съвършенство. Няма нищо за прощаване, защото няма нищо за преценяване и няма никой за обвиняване.

Когато знаем, че създаваме всичко, от което се нуж­даем за собственото си съществуване, сме в позицията да знаем, че създаваме цялата омраза и гняв, които хра­ним към другите. Ние дори сме създали тези други в живота си с цел да разполагаме с някого, когото да об­виняваме.

Потребността ни да прощаваме е огромна заблуда. Убеждението, че другите не е трябвало да се отнасят към нас така, както са го направили, е, разбира се, краен абсурд. Вселената винаги работи по начина, по който трябва да работи, и така е с всичко в нея - дори и с нещата, преценени от нас като погрешни, неправилни, жестоки или болезнени. Желанието ни да по­добрим тези неща е също част от съвършената вселена. Как може другите да не са се отнесли с нас така, както са го напра­вили? Вместо да сме гневни от начина, по който сме били третирани, независимо от това, колко ужасно сме го преценили, трябва да се научим да разглеждаме тях­ното отношение от друга перспектива. Те са направили това, което са знаели как да направят в обстоятелствата от техния живот. Останалата част от нещата, които но­сим със себе си, са си наши. Ние си ги имаме. Ако е омраза и преценка, тогава това е, което сме избрали да носим със себе си, и това е, което ще раздаваме на дру­гите.

Вие буквално сте предали контрола върху живота си на онези, които сте преценили като сгрешили по отно­шение на вас. Научаването да проща­ваш включва нау­чаване да коригираш погрешните представи, които си съз­дал със собствените си мисли. След като изчистите мислите си, ще поемете пълната отговорност за себе си, включително и за това, как се отнасят към вас, и ще стигнете до точката, където прошката не е нещо, което трябва да практикувате. Ще сте коригирали всичките си погрешни представи и ще елиминирате трите източ­ника на недоволството си, които на първо място създа­ват потребността от прощаване.

Разбирането на тези „изкривявания на мисълта" ще доведе до практи­куване на прошката и в крайна сметка до свободата от необходимостта да се прощава.

 

ОСВОБОЖДАВАНЕ ОТ ВИНАТА,

ОТМЪЩЕНИЕТО, ПРЕЦЕНКАТА

 

Убеден съм, че пристигането ми на този етап от жи­вота се дължи на освобождаването ми от по-голямата част от тези три мощни деструктивни практики. Докато ги следвах в живота си, принципът на прошката се спъ­ваше в тях и бях неспособен да живея естествено и необременено. Сега, когато жи­вея без тях, прошката просто никога не се появява за мен освен като нещо, което спо­делям с другите, страдащи толкова много поради жела­нието си здраво да се държат за тези начини на мислене. Докато продължаваме да мислим по този начин, трябва да работим върху прошката. Когато се издиг­нем над то­зи вид мисли, прошката вече не е въпрос.

 

ВИНА

 

Ако сме неспособни да простим на онези, които въз­приемаме като сгрешили по отношение на нас в няка­къв момент в миналото, трябва да про­учим решението си да ги обвиняваме за нашето нещастие. Вината е дъл­боко загнездена в културата ни. Бумът на съдебните де­ла е свидетелство за неже­ланието на повечето хора да поемат отговорност за собствения си живот. Вместо то­ва те съдят колкото се може повече хора, пренебрегвай­ки личните грешки, и в крайна сметка карат някой друг да плати нещастието. Рекламите, предлагащи правна по­мощ, прокламират: „Не е ваша вината независимо от обстоятелствата. Би трябвало да помислите за съдебното преследване за ще­тите. Сега!" Тази психична нагласа да се приписва отговорността на другите за нашите жиз­нени обстоятелства и нещастия е продуктът на нагласа­та към вина. Колкото повече сте я упражнявали в живо­та си, толкова по-трудно ще ви е да практикувате прош­ката.

Трябва да бъдете абсолютно честни със себе си, ако искате изобщо да се освободите напълно от вината. На­чинът да се започне е да се поеме пъл­ната отговорност за всичко, което сте в живота си. Точно така - сега. Кажете си: „Аз съм общият сбор от моите избори до този момент." Възпитанието, ко­ето сте получили в кул­турата, може да направи това много трудно за приема­не. Може би искате да кажете: „Нищо не мога да напра­вя" или „Чужда беше вината", или „Бях на погрешното място в погрешното време", или „Замесиха ме в мръсна сделка", или „Обстоятелствата в семейството ми създа­доха ця­лото ми нещастие", или каквато и друга причина да сте си разработили, за да се освободите от отговор­ността.

Отхвърлете всичко това и погледнете на живота си от друга перспек­тива. Всичко, което ви се е случило, мо­же да бъде урок, за който да сте бла­годарни. Всеки, кой­то е влязъл в живота ви, е бил учител независимо колко силно избирате да го мразите или обвинявате. Наисти­на няма случайности. Тази вселена работи съвършено, включително всички кванти, които изграж­дат вас и оне­зи, които обвинявате. Всичко е такова, каквото трябва да бъде - нищо повече, нищо по-малко! Всички ситуации - включително онези, когато сте били малки деца, съдържат изключително ценни уроци, които трябва да усвоите и от които трябва да се възползвате - уроци, блокирани от чувствата на омраза и обвиняване.

Оценете в каква степен се съпротивлявате на прин­ципа на поемането на пълната отговорност за живота си и вярата, че наистина няма никакви случайности в тази съвършена вселена. Следвайте тази логика. Някой ви е навредил по някакъв начин в миналото. Чувствате се наранени и ядосани и този яд в крайна сметка се прев­ръща в омраза. Това е вашата омраза. Вие я разнасяте със себе си където и да отидете. Вие сте нейният собст­веник. Вие сте тя и тя е вие. Омразата е мисъл и е с вас където и да отидете. Вие сте дали на някого разрешение не само да ви нарани веднъж, но да продължи да конт­ролира вътрешния ви живот. Омразата инфектира жи­вота ви, докато другият човек си е на собствената пъте­ка, правейки онова, което знае да прави неза­висимо от вашето настоящо нещастно състояние. Абсурдността на вината е, че дава на другите хора контрола върху вас в момента на тяхното подло дело и продължава да им го дава по отношение на начина ви на взаимодействие с другите. Ставаме затворници без надеждата да постиг­нем по-висше състоя­ние на събуждане и щастие за себе си.

Ето как работи вината в нас и защо е безплодно и деструктивно нещо. Докато обвиняваме другите за то­ва, как се чувстваме днес, ще трябва да ги чакаме да се променят, преди да можем да израстем от настоящото си замра­зено състояние. Прошката е оръдие, което мо­же да се използва, за да се надс­кочат негативните ефекти на вината. След като простим на другия, вече не е необходимо да го обвиняваме. Когато имаме прошка за всички, няма да е ос­танал човек, който да бъде обвиня­ван за каквото и да е. Ироничното е, че то­гава вече ня­ма да имаме и потребността да прощаваме и това е ис­тинският урок на тази глава.

Прошката означава промяна на заблудите ни. Когато простим на друг за онова, което може да ни е напра­вил, в действителност казваме: „Вече не ти давам власт­та да контролираш кой съм аз, как мисля и как ще се държа за в бъдеще. Сега аз поемам отговорността за всичко това." Така в крайна сметка няма какво да про­щаваме, тъй като създаваме собствената си реалност пос­редством избора ни на начин" да преработваме поведе­нието на другите. Ко­гато сме избрали вината, сме го пре­работили така, че ни е причинило болка. Може да изберем да нямаме омраза вътре в себе си и просто да го оставим да си отиде. След като променим възприяти­ята си за болките и обидите на жи­вота и видим, че ние създаваме всичко, вече не се нуждаем да обвиняваме ня­кой за нещо. Това е най-освобождаващото състояние, което въобще можете да си представите.

Да бъдеш напълно свободен от вината и да поемаш пълната отговор­ност за живота изисква голяма дисцип­лина. Това е дисциплина на любов към себе си, а не на себепрезрение. Когато обичаме себе си, отказваме да поз­во­лим на другите да управляват нашите емоции отда­леч. Прошката е средст­вото към тази цел. Когато избе­рем тази възможност, в крайна сметка тя се превръща в автоматична реакция към онези, които се отнасят към нас през­рително, и тогава естествено прошката вече не е необходима. Тя е акт на лю­бов към себе си, а не някак­во алтруистично поведение на светец. Тя ни дава конт­рол върху вътрешния ни живот и мисли. Знанието, че нищо не е слу­чайно и че целият живот има цел - дори хората, които изглеждат толкова дес­труктивно различ­ни от нас, ни позволява да приемем „инцидентите" и „мо­шениците" като събития, които имат някакъв смисъл за нас. Мога да ви уверя, че в момента, когато повече не се нуждаете от уроците за живота, предлагани от непри­ятните събития, вече няма да ги преживявате. Ако прош­ката е нещо, което трябва да практикувате, ще продъл­жите да привличате възможности за нейното упражня­ване. Ако реакцията ви е гняв, омраза и предизвикател­ство, тогава „този вид хора" и „пустият му лош късмет" ще продължават да съществуват в живота ви. Вече мно­го рядко се натъквам на такива неща в живота си. Търся доброто във всеки и поемам отговорност за всичко, което ми се изпречва на пътя - имам предвид за всич­ко. Така виждам онова, в което вярвам - отново и от­ново. Вие също виждате онова, в което вярвате, и ако обвинявате и сте изпълнени с омраза, това е, в което вярвате, и, разбира се, това е, което виждате.

 

ОТМЪЩЕНИЕТО

 

Живеем в свят, който подкрепя гнева и отмъщението. Това е свят, чиито хора почти винаги са във война едни с други. Войната е крайното ни средство за справяне с несъгласията. Тя се обявява между нациите от онези вътре в нея, които не са в мир със себе си. Войните се обявяват дори като опит да се разрешат човешки, проб­леми - „войни" на бедността, наркотиците, неграмот­ността и глада. Молим се на онези, които прегръщат прошката, твърдим, че обичаме и уважаваме великите духовни майстори и техните уче­ния, но когато стане ду­ма тя да се приложи на практика, избираме отмъще­ние­то и войната. Пушечната стрелба във Витлеем на Коле­да и в Йерусалим на Великден са тъжно напомняне, че прошката е нещо, което признаваме само на думи, дока­то разгромяваме нарочените врагове.

Отмъщението е разиграване на живо на мислите за вината. Вината е в ума ни, а отмъщението се разиграва във формата. То демобилизира онези, които избират от­мъщението като жизнен стил, и нарушава най-свещена­та за­повед, с която разполагаме: „Не убивай." И въпре­ки това убиваме - в бройки, които са твърде големи, за да могат да бъдат схванати, и изграждаме оръжия, кои­то са толкова масивни в разрушителната си способност, че цели градове могат да бъдат превърнати на прах за­едно със своето население. Макар че това е част от съ­вършеното положение на нещата, което е толкова пара­док­сално, то е същевременно и желанието това да се прекрати, което обичащите мира хора хранят в сърцата, си. След като насилието продължава и дори се засилва, трябва да се запитаме: „Какъв е урокът, който ние като цялостното тяло на човечеството се борим да научим в тази ситуация?" Нашето същест­вуване и това на бъдещите поколения зависи от намирането на отговора на този въпрос.

Всеки ден слушаме за хора, на които е било навредено по някакъв на­чин - наранени, убити, осакатени, из­насилени и ограбени, и за желанието да се отмъсти на извършителите. Семействата на жертвите са изпълне­ни с ом­раза и са мотивирани от отмъщението. Омраза­та процъфтява с изискването на наказание, съразмерно на нанесената вреда на любимите им. И въпреки това, когато наказанието се осъществи, жертвите продължа­ват да изпитват болка, страдание и омраза. Те тровят душите си с омаломощяващ гняв и не могат да продъл­жат живота си свободни от нежеланата болка. Те са пре­вър­нати в жертви не само от престъпника, но и от пот­ребността си да отмъстят.

Спомням си един случай, който ми разказа Ърл Найтингейл. Той наис­тина ми показа огромното значение на прошката. Жена загубила единстве­ната си дъщеря в криминално престъпление. Следващите 18 години же­ната била изгаряна от желанието да отмъсти, което не се осъществявало според нея само защото смъртното наказание било забранено впоследствие в щата, където убиецът получил смъртна присъда. Осемнадесет годи­ни майката била неспособна да живее удовлетворяващо - така, както някога искала. През го­дините търсила по­мощ за нещастието си от различни места. В крайна смет­ка актът на опрощението било това, което я освободи­ло. Когато посетила и простила на убиеца на дъщеря си, все още чакащ реда си за смъртната при­съда, тя описала този акт като духовно преживяване на любов към себе си, дъщеря си и нейния убиец.

Обвиняването на другите за обстоятелствата на ва­шия живот налива масло в огъня на яростта. Има много лаици и професионалисти, които прег­ръщат гнева като здравословна реакция на света. Съгласен съм с това, но до степента, до която гневът е едно от многото ни чувс­тва (мисли), на които ние като човешки същества сме способни. Би било невероятно никога да не из­питваме гняв така, както и никога да няма облаци по небето. Проблемът въз­никва, когато здраво се хващаме за него тенденциозно или безнадеждно, и откриваме, че обви­няваме, искаме да отмъстим и преценяваме - нещо, от ко­ето не искаме или не можем да се откажем. Не одоб­рявам да се удрят децата, за да се научат да не удрят другите, и не вярвам, че изразяването на гнева е винаги терапевтично. Нито пък вярвам в обвиняването на дру­гите за моето емоционално състояние.

Препоръчвам ви да бъдете нежни със себе си и да се обичате незави­симо от това, как другите реагират във вселената. Опитайте се да не бъдете привързани към никакво убеждение, че другите не трябва да бъдат таки­ва, каквито са, а вместо това разберете, че те следват собствения си път и че мнението ви за тях няма нищо общо с това, как се държат. Изпълнете се с любов дори към онези, които биха ви навредили - това казват всич­ки духовни водачи, и вижте дали още сте изпълнени с гняв и желание за отмъщение. Това е трудно само ако сте привързани към желанието светът да бъде разли­чен от това, което е. Ако можете да приемете дори онова, което не бихте ис­кали да е такова, и да изпращате лю­бов там, където преди това сте изпращали омраза, не е необходимо вече да имате гневни мисли. Няма да имате нужда „да си го върнете". Вместо това ще откриете, че сте неспособни да се дър­жите здраво за яростта и да демобилизирате себе си с тези мисли.

Когато се научите да бъдете мислите, които са хар­монични, а не тези, които са дисхармонични и разделя­щи, ще откриете, че гневът вече не е ва­шият избор. След като спрете обвиненията и поемете отговорност за всич­ко във вътрешния си свят, гневът също се изпарява. Ко­гато най-накрая напълно се освободите от него, живо­тът ви вече няма да е изкривен от потребността от от­мъщение. Няма да изберете да връчите контрола върху живота си в ръ­цете на онези, които според вас са ви нав­редили. Ще откриете чувство на по­кой чрез акта на прош­ката и ще останете на пътеката на просветлението. Ако достатъчно хора интегрират прощаващото съзнание в живота си, може би един ден ще превърнем това в наша политика и към другите нации.

Млади хора умират днес, за да отмъщават за своите, предшественици. Те се бият в Свещената земя, където е крачил Исус и е проповядвал опроще­ние. Те непрестан­но обявяват война. Какво доказва това? Накъде води? Към мира? Никога! Победените реагират с отмъщение и вдигат човешкия залог в битките срещу древните вра­гове. Всичко у вас може да започне да се про­меня, ако научите универсалния принцип на прошката, ако се нау­чите да се издигате над омразата като реакция на омра­зата и дадете място на мира. Не е слабост да се проща­ва, това е галантен и смел акт.

Борбата отслабва всички, които участват в нея. Всич­ко, срещу което сте, ви прави по някакъв начин по-сла­би. Както Павел ни умолява в „Римля­ните" 12:21 „Не бъди обзет от злото, а го преодолей с добро." Вие прос­то трябва да простите и никога да не си позволявате да се държите по начин, който самите вие ненавиждате. Една древна китайска поговорка ни казва: „Онзи, който преследва отмъщението, трябва да изкопае два гроба."

 

ПРЕЦЕНКАТА

 

Можете да елиминирате вината. Можете да изхвър­лите отмъщението от живота си. Най-доброто обаче, ко­ето можете да направите по отношение на преценката, е да редуцирате количеството й във всекидневния си жи­вот. Преценката означава да разглеждате света такъв, каквито сте вие, а не ка­къвто е той. Невъзможно е да се избягва напълно преценката, защото практи­чески вся­ка мисъл съдържа известна доза от нея в себе си. Да си кажете, че днес е хубав ден, е преценка. Да изпращате на някой любов е преценка. Да оценявате някого или нещо е преценка. Следователно можете да избегнете преценките единствено когато избегнете мисленето, а това е абсурдно.

Можете обаче значително да редуцирате количест­вото негативни пре­ценки, които правите, и това е един вид прошка, която ще ви помогне да по­добрите драма­тично качеството на своя живот. Първото нещо, което трябва да помните за преценките си, е, че те не проме­нят нищо и никой във вселе­ната ни. Просто това, че не харесвате някого или реагирате негативно към някакво поведение, не променя човека или поведението, което преценявате. Отново ви напомням да имате предвид то­ва, че когато преценявате другия, не определяте него, а себе си. Вашите преценки казват нещо единствено за вас самите. Те описват вашите харесвания и нехаресвания. Те не определят чо­века, когото преценявате. Този чо­век е дефиниран от собствените си мисли и действия. След като осъзнаете това, започвате да замествате склон­ността си да преценявате с приемането, а това е прош­ката в действие.

Когато приемате другите, вече не изпитвате обида­та, вървяща ръка за ръка с преценяването им. Когато някой действа по начин, който намирате за неприятен, разберете, че вашата обида, гняв, страх или някаква друга силна емоция е това, как вие сте избрали да преработва­те поведението на този чо­век. Ако не сте способни или не желаете да забележите тази емоция и следо­вателно да я пуснете да си отиде, тогава вашият Аз се нуждае от внимание. Поведението на този човек се е сблъскало с нещо незавършено или неприз­нато в живота ви. Стре­сът ви от поведението на другия човек е вашият начин да избягвате нещо вътре в себе си. Може би твърде неу­ловимо разграниче­ние, но много съществено.

Вашите мисли за това, как се държат другите, са си ваши. Вие сте тех­ният собственик. Вие разнасяте със се­бе си резултатите от тях. Ако не преце­нявате околните, а вместо това ги приемате точно за това, че са си на собст­вения път, елиминирайки потребността си да бъ­дете разстроени от тях, сте приложили на практика прошката. Прошката е в действителност просто ко­ригиране на собствените ни заблуди. Всъщност няма какво друго да проща­вате освен на себе си за това, че сте преценили или обвинили.

Всички тези три качества - вината, отмъщението и преценката, са дъл­боко вкоренени мисловни навици. Те се развиват в култура, която се само­награждава за обви­няването на всеки друг за всичко, което се случва, и за безкрайните съдебни преследвания за възстановяване на „правдата". Те са ре­зултат от мислите за отмъщение, натъпкани в главата ви, когато сте били деца, и оправ­даването им като „единствено правилните", патриотич­ните или справедливите. Същевременно цялото това по­ведение е изключително само­разрушително и безотго­ворно, да не говорим за непросветлено: И е много глу­паво, за да използваме една преценка!

Винаги, когато се уловите в този стил на поведение, си напомнете, че вие в крайна сметка сте жертвата. Вие позволявате целият ви живот да бъде контролиран от поведението на другите независимо как може да се оп­равда­вате, вие сте робите на прищевките на другите, ко­гато действате по този на­чин. Както Маслоу ни напом­ня: „Няма такова нещо като добре адаптирал се роб." Такова поведение ви държи в несъбуденото състояние. Не можете да достигнете до чувство за цел и да живеете живот на хармония и баланс, до­като същевременно поз­волявате на някой друг да диктува собствените ви мис­ли и действия. Не можете да позволите на целта ви да ви намери, да во­дите духовно и любещо съществуване и в същото време да обвинявате и пре­ценявате другите или да сте мотивирани от отмъщението. Просветление­то изисква да поемете отговорността за живота си. Отговорност означава бук­вално да реагирате с умение[2]. Очевидно това е невъзможно, когато сте оса­катени от омраза, вина и отмъщение.

Погледнете живота на много от най-почитаните в ис­торията личности. Онези, които са били фиксирани върху отмъщението, са ни вкарвали във война след война, без­разборно убивайки, разрушавайки всичко по пътя си и всичко това в името на вината и яростта. Как може ня­кой да има положите­лен принос и да се настрои към силата на любовта, когато е обзет от желани­ето за от­мъщение? Невъзможно.

Чуйте думите на онези, от които се възхищавате, вмес­то да си слагате етикет като християнин, юдей, мюсюл­манин, будист или каквото и да било. По-добре се заре­чете да бъдете подобен на Исус, подобен на Бог, подо­бен на Буда или подобен на Мохамед. Ние и целият ни свят ще бъдем много по-добре след това заричане и ще започнем да изживяваме прошката всеки ден, а не само да говорим за нея в църквата и след това да се запътва­ме обратно към всекидневния си живот, за да помагаме да се изграждат повече оръжия, да съдим съседите си и да преценяваме онези, които не са в географска бли­зост до нас.

 

ПРОШКАТА

 

Една от най-мъчително запомнящите се обложки на национално списа­ние се появи преди няколко години. Беше снимка на папа Йоан Павел II, стоящ в затвора с мъжа, който се опита да го убие. Този портрет на прош­ката остави дълбоко впечатление в мен. Хората, които смятаме за свети, духовни или ролеви модели на почте­ността, винаги са способни да прощават без ква­лифика­ции или съмнения. Те не замъгляват съзнанието си с мисли за гнева, омразата или отмъщението към онези, които са се опитали да им навредят или наранят. Те ни дават модел на опрощението, който можем да използ­ваме във всекидневния си живот. Може би картината на Христос, прощаващ на всички онези, които са замесени в процеса на неговите мъчения и убийството му, е най-мощното послание на този духовен водач. „Господи, прости им, защото те не знаят какво вършат." Това е ядрото на християнството и въп­реки това много малко от нас са способни да живеят в съответствие с тези ду­ми.

Важно е всеки един от нас да помисли за значението на тези думи „Те не знаят какво вършат". Хората, които причиняват вреда на другите, наис­тина не знаят какво вършат. Те винаги разиграват собствения си гняв, омра­за, обвинения или отмъщение. Онова, което насочват към другите, не казва нищо за тези други. То обаче го­вори много силно за тях самите. Това трябва да научите за опрощението. Онези, които са се държали към вас по някакъв начин, който вие намирате за неприятен или обиден, наистина не знаят какво са ви причинили. „За­що?" - с основание може да попитате. Защото те са нес­пособни да видят, че ние всички сме свързани. Те живеят в своята отделност - виждат себе си като отде­лени от всеки друг. Те са като раковата клетка в тялото, която няма отношение с цялото. Тъй като са съставени от дисхармо­ния, те реагират на сродните си човешки съ­щества по същия начин, по който раковата клетка из­лапва съседната клетка и в крайна сметка убива тялото и себе си. Не бихте обвинили раковата клетка, че е ра­кова, нали? Очевидно ще очаквате от нея да се държи точно така, както се държи, при положение че това е нейната природа. Това е вярно и за онези, които се дър­жат по начин, който вие не харесвате. Те не могат да знаят какво причиняват на другите, защото не се чувст­ват свързани с тях. Те излъчват своята дисхармония към вас, защото само това имат. Да ги мразите за тяхното поведение е сходно на това да мразите мъха, защото рас­те по дървото и разрушава външния му вид. Мъхът знае единствено как да е мъх и независимо от мнението ви, че не бива да се държи по такъв мъхообразен начин, той ще продължи да прави онова, което си знае. Хората, ко­ито нараняват другите, също действат на базата на оно­ва, което знаят, и единственият начин да им помогнете да престанат да се държат така е да им помогнете да преобърнат своята дисхармония в себепри­емане и лю­бов към себе си, така че в крайна сметка това да е нещото, което ще излъчват.

Това по никакъв начин не означава, че такива хора не трябва да се държат напълно отговорни за своите действия. Но аз говоря сега на вас, а не на насилниците.

Състраданието към другите е невъзможно, когато сте изпълнени с вя­рата, че сте отделни и разграничени от другите човешки същества. Когато знаете - истински знаете вътре в себе си, че сте свързани с всички остана­ли хора - дори онези, които се държат по зъл начин, тогава сте в съюз с цялото същество, наречено Човеш­ко Същество. С това ново съзнание идва способ­ността да прощавате и затова духовните майстори говорят за способността да се прощава като за ръководен принцип в живота. Те знаят, че онези, които изпращат омраза, действат само на базата на това, къде са и как са мисли­ли до този момент. Просветленият човек е достатъчно сигурен в собствената си божественост и не преценява себе си по отрицателен начин заради действи­ята на дру­гите. Прошката е наистина най-високото човешко пос­тижение, за­щото показва истинското просветление в действие. Тя илюстрира, че човек е в хармония със са­мата същност на вселената, т.е. с енергията на любовта. Тя е способността да се раздава тази любов и при най-трудните обстоятелства.

Нашите ролеви модели ни напомнят, че хората, кои­то избират пътя на нанасянето на вреди на другите, не знаят какво вършат. А най-сигурното, което знам за човешките същества, е, че не можем да излъчваме и да даваме онова, което нямаме, а даваме само това, което имаме. Ако излъчваме омраза или вреда по някакъв на­чин, то е, защото това имаме. Невъзможно е някой, който има само любов в себе си, да излъчва омраза. Ето защо способността ни да прощаваме ще дойде автоматично, когато наистина се събудим. Марк Твен го е казал толко­ва хубаво, когато е написал: „Опрощението е благоуха­нието, което виолетката разпръсква върху задушилите я плевели." Наистина величествен образ - образ, който трябва непрестанно да помните, когато ра­ботите върху универсалния принцип на опрощението.

 

МОЕТО СОБСТВЕНО ПЪТУВАНЕ

КЪМ ПРОШКАТА

 

Когато стоях на гроба на баща ми през 1974 г., не съзнавах промените и предизвикателствата, които ле­жаха пред мен, но знаех, че участвам в някаква много силна драма. Когато му говорех и сълзите се стичаха по лицето ми, усетих нещо да се променя за мен и напус­кайки Мисисипи, вече знаех, че съм нов човек. По няка­къв необясним начин знаех, че съм изпратен на гроба с ня­каква цел. Опрощението, т.е. коригирането на собствените ми заблуди по от­ношение на причините да раз­насям със себе си всичката тази омраза толкова дълги години, ме освободи да правя нещата, които ме чакаха. Създадох жи­вот на възбуда, на изобилие във всеки сми­съл на думата и обич, за които преди това не знаех ни­що.

С течение на годините започнах да пиша, да изнасям лекции, да правя записи и да участвам в рекламни кам­пании по медиите. Появявах се редовно по национална­та телевизия, говорейки на големи групи от хора и пече­лейки повече пари, отколкото изобщо някога съм си представял. Тогава един ден получих нещо в пощенската си кутия, което трябваше да подложи на истин­ска проверка новооткрития ми екстаз. От един прокурор пристигна препоръ­чано писмо, информиращо ме, че ще бъда съден. Макар да чувствах, че този съдебен процес няма никаква стойност, бях шокиран. Никой никога не ме е заплашвал със съд и дори не познавах този проку­рор.

След хиляди долари и почти две години, прекарани в правни битки, разбрах, че се подхлъзвам по стария си, изпълнен с отмъщение път. Изпитва­ният гняв ме изпъл­ваше с ярост, която ме разрушаваше. Не можех да се храня. Отслабнах много. Чувствах се ужасно през цяло­то време, а гневът продължаваше да се натрупва. Чувс­твах се като върховната жертва. Не мина­ваше нито един ден, без да мисля гневно: „Защо става това? Защо не вземе да си иде?"

Тогава, една вечер след края на лекция пред голяма аудитория, разказ­вайки за това, как съм простил на ба­ща си на гроба му и за всички мистери­озни събития, които се случиха, за да мога да намеря гроба му, в мен избухна красива светлина. Най-накрая прозрях, че прош­ката е ключът. Не омразата и гневът, а прошката. В този момент за мене всичко беше приключило по отно­шение на онова несправедливо съдебно дело. Онази нощ можах за първи път от дълго време спокойно и здраво да спя. Мислех за хората, които ме съдеха, и им изпра­щах цялото опрощение. На следващата сутрин завърших напълно акта си на прошката. Нямаше повече да участвам в този абсурд. Оставих да си отидат мислите за проб­лемите, които могат да се изпречат на пътя ми, и вместо това фокусирах цялото си мислене върху хората, кои­то бяха замесени. Сърцето ми се отвори за тях и спрях гневните мисли. Онази сутрин им изпра­тих цветя и под­брани книги, които да прочетат. Осведомих адвоката си, че повече няма да плащам сметки за съдебни разходи и че той просто трябва да престане да реагира на всичко, което е свързано с това дело. Мислите ми, ко­ито преди бяха пълни с ярост, се преобърнаха почти незабавно в любов. Вътре в себе си знаех, че мога да се оправя с почти всякакви последствия, ко­ито могат да възникнат от това дело, и че всичко ще бъде наред.

Три дена по-късно получих бележка от говорителя на групата, че се от­казват от делото и се извиняват за проблемите, които са причинили. Бяха подписали доку­мент за отказване от иска. Всичко беше свършило!

След като бях пръснал хиляди долари и живях в ис­тински кошмар в те­чение на две години, най-накрая бях научил урока за прошката, който ми беше представен още в Билокси. Трябваше да пресъздам отново едно не­щас­тно съществуване, за да получа този път съвсем яс­но посланието, и всичко, което пръснах, и всичко, което преживях, имаха много силна причина: да ме научат на урока на любовта над омразата. За да се загнезди този път дълбоко в мен, че единственият отговор на омраза­та е любовта - всичко друго отново ще ви повали. Не съжалявам за нито един цент, който профуках за този опит. В момента, когато превключих от гняв към опро­щение, за мен всичко беше свършило. Бях свободен в тази кратка минута, а останалото просто трябваше да се изиграе във формата.

След като този допир с правната система изчезна от живота ми, се за­рекох пред себе си, че напълно ще при­ложа опрощението на практика. Осъ­ществих контакт с всеки човек в живота си, към когото съм изпитвал ня­какви враждебни или дори раздразнени чувства. Реших да ги прочистя изцяло с оп­рощението. Исках да съм аб­солютно сигурен, че ако умрях в следващия мо­мент, нито един човек на тази планета няма да изпитва някаква остатъчна враждебност към мен, която да не съм се опи­тал да поправя, макар за мен да беше очевидно, че „ни­що от това не би могло да бъде по моя вина". (Не се ли чувстваме всички ние така?) Имаше няколко души, ко­ито бяха вземали пари на заем от мен и очевидно няма­ха намерение да ми ги връщат. Не бях гово­рил с тях от години и фактът, че не си бяха върнали дълговете, беше опро­пастил отношенията ни. Изпратих на всеки един от тези хора екземпляри от книгите ми с автограф, някои записи и цветя, придружени с бележка, че им желая всич­ко добро, изпращам им любов и вярвам, че са щастливи и весели. Не споменавах заема. Вътре в сърцето си се бях освободил от него, реша­вайки, че всичко е нормал­но и не трябва да ми връщат парите. Всичко беше свър­шило и не само бях простил, но им бях изпратил любов, а не раздразне­ние и горчивина.

Във всяка област от живота си вътре в себе си се за­рекох да простя не­зависимо колко дребни бяха нещата. Отне ми само няколко часа и всичко вече беше зад мен. Не останаха никакви врагове - никой на цялата плане­та, срещу когото да насоча някаква омраза. Никакви род­нини, които да обвиня­вам за нещо, което се е случило преди много, много години. Никакви бивши колеги или шефове, с които съм имал несъгласия. Сега се носех на каляската на опрощението и то работеше забележител­но,

Отношенията ми с всички тези хора бяха чисти и аз не само изпращах любов, но и я получавах! Известна част от заемите бяха върнати и макар ня­кои да не са, това е чудесно. Обичам ги всички и днес, когато пиша тази книга, не мога да измисля дори един единствен чо­век на земята, към когото да имам някакви останали лоши чувства.

Нещо повече: сега знам, че в действителност няма на кого да прощавам и никога не е имало. Аз просто тряб­ваше да коригирам заблудата си, че дру­гите ме карат да се чувствам нещастен, че те са причината за моето не­доволс­тво. Парадоксално, но посредством акта на опро­щението стигнах до място, където прошката никога не се налага. Научих се да приемам другите точно такива, каквито са, и никога не се преструвам, че обичам нещо, което не оби­чам. Знам също, че вече не се нуждая от демобилизиращите емоционални ре­акции, които някога придружаваха.срещите ми с хора, държащи се по на­чини, които не харесвах. Приемането ми позволи да ги видя такива, каквито са, и там, където са, и да си напом­ням същото и за себе си. Някаква враж­дебна или нега­тивна реакция в мен в резултат на поведението на дру­гите на­истина ми позволява да знам къде се намирам аз и вече не изисква опроща­ване. Чрез опрощението стиг­нах до точката, когато не се нуждая да проща­вам. Още  един парадокс.

 

ПРИЛАГАНЕ НА ПРАКТИКА НА ОПРОЩЕНИЕТО

 

За мен е очевидно и съм сигурен, че и за вас е така, че всички се съпро­тивляваме на опрощението, когато предпочитаме да използваме вината. Тър­сим своето от­мъщение, когато живеем в свят, който го практикува във всяко ъгълче на глобуса. Смятаме опрощението за достоверен принцип, когато че­тем свещените си книги, но ни е страшно трудно да живеем въз основа на него, защото то нарушава онази потребност да си го върнем и да „изравним резултата". Не успяваме да гледаме реа­листично на онова, което неспособ­ността да се прощава причинява на човека, разнасящ със себе си гняв и омра­за. Първия път, когато прочетем за някой, извършил ужа­сяващ акт на насилие върху някой друг, реакцията ни е: „Надявам се, че ще убият това копеле!" Когато някой ни навреди по някакъв начин, сме склонни да забравяме тези важни думи за опрощението и си казваме: „Ще си го върна" или „Надявам се, че той ще си получи свое­то".

Цялата работа за прилагането на опрощението на практика във все­кидневния ни живот включва приема­не на другите шест универсални прин­ципа в живота си. Прошката ще дойде автоматично, когато преминете през вратата - когато приветствате собствената си лична трансформация и почи­тате интелекта, който е зад ва­шата форма и зад цялата форма. Когато използ­вате мощ­та на мисълта си да бъдете в хармония, а не да се борите срещу по­тока на енергията, който е вселената. Когато престанете да натрошавате света си и живеете в цялост с всички човешки същества, знаейки, че всички сме свър­зани посредством този божествен интелект - всички ние - дори и онези, които не мислят и не действат така, както бихте искали. Когато вътре в себе си знаете, че онова, за което мислите, се разширява, и се фокусирате непрес­танно върху това, което обичате и за което сте благодарни. Когато се освобо­дите от привързаностите и се оставите да живеете пълно. Когато имате зна­нието, че всичко е синхронизирано и работи съвършено в ця­лата тази „една­песен".

Когато започнете да живеете и да мислите по този начин и позволите на другите да правят същото, тогава прошката ще дойде автоматично. Няма да ви е остана­ла омраза или дисхармония, която да излъчвате. Опро­щението ще дойде също толкова автоматично, колкото Нуреев изпълнява двоен пи­рует след хиляди часове тре­нировки или колкото Айзая Томас се завърта и обръща за силен и дълъг удар на голф. Никой не може да каже на тези двама гении как да изпълняват чудесата. Те го правят с интуицията си след трени­ровки, тренировки, тренировки. Опрощението много прилича на това. След като сте практикували уроците на по-висшето съзнание, ще видите, че опро­щението е най-лесният за прилагане във всекидневния живот от всичките универсални принципи. Ще се случи автоматично. Ако сега не става автома­тично, значи имате още да тренирате в другите об­ласти на живота си.

Не оплаквайте неспособността си истински да про­щавате. Просто рабо­тете да живеете съгласно принципите на по-висшето хармонично съзнание и не след дъл­го ще видите как става без никакви усилия. Когато виж­дате дру­гите да практикуват актове на обвинения, гняв и отмъщение, простете им и бъдете открити, за да ги подкрепяте в промяната на техните избори да нара­ня­ват себе си и другите. Ще започнете да се посвещавате на помагане на дру­гите да елиминират отмъстителните си, непрощаващи мисли и тогава ще зна­ете, че това се е случило и при вас. Ще бъде така, сякаш карате на авто­пилот, реагирайки с мислите си по същия начин, по кой­то реагирате автоматично без съзнателно мислене, ко­гато правите нещо, което сте правили много, много пъ­ти. Но докато „зацепи" този автоматичен акт на опро­щението, ето няколко начина, по които можете да уско­рите процеса.

 

КЛЮЧЪТ КЪМ ПРОШКАТА Е ДАВАНЕТО

 

Това е един от най-великите уроци, които съм нау­чил в живота си. Ако можете да го овладеете без ника­къв цинизъм, ще откриете, че опрощението е начинът на живот за вас. Даването е отговорът на въпроса: „За­що съм тук?" След като не можете да притежавате ни­що и всичките ви привързаности пре­чат на изобилието да навлезе в живота ви, тогава всичко, което можете да правите, е да давате от себе си всички онези неща, които непрестанно цир­кулират и навлизат обратно в живо­та ви. Повечето от нас са така затънали в стремежа да получат колкото се може повече за себе си и за своите семейс­тва, че забравят необходимостта да поддържат всичко в движение. В треската ни към придобиване се оказва, че създаваме гневни отношения дори с непоз­на­ти, защото изграждаме защити с очакването, че те ще ни отнемат нещо.

Помнете, че е невъзможно да създадете горчивина или омраза към дру­гите, когато основната ви цел е да бъдете даващо човешко същество. Опро­щението идва почти автоматично, когато се откъснете от потребност­та да по­лучите нещо, а вместо това се фокусирате към протягането и достигането до другите. Иронията е, че колкото по-малко сте натрапливо обзети от получава­нето и сте по-готови да давате, толкова повече, изглеж­да, получавате.

Това, за което мислите, се разширява. Ако мислите ви са концентри­рани върху получаването на всичко, ко­ето може да се получи, и побеждава­нето на другия, кой­то според вас се опитва да ви победи, тогава непрестан­но мислите, тревожите се и планирате въз основа на иде­ята за измамата. Мис­лите ви са фокусирани върху непочтеността на другия и грубостта на света. Това ще се разшири в живота ви, защото за това мислите. Ще отк­риете, че ставате все по-уплашени да не би някой да ви измами, ще се застраховате срещу тази възможност, ще наемате адвокати да ви предпазват, насъсквайки се сре­щу неприятелите. Буквално се поставяте в неприятелс­ко взаимоотно­шение с всеки, когото срещнете. Естест­вено, това ще продължи да се разши­рява.

Сега да погледнем противоположния подход към жи­вота ви. Мислите ви (вие) сега се изместват към нова перспектива. Изобщо не мислите за собс­твените си квоти, придобивките си, финансовото си състояние. Вместо това излъчвате онова, което имате вътре в себе си, а то е хармония и приемане. Тъй като изобщо не търсите как да спечелите нещо от някого, няма от какво да се стра­хувате. Да предположим, че човек, който е решил да ви измами, влезе в живота ви и срещне във ваше лице ня­кой, който наистина го е грижа за него като човешко същество. Вероятността за измама драматично ще се намали, когато няма очакване за нея. Търсенето на хар­мония и сътрудничес­тво и даването им на другите най-вероятно ще доведат до това, че и вие ще получавате същото отношение. Няма да привличате врагове, защо­то не се поставяте в неприятелска позиция към никой независимо какво ви изпраща. Даването става ключът към създаването на взаимоотношения, в които прош­ка­та е ненужна. Това наистина работи! Бъдете търпеливи с мен, преди да позволите на втълпения ви от културата скептицизъм да се промъкне на това място.

Разбира се, съзнавам, че в този свят има хора, които се държат нечес­тно. Знам, че ужасни криминални прес­тъпления се вършат редовно. Знам, че много хора вяр­ват, че трябва непрестанно да изграждаме все повече и повече затвори и да пъхаме там „този тип хора". Но издигането на повече и повече затвори, в които да се изолират повече и повече хора, просто не работи. Удво­или и учетворили сме броя на затворите през последни­те десетина го­дини и те пак са претъпкани. Отговорът ще дойде, когато открием защо имаме толкова много хора, които искат да взимат от другите, и когато започ­нем да работим върху коригирането на този подход към живота. Повишава­нето на собственото ни съзнание е единственият начин, по който можем да започнем това пътуване. Открил съм, че най-бързият начин да се обе­зоръжи някой, който се фокусира изключително върху онова, което може да вземе от мен, е нежно да му позво­ля да знае, че не живея по този начин.

Напоследък купих кола и след приключването на сделката открих, че дилърът е прибавил почти 200 до­лара в договора над цената, за която се бяхме договори­рали. Открих това едва когато се прибрах вкъщи и по-внима­телно прегледах окончателните документи. За мен случката беше идеална възможност да практикувам всичко онова, за което пиша в тази книга. Преди години вероятно щях да съм бесен, да се чувствам измамен и да имам непри­ятни стълкновения с продавача. Не и този път. Просто се обадих и изразих пред него мнението си за станалото и обясних, че според мен е действал не­поч­тено при изготвянето на договора. Говорих и със собст­веника и отново изразих какво мисля без никакъв гняв или горчивина. Имахме приятен разго­вор, дилърът се извини, но каза, че не може да върне парите, защото бяхме подписали документите и в крайна сметка „сдел­ката си е сделка". Казах му, че не уважавам тази бизнес практика и оставих всичко да си замине. Не беше нужно да му прощавам, защото не изпитвах ярост от си­туацията. Зарекох се, че за в бъдеще ще чета по-внима­телно договорите, преди да ги подпиша. И това беше всичко. Докато няколко дена по-късно не дойде следно­то писмо:

„Скъпи Уейн,

След като помислих още малко за нашия теле­фонен разговор, реших да възстановя тези 188,50 долара, за които става въпрос. Чувст­вам, че е било недоразумение, а не опит за подвеждане. Положи­телните чувства на клиентите ни обаче са много важни за нас и се надявам връщането на парите да бъде доказателство за това.

Ако мога с още нещо да ви помогна, уведомете ме незабавно.

Благодаря ви."

 

Дарих върнатите пари за каузата „Спрете глада по света" и пет дена след това получих чек за 988,50 долара от Аржентина от авторските права на нещо, което бях написал преди 15 години. От тези пари дадох 600 дола­ра, за да помогна на едни роднини, и шест дена по-късно също абсолютно неочак­вано получих чек за 6269,50 до­лара от Мексико за нещо, което бях направил преди мно­го години. За мен, говорейки откровено, наистина има нещо вярно в максимата „Каквото дадеш, ще ти се вър­не."

Знаете, че има определени принципи, работещи във вас, за да ви под­държат живи и за да функционирате, като например слюнкоотделянето, хра­носмилането, от­делянето и т.н. Знайте също, че принципите на изобили­ето, синхронът, откъсването и целостта работят във все­лената. Всичко, което трябва да направите, е да се наст­роите към тях и да ги оставите да работят чрез вас точно така, както правят принципите, поддържащи физи­ческото ви съвършенство. Когато самите вие сте в хар­мония, искате да дадете на другите тази благословия и тя е фокусът на живота ви. Тъй като сте енергия и всич­ко останало във вселената е енергия, това, което трябва да правите, е да под­държате нейния поток. Никакви блокади - само поток. Когато я изпращате към другите, тя ще се връща непрестанно. Помнете да давате заради да­ването и да поддържате циркулацията, когато даденото се връща, и скоро ще видите, че това работи в живота ви.

Ако се съмнявате в този принцип, той няма да рабо­ти в живота ви - съмнението ви го блокира. Всеки от познатите ми, който наистина го е под­ложил на провер­ка, открива, че работи чудесно. Що се отнася до мен, аз съм отвъд вярването - аз просто знам, че е вярно. Така рядко срещам онези, които биха могли да ме измамят. Когато ги срещна, реагирам с любов, а не с гняв, имай­ки разбирането, че те не могат да изпитат онова, за кое­то говоря, докато са фиксирани върху получаването, а не върху даването. Качеството на техния живот е повли­яно от мислите им за оскъдицата и опитите им да взи­мат от другите, вярвайки, че никога няма да имат доста­тъчно. Вярвам, че винаги ще имам достатъчно без зна­чение какви са обстоятелствата в живота ми. Затова мога да давам и всичко се връща в живота ми почти чудодей­но. Поддържам циркулацията на всичко, защото не ис­кам да съм привързан към нищо. Хо­рата просто не кра­дат от мен.

Това разбиране за даването ме осени много силно пре­ди няколко го­дини, когато започнах да подарявам голе­ми бройки от книгата си „Дарове от Айкис". Колкото повече давах, толкова по-добре се чувствах и толкова по-голямо изобилие навлизаше обратно в живота ми. Осъзнах, че даването и по­лучаването са абсолютно ед­но и също нещо. Няма никаква разлика. Всеки подарък, който давах, ми носеше нещо друго. Когато започнах да практику­вам даването, видях да се осъществява дълбо­ка промяна.

Това не беше съзнателен избор да бъда по-голям фи­лантроп. Аз все още се съпротивлявам, когато някой ми казва какво да давам. Това беше ав­томатична реакция на измененията, настъпили в съзнанието ми. Даването на­истина обогатяваше живота ми по начини, които не бях очаквал. Една нощ, когато медитирах, видях, че в действителност сме тук единствено за да да­ваме и че любовта е единственото най-важно нещо, което трябва да се дава независимо от обстоятелствата.

Все още обаче имам големи трудности да се откажа от гнева, когато видя безчовечността на човек към чо­века. Вестникарската снимка на разярен млад мъж, кой­то току-що е убил десет невинни хора, е много труден тест. Понякога се взирам в снимката, която всички сме виждали, и се питам: „Спо­собен ли съм и на него да дам любов?" Опитвам се да видя този човек като малко бе­бе, да видя неговата невинност и факта, че и той заслу­жава любов независимо от престъпленията си. Без съм­нение е трудно да се достигне до този момент, особено когато вие или ваш любим човек е бил жертвата. На­шата преценка за него не го определя, той вече е опреде­лен от собствените си мисли и действия. Джоуел Голдсмит, пишейки „Интермедия във веч­ността", казва:

„Да обичаш съседа си както себе си следователно зна­чи да му да­деш същото признание на божественост, каквото даваш и на себе си, независимо от привидностите на момента. Съседът може да е хваната в изневяра жена или крадец на местопрестъплението, но ние нямаме нищо общо с това. Това, с което има­ме общо, е да обичаме съседите си, като познаваме истинската им природа точно така, както те биха оби­чали нас, Знаейки нашата истинска природа, незави­симо от външния вид на нещата, който може вре­менно да е налице."

Можем да започнем, като изпращаме любов и съст­радание на онази част от себе си, която се бори с болка­та, тъгата и гнева. Когато можем наис­тина да бъдем там за себе си, сме способни да сме част от онази уни­версална енергия, онова по-висше съзнание, онази бо­жественост, която е във всеки един от нас, и можем да я даваме дори на онези, които ни вредят, защото това е, което имаме в себе си. Тя е наистина във всеки един от нас - да бъдем лю­бовта, ако й позволим.

Даването в количествата, за които имате смелостта, без никакви очак­вания за възнаграждаване на усилията ви, е най-голямата стъпка, която мо­жете да направите, за да внесете изобилието в живота си и да елиминирате потребността да прощавате. Парадоксално, но докато не го очаквате, ще по­лучавате повече и повече. В край­на сметка ще откриете, че даването и полу­чаването са едно и също нещо.

 

ДА ПРОСТИТЕ НА СЕБЕ СИ: И ЗАЩО НЕ?

 

Когато живеете по принципите, описани в тази кни­га, ще откриете, че сте по-нежни към себе си. Това е актът на себепрощаването, който показва, че водите съ­буден живот. Имам красива възглавница в кабинета си, на която пише: „На мен ми е позволено". Тя е направе­на от снаха ми преди много го­дини и непрекъснато ми напомня, че ми е позволено да живея живота си така, както аз реша, да правя грешки, да се уча от тези греш­ки и т.н. Много хора живеят живота си, вярвайки, че не им е позволено. Преценъчно настроените възрастни са успели да ги убедят, че съществуват неотменими прави­ла, които постановяват какво можете да кажете и какво - не, които ви нареждат никога да не закъснявате, да не пиете и да не пушите, да мразите враговете, които са ви предписани, никога да не мастурбирате, да пренеб­регвате всички религии освен тази, в която сте родени, да отхвърляте онези, които изглеждат раз­лични от вас, никога да не се развеждате и т.н. На някакъв етап от живота си сте приели тези правила за себе си и сте ги превърнали в кодекс на поведение за целия си живот. В същото време сте разбрали, че е невъзможно да живее­те съобразно всички тях през цялото време. Вследствие на това сте се изпъл­нили с вина, че не сте живели съоб­разно този преценъчен кодекс, който ви е бил наложен.

Това виновно чувство е нещо, което пречи на собст­веното ви събуж­дане, и единственият начин да го избег­нете е да си простите за всичко, което сте направили. Още веднъж на повърхността излиза абсурдността на потреб­ността да простите. В действителност няма за как­во да си прощавате и въп­реки всичко, ако не го напра­вите, ще продължите да тънете в собствената си вина. Колкото повече научавате уроците на по-висшето съз­нание и живеете собствения си живот от тази перспек­тива, толкова по-малко склонни ще сте дори само да мислите за нуждата да си прощавате.

Погледнете всяко и всички убеждения, които разна­сяте със себе си, в термините на това, колко добре ви служат за воденето на живот на хармония и цел. Ако се държите по начин, който нарушава тези предполагаемо необра­тими правила, в действителност не вършите ни­що лошо! Просто сте свър­шили нещо. И то вече е свър­шено. Ако обаче сте нападнати от угрижения и вина, то­гава преценяването на действието си като погрешно из­глежда подхо­дящо за предотвратяването на появата му отново. Така ли е? Вероятно не. За­това учете се от него, като решите дали е нещо, което искате да повторите на базата на собствените си ценности, и след това го зао­биколете. Изискват се усилия, за да определите дали все още действате на базата на контролните механизми, на­ложени от други. Усилието обаче си струва, ако не пое­мате от­говорност за собствените си решения. Чисто и просто - на вас ви е позволено. Няма нужда да ви се прощава от някой друг - само вие самите трябва да си простите и дори това е напълно ненужно, след като приемете себе си на­пълно. Ще разберете, когато сте овла­дели изкуството на себепрощаването. Когато вече не сте преценъчно настроени към другите, вече ще сте прости­ли на себе си и ще сте поели собствения си път към прос­ветлението.

Освобождаването от преценката на другия е в дейст­вителност осво­бождаване от преценката за себе си. Пот­ребността ви да поставяте другите в категории дефини­ра вас, а не тях. Когато престанете да правите това, вие сте си простили за какъвто и да е аспект от себе си, кой­то виждате в тях. Колкото по-удобно се чувствате с по­ведението на другите дори ако самите вие не бихте дейс­твали по този начин, толкова по-удобно се чувствате със себе си. Колкото повече продължавате да реагирате с интелектуално агресивни реак­ции на поведението на дру­гите, толкова повече знаете, че трябва да работите вър­ху себепрощаването.

Кажете си: „На мен ми е позволено" Не защото аз ви казвам, че ви е позволено, защото родителите ви ве­че не отговарят за вас или защото някаква авторитетна фигура ви е дала разрешение, а просто защото вие сте си вие и се обичате. Никаква вина, никакъв гняв, никакво самобичуване за нещата, които разглеждате като греш­ки. Простото разбиране, че не се проваляте в живота, а единствено произвеждате резултати и имате правото да се учите и да растете от всички резултати, които произ­веждате. Думата „провал" сама по себе си е преценка и ако си сложите етикета „провалил се" в какъвто и да е контекст, вие се преценявате, а не се приемате. Себеприемането ще се превърне в лю­бов към вас самите и когато сте изпълнени с любов към себе си, и ще излъч­вате само това.

Следователно готовността да си прощавате е необ­ходима стъпка, за да бъдете в хармония с всички уни­версални принципи. Тя ви дава разрешение да бъдете такива, каквито си изберете. Дава ви правото на само­определение. Всичко, което сте направили, е свършено независимо от мнението ви за него. То просто е. Опи­тайте се просто да бъдете. Миналото е свършено и всич­ко, което сте направили, ви е довело до точката, в която сте сега. Всичко без ни­какво изключение е трябвало да се случи точно така, както се е случило, за да сте сега тук, четящи тези думи точно на това място, на което се намирате в момента. Трябвало е да направите всичко това и всичко, което трябва да нап­равите, за да научите истински урока по опрощаване, е да допуснете в себе си тази мисъл и да си простите. Приемете урока и бъдете в хармония със себе си и с всеки, когото срещате. Колко­то по-спокойни сте с тази идея, толкова по-готови сте да сте нежни със себе си, дори и ако грешите, толкова повече ще откривате, че опрощението е начинът ви на живот. А това означава, че тол­кова повече ще открива­те приемане, което е отсъствието на потребност да про­щавате като начин на живот.

Ще забележите, че много други хора нарушават цен­ностите и убежде­нията, в които вярвате. Отказвайте да ги преценявате. Предложете помощ, когато ви помолят, и знайте, че там, където се намирате по собствения си път, можете да изберете да сте напълно неповлияни от тяхното поведение. Колкото повече знаете, че мислите и действате в хармония с онова, което може да е вселе­ната, толкова по-малко ще сте склонни да преценявате дру­гите. И ще сте спрели да преценявате и себе си, а това е чудесната страна на процеса. Вие се отнасяте към себе си по начина, по който наистина искате да се отна­сят към вас - като божественото същество, което сте. Имате интели­гентността, която подкрепя цялата фор­ма, и тя протича през вас през цялото време. Вие сте достатъчно важни, за да знаете това, и достатъчно бо­жест­вени, за да го раздавате на другите.


[1] Хотел “светлина и свещи”

[2] Непреводима игра на думи от англ. responsibility - отговорност, response - отговор, реакция и ability - способност, умение, вещина, кадърност. - Б.пр.

Редактирано от д-р Тодор Първанов

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Пеперуда, материалът, който е пуснал д-р Първанов е чудесен. Аз също благодаря за споделеното :) Добре е да го прочетеш поне два пъти през определен интервал. Към него аз бих добавила в сбита форма няколко упражнения:

 

Упражнения за себе-прощаване:
1. Утвърждения.Добре е да се упражняват всяка сутрин пред
огледалото в следващата седмица, за да се запечатат у вас
и да се сещате за тях в моменти на нужда и самоизтезание:
Аз си прощавам за всичко казано, намислено и направено.
Прощавам си всичко несправедливо, което някога съм направил/
казал. Аз се обичам и се приемам точно такъв, какъвто съм.
Аз се освобождавам от чувството за вина. Опитайте се
да ги чувствате – да усещате състоянията, в които ще
пребивавате, когато наистина чувствате тези неща.
2. Защо привличам това? Припомнете си  на кои
ситуации и хора не можем да простим. А сега, погледнете от
друг ъгъл на тях – помислете защо сте ги привлекли? Какво
у вас би могло да привлича такъв тип отношение или случка?
Какво у вас позволява точно на този тип ситуация да ви
наранява? Припомнете си, че целият свят е в нас и щом извън
нас нещо се случва, корените му  са вътре в нас.
Открийте ги или запишете предположенията си. Простете
си. Простете. Освобождавайте горчивината – тя не ви е
нужна.
3. Изграждане на състояния. Помислете какво състояние
всъщност се стремите да постигнете вътрешно, когато сте
си простили и сте в мир със себе си? Опитайте се всяка вечер
да си го визуализирате, да го усещате да вибрира вътре във
вас, защото то е вече там, във вас, няма защо да го чакате
да дойде. Само като го визуализирате и почувствате, вие
започвате да го интегрирате, да се приравнявате към него.
Пробвайте да си го представите и забележете разликата.
Колкото повече го правите, толкова по-трайно ще започне да
става и от само себе си да променя ситуациите в живота ви.
 
И любимата ми фраза "Ей толкова лесно е всичко" :)

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Д-р Първанов, много благодаря за обстойния материал, определено ще го препрочитам!

 

Деси, твоите практични приложения ги започвам!

 

Вярвам, че прошка, благодарност и любов е това, което движи света; както и вярата в Бог.

(Но защо са толкова далеч от мен ...)

 

П.П. Отивам да посрещам майка ми, толкова ми се иска да съм добра към нея, милата жена ...

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

"Беше през май 1945 година, в края на войната, когато бях изпратен в състава на малка група лекари в току-що освободен нацистки концентрационен лагер, който се намираше вече на територията на самата Германия, недалеч от Вупертал, за оказване на спешна медицинска помощ на намиращите се там затворници. Хиляди хора от различни страни на Европа, мнозина от които евреи по народност, бяха на границата на гладната смърт. На мнозина вече с нищо не можеше да се помогне. Така че въпреки лекарските усилия и подобреното хранене, ежедневно умираха десетки хора. За мен видяното в лагера се оказа по-лошо и от най-страшните преживявания на фронта. Тогава се запознах със Странния Бил Коди!

 

Това не беше истинското му име. Така бяха го нарекли за по-лесно американските войници. По произход беше полски евреин. От самото начало обаче повече от всичко ме порази необяснимият факт, че в сравнение с всички останали затворници от лагера, повечето от които едва можеха да ходят, Бил Коди изглеждаше съвсем различно. Той ходеше изправен, очите му бяха светли и ясни, енергията му неизчерпаема. А тъй като владеше пет чужди езика и беше нещо като неофициален преводач в лагера, помощта му при подреждането на архивните дела и установяването самоличността на живите и умрелите, беше незаменима. Удивлението ми се засили още повече, когато се запознах отблизо с Бил Коди в процеса на самата работа. Макар Странният Бил да работеше по 15 или 16 часа дневно, при него не се забелязваха никакви признаци на умора, докато ние залитахме от изтощение. От него сияеше състрадание към затворените другари и неведнъж това сияние ми вдъхваше нови сили, когато куражът ми се изчерпваше.

 

Накрая не можех да намеря никакво друго обяснение за необикновените физически и душевни сили у Бил Коди, освен предположението, че той, за разлика от всички други затворници, е в лагера съвсем отскоро. Какво беше изумлението ми, когато от документите на Бил Коди, съхранявани в лагерния архив, узнах, че той се намира в лагера вече цели шест години. Шест дълги години той бе живял на същата гладна диета като всички останали, спал бе в същата зле проветрявана и пълна с всякакви болести барака, и въпреки всичко, това не бе породило в него никакви признаци на физически и душевни заболявания. Но още по-учудващо беше, че всяка група в лагера го смяташе за свой приятел. Точно към него се обръщаха лагерниците за решаване на всички спорове помежду им. Едва след като прекарах там няколко седмици, разбрах каква голяма ценност е това, че такъв човек се е намерил на едно място, където затворници от различни националности се мразеха почти толкова силно помежду си, колкото мразеха и немците. И винаги, във всички най-остри конфликтни ситуации, които отново и отново възниквали в лагера и извън него, можело да се види и чуе как Странният Бил, обръщайки се към разума, разговарял с хора от различни групи и ги съветвал да си прощават един на друг.

 

Доста дълго загадката на този необикновен човек оставаше неразрешима за мен, докато веднъж, най-после той ми повери собствената си история. Това стана след като казах веднъж, че на хората, преминали през всички ужаси на лагера, е така трудно да прощават, защото мнозина са загубили членове от семейството си в лагера. Този кратък разказ на Бил Коди наистина принадлежи към най-удивителните човешки свидетелства за възможностите на силите на прошката:

 

- Ние живеехме в еврейската част на Варшава – започна бавно Бил. – Съпругата ми, нашите две дъщери и още три момченца. Когато немците завзеха нашата улица, те ни изправиха пред къщата и откриха огън с картечница… Аз ги умолявах да ми разрешат да умра заедно с моето семейство, те чуха, че говоря немски, и ме причислиха към една работна група. – Той замълча, може би отново виждаше пред себе си своята съпруга и петте си деца. После продължи: – Тогава аз трябваше да взема решението; трябва ли да отвърна с омраза на войниците, които сториха това, или не. Решението взех наистина лесно. Аз бях адвокат и в моята практика често виждах какво може да стори омразата с човешкия разум и тяло. Току що омразата беше убила шест човешки същества, които бяха за мен най-скъпото на този свят… Ето защо взех решението: през целия си живот – независимо дали това ще са няколко дни или много години, аз ще обичам всеки човек, когото срещна.

 

Обичта към всеки човек. Това беше силата, която беше опазила този човек всред всички лишения. И постепенно разбирах: Бог винаги иска да се открие, а човекът или съзнава това, или не."

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

„Имало една змия, която всявала ужас в едно село. Тя хапела и убивала хора. Там пристигнал мъдрец, проповядващ своята философия за любов и духовно разбиране. Змията случайно чула една от лекциите на мъдреца и така се трогнала, че решила да приложи поученията му на практика. През нощта преживяла „внезапно просветление“ и се зарекла да не хапе хората и вече да не бъде гадна. Около месец след това преобразената змия се държала като светец. Междувременно мъдрецът отишъл в друго село (обикалял селата). Накрая се завърнал в селището на змията. Пак я срещнал, но могъщата някога змия била в окаяно състояние – изтормозена, бита, подритвана и използвана. Змията заговорила мъдреца и казала: „Искам си парите обратно. Опитах от твоята философия на любов и духовност и виж докъде ме докара. Сега се предполага да съм просветена, но я ме погледни – полумъртва съм.“ Мъдрецът и отговорил кратко: „Никога не съм ти казвал да не съскаш.“

 

Здравословната агресия е живота в своята същност. Да живеем активно и качествено, означава да имаме доза агресия. 

Както прошката не означава да оневиним всичко и всички и да се изживяваме като жертви, така и липсата на агресия не означава да се самоунищожим.

 

И ако влезем в контекста на настоящата тема, хармоничността във взаимоотношенията между родител и дете се състоят в усвояването точно на тези две качества. 

- да приемем родителя с всичките му плюсове и недостатъци, да проявим разбиране към неговото незнание, да разберем поведението му, но не и да се превръщаме в негова жертва.

- да признаем старшинството му в йерархията на живота, да уважим преживяванията му, но не и да се откажем от собствения си живот и да позволим да бъдат смачкани желанията, мечтите и амбициите ни. 

Същото важи за нас не само от позицията на деца, но и от позицията на родители.

Редактирано от didi_ts

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Не съм съгласна

активно и качествено можем да живеем без агресия, намеси ли се агресията, може да е активно, но не е качествено

 

И за прошката не съм съгласна

Когато прощаваме, не би следвало да се изживяваме като жертви, тогава няма да е прошка, а навличане на нова карма

Освен това прощаването не е оневиняване, а прекъсване на кармичните връзки, освобождаване от тях

точно освобождаване, загърбване, това не е оневиняване, по-скоро е вид непукизъм

Казваме си, аз ти прощавам, и забравяме, не оневиняваме, в никакъв случай,

просто оставяме проблема зад нас и не се връщаме повече към него,

а не се опитваме да оневиним и да оправдаем, това пак е навличане на нова карма

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Не съм съгласна

активно и качествено можем да живеем без агресия, намеси ли се агресията, може да е активно, но не е качествено

Понятието "агресия" е доста по - широко от това което сме свикнали да асоциираме с тази дума. 

Добро обяснение и дискусия има тук http://www.beinsadouno.com/board/index.php?app=videos&do=view&id=520

Дава отговори на това, защо всъщност ни е нужна т.н. здравословна агресия и защо тя е = живот.

Притчата която съм цитирала  е ведическа от книгата "Динамика на подсъзнанието", тя всъщност дава ясен пример, чрез чудесна метафора, защо ни е необходима дозата "здравословна агресия". Този вид агресивна енергия не е насочен към другите, за да ги унищожава, обижда и злепоставя, а е насочен навътре към същността на човека, пази  нейната цялост.

 

 

 

И за прошката не съм съгласна

Когато прощаваме, не би следвало да се изживяваме като жертви, тогава няма да е прошка, а навличане на нова карма

Освен това прощаването не е оневиняване, а прекъсване на кармичните връзки, освобождаване от тях

точно освобождаване, загърбване, това не е оневиняване, по-скоро е вид непукизъм

Казваме си, аз ти прощавам, и забравяме, не оневиняваме, в никакъв случай,

просто оставяме проблема зад нас и не се връщаме повече към него,

а не се опитваме да оневиним и да оправдаем, това пак е навличане на нова карма

 

Тук не разбрах с какво не си съгласна. Не виждам някъде да съм написала, че прошката е оневиняване и че трябва да се изживяваме като жертви, точно обратното.

Редактирано от didi_ts

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Здравейте,  внимателно прочетох мненията и бих желала да се включа. Процесът на опрощаване за жалост не става незабелижимо и без емоции.  Сблъскваме се със собственото си убеждение за вината на „виновния”, за начина по който да ни се „изплати” за да му простим и завъртаме безкрайната въртележка на омагьосания кръг.

Прощаването е дълъг процес.  И зависи най-вече от самите нас. Състои се в промяна на начина на мислене за себе си и за другите,  за обидата ни и за податливостта ни към нея.  В резултат  на което пренареждаме ценностите си и преустройваме изградения ни образ за действителността и за мястото ни в нея.

Трябва да започнем от разбирането защо се чувстваме онеправдани и постепенно да достигнем до решението да простим, за да можем да изградим своя „аз” на съвсем друга желана от самите нас основа.

Предполагам, че това което най-много Ви измъчва е неразбирането или по-точно нежеланието на майка Ви да разбере какво чувствате самата Вие.  Вашата болка и гняв, че сте сама с чувствата си, а имате такава потребност да ги споделите точно с нея.  Да се почувствате отново защитена и обичана.  А се сблъсквате с преграда, непрестъпна и висока. Колкото повече упорствате да я преодолеете, толкова  по-силно се блъскате в нея.  Като игра без край.  Давате все-повече, а нищо не получавате.  Не е ли време да спрете? Не мислите ли, че сте си разменили ролите?  Вие обгрижвате  майка си, а тя се държи като разглезено дете и непрекъснато изиска.  Самата Вие сте и дали тази възможност. Опитайте да променете ситуацията. Започнете от малките стъпки.  Защо Вие да се грижите за сметки и имоти? Нямате ли достатъчно ангажименти?  Предполагам, че да.  Но искате на всяка цена да изразите загрижеността и признателността си към нея, като и помагате, като улеснявате ежедневието и.  Постарайте се да дадете възможност майка Ви да реагира и действа като възрастен човек, тоест да върши нещо полезно за себе си. Да взема решения и да поема отговорности. Поставяйте и задачи, които да върши, като и обясните, че за Вас е важно тя да върши неща, които за които не е имала възможност преди това. Когато нямаме какво да споделяме, защото нищо ново не ни се е случило, тогава очакваме другите да запълнят нашите липси и ги обсебваме. Използваме ги като донори, не защото не ги обичаме или не уважаваме тяхното мнение, а просто защото не знаем какво да правим с живота си.  За да преодолеете съпротивите и с еднообразното ежедневие я поощрявайте в различни дейности, за да има какво да Ви споделя.  Разпитвайте я как се е почувствала, когато сама се е справила с нещо или какви са били емоциите и след среща с приятелки или  пазаруване.   Опитайте се да скъсате пъпната връв с майка си, но да укрепите и заздравите емоционалната си връзка с нея.  Искрено  Ви желая успех!

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Благодаря ти, Ела! Изключително точно си успяла да предадеш начина, по който се чувствам.

 

"Предполагам, че това което най-много Ви измъчва е неразбирането или по-точно нежеланието на майка Ви да разбере какво чувствате самата Вие.  Вашата болка и гняв, че сте сама с чувствата си, а имате такава потребност да ги споделите точно с нея."

 

Точно това е най-голямата ми болка, всичко друго мога да преодолея.... 

 

Благодаря още веднъж! :)

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

×