Побеляват лунните гнезда.
И тихо изгрява над птиците.
С разкованата в мен самота
търсят нова пътека зениците.
А пътеката бяга от мен
в стъпки , в полет
на влюбени думи.
Знам, ще съмне и този ми ден -
стара болка гори помежду ни…
От оттеклите в зима стъкла
ще се стича на звуци дъгата.
Слънчев лъч ще остави следа.
После…после ще свърне. По вятъра.
Само ти в този никакъв ден
ще ме чакаш. Накрая на пътя.
В този праг от преминали дни
колко още неде
“За любовта отсъствието и смъртта
не са едно и също нещо.”
Мишел Деги
Навярно в някой ден ще се събудиш.
С олекнало сърце. Без път и гърбица.
И ще повярваш в немислимото.
До вечерната ти врата пристъпило.
Ще хвърлиш в него своята тъга.
В задрямалата сянка на листата
ще бъде близо лятната луна.
Лицето и в очите ти ще капе…
По камъчето в твоето сърце
една зелена вечер ще се спусне.
Наметката
Прибери се по светло…
от деня – в своята вечерна къща.
И от стая на стая
подреди в чекмеджета минутите.
После думите скрий.
И на раклата в пазвата
остави да потънат
следите от твоите сънища.
Прибери се по светло –
не замръквай в дъха на върбите.
И при лунната сянка не спирай.
Не прекрачвай ти мрака и никога.
Само сън е водата без бряг.
И без вятър от билото.
Преминава през теб.
И изтрива следи на преминали…
Прибери се по светло.
Тази нощ ще
Старица
Там, от края на пътя.
И лятото. Тя сънува
под слънцето камъка,
хлътнал в трюма и
пълен със храсти.
(Сякаш легнала котва на дъното.)
В слепотата си някак пораснала.
( Там … на пътя. От края на лятото.)
Стара къща. Без покрив и ясла.
Своето тяло сънува. По памет…
Аз оставам до нея. И с поглед
я прегръщам … старицата моя.
Ветрове в мен. И зими изпращала.
А сега – без очи. В щир и лобода.
Като майка е в мене.
И зная – всички
status quo
Привечер,
от неговото някъде когато
напусне дневното си тяло
мракът. И стане тяло на вълната.
А само жълтото око от фара
се скита в мен. Като пътека,
разделяща небето от земята…
Там – привечер,
където бдят открити
сигналните огньове на душите.
И никой никъде
от мен не си отива…
Ограждам в себе си кръга –
от Път, Вода. И Светлина.
И в тебе тихо се повтарям.
Привечер…там, където мракът
от неговото някъде е паднал…
Дъвчат следобеда
старци в бастунчета.
Гълъби пърхат –
в трохи.
И по клончета.
Голи красавици
светят
в цигарите.
Влажни от погледи.
Токчета.
Токчета…
Гарата дреме
в сън по момичета.
Или във къс
от следобед.
Слънце и смях
от перона надничат.
Като
от детско
фото.
Цигани
с кестени
топлят в небето си
ято оклюмали врани.
Влакът пониква
сънливо
от изток.
С погледи
влакът се храни.
Като присъда
е точен
часовникът.
Кръгъл
от ра
сравнение
Като белег в душата е болката.
С дъх на билка от нощната чаша.
Пада тихо. В снега. И в прозореца
оцелелите думи изпраща.
После – вкус на горчиво от камъка,
дето прагът във теб е затиснал.
Капе шумата – жива. И огнена.
Моята дневна и нощна орисница.
Само свещи надничат из двора –
пожълтелите зъби на мрака.
Лудият в мен се е ококорил.
С трескав поглед навярно те чака…
А пък ти си измисли неделя.
Без леда. Сивотата. И шумата.
Този дъжд…Този есенен дъжд
в пожълтелите вени на мрака.
Капе в сънен и тъжен рефрен.
Пълни стрехите в мене. С очакване.
Сякаш в минута животът е спрял.
Бъбрят тихо, опяват водата капчуците.
А в дантели от пяна и сухи листа
Оживелите сенки прескачат. Нататък…
Този дъжд…Този есенен дъжд над града
ожаднелите улици знаят.
Тича водният дух. В чужди стъпки .
И кал. И премята на топка листата.
Само ти не дойде. И не свърши нощта.
А дъждът побеля. В
…Още пият виното. Със поглед.
И трепери браздата в очите им.
Вечер бога във себе си молят –
да нощува при тяхното име…
Вместо поздрав те мерят със дума –
колко струваш…И колко изтекла е
през душата ти раната Време.
И дали ще им станеш побратим.
(Или само за сянка те вземат…)
А нататък… отдавна е минало.
В ситни възли сега са ръцете.
И треперят по чашата вино.
Като лист на ранено цвете…
Още пият…Аз там ги оставих –
посред нощното вино. И м
Пропяха и в мене чужди петли.
А сърцето ти тука остана.
Старо, глупаво…нежно. Още боли.
Още с раните в утрото ставам.
Още билката сутрин по навик варя.
И (по навик) превързвам си дните.
Само в стъпки прохожда у мене сънят.
А пък пътя му води заникъде…
Тази сенчеста болка отляво вали
(като стара езическа песен).
В самотата на всички отминали дни.
Или в прашните улични кестени.
Ослепял съм…не помня.
Не познах онзи ден
песента на щуреца у мен
Очите ти
всичко ми казват.
Косите... ръцете.
И устните...
С пътеката късна.
За двама.
Откриваме дните си -
в другия.
Откриваме дъхави утрини,
безсънни тела,
скитен вятър.
Поникнали есенни думи
за дневния
битов
театър...
В пътеката късна-
за двама...
притихнало бяло мълчание.
Очите ти
всичко ми казват.
И тръгвам
във теб.
От началото...
2
Светът е
от морска пяна,
запомнила твоето тяло.
Докосвам дланта ти
Ако много дълго гледаш
към реката,
тя
ще се превърне
в синя сламка.
После с нея ще спасиш
в небето
пътя на отминалото ято.
Птиците при тебе ще се върнат.
И ще носят песни под крилата.
В твоя глас
ще се засели вятър –
много дълго ще е лято…
Облаците ще превърне
в слама.
Сламките – в река…
и тъй нататък.(Ако много дълго
гледаш.В себе си.
Или в реката…)
…Само трябва още днес
(полека)
да измислиш
сън, небе. И вечер.
Иначе и т
Всяка есен след тебе
сбирам думи- листа.
В стъпки кал се превръщам.
И в бръшляна раста.
В мен с пътеката зимна
още птиците спят.
Още с твоите зеници
пазя песен. И цвят…
Всяка есен след тебе
губя твоя следа.
Като в пръстен живея.
Като в снимка със сняг…
А брегът е далече,
късен вятър довял.
(Овдовелите вечери
още бродят. След два…)
Как полека угасна…
в тази зимна мъгла.
Всяка есен след тебе
крия твоя сълза.
А брегът е далече…
накрая…
на Георги
Накрая на света,
където свършват мъките.
И всички правила. И всички празници…
И само леденият вятър
препуска сит
в дъжда,
чадърите… По пяната.
Оставам част от теб, приятелю.
Накрая на брега, където
отвчера вече те изпраща
неделната милувка на морето.
(А лятото отплува тихо, тихо
във всичките сезони
от лицето ти…)
Там нощната мъгла потегли.
На юг. С останалите живи звуци.
Но в някой сън( или във ден отминал)
живо
Беше тъжна и скучна игра. Като в стара пиеса.
С изтънелия глас на суфльора отпред.
Със познатата празнично – жълта завеса,
скрила в мене последния ред….
Мизансцен бе денят. Полусляп.
С бутафорни криле. Или кръг от оловни минути.
Прикован. Като целия есенен свят.
Скъсал тънката връв на своето безумие.
Някак в мен оцеля тази нежност.
На кратките думи. Без подсказване
зад парадния вход на деня.
От цвета на завесата в нас.
До заблудата лятна,
че живо
по Надежда Радулова
Открехна бялото си рамо зимата.
И скри прозорците,
прихлупени в душата ми.
Посипа в сняг, мъгли и вятър синьото.
Заспаха в бяло всички рани…
Доведените дни затъваха. В пъртината.
И някак си…не стигаха до прага.Окачени
на клоните замръзваха лицата им.
С въздишки по отишлото си лято…
Открехна бялото си рамо зимата.
На утрото избра зелената ми улица.
С останалите цветове от името.
И отънелите тела. На звуците…
Аз там
Нощта е скъсан лист. Със бялото.
И падналите букви от минутите.
Зад топлината и – сънят
разражда късата река. На утрин.
Нощта е скъсаният лист.
От моето лице във тебе.
Очакване – да завали.
И този дъжд да е последен…
Да завали…да бъде нощ…
И всичко мое в теб да скрие.
(Едничка моята душа
не те погледна днес накриво).
Каква баналност…Заваля…
Пътеките избягаха. В две преки.
В чадърите. И в тази самота
набързо есента облече сенките…
Кръг
Така ги бях оставил –
точно там…в чертата
между времето.
И пътя.
Студено е. Ръми мъгла.
И в този свят, и в онзи се разсъмва…
Безкраят е пшеничено зърно.
На любовта ти храни двете преки.
И няма мост между добро. И зло.
А само дни, отминали в пътека.
Така ги бях оставил –две лица.
На дявола и бога,
там…открая. Очите ти
в студената мъгла
да търсят брод.
А пътя да не знаят…
Вървя. Ако е рекъл бог,
удавените мостове
Още е лято. Нищо че няма
топло докосване вятъра.
Като въздишка потича
в лицето ти. И отминава. Нататък…
Идат безсъници(още е лято…)
С кръгла луна над върбата.
Ти си измислена…просто докосване.
В равния гланц на листата.
Вечер. Поредната…Дъх от зефира
в нежното тяло на мрака.
Още е лято…Пее в щуреца
синьото мое очакване…
Още е лято. Още сме двамата.
Пясъчно топли. В дъгата.
Нищо, че нямам твоето докосване.
Нищо, че няма го вятъра…
Някой сънува лицето ти снощи.
В края на лятото, в стъпките…в пясъка.
Просто въздишка е зимата още.
Или пък…с тъмното птица очаква.
Някой до късно към пътя поглежда.
Всички следи заличил…всички прагове.
Пресен е вятъра…още нагарча.
В сламена прежда търкаля лятото.
Като въздишка. Или докосване
В белите думи, зад мрака останали…
някой те чака. В сърцето износил
Всички раздели. И разстояния.
Някой те чака…счупил стъклото
с дъх за студена и дълга
Като сянка е тази завеса.
След прожектора капе. В метафори.
В прах от сцената.
В прах от лицата.
В кръгли мисли, поети без нафора.
На последния ред са актьорите.
(Ние - стари и смешни столове.)
В прах от сцената лепне умора.
Или в сън – до неделната гроздова…
2
Нейде с тихото лягат лозниците.
И светлеят в окото на дрозда.
Между зъбите скърцат личности.
Скрили в пазва ланшните гвоздеи.
Прах ти казвам…Попива ракията.
И гласа и з
Потъвам в този хубав ден, където бавно
душата ти изпълва побелелите пространства.
Дъгата в мен покорно се прегъва.
Небето е олекнало. И странно…
Потъвам в този ничий ден,
зазидал стъпките на толкоз вечери.
В които съм изпращал сън. По теб.
И тиха есен . В пътищата време…
Отдавна не поглеждам настрани.
В забравен извор. И затрупан…
Душата си оставих. В други дни.
Тя скитница е в делника на други…
От тъжният му ромон съм смутен…
Потънали, петачетата свет
Любовта си тръгна. Като просяк.
В снимка от средата на октомври.
Тръгна боса…не задаваше въпроси.
Сънена. Без грим.
И с друг. Във погледа…
В мен захвърли чашата си болка.
И опръска виното нощта ми.
Всички дни заключи. Във посоки.
После свирна…без да се обърне.
Късна птица… не летяла.
Сън. И праг от тишината.
Зъзне в мен. С очи за тебе.
Стрък от циганското лято…
Повтарят се неделите…повтарят се…
В следутрини и дни , попили нежност.
Повтарят се в прозорците, в цветята.
В отеклото небе, дошло отвчера…
Повтарят се…внезапните жени,
заключили от нощната наслада
в телата си…И в онзи вечен вик,
останал като камък. В паметта ми.
Отвън и вътре…есени – повтарят се.
Отминалото време в мене плискат.
И старото корито на душата
по съмнало потъва. Във мечтите…
Но ще се върна. В някой ден…от пътя кривнал…
След реката. В сън п
Изтича времето на тези дни…
Зад покривите, приютили късче лято.
От къщите потегля. С топъл дим.
В посоките на самотата ми…
Изтича… С мъртвата вода.
Камбаните отсреща удря.
Измазан в жълто е денят.
И съхне в своето си утре.
Сънуват думите лица.
И в нощната ми памет бягат.
Под мостовете на деня
(останала за вечер само)
придърпва сивата луна
изтеклите пространства…
