Cveta5

Това помага,не знаех,че е част от метода Силва.Мислено изпращах молба за благословия,при разговор наблягах само на светлите страни от характера на същия човек.Това беше мой опит,за да проверя силата на мисълта си ,така както съм приела и разбрала Учителя.Резултата видях и почувствах не само аз,а и другите около мен.Времето,което ми отне опита беше година.В крайна сметка ползата беше и за двете страни-човека стана по-уравновесен, толерантен, а аз-по търпелива.

"Възлюбете злото,за да го направите добро"--за мен това вече е вярно.Казвам "вече",защото опитах,изпитах,изживях другите два начина--борба и бягство.Причиних си повече страдания.Сега се уча да обичам и "сянката" си.

Затова винаги има оптимисти, които смятат, че светът може да достигне един златен век, стига са- мо да се каже на хората кой е верният път към него. Опитайте се да им обясните, че приличат на куче, което гони собствената си опашка. За да схване човек, че позицията му е погрешна, не е дос-
татъчно простото „казване", защото става въпрос за нещо повече от онова, което обикновеният ра- зум е в състояние да приеме.
Става въпрос за онези съдбовни „недоразумения”, които при обичайни обстоятелства никой никога не е разбрал. Все едно да очакваме от един обикновен почтен човек да приеме, че е престъпник. Споменавам всичко това, за да покажа от какъв порядък са проекциите, породени от анима и анимуса, и какви морални и интелектуални усилия са нужни за отстраняването им.             Карл Густав Юнг     ЕОН
 
Сондажа по повърността е временен,нали?  Така се започва--от по-плиткото  към дълбокото.Не е лесно--живеем в географска ширина,където трябва да се оцелява.
 
 
 
 

Да, там където има сигурност,няма свобода; а където е свободата ,няма сигурност.И няма реален път,има усещане за път,ако така може да се нарече начина на живот-,дълбок,личен,вътрешен. До него се стига,когато човек не се вглежда в живота на другите.
И все пак,външните ситуации донякъде са критерии за "правилния път"
 

Не ми се е случвало, но знам ,че в съня и актьора,и режисьора си ти самия.Всичко в съня е твоята психика,или различните аспекти на душата.
Такива сънища помагат за опознаване на онази част от психиката,която съзнанието трудно приема.

Разочарованието го има,защото има представа,предварително изградена.Представата е субективна и ограничена.Разочаровам се от себе си,когато правя това,защото така ограничавам живота  и спирам това,което е необходимо да ми се случи.А то е добро,урок е.
Лесно е на теория,за  приложението се иска постоянство и внимание.Не знам дали любовта е проникнала по-дълбоко в мен,разочарованието ми  помага да опозная себе си.
Има една друга тема тук,за работниците в човека--разочарованието е един от тях.
Следващото ми разбиране е; без значение дали имам или нямам представа,това което ще се случи,се определя от фактори в мен и извън мен,които обаче все още не познавам.

От друга страна,Аристотел казва; за да живееш в самота,трябва да си бог или животно, а Ницше добавя; има и трето- философ.
За екстравертите,самотата е наказание;за интровертите ,тя е благословия.Живота води вторите до множество хора, а първите в самота.
След като човек е в играта,т.е. живее, ще му се наложи да опознае и двете състояния,за да ги оцени по достойнство.

Запътила съм се да опозная себе си.Не мога  да определя на какъв етап се намирам,но сравнявам живота си сега с този преди 10 години.Нямам цел, променям се според ситуацията,оставям на живота да определя целите ми,нищо вече не решавам веднъж за винаги.Този начин ми дава свободата да ценя всеки миг.Вглеждането в една точка,прави излишно периферното зрение.
Вътрешното пътешествие откри пред мен повече възможности,спокойствие и мир.Вече по-ясно виждам, доколко аз мога да променя себе си или това го прави живота.Чувствам се прашинка,моделирана от живота, и това ме радва.Натъжава ме това, че няма как да предам моя мироглед на хора около мен,които страдат и се трмозят за неща,които не са им подвластни.
Ценя и уважавам живота във всяка форма,аз също съм такава-ни повече,ни по-малко. И много ми харесва мисъл,като тази;
Окото,с което гледам Живота,е същото с което Живота гледа мен.

Споделянето е разказ за факт,събитие, и емоцията е уравновесена.То е донякъде рефлексия--при споделянето,човек си спомня и някои пропуснати детайли от събитието.
Оплакването винаги е придружено с емоции до такава степен,че  последните видоизменят фактите.Понякога е несъзнателно,а не с умисъл за навреждане на отсрещния.

Споделянето е разказ за факт,събитие, и емоцията е уравновесена.То е донякъде рефлексия--при споделянето,човек си спомня и някои пропуснати детайли от събитието.
Оплакването винаги е придружено с емоции до такава степен,че  последните видоизменят фактите.Понякога е несъзнателно,а не с умисъл за навреждане на отсрещния.

Благодаря за видеото, Ани! Твърде емоционално ми въздействаха "Български хроники", може би защото не съм в България от 6 месеца.И гордост,и мъка, и приемане  се смесиха в едно. Впечатлиха ме думите на чужденците за България. Те са изчистени от пристрастност и ми звучат достоверно.Стефан Цанев е свел до минимум собственото си отношение към историята.

Благодаря за видеото, Ани! Твърде емоционално ми въздействаха "Български хроники", може би защото не съм в България от 6 месеца.И гордост,и мъка, и приемане  се смесиха в едно. Впечатлиха ме думите на чужденците за България. Те са изчистени от пристрастност и ми звучат достоверно.Стефан Цанев е свел до минимум собственото си отношение към историята.

" Български хроники"  от Стефан Цанев.  Нашата история,не само като факт,дата,събитие,а като човешко преживяване. Неидеализирана история.

Ако нещо не ни харесва в българския манталитет,хайде да се променим,и да я живеем тази промяна.Успеем ли да обединим плюсовете и минусите в него,може и да постигнем Рождество...

Да,преноса го има навсякъде.Моето обяснение за преноса,така като съм го разбрала,което ми помогна да го избягвам.
Когато човек приписва мисли и чувства на други хора,които може и да са налични у другите,но може и да не са, но при всички случаи са налични у този,който ги прехвърля на другите,а не иска да ги види в себе си.Обикновено става несъзнателно.Дълбоката психика обективизира това,което не   искаме или не можем да видим в себе си.
Преди време тук в портала,имаше тема "Да сътвориш врага".Преноса е един от начините да виждаш в отсрещния враг.
Добре е да споделяме и пишем,но без практика няма резултат.Тя е лакмуса,която определя кой какво е научил и разбрал.В началото на практиката много често има съпротива,идваща от стария навик или стереотипа на мислене.Не е лесно,но е преодолима с повече търпение.

" http://triangle.bg/books/1942-09-27-10.1998/1942-11-01-10.html
Това е беседа от Учителя Петър Дънов.Може би ще откриеш нещо,което да ти помогне.
Виж,няма как света да се приспособи към теб,обикновено е обратното--ти се приспособяваш към света.

Мисля,че ще се промени,дори вече се променя.И бавно,много бавно става това,защото старото е сигурно по силата на навика,а новото е като подвижни пясъци.Все повече хора търсят символите,стоящи зад религиозните  ритуали.
Да,архетипа е устойчив, със сигурност е на много повече от 2000 години.Под неговото давление ,съзнанието се разширява,а не по наше желание.
Религията на следващите векове--надявам се,че няма да е догматична и категорична по всички въпроси.

Да,преноса го има навсякъде.Моето обяснение за преноса,така като съм го разбрала,което ми помогна да го избягвам.
Когато човек приписва мисли и чувства на други хора,които може и да са налични у другите,но може и да не са, но при всички случаи са налични у този,който ги прехвърля на другите,а не иска да ги види в себе си.Обикновено става несъзнателно.Дълбоката психика обективизира това,което не   искаме или не можем да видим в себе си.
Преди време тук в портала,имаше тема "Да сътвориш врага".Преноса е един от начините да виждаш в отсрещния враг.
Добре е да споделяме и пишем,но без практика няма резултат.Тя е лакмуса,която определя кой какво е научил и разбрал.В началото на практиката много често има съпротива,идваща от стария навик или стереотипа на мислене.Не е лесно,но е преодолима с повече търпение.

J.Doe, не разводняваш темата, защото фалшивата идентификация е важна част от този вид патологична за мен любов. Само че е сложна (особено изглежда за някои) тема. Една елементарна част от тази фалшива идентификация е примерно силната полова ориентация. Колкото по-силно се възприемаш като определен тип "жена", толкова повече и възниква нуждата от определен тип "мъж". И обратното естествено. Т.е. ако се върнем на несъвършената ни природа, тя е естествено там, физически обусловена в лицето на тялото ни. Но е там някъде и баланса между половете, защото е също добре известен факт, че сме уникална комбинация на мъжкото и женското. Дори само този прост пример е елементарно доказателство защо не съществува такова нещо като "пълноценност" тук. Физиката прави нещата черно-бели, крайни, човек трябва да се изразява по краен начин обусловен от физико-социалната си роля (особено чрез "очакванията" на другите). Душата има ли пол обаче? Няма, тя е баланс (макар и с някаква уникалност) подобно на самият ни Създател. Този баланс, 50-50 има ли как да стане тук? Риторичен въпрос, отговорът е пределно ясен за този който не се идентифицира с тялото си... И това се отнася за много, много неща... 
Така че пак с този прост пример, какво е "трансформацията". Не в някаква промяна на "аз-а" който е отдолу, не е дори неговата пълна реализация, а е донякъде в борбата на тези две същности. Едната е истинската, или Божествено заложената, "ядрото", а другата е физическата, привидната, желанието, изживяването. Пак не въвеждам концепция, която е непозната за всеки дори "casual" християнин. С това не твърдя, че самото тълкуване на тази концепция от християнството е кой знае колко правилно. Тълкуването трябва ти да си го направиш. Трябва ти да го "усетиш", и няма защо да се лъжем, до голяма степен това става точно чрез изживяването на илюзии, крайности, физическият опит. Този процес който изживяваш, не е нищо по-различно от опит за самоидентификация. Всеки физически опит който изживяваме реално е именно такъв - процес на самоидентификация, защо в себе си съдържа този неизменен конфликт на двете различни природи на човек - истинската и привидната. Това преживяване ни е дадено, за да намерим истинската си същност и отделим фалшивостта, фарса, претенцията, слабостта, грешните представи за собствената ни природа, а от там и живота. Как разбираш, че това се получава? Не знам, но знам как определено не можеш да го разбереш - чрез някой/нещо друго... Това е нещо което трябва да постигнем сами, и това е смисъла на индивидуализма който ни е даден. С което стигане до последният ти въпрос, който може да се разглежда пак със същото изконно противоречие на човешката природа между същност и фасада. Взаимоотношенията които хората изграждат помежду си са почти изцяло на ниво фасада, защото те имат такова отношение към самите себе си, и очакват другите да подкрепят този им образ. Така че е повечето от нормално, разрушавайки собствената си фалшива фасада, да виждаш все повече тази у другите, а те да започнат все повече да те отритват, защото не поддържаш тяхната. Това е другата страна на тезата, че човек създава собствената си реалност, т.е. един вид той става сляп за всички останали... Има ли нещо противоречиво в това? Ако успяваш да смилаш това което пиша, не. Висшата форма на духовност (което е познаване на себе си), е аскетизмът, и той присъства под някаква форма в абсолютно всяка истинска духовна практика. Това е напълно естествен процес на съзряване, което е най-висшата форма на доказателство за сила и самодостатъчност (естествено в рамките на ограничената ни природа). Слабият човек, напротив, търси другите (пак в оня патологичен смисъл, не като естествен съзнателен стремеж). За съжаление като цяло изградените взаимоотношения са базирани на споделени слабости и нужди (които при това не винаги съвпадат, и се получава тази несподеленост). Иска ми се да кажа, че хората могат да бъдат заедно заради истинската си същност, да общуват истински, да работят заедно, да има такова нещо като "истинска" любов, не произтичаща от човешки слабости и фалш. Предполагам е постижимо в някаква степен, но е доста рядко... Опитвал съм се да си го обясня, и единственото което се сещам е силната привързаност на човека към илюзиите му. Човек изпитва най-силната си любов към собствените си илюзии, а онази "другата" е доста на заден план. Илюзиите се изживяват много силно, физически, разтърсващо, задължаващо. Така че ето ти и обратната страна на монетата. Ако осъзнаеш егоистичният начин по който ти с и склонен да "обичаш", би ли искал ти да бъдеш "обичан" по същият начин? Истинският процес на самопознание, е бавен, болезнен, самотен. Зависи до къде искаш и можеш да стигнеш. В днешният бурен и хаотичен свят, аз лично не мога да намеря място за себе си някъде "по-средата". Така че не мога да говоря за нея, един психолог би бил много по-подходящ за тази цел, тъй като такава му е и работата. Като цяло търсенето на подходяща среда е до голяма степен въпрос на проби и грешки, в която е важно да се научиш да отстояваш себе си и търсиш хора които ти импонират. Повечето хора правят обратното обаче - влизат в среда която ги моделира по определен начин, за да им създаде "поза".

А какво е мъдрост? Индивидуалния отговор на въпросите на живота,или действия съобразно ситуацията?
1.Предназначена е най-вече за този,който философства.
2.Дейност,според Витгенщайн.разум според Платон.
Умението да задаваш въпроси,правилни или грешни без значение,и куража да  търсиш отговорите.Казвам "куража",тъй като някои въпроси изискват човек да застане не само срещу убежденията си,а дори и срещу вярата си.Колкото е по-малко влиянието на среда,авторитети,време,професия,толкова резултатите са по добри.
3.Ползата-пътуваш,откриваш нови неща за себе си и света,променяш мирогледа си,и нищо не ти гарантира,че си на правилен път,освен ти самия,ти си мярката "за съществуващите неща,че съществуват,и за несъществуващите,че не съществуват".
4.Няма правила,няма и цел,затова са я нарекли любов.

Това, че не те е разтресло кризата, не е добър знак. Може би и тя се е уплашила от идните изследвания, като Ямр и тнт. Понеже ти казваш, че каквото прочетеш това преживяваш, ако ти напише някой, че си здрава със сигурност няма да повярваш. Така, че по-добрият вариант е да приемеш, че си болна за момента! Много болна, неизлечимо болна, безкрайно болна! И да приемеш, че абсолютно никой не може да ти помогне. Абсолютно никой, нито терапевт, нито поредният доктор, абсолютно никой! Има само един човек, за който аз се сещам, че може да ти помогне. Но не съм сигурен, че той иска! Ако познаеш кой е този човек, който може да ти помогне да се излекуваш, от това, че не си болна, ти наистина ще се излекуваш? Кой е този човек?

Ще кажа нещо друго, което както винаги няма да се хареса на мнозина, въпреки че е заложено в уж официалната религия която изповядваме. Човек е изконно несъвършено същество разяждано от слабости. Повечето се опитваме да работим над тях, но тези слабости, в някаква степен винаги присъстват. В християнството този живот ни е даден не за да щракаме с пръсти, да "търсим щастието", да се "величаем", а един вид покаяние и осъзнаване на собствените ни слабости. Истинският живот е "някъде другаде", в "царството небесно". Аз съм от хората които предпочитат да мислят, не да вярват, и въпреки това съм стигнал до същия извод. Това е важно, защото не по-малко пагубно е да си изграждаш нереална представа за това което можеш да постигнеш. Много хора се самозаблуждават, че са тук на Земята като на пикник, че това е "тяхната" планета... Не е така, това е планета на изгнанието, на която човек се бори да се "завърне" към света който наистина Създателят му е отредил, но той още не е готов за него. Така че като хора, винаги ще изпитваме страх, нужди, егоизъм... Въпросът е наистина до колко болезнени, до колкото неосъзнати. Аз съм скептичен, че човек реално може да стане нещо корено "различно", наистина да се "промени". Но може да придобие ново разбиране и виждане за това което се случва около и с него. Може също да развие качества в себе си, които е имал, но е игнорирал заслепен от нещо друго. Примерно много хора не мислят, защото имало кой да мисли вместо тях... Това "отваряне на очите", наистина води до "трансформация". Но тя трябва да е насочена към това което човек наистина е, не към това което му се иска да бъде. Според мен, по-добрата нагласа не е да се питаш по-добре ли ще се чувствам, или какво ще постигнеш, а - "това ли е истинският ми аз?", "в тази ситуация, наистина ли съм аз?", "към какво наистина се стремя?", "какво реално се случва?". Вярно, няма "утре" да си отговориш на тези сложни въпроси, и вече да имаш "решение" за живота си в "преследване на щастието". Но Създателят , и какво той иска от теб, е единствено в теб. Няма как някой друг да ти го каже. Затова и самотата е важно нещо. Не, няма как да станеш "самодостатъчен", защото не такава ни е природата, и всяко нещо си има цена. Без да платиш цената, не можеш да оцениш и стойността му. И обратното, зависи ти как оценяваш нещо, за да го избереш пред друго. Човек винаги плаща някаква цена накрая, и никога не може да се чувства 100% пълноценен... Затова и започнах с погледът на християнството за човешката природа.

Прочети "Параноя на страстта" - както казва и д-р Първанов, влезли сте в болни отношения, в садо-мазо въртележка. Ти даваш повече, той мачка и неглижира още повече. Колкото повече се стараеш, повече се потъпкваш и даваш масирани несъзнавани сигнали на подсъзнанието му да продължи садистично да те пренебрегва, необича и унижава с поведението и емоциите си. А в теб, тъй като е тръгнал мазохистичен цикъл, е вероятно да се прояви т.н. стокхолмски синдром  оправдание и защита на тъпчещия те под рационализираната илюзия: "Ама той всъщност ме обича, аз си заслужавам!"... Всичко друго е това, но не и любов - и от твоя и от негова страна. Случило ти се е веднъж, кривнала си - човек си, не си робот. Ако беше систематика ,ако серийно го правеше, би било друго, но нищо подобно... Невинна си! Каквото било, било. 
Съзнавам, че отговорите ни дисонират с идентифицирането ти с мазохизма, който напълно погрешно приемаш за любов - но, питаш, казваме!
Ако написаното не ти стига, потърси терапевт, за да поработиш по мисленето си!

Твоята психика,или- ако по ти харесва- душа,ти показва реалност,която твоето съзнание все още не познава,или не иска да допусне,че има такава ,паралелно с тази в която живееш.Случва ти се по необходимост.Това може само да те радва.

Твоята психика,или- ако по ти харесва- душа,ти показва реалност,която твоето съзнание все още не познава,или не иска да допусне,че има такава ,паралелно с тази в която живееш.Случва ти се по необходимост.Това може само да те радва.