albatross_bg

Няма море обаче като онова море, край което съм израснал - черното море! А за мен - бяло! Може би и за теб? Има карибско море, с делфини, риби меч и баракуди, с акули и солени до болка кристали. Има тихо море, океан до хаваи и къде ли не, с бляскави шарени рибки, корали и топли води. Има морета до тази страна. И до другата. Но, някакси никое от тях не е моето, родно море! Моето море мирише различно, по-вкусно е дори, има по-мои си рибки и медузки... Моето море ми нашепва онези детски моменти и чувства, които стигат чак до ... вечността. Черното море с белите си пръски! Морето на онази подводна памет, която води по библейските си стъпчици и оставя нежни следи по пясъка на невинността!

Да вдишаш свежия бриз, примесен с полъха на водорасли и миди. Да сизакърмен с този полъх. Да го търсиш и жадуваш, дори без да го знаеш! Да се гмурнеш в зелената вода, дълбоко, чак до скалата с мидите и попчетата,с поклащащите се водорасли и малки рачовци. Да се отпуснеш върху морските вълни, сливайки се с живота си - цялият, истинсият. Да потичаш зимата в морската, а след това да цопнеш за минута в ледената вода - да калиш ума и телцето си. Варна, морето, сините вълни... Ех, годините. Да застанеш в Дружба на брега на минералния басейн с лице към оня мост. Мостът, от който като дете правеше хиляди скоци, удряше се и се порязваше по обраслите му с миди колони като се качваше по него. А сега е ръждясъл и затворен, пропаднал и пуст. Годините, времето. Да минеш покрай онези борове в Дружба, покрай които хиляди пъти си минавал кат дете. Те са си същите, а ти? Да застанеш есента на брега на златни пясъци, където в осми и девети клас се прехласаше пред гърдите на чужденките и си мечтаеше за тях като за въжделявани райски обители. Да се върнеш в родния град, понякога,рядко, и да го обикнеш - корените си!

Аз съм един щастлив човек.
Пекарвам "работното" си време в Морето.

Но не ме разбирайте погрешно - не съм моряк на кораб...
Не съм там на някоя палуба на няколко десетки фута от водата, или още по-далеч в машината... От моряци съм чувал - "че аз море не виждам на кораба - какво да му гледам".
Не съм в морето за прехрана...

О, не!
Аз съм съвсем непосредствено в морето, или по скоро На морето - на една дъска, и с едно ветрило... Ветроходец. Сърфист.


Всеки ден танцувам с него и с Вятъра. Един танц на безкрайната изненада, на вечната промяна... Понякога страховит, понякога отнесено замечтан... Пратяхара?
Съзерцание? Медитация в движение, в танца с морето и вятъра...

Който обича работата си няма да има нито един работен ден в живота... беше казал някой.

Виждал съм множество различни лица на морето. И всичките винаги са ме очаровали. Питали са ме не ме ли е страх понякога... Често е страшно... но не страх е точното чувство, а почит пред мощта на природата, или онзи, който я движи. В морето осъзнаваш колко си малък, и в същото време колко дързък... Крехък и жилав. Морето не прощава грешките. Не си ли подготвен, заплащаш с живота си. Но колкото и да си подготвен , дори и да направиш всичко така, както трябва, пак има ситуации, когато нещата са изван твоя контрол. Тогава ти остава единствено Молитвата, и Надеждата, и Вярата. "Не мога да избирам най-доброто. Най-доброто избира мен"(Р.Тагор) Казват, че моряка бил с единия крак в гроба. Може да се каже, че когато си така близо до природните стихии стигаш до осъзнаването и приемането на смъртта, като една възможна и непосредствено близка вероятност.

Най-ценнотото от всичко за мен в общуването ми с природната стихия е възможността да се почувствам като капката в океана - нищожна сама по себе си, но неделима част от нещо невъобразимо огромно - клетка в космическия организъм...

Усещал съм как се отделям от "себе си" и се издигам и потапям едновременно, разтварям се във всичко и всичко ме пропива - едно взаимно проникване... как да го нарека? не зная? усещам как всичко става част от мен и аз съм част от всичко - едновременно избухвам във всички посоки и притихвам в покой... пространството и времето се притаяват в глъбините на нереалното ...

Кой решава с кого да имаш врьзка?
Свободен избор?
Когато срещнеш онзи, с когото имаш да вьрвиш по друма на живота, и да обогатяваш душата си сьс сьтрудничеството(сьзателно или не) на спьтника си, не е никак лесно да се отклониш от "сьтбата" си. Това става с помощта на висшите сьщества, които тихо ни помагат да изграждаме и поддьржаме емоционалните ни тела. Иначе познати като ангели-хранители. Та тези светли сьщества ни помагат да намерим верният избор винаги. Като рядко ние осьзнаваме какво точно се случва. Наричаме го всякак - голямата любов, химия, страст, привличане... Но по сьщество е като моркова за магарето - насочва ни кьм избора, който ни е нужен. Вероятно знаете, но да кажем пак: Рядко получавате онова което искате, но ВИНАГИ получавате онова, което ви е нужно.
Няма случайности. Има свобода на избора в рамките на представените ви вьзможности(като на мшката в лабиринта). И това е заради неразумността на сьвременния човек, които както малкото дете има нужда да бьде обгрижван, докато израстне достстьчно... Дотогава важните избори в живота правим с "побутване" от "горе".

Добро и лошо са думички за нашето отношение към нещата. Нещата не са лоши или добри. Те просто СА. гледната точка е нещото, което ги категоризира в едно или друго. пак ще кажа - нашето отношение е добро или лошо. Следователно доброто и лошото произлизат от нас. Лошото не идва отвън, а отвътре. Както и доброто. Болестта на близък човек сама по себе си не е нещо лошо. Просто Е. Лошото е нашето чувство за вина, чувството за безсилие, страхът, че ще бъдем насилствено лишени от присъствието на близък човек(заедно с нещата които получаваме от него... невинаги материални). Смъртта на антилопата в челюстите на лъвица не е лошо - тя е живот за малките и... Лъвицата е добра, отговорна към малките и прайда... Всичко лошо е и добро... и обратното ... в зависимост от гледната точка. Доброто и лошото съществуват в нашия (човешки) илюзорен свят, след "грехопадението" - вкусването на плода на дървото за познанието на добро и зло... Но това е необходима стъпка в развитието ни - развитието на добродетелите. Тръгваме от неосъзнатото съвършенство, преминаваме през Живота за да се издигнем до осъзнатото съвършенство... когато ни дойде времето

Добро и лошо са думички за нашето отношение към нещата. Нещата не са лоши или добри. Те просто СА. гледната точка е нещото, което ги категоризира в едно или друго. пак ще кажа - нашето отношение е добро или лошо. Следователно доброто и лошото произлизат от нас. Лошото не идва отвън, а отвътре. Както и доброто. Болестта на близък човек сама по себе си не е нещо лошо. Просто Е. Лошото е нашето чувство за вина, чувството за безсилие, страхът, че ще бъдем насилствено лишени от присъствието на близък човек(заедно с нещата които получаваме от него... невинаги материални). Смъртта на антилопата в челюстите на лъвица не е лошо - тя е живот за малките и... Лъвицата е добра, отговорна към малките и прайда... Всичко лошо е и добро... и обратното ... в зависимост от гледната точка. Доброто и лошото съществуват в нашия (човешки) илюзорен свят, след "грехопадението" - вкусването на плода на дървото за познанието на добро и зло... Но това е необходима стъпка в развитието ни - развитието на добродетелите. Тръгваме от неосъзнатото съвършенство, преминаваме през Живота за да се издигнем до осъзнатото съвършенство... когато ни дойде времето

Няколко подходящи думи от книгата, която чета в момента.:


"Създаването на интимна връзка без конфликти ........ разрешението е в това да се откажеш от илюзията за съвършената двойка, в която няма конфликти и партньорите са вечно влюбени...... Единствената грешка се крие в предварителната представа за съвършената двойка...... Идеята е: да направим с възможния живот....възможно най- доброто."


*****************


"Да мислим, че любовта ще ни спаси, че ще разреши всичките ни проблеми и ще ни донесе вечно щастие или сигурност, само ни държи в плен на фантазии и илюзии и отслабва истинската сила на любовта: силата да се променяме.Нищо не ни носи по- голямо просветление от това да бъдем с друг , приемайки нещата от тази гледна точка. Нищо не е по- необикновено от това да чувстваме собствената си промяна редом до любимия човек."



******************


"За да се разгърнат положително отношенията ни , необходимо е да ги погледнем под друг ъгъл: като поредица от възможности да обогатим съзнанието си, да открием една по- дълбока истина и да бъдем хора в най- пълния смисъл на думата. Чак когато се превърнем в пълноценно същество, което няма нужда от други, за да оцелее, може би ще открием друго пълноценно същество, с което ще споделим онова, което има всеки от нас поотделно.
Това е истинският смисъл на двойката: не спасението, а срещата. Или по- скоро срещите.
Аз с теб.
Ти с мен.
Аз със себе си.
Ти със себе си.
Ние със света."


" Да се обичаме с отворени очи"

Случвало ми се е на няколко пъти да имам перфектна връзка и то няма нищо общо с другия човек. В повечето случаи аз съм се чувствал леко и ми е било радостно на душата. Имах веднъж преди няколко години едно изживяване, където за определен период от време се чувствах успешен. Целият бях в настроение, беше ми лесно, живота хубав, тогава се срещнах с чудесна жена и живота беше щастлив. Нещата просто се случват, всичко си идва на място и дишаш леко, любов, чувства, впечатления, споделяне, секс. Интересно състояние е: тогава си го нарекох, да гледаш през очите на душата. Всичко е по-различно с това отношение. На по-късен етап ми се случи и обратното, пак със перфектна за мене жена, само че живота тръгна нагоре. Лошо настроение, липси, очаквания от живота, които се прехвърлят в връзката, затваряне, мерене кое - колко. Не се получи нищо, макар и да можеше. Така че, както си трептиш, това си и привличаш. Радостта е на първо място, любовта на второ, споделянето на трето, секса на четвърто и т.н. Ама тия неща не на думи, а да си ги трептиш в себе си. Значи първо да си радостен, после да си с широко сърце, да обичаш жените, мъжете, приятелите, да се радваш на секса и така. Тогава и партньор не ти трябва, ама той и затова идва, защото нямаш нужда от него. <img>

Щом живеем със съзнание изцяло потопено в дуалния свят,т. е във светът на разделението дали ще се борим със злото или няма да му обръщаме никакво внимание не оказва влияние на резултатът, а той е че злото се увеличава за сметка на изразходваната от нас духовна енергия. В първия случай това става съзнателно, а във втория на подсъзнателно ниво.Изходът е да се идигнем над дуалистичното сьзнание, да заживеем в Христовото съзнание над противоположностите добро и зло. Това означава да бъдем мъдри като змията и безвредни като гълъбът.
Ето, Аз ви изпращам като овце посред вълци; бъдете, прочее, разумни като змиите, и незлобиви като гълъбите Матей 10:16
Да бъдем разумни като змията, защото трябва да знаем че злото съществува и да различаваме лъжите на фалшивите учители, независимо от дрехата,с която са се покрили.да бъдем незлобливи като гълъбът, за да не отвръщаме на злото с негативни чувста.
Изходът е в това да не порицаваме злото,а да покажем лъжите , върху които то е основано без емоционална обвързаност и стремеж да го преборим и по този начин ще дадем сили на Бог,който е в нас да трансформира силите на злото и ги направи безвредни за да извършват работа за нашето усъвършенствуване като души излезли oт Бога.

Всички сме тръгнали за едно и също място, но тръгваме от различни места - от там докъдето сме стигнали "преди". И нямам предвид по-високо или по-далеч... просто от друга посока... Така и на всеки от нас му предстои да премине по различен път, за да се съберем накрая там, за където всички сме тръгнали. Затова и пътеводителите, които ще ни водят в пътя са различни. Някои от нас тръгват от "блажени нищите духом", и техния път минава през ласкавите слънчеви поляни на любовта и интуицията. Други от нас поемат по дългия път, тръгвайки от дебрите на "материалистическите" логика, научен подход и техният път ще мине през дебрите на "познанието", лутането в "логическите противоречия"... "Всички пътища водят към Рим". Това, което е най-добро за един, не е за друг. Просто е. Затова ги има и Учителя, и Щайнер, и другите - за да упътят онези, които тръгват от близките им "спирки"... В планинските хижи не са необходими инструкции за "Борба за Живучест на Кораба", нито пък разпознаването на ядливите гъби ще ви помогне при корабокрушение...

Всички сме тръгнали за едно и също място, но тръгваме от различни места - от там докъдето сме стигнали "преди". И нямам предвид по-високо или по-далеч... просто от друга посока... Така и на всеки от нас му предстои да премине по различен път, за да се съберем накрая там, за където всички сме тръгнали. Затова и пътеводителите, които ще ни водят в пътя са различни. Някои от нас тръгват от "блажени нищите духом", и техния път минава през ласкавите слънчеви поляни на любовта и интуицията. Други от нас поемат по дългия път, тръгвайки от дебрите на "материалистическите" логика, научен подход и техният път ще мине през дебрите на "познанието", лутането в "логическите противоречия"... "Всички пътища водят към Рим". Това, което е най-добро за един, не е за друг. Просто е. Затова ги има и Учителя, и Щайнер, и другите - за да упътят онези, които тръгват от близките им "спирки"... В планинските хижи не са необходими инструкции за "Борба за Живучест на Кораба", нито пък разпознаването на ядливите гъби ще ви помогне при корабокрушение...

Повечето четящи и пишещи в този форум но един или друг начин вярват в прераждането. Така, че едва ли ще срещнеш тук множество противоречащи си отговори на твоя въпрос.
Аз също вярвам, че човек преминава през множество прераждания в земния си път. Задавал съм си редица въпроси за живота, и от всички възможни отговори, които съм открил за себе си, доктрината за прераждането е онази, която най-пълно и с най-малко противоречия отговаря на всички възникнали въпроси в мен. Въпроси като: откъде идвам, на къде отивам, какъв е смисъла на всичко, колко голям е света, всичко ли е "предначертано" или всичко е "свободна воля" ...

Като цяло съм съгласен с поста... само си мисля, че за мъжа е по-важно да има възможност да обича, отколкото да бъде обичан. За жените е по-важно да имат усещането , че са обичани, отколкото усещането , че обичат... Тази разлика отново се корени в ролите на мъжа и жената в създаването и отглеждането на поколение.

Иначе по темата - не съм самотна майка, нито децата ми са отглеждани от самотна майка. Но пък съм отгледан от самотна майка, и независимо от усилията, възможностите, желанието и пр. на една жена да отгледа самостоятелно дете, то детето неминуемо ще расте ощетено от липсата на мъж в дома(това важи и за мъже които присъстват само физически). Липсата на мъж, като поведение, подход и гледна точка към живота, като фигура, в живота на растящия млад човек, го лишава от много важни аспекти от личността му. Така по-късно такова дете ще има лични недостатъци, с които ще му се наложи самостоятелно и активно(ако има шанса да ги осъзнае) да изработва в живота си. Една препоръка за Самотните майки, която психолози дават е да намерят начин да "осигурят" присъствие на мъж - важен и значим мъж в живота на своето дете - учител, треньор, чичо... някой, който с любов и желание да допълни мъжката половина в изграждането на всяко дете - момче или момиче(еднакво важно е и за едните и другите).

Природа, какво да правиш.

женска енергия - материя - минус (-) - инертност - егоизъм - консерватизм - моногамност - запазване (на статуквото, на мъжа до себе си и т.н.) - статичност - отстояване - условна любов
мъжка енергия - дух - плюс (+) - динамичност - раздаване - новаторство - полигамност - завладяване (на нови области, нови методи и т.н.) - промяна - настояване - безусловна любов

Така е определено, че жената да бъде продължителка и пазителката на човешкия род. За това са необходими сигурност и голяма предсказуемост (инертност). Да знаеш, че утре ще можеш да нахраниш децата, както и на следващия ден, и на следващия... Това, наред с положителните страни, проявява в жената една меркантилност, свързана с оцеляването на рода - "обичам те, ако". Мъжът казва "обичам те, независимост от". За жената е много по-важно да се реализира като майка, отколкото да обича мъжа си (любовта и се прехвърля към децата), а за мъжа е много по-важно да бъде обичан, отколкото да има деца.
Не ви ли е учудвало как светът наоколо може да се сгромолясва (като сега или по време на войните), а жената пак иска да става майка? Ами ето го проявеният егоизъм - "не ме интересува какво става наоколо, важното е в моята къща нещата да са наред". Това всъщност не е толкова лошо, защото дава една многополисност, поликултурност, автономност и относителна независимост, а това е основата на демокрацията.

В заключение: ние, за добро или лошо, вървим по руския модел - този на "самотните" майки. Там, по обясними причини, от край време жените са били принудени да въртят домакинството.

...Всъщност, нещото което не написах по-горе е, че през целия онзи ден докато заспя не спирах да се терзая. Човекът дойде в съня ми за да ми донесе покой. Така се почувствах - изгубих съзнание насън - все едно умрях и намерих покой. Може да звучи странно... Сякаш по някакъв начин човека ми даде възможност да "изкупя" греха си към него: Неговото "отмъщение" беше моето "изкупление". Сякаш неговото "отмъщение" беше и неговата "прошка".
(Или просто имам услужливо подсъзнание, което се грижи да не полудявам...)

E, аз имам подобен случай в живота си... В малко по-различна среда, но подобна...
В живота ми така се е случило, че съм спасил от удавяне(по-близо или по-далеч от смъртта, но все в застрашаващи живота ситуации) повече от 50 човека. Виждал съм как някой навлиза в опасност и винаги съм скачал за да помогна... и не съм имал изгубен човек... Един единствен път не скочих... и човекът си отиде. Не го направих, защото разумът ми нашепваше, че и двамата ще си отидем(беше зима, водата беше 2 градуса, а във водата трябваше да прекарам повече от 10 минути..., а аз съм "тънкокож"...) Човекът беше възрастен мъж от дом за стари хора, който беше скочил да се дави в морето през февруари. Сгънал дрехите, събул обувките. Писмо оставил... Бях наблизо "случайно". И въпреки нашепването на вътрешния ми глас тръгнах да се събличам, за да скоча... Спряха ме хората с които бях... За първи път в живота си не направих това, което съм правил винаги... Човекът си отиде... от този свят. Вечерта, обаче се върна - в съня ми. Сънувах , че спя и на вратата се звъни. Станах да отворя, а на вратата беше човека, с разгневено лице и метална тръба в ръка - без думи замахна и ме удари с все сила в главата, а аз в съня си изгубих съзнание.

Питате се дали изпитвам чувство на вина, и дали мисля, че съм отговорен за смъртта му? Не зная. Не помня хората, които съм спасил. Помня този човек, когото не успях. Едва ли ще го забравя някога. Не изпитвам вина. Мисля, че ако бях направил опит да го извадя, в онзи ден щеше да има двама удавени... Но отговорността може да определи само Господ. Не се мъча да отговоря на този въпрос - спокоен съм, че тази задача не е моя. Бог създава условията в живота ни. За да може всеки от нас да научи по нещо. Онзи човек може би и без това е бил решил да сложи край на живота си и щеше да успее, независимо от моите действия... но аз също бях там и аз също преживях нещо. Случайни неща няма.

Не се мъчете да определяте отговорността на другите. Отговорни сте само за онова, което вие правите, до степен, в която вашето съзнание и вашата съвест са способни. Не съдете друг човек. Не съдете твърде строго и себе си. "Не съдете, за да не бъдете съдени". Всеки ще отговаря за всичко - сторено, помислено, почувствано... когато му дойде времето...

Пишеш: „желанието за изява, което може да е основано на развити способности при индивидуалиста“. А не може ли да заменим думата „изява“ със „служене“ например? Да вземем примерно Левски. На какво са били основани думите: „Ако спечеля,печеля за цял народ, ако изгубя, губя само себе си“? На желанието за самоизява или на желанието за служене? Че Левски е ярко-изразена индивидуалност, предполагам никой няма да оспори. Нека поговорим и за любовта. Има ли любовта по-ярко физическо проявление от служенето? Нека разгледаме всички хора посветили живота си в служба на човечеството. Няма ли да открием неизменно във всеки един случай силни индивидуалности? Да, те са действали предимно сами, постигали са всичко с неимоверни лични усилия, но никога за самоизява. Напротив, тези силни индивидуалности, често са жертвали всичко, включително и живота си.

Какво реално е индивидуалистът? Човек, който върши работата си предимно сам. Но тук от значение е мотивът. Да, може да е самоизява, но може да е и служене. И кой може да съди индивидуалиста, затова че не желае да довери каузата си в случайни ръце и предпочита да действа самостоятелно? Замърсява ли това по някакъв начин мотивацията му?

SETTING SAIL

Exultation is the going
Of an inland soul to sea, --
Past the houses, past the headlands,
Into deep eternity!

Bred as we, among the mountains,
Can the sailor understand
The divine intoxication
Of the first league out from land?


Морето - Божествено опиянение

...Всъщност, нещото което не написах по-горе е, че през целия онзи ден докато заспя не спирах да се терзая. Човекът дойде в съня ми за да ми донесе покой. Така се почувствах - изгубих съзнание насън - все едно умрях и намерих покой. Може да звучи странно... Сякаш по някакъв начин човека ми даде възможност да "изкупя" греха си към него: Неговото "отмъщение" беше моето "изкупление". Сякаш неговото "отмъщение" беше и неговата "прошка".
(Или просто имам услужливо подсъзнание, което се грижи да не полудявам...)

Ето какво казва един учен от XX век, носител на Нобелова награда, изследовател на космическите лъчи, проф. д-р Робърт А. Миликан;

"Не съществува никаква научна основа за отричане на вярата. Който не може да съгласува тези две неща, науката и вярата, сам си е виновен. Аз не мога да обясня защо съм жив, а не мъртъв. Физиологията може наистина да ми открие голяма част от механичните и химически процеси в тялото ми, но тя не може да ми каже чрез какво и защо аз съм жив. А би било крайно ненаучно да се съмнявам в това, че животът в мен има съвсем друго значение. Научните ни познания, сравнени с това, което притежавахме преди сто години, са наистина големи. Но сравнени с това, което още не знаем, са крайно малки. Картата на земята имаше преди години големи бели петна с надпис: "Неизследвани области". Тези бели петна станаха напоследък много редки. Но картата ни за познанието на природата е все още едно много голямо бяло петно. На него природоизследователите са открили само няколко отделни частички. И колкото повече изследваме...

...Принудени сме да признаем ограниченията на познанията си. Ние сме принудени да признаем съществуването на една най-висша Сила - първопричината на нашето битие и живот... ''.

Диане, така изложен, извода ти от въпросното заключение ми се струва неиздържан. Ако вярата наистина е основа на науката, то от това не следва непосредствената възможност да строим мостове и компютри (опасявам, че казваш – хайде повярвай, че пред себе си имаш компютър и да видим, дали той наистина ще се сътвори от чиста вяра в действителна материя; ако ли пък това не стане, значи науката не се нуждае от вяра.) Може би неволно заменяш вярата с примитивната магия, чиято обичайна цел е да си принася някаква материална полза. Едновременно ще се опитам да аргументирам верността на “заключението за вярата” и в същото време ще опровергая и още един твой извод:



Но в крайна сметка наличието на факти е характеристика на съществуването въобще (справка с Витгенщайн), така че би трябвало вярата и съществуването да бъдат тъждествени.

Ако един факт е наличен, то той е такъв, защото е разпознат като наличност, като факт. Да разпознаеш наличието на един факт означава да му се довериш. Ако впоследствие фактът се окаже мираж или заблуда, доверието към него ще бъде оттеглено, а статута му на факт ще бъде снет. “Светът е даден, наличен е!”. Това е твърдото убеждение на всички хора или поне на западните хора. Как да отрека съществуването на дървото пред мен? За наличието на фактичността на света-около-нас има безспорен консенсус, ония, които оспорват всеобщността на това съгласие са пренебрежително малко и никой не взема на сериозно. Кой се нуждае от доказателство, че дървото, което е само на метър от него, съществува? Непосредственото възприятие не се нуждае от доказателства. Човек има доверие на своите възприятия, те обикновено са ясни, стабилни и потвърдими от всеки друг. Ето това доверие във възприятието полага съществуването, превръща възприетото във факт. И само, когато човек се довери в достатъчна степен на своите възприятия, става годен да използва възприетото като даденост. И в резултат да опознае даденото, а накрая да го използва.

Това доверие във възприетото много напомня на аксиомите. Аксиомите са доверие в очевидното. Доверие в най-очевидното. Но за разлика от доверието в очевидното, вярата е едно друго доверие. Вярата е доверие в най-неочевидното, в онова, което не може да се възприеме по обичаен, сетивен път. Но как се отнасят двете неща, от една страна аксиоматичното или доверието-във-възприетото и от друга – вярата.

Рано или късно, колкото и научен да е един ум, той изпада в криза на доверие-във-възприетото. Разбирането, че човек ще умре, много благоприятства тая криза. Човек си казва – “да, възприемам, сигурен съм във възприетото, но все някога ще спра да възприемам, а и дори това да не стане, в крайна сметка – ЗАЩО ВЪЗПРИЕМАМ, защо аз, защо точно сега”. Очевидното, кардинално очевидното, винаги се оказва неудовлетворително. Ако не е подкрепено от неочевидното, кардинално неочевидното.

И ако науката се основава на аксиоматичното, тоест на доверието-във-възприетото, то аксиомата търси опора във вярата. Умът на физика се опиянява от сложността и богатствата на физичния свят, но сърцето му търси не друго, а метафизичното.

----
Съществуването не е тъждествено на доверието-във-възприетото, то дължи своето приемане на това доверие. Мостовете, които строиш насън, издържат до сутринта, и това е така, не защото чак толкова не си ги строил според законите на природата, а защото, щом се събудиш, реалността на мостовете губят доверието, което цяла нощ си им възлагал. Без дългосрочното доверие-във-възприетото, няма ни един физичен закон. Но дори и тази дългосрочност на доверието-във-възприетото се изчерпва, ако човек живее без вяра и то вяра от метафизичен характер. Защото колкото и очевидни да са едни неща, те имат неприятната склонност един ден да станат неочевидни.

E, аз имам подобен случай в живота си... В малко по-различна среда, но подобна...
В живота ми така се е случило, че съм спасил от удавяне(по-близо или по-далеч от смъртта, но все в застрашаващи живота ситуации) повече от 50 човека. Виждал съм как някой навлиза в опасност и винаги съм скачал за да помогна... и не съм имал изгубен човек... Един единствен път не скочих... и човекът си отиде. Не го направих, защото разумът ми нашепваше, че и двамата ще си отидем(беше зима, водата беше 2 градуса, а във водата трябваше да прекарам повече от 10 минути..., а аз съм "тънкокож"...) Човекът беше възрастен мъж от дом за стари хора, който беше скочил да се дави в морето през февруари. Сгънал дрехите, събул обувките. Писмо оставил... Бях наблизо "случайно". И въпреки нашепването на вътрешния ми глас тръгнах да се събличам, за да скоча... Спряха ме хората с които бях... За първи път в живота си не направих това, което съм правил винаги... Човекът си отиде... от този свят. Вечерта, обаче се върна - в съня ми. Сънувах , че спя и на вратата се звъни. Станах да отворя, а на вратата беше човека, с разгневено лице и метална тръба в ръка - без думи замахна и ме удари с все сила в главата, а аз в съня си изгубих съзнание.

Питате се дали изпитвам чувство на вина, и дали мисля, че съм отговорен за смъртта му? Не зная. Не помня хората, които съм спасил. Помня този човек, когото не успях. Едва ли ще го забравя някога. Не изпитвам вина. Мисля, че ако бях направил опит да го извадя, в онзи ден щеше да има двама удавени... Но отговорността може да определи само Господ. Не се мъча да отговоря на този въпрос - спокоен съм, че тази задача не е моя. Бог създава условията в живота ни. За да може всеки от нас да научи по нещо. Онзи човек може би и без това е бил решил да сложи край на живота си и щеше да успее, независимо от моите действия... но аз също бях там и аз също преживях нещо. Случайни неща няма.

Не се мъчете да определяте отговорността на другите. Отговорни сте само за онова, което вие правите, до степен, в която вашето съзнание и вашата съвест са способни. Не съдете друг човек. Не съдете твърде строго и себе си. "Не съдете, за да не бъдете съдени". Всеки ще отговаря за всичко - сторено, помислено, почувствано... когато му дойде времето...

За съжаление коментаторите не са ме разбрали и тъй като анализираните въпроси са с голяма степен на общност, те засягат теми, които макар и верни сами по себе си, принципно не решават тезите и съвсем не водят до яснота по тях. Смесването на различни теми с термините им, които извикват различни асоциации, е най-добрият начин да загубим яснота. А без яснота усилията не са оправдани, това е причината болшинството хора да се отдалечават от философията и математиката като нефункционални. И аз съм се лутал в тази мъгла и затова избрах да стоя по средата, т.е. на барикадата между науката и духовността, ако и да съм атакуван и от двете страни.

Първият ми постинг третира функционалността на вярата като инструмент в науката. Ако едно понятие е фундаментално заложено в друго понятие, както се твърди, то неговата функционалност е незаменима за функционалността на производното понятие. Така ли е наистина? Вярата и науката привличат хората и като области се развиват посредством техният усилия и творчески потенциал. Какви потенциали имат хората? Вярата използва емоционият им потенциал, науката - рационалният. Тези потенциали не са взаимно зависими, напротив, хората които използват цялото си време за развитието само на единият имат по-добри резултати само във вярата или само във науката. Откровение към света на идеите може да се получи не само по пътя на вярата, но и по пътя на науката, друг е въпросът в какви термини ще бъде формулирано това откровение и какви следствия ще има. Вярата и науката като два пътя не са базисно обвързани, хората които вървят по тях могат да избират по кой да върват, това променя субективният им поглед им върху тези пътища, но не ги променя обективно. Така че нито вярата е основана на науката, нито науката - на вярата.

Вторият ми постинг третира проблема, за наличието на аксиоми, принципно различно - като начало на логична верига. Фактите, независимо от произхода си, степента си на вярност за други съзнания са основа на съществуването на дадено съзнание като самостойна единица в който и да е свят - духовен, материален, животински, човешки, божествен, измислен, симулиран, матричен, кинематографски и прочие и прочие. Например измислените факти на развитието на някаква филмова история ни позволяват да "включим" съзнанието си в нея. Още по интересни са фактите, които генерира виртуалната релност.

Може ли целият ни живот да е само сън или виртуална игра? Може, но това не променя нищо, и в съня ни има "съновни" факти, и в играта има факти. Това ги прави интересни и ангажиращи, навсякъде има логични вериги и те започват от факти.

Ако смятате че логичните вериги могат без начало, то кажете го. Ако смятате че духовните сетива не ни снабдяват с факти, то кажете го. Ако смятате че фактите могат да бъдат само материални, то кажете го. Ако смятате че фактите могат да бъдат само обективни, то кажето го. Ако смятате че нашата логика не важи за друг свят освен за материалният, то кажете го и обяснете каква логика важи там.

(Заедно с логиката обаче ще трябва да се откажете и от математиката като валидна за духовните светове. Това ще ви скара с питагорейството, най-малко, но споменавам само него защото по-далеч от аритметиката и алгебрата от тази страна на барикадата са стигнали малцина. Не им връзвам кусур - от другата страна малцина са работили духовно.)

Както и да е, отговорете, дайте яснота и формулирайте рационално тезите, така ще повървите малко и по пътя на науката.
Дай Боже да ви хареса, както ми хареса на мен преди години.

Ами Канел,

Ако духовното развитие е цел и смисъл на човешкия живот, то къде оставяме препоръките от псалм 91.

Та нали с него почват доста от беседите на Учителя. И определено е важен за осмислянето на беседите.

9. Понеже ти си направил Господа своего упование, вишнаго свое прибежище,
10. няма да ти се случи никакво зло и язва няма да се приближи при жилището ти.
11. Защото ще заповяда на ангелите си за тебе да те пазят във всите твои пътища:
12. на ръце ще те подигат да не би да препънеш о камик ногата си.

"Понеже ти си направил Господа своего упование, вишнаго свое прибежище". Да, какво е смисълът на живота? Да направиш Господа своето упование.

Какво е духовното развитие? Стремеж на човека към човешко усъвършенстване. По-високо ли е то от това да направим Господа свое упование? НЕ!!!

Защото Божият промисъл е по-високо от всяко духовно развитие и може да иска от мен нещо съвсем различно от това, което си представям като духовно развитие.

Духовното развитие си е пак човешко качество. Не можем да го поставяме над Божественото като основен смисъл на живота ни.

Духовното развитие е една от основните заблуди, чрез които си служи черната школа, за да отклонява хората.

Нека се откажем от духовното развитие в името Му.

Бързо духовно израстване е относително понятие.Пътя на духовното израстване всеки сам си чертае.Напредъка по пътя е строго индивидуален.Не винаги е най- прекия, но пък удовлетворението за индивида е най- хубавия божествен дар.Не винаги пътя е най гладкия, осветления, но пък най- хубаво е човек да премине през неиизвестността, за да открие себе си.За Шекспир да живее в неизвестност е било смисъл на съществуване.Той притежавал "негативна способност"-обичал да живее в несигурност, догадки , съмнения.За Фройд емпатията е начин да осъзнаем онова, което е същностно чуждо за егото.

Ето една хасидска приказка за руски равин, който успял да постигне"покорство пред незнанието",научил се да живее в пустота-несигурност, неизвестност.Години наред размишлявал върху загадките на Вселената и религиозните въпроси.Накрая стигнал до прозрението, че когата човек стигне до "радикса", корена на нещата, престава да ги осъзнава.Една сутрин равина отивал до синагогата , за да се помоли.Спрял го един казак и го нахокал:

-Къде си тръгнал?

-Не знам.-отвърнал равина.

-Вбесения казак, му изкрещял, че всеки ден, в единадесет часа отива да се помоли, а сега се прави че не знае.Дори правел на глупави другите!?Грабнал казака равина и го отвел в килия.

Равина казал:Разбираш ли ,човек просто не знае някои неща.

Да приемем, че духовното израстване е свързано с това да търсим.Подсъзнанието винаги е една стъпка пред съзнанието и затова е невъзможно да знаем дали постъпваме правилно/ знаенето е функция на съзнанието/Но ако волята ти е насочена неотменно към доброто, ако си готов да понесеш цялото страдание, когато доброто е неясно, подсъзнанието води една стъпка пред съзнанието в правилната посока.

Христос казва:"Който намери живота си ще го загуби, а който загуби живота си заради Мене ще го намери"