Хипохондрията

[Максим]

Благодаря Виктор! Всичко е наред Няма как иначе, когато човек всеки ден се трансцедентира чрез медитация в онова поле, квантово, в което няма болести. И после донася здраве в това поле, в което понякога има болести. И тогава болестите се разтварят.

А хипохондрия има у всеки, всеки който намери симптоми в някакво тайно ъгълче в себе си се опасява, но го крие. Аз го показах, без да се срамувам. И го надрастнах.

[Виктор]

А хипохондрия има у всеки, всеки който намери симптоми в някакво тайно ъгълче в себе си се опасява, но го крие.

Човещина, какво да се прави. Хората си слагат различни маски и си самозалепват етикети, за да избягат от истината за себе си. Примерно: християнин, будист, окултист, хиндуист, джайнист, ученик, интелектуалец, националист, демократ, монархист и т.н. Това явно е хипохондрия. Четеме също религиозна и научна литература, може би със същата цел: бягство от самопознанието. Ти знаеш, че бодхисатвите от седмо ниво се отказват от цялото натрупано земно познание. Защо ли? Какво има в него, че го правят? Хипохондрия!!!

[Донка]

Хипохондрикът винаги търси хора, с които да сподели опасенията си. Това ме навежда на мисълта, че страданието е социално обусловено - лечението също.

В моите опитности хипохондрията се наблюдава при възрастни, над които са треперили като деца и вечно са се опасявали, че са болни или ще се разболеят. Родителите са били убедени, че така се грижат за децата си с любов. Такива деца научават урока, че когато са болни им обръщат много внимание и тогава им е позволено всичко и могат да манипулират всички близки. При това не го осъзнават обикновено - просто го приемат като нормален начин на живот... докато не попаднат в средата на нормални хора и не поискат да я приспособят към своите представи за нормално.

Хипохондрикът постепенно се идентифицира с болестите си и не може да си представи себе си - без тях и общуването с другите без разговорите за тях. Мисля, че ако успее да премести идентификацията на своето аз с болестите си върху нещо, което смята за ценност, има някакви шансове да се излекува.

Колкото повече се съгласяват с него и му съчувстват, толкова повече задълбочават заболяването хората с които живее.

Може би едно такова заболяване представлява и блокиране на суетата и гордостта - поне така беше в нашия случай.

Лечение - трудно, според моя опит. Аз не се справих... признавам. Опитвах по начина, описан в горните изречения и затова знам фаталния изход от него.

Помагаха няколко неща:

- чувството за хумор (леко, не ирония или подигравка) - бившият ми съпруг ми казваше, че най-добре му действало - е и какво, най-много да ти свърши този живот - тъкмо ще започнеш в ново тяло, на чисто.

- задачи, с които трябва или иска да се справи сам - позабравяше за "страданията" си, когато се налагаше да се направи нещо и нямаше на кого да го стовари.

...

[Виктор]

Мисля, че ако успее да премести идентификацията на своето аз с болестите си върху нещо, което смята за ценност, има някакви шансове да се излекува.

Мисля, че ключа в лечението е в това което пишеш, но ценността трябва да е точната. И сякаш лечението е от сили с външен характер, но с свое съдействие.

[Донка]

От опит знам, че е противопоказно да се убеждава хипохондрик в това, че подозренията му са безпочвени. Така те стават още по-силни по логиката "щом се мъчат да ме убедят, че не съм прав, значи крият нещо от мен, за да не ме изплашат". До голяма степен причината за тази реакция се крие и в широко разпространената "бяла лъжа", която лекари и роднини пускат в употреба, когато положението на пациента наистина е много тежко. Спорно е доколко тя е доброто решение.

Противопоказно е и искрено или неискрено да се тревожим заедно с хипохондрика, споделяйки неговите опасения, да прекарвате време заедно с него, заровени в медицинска литература и тичане по лекари и лечители. Така отново засилвате подозренията му по логиката "щом и той се тревожи и вижда симптомите, значи съм на прав път".

Когато преди много години лекуващият невролог ми обясни това, изпаднах в недоумение - тогава каква би трябвало да бъде моята позиция, как мога да му помогна и изобщо мога ли? Отговорът беше вдигнати рамене - индивидуално е. Опитът показвал,че симптомите отшумявали, когато на хипохондрика му се наложело да се справя сам с живота си. А може би, оставен сам, просто няма кой да разбере, че е хипохондрик, освен него самия...

Не повярвах и отначало опитах втория вариант - стана по-зле. После минах на първия - стана още по-зле, разви параноя - смяташе, че съм в таен заговор с лекарите, които се опитват да му съкратят живота - ту по моя, ту по тяхна, ту по нечия друга поръчка.

После настъпи период, в който почти бяхме намерили светлина в тунела - укрепване на имунната система, която трябваше да се справи с каквото и да го нападнеше. Работеше чудесно! Така идентификацията на личността "застрашен от болести" не се отмени, а се трансформира постепенно в "готов да посрещне застрашаващите го болести".

Може би щеше да стабилизира положението за постоянно, ако вниманието му не се беше прехвърлило върху кариеристичните амбиции - те избуяха като плевели, когато започна да се чувства относително здрав и защитен. Сега на мястото на болестите-врагове се наместиха хората-врагове.

Постепенно ми ставаше ясна причината за заболяването - гордостта, претенциите към себе си и състоянието на тялото, социалния статус, личността си. Тези претенции, естествено, се простираха и над останалите хора. У Лазарев четох, че подобно заболяване блокира агресията в кръга на самата личност, за да не засяга останалите и да не му натоварава кармата... Дали наистина е така...не знам. Но е вярно, че хипохондрикът започва да забравя своите болести, когато му се удаде възможност да се разпорежда с живота на други хора.

Не ми останаха желание, време, сили и възможност да работя над нова трансформация на идентификацията - времената бяха много тежки, справяхме се с оцеляването на децата. А и се оказах "главният заподозрян" - в тоази позиция всеки опит за помощ влошава нещата. Сигурно има и такъв път, но най-вероятно той изисква работа над себе си, над ценностите си...

И накрая ще повторя думите на лекуващия невролог: При всеки е индивидуално - и причините, и хода, и проявите, и преодоляването...

[НелиТ]

- задачи, с които трябва или иска да се справи сам - позабравяше за "страданията" си, когато се налагаше да се направи нещо и нямаше на кого да го стовари.

Определено е така. Невъзможно е да те "пипне" хипохондрия, ако имаш постоянен ангажимент да се грижиш за други хора, да им осигуряваш (работейки) средства за живеене, да ги обслужваш в битов план (готвене, пране, чистене), да ги даряваш с достатъчно внимание, да им измисляш и забавления, и при това да няма кой да те смени в нито една от изброените дейности. При такава ситуация, дори и да се разболееш от истинска болест, бързо-бързо решаваш, че си здрав и продължаваш бодро напред, защото знаеш, че се нуждаят от тебе. Забравяш, че си болен и болестта отшумява.

В заключение, според мене, хипохондричните пристъпи са тясно свързани с егоизма. И освен това са въпрос на личен избор.

[Силвия СД]

В медицината терминът hypochondria е въведен от Хипократ - от гр.ез. hypo - под и chondrus - хрущял. Той е считал, че това заболяване се дължи на проблеми в органите, които се намират в горната половина на корема точно под последните хрущялни ребра - хипохондриум е тази горна част от корема - на български - подребрие.

Въпреки, че съвременната медицина с лекота отхвърля тази хипотеза, аз съм на мнение, че Хипократ е бил на прав път. От мои наблюдения хипонодриците са или хора страдащи от чернодробни и жлъчни заболявания в една или друга степен, или поне имат голяма предразположеност към тях и са налице изменения на микрониво, които още не са прераснали в манифестни заболявания. Известно е, че черният дроб е орган, свързан с емоцията радост от живота и нейния антипод - страха.

Хипохондрикът не се страхува от болеста, а от живота.

Чувството на тревожност и внушението за наличност на мними нелечими заболявания е само следствие от липсата на внимание и съчувствие към човека, страдащ от това заболяване. Аз го наричам шепот, молба за внимание, докато не прерасне в хистерия - вече вик и крясък за любов.

Това е - просто човекът се нуждае от загриженост и топлота насочена към него, каквито му липсват. Затова той влиза в роля, в която така се вживява, че сам си вярва и се чувства добре, когато е обгрижван с внимание от медицинския персонал, поради липса на такова от близките нему хора.

Максим, това е така наречената болест на третокурсника медик, понеже едва в трети курс, а не в първи, се започва обучението по клинични дисциплини, дотогава се изучават маса предклинични такива. И както се сещаш, не е задължителна за всеки третокурсник, а само за по-лабилните психически студенти, на които и без друго тежкото обучение по медицина вече не им понася.

Редактирано Май 1, 2008 от Силвия СД

[Латина]

Медицинските сестри изучават заболявания още от първата година, та аз се сблъсках с хипохондрията още в 11 клас. То от какво ли не бях болна - чернодробна цироза, рак, туберкулоза, сърдечна недостатъчност...

Когато в действителност разбрах откъде идват съответните симптоми, доста се смях.

Максим е с отслабено здраве след тежко боледуване и не се е възстановил напълно, понеже за това се иска повечко време. След белодробни възпаления това време е между един и три месеца, до половин година. Когато преболедувах от пневмония преди години, чак след девет месеца, през септември се почувствах наистина излекувана. Идва лятото с много слънце и витаминозна храна, ще се получи естествено. Да спомена заради курса по йога - не бива да се практикува на студен под - това е една от грешките, които се допускат.

Наистина, няма смисъл да се концентрираме върху здравословните си проблеми повече от необходимото. Чист въздух, положително мислене, витаминозна и пълноценна храна, много радост и любов! Нямат време за хипохондрични изживявания заетите с много работа хора. А работа има колкото щеш. Едно от най-добрите лекарства, които познавам, е работата. Тя извиква по необходимост онзи резерв от сили, който дреме в нас неизползван. Когато работиш за добра цел, болестите отстъпват. Разбира се, без пресилване.

Редактирано Май 2, 2008 от latina

[selsal]

Хипохондричният страх е твърде мъчителен страх. Тази мъчителност иде не само поради това, че един или друг орган страда, а защото съзнанието губи доверие в себе си, в способността си да преценява онуй, което би трябвало най-лесно да преценява - непосредствеността на своето тяло. А когато човек има разбиране за себе си, че е интелигентен, то мъчителността при хипохондрията се удвоява.

Хипохондрията напомня ревността. Човек има усещания и предусещания, че някой го предава (в случая тялото), ала в същото време тия усещания рядко се потвърждават по време на преглед; действителността ги отхвърля. Изключителен феномен в психологически аспект е мигът, когато хипохондрията стане тъй непоносима, че човек си казва: "дано някак да се установи със сигурност, че наистина съм болен, или пък, че всичко е мое заблуждение (бих преглътнал това), само и само да добия яснота по въпроса за моето тяло". Непоносимостта на хипохондричният страх е в съмнението, в неустановеността на действителното състояние на болезнените органи.

По същия начин ревността може да изстиска човек така, че той да е склонен да приеме коя да е истина, стига да е окончателната истина, пък била тя - 1) че съм предаден и затова унижен, или 2) че съм бил дотолкова глупав да се съмнявам в нещо, в което не би трябвало да се съмнявам.

Ако при ревността има недоверие към някой друг човек, то при хипохондрията има недоверие спрямо собственото тяло. И в двата случая недоверието води до спад в самочувствието. И ревнивият човек, и хипохондричният човек се чувстват уязвими, едно слабо място заплашва цялото им същество. Слабото място при ревността е любимият човек, слабото място при хипохондрията е тялото (болезнения орган). Когато човек ревнува, се настройва срещу любимия (любимата), който вече не е дотолкова любим, когато човек изпитва хипохондрични съмнения, той е настроен срещу... любимото тяло.

Хипохондрията, както ревността, се дължат на отказа на аза да еманципира някого (нещо) спрямо себе си. Ако аз отказвам да призная колко съм зависим от своята любима, аз отказвам да призная, че обичам, и така любовта ми се извръща, и в действителност се превръща в мое слабо място. Ако аз отказвам да призная желанията на своето тяло, аз отказвам да призная, че съм жив, и така животът се превръща в мое слабо място. И както любимата може един да ме разлюби, така тялото един ден ще ме предаде. Ревността е реализация на несъзнавания страх, че не мога да контролирам любовта към мен. Хипохондрията е реализация на това, че след години тялото ми ще умре. Всяка хипохондрична болка съдържа в себе си неудовлетворено физическо желание.

В един духовен път появата на хипохондрията не може веднага да се класифицира като признак, че духовността е фалшива. Въпреки че никак не е добре тялото да напомня за себе си, когато мисълта е заета с духа. Случва се - колкото и парадоксално да е - хипохондрията да открива пътя на разгръщащата се духовност. Наистина, твърде рядко, но би трябвало да се случва.

Редактирано Юни 8, 2008 от selsal

[cvete80]

Аз ще кажа само едно - СТРАХЪТ Е НАЙ - ГОЛЕМИЯТ ВРАГ НА ЧОВЕКЪТ!!!

[maggee]

Аз мисля, че хипохондрията, като израз на нормалния за всеки човек страх от смъртта, е и нормално състояние при първия осъзнат контакт на човека със смъртта. В живота на всеки човек идва един момент, в който той осъзнава, че смъртта не е абстрактно понятие, а реалност, която може да го споходи във всеки момент. Тя може да се прояви в различна степен, но най-силна е при контакт със смъртта - личен или на близки хора.

Медиците в известна степен си изграждат имунитет - за щастие, програмата е толкова сгъстена, че за хипохондрични мисли остава твърде малко време на студентите. Имаше момент, в който заедно с поздрава вървеше и въпросът "Ти от кои болести си болен?". Без чувство за хумор този период е труден за минаване, то се налага от само себе си - минавайки през това, човек някак неусетно се сдобива с верен другар - черния хумор.

Осъзнаването на смъртта обаче е нещо съвсем различно и то рядко се случва в университета - тогава опасността от дадена болест изчезва със затварянето на учебника. При мен то се случи години след университета, след предсказателен сън за смъртта на близък, млад човек. Преживях го по подобен начин, както и Диана, за около година и половина. След такова изживяване светогледът и животът наистина се променят напълно.

[Силвия СД]

Няма жив човек, който да не се страхува от смъртта.

Хипохондрия - болест, израз на страха от смъртта или още по-точно от самия живот, като осъзнатост за човешката тленност. Болният от хипохондрия е болен от тялото си. Помня един филм с участието на Слабака, където той играеше роля на хазаин на един млад писател по морето. Момчето го питаше: "Хазаин, а от какво е болна хазайката?". Той му отговори: "От мене."

И пак - колко прав е бил Хипократ! - органите под диафрагмата/в хипохондриума/ - т.е. коремните органи са свързани пряко с телесното в човека, тези над диафрагмата - с душевното, а онова, което е на върха на врата - с духа.

Болезнено съзнаване на тленността и панически страх от това - ето какво е хипохондрията. Болест на несмиреното пред смъртта сърце, желаещо вечно да бие, което трепва при всеки по-учестен свой удар, вместо да съумее да се порадва на това, което именно осмисля живота - учестеният пулс.

Медиците не развиват имунитет. Никой не е имунизиран против умиране. Медиците се различават от останалите хора единсвено по това, че са разбрали умирането прекалено ясно. И се спасяват с цинизъм. Спасяват се точно с онова, от което всеки човек се страхува - живеенето.

Ние умираме всеки един проклет миг на клепачите си. Но има хора, които умирайки превръщат тлеенето си в горене.

А хипохондрията е точно обратното - хипохондрикът изгаря от страха си да не изтлее.

Редактирано Юни 10, 2008 от Силвия СД

[izabella]

Здравейте!

Страхувам се да не се разболея от рак и постоянно мисля за това. Понеже съм слаба ми се палпират доста добре лимфните възли и това ме ужасява още повече. Правила съм си изследвания, всичко е ОК, но ПАК не мога да се отърва от тези мисли. В момента се лекувам от обсесивно-компулсивното си разстройство, но е от скоро и силно вярвям, че ще оздравея.

[Максим]

Здравейте!

Страхувам се да не се разболея от рак и постоянно мисля за това. Понеже съм слаба ми се палпират доста добре лимфните възли и това ме ужасява още повече.

При слаби хора е нормално да се палпират лимфни възли, нормално те могат да бъдат с размер колкото средно голямо бобено зърно, това е нормално.

И аз напипвам моите. Няма от какво да се притесняваш.

[Eshavt]

Имала съм такъв период и наистина беше кошмарен. Имах гинекологичен проблем и отидох на ендокринолог по-точ

но на ендокринолози. Получих следните диагнози /аденом на хопофизата, синдром на Кушинг и хипертония/ До този момен ,бях на 27 не съм имала сериозни заболявания и не бях посещавала лекари. Върнах се у нас и отворих медицинските учебници. Видях, че от Кушинг се умира за 3 години в адски мъки без да може нищо да се направи, от аденома може да се ослепее и т.н и т.н. Та така реших, че ще умирам ) напуснах работа и останах в къщи и така започнах да линея от ден на ден , като симптомите се увеличааваха от ден на ден /тези дето бях прочела/ .

Искам да кажа, че се справих сама без лекари и нито едно хапче. Щом аз го мога значи всеки го може. Благодаря на Бог и на Учителя, защото определено се обърнах към Учението на Учителя и то ми беше основнто лекарство. Благодаря и на ези 6 месеца хипохондрични прояви, защото без тях нямаше да съм това което съм а именно здрави силен човек.

[Креми (късметче)]

Аз пък ще споделя обратен по знак опит, който потвърждава тезата на Eshavt.

Бях болнаво дете, купища настинки, ангини и кашлици...Но като станах майка, а после и за втори път, отговорностите явно така са ме завъртяли,че чак след десетина - петнайсет години се сетих колко отдавна не съм боледувала (макар че децата носеха вируси в къщи, а и професията ми е свързана с много хора).

Завържете се за живота чрез друг живот - дете, деца, животинче или цветя, а най-добре всички заедно - така е най-весело, макар ( и точно защото) най-отговорно.

[Шехина]

Имала съм такъв период и наистина беше кошмарен. Имах гинекологичен проблем и отидох на ендокринолог по-точ

но на ендокринолози. Получих следните диагнози /аденом на хопофизата, синдром на Кушинг и хипертония/ До този момен ,бях на 27 не съм имала сериозни заболявания и не бях посещавала лекари. Върнах се у нас и отворих медицинските учебници. Видях, че от Кушинг се умира за 3 години в адски мъки без да може нищо да се направи, от аденома може да се ослепее и т.н и т.н. Та така реших, че ще умирам ) напуснах работа и останах в къщи и така започнах да линея от ден на ден , като симптомите се увеличааваха от ден на ден /тези дето бях прочела/ .

Искам да кажа, че се справих сама без лекари и нито едно хапче. Щом аз го мога значи всеки го може. Благодаря на Бог и на Учителя, защото определено се обърнах към Учението на Учителя и то ми беше основнто лекарство. Благодаря и на ези 6 месеца хипохондрични прояви, защото без тях нямаше да съм това което съм а именно здрави силен човек.

Еshavt, мога само да напиша, че искрено се радвам за твоето излекуване благодарение на Бог и Учителя, но най-вече на това, което те са ти дали като нов поглед към живота и теб самата изобщо.

Не мога обаче да се съглася с теб, че "всеки го може" - за съжаление не е съвсем така в реалността. Човешките личности са, образно казано, много фини "фотографски плаки", върху които индивидуалните особености, миналия опит, сегашните преживявания, потребностите, емоциите, стремежите и пр., и пр., оставят своя отпечатък. Това са и причините преживяванията на един човек да са уникални, колкото и изтъркано да звучи това. Не всеки човек може да "преработи" хипохондрията по твоя начин, но пък...подкрепата на близък човек или още по-добре на специалист може да бъде благотворна.

Желая ти всичко най-добро!