Jump to content
Порталът към съзнателен живот
borislavil

Защо смирението е фундамент?

Recommended Posts

Ах ,колко ми липсва смиреност напоследък.Просто животът ми изисква борба .Макар ,че пред Бог може би съм смирена.Смирено приемам съдбата си и се боря с вятърни мелници ,хахха. Бориславил ,благодаря ти за споделения текст.

Редактирано от Inatari

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Двата камъка,в които най-често се препъваме -смирението или по точно липсата на смирение и желанието за борба е единият,а другият -желанието да притежаваме.Стремежът и битката за невъзможното лично щастие.

А дали все пак всичко това не е част от играта наречена живот...

Бориславил и аз ти благодаря .:feel happy:

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Човек е противоречиво същество. Мъдрец е този, който успява да приеме своята вътрешна противоречивост с разбиране, да примири противоречията, да постигне вътрешна хармония и баланс, да съумее да изгради необходимата основа, наречена „душевен мир”, от която възрастват Божествените добродетели, необходими в процеса на Богопознание. Но трябва да се има предвид, че тази основа е производна – тя възниква от смирението. Ако не си смирен, не е възможно да имаш този мир, за който апостолът казва, че превъзхожда всяко знание. Поради тази причина смирението е основополагащ камък във всяка една религиозна система и духовна традиция. Ако липсва смирението, можем да говорим за интелектуалност, но не и за Мъдрост. Ако липсва смирението, достъпът до Божествената съкровищница ще ни бъде отказан, колкото и да упорстваме… ако ще и денонощно да се молим, защото закон е: „Бог на горделивия се противи, а на смирения дава благодат”, тъй като горделивостта е като планински връх, на който нищо не цъфти и зрее, а смирениенито – плодоносна долина. То поставя човека в състояние на възприемчивост, което позволява на Божественото да прелее в човешкото и така да се роди Богочовекът. Докато горделивостта, грубата или рафинираната самомнителност са като похлупак, който ни затваря за Благодатта и възпрепятства Тя да се излее в нас и да се превърнем в свещен съсъд Божий. В такъв похлупак се превръщат обикновено и личните връзки и отношения, когато липсва достатъчно осъзнатост. Тогава партньорите се захласват един по друг, вторачват се един в друг, и във взаимното желание да се притежават, да си принадлежат един на друг, се обсебват, отдавайки сърцето си на любимия човек, превръщайки го в свой емоционален център, изтласквайки по този начин Бог някъде в периферията и забравайки в опиянението си Словото: „Сине мой, дай Ми сърцето си!” И така, вместо да получим „хляба наш насущний”, получаваме само трошици от Божествената трапеза, които не могат да утолят глада ни. Ето защо не случайно Учителят казва: „Пази свободата на душата си!” Изкуството на живота се състои в това да обичаш хората, но да останеш верен на Бога, отдавайки сърцето си единствено Нему! И тогава ще ти се даде преизобилно според закона на Благодатта, наречен „Опуленс”, и ще видиш как от житеното зрънце на твоята монада израства класа на твоята множественост – полиада. Ето защо за този, който е предопределен да се превърне в мост между Небето и Земята, не е желателно да се обвързва, да встъпва в брак, защото закон е: „Този, който е слезнал, за да служи на Цялото, не може да намери щастие и удовлетворение в личните си взаимоотношения.” Опита ли се да го направи, ще се изпълни с усещането, че пие солена морска вода, за да утоли жаждата си - че не може да разгърне потенциала си и да изпълни предназначението си. Самото понятие „лично щастие” е абсурдно, защото по своето естество щастието е безпределно, а личността – пределна. Така че, ако една личност срещне действително щастието, тогава тя се разтваря в него, изчезва… защото Океанът Божественост не може да бъде побран в кафяна чашка… А когато личността по този начин е надмогната, унищожена (това, което в суфи традицията се нарича „фана”) се появява усещането за безпределност, за блаженство, за вечност. И единствено такъв човек не само може да се нарече „блажен”, но е блажен и в действителност!

С_Мир_Е_Ние

Съществуват само два вида желание: по-нисшия вид е да се прави нещо, по-висшия - да се познава. За по-нисшия вид е необходима телесност, за по-висшия - ум.

Ошо

Преподобни Теогност: http://true-orthodoxy-bulgaria.webs.com/Sv.%20Teognost.htm

Св. Симеон Нови Богослов: http://true-orthodoxy-bulgaria.webs.com/Sv.%20Symeon.htm

Свети Максим Изповедник - Подвижническо слово във въпроси и отговори: http://true-orthodoxy-bulgaria.webs.com/Sv.Maxim_2.htm

Св. Григорий Синаит - Наставление към безмълвниците: http://pravoslavie.domainbg.com/15/zagorcinov/den-2-03.html

Св. Григорий Синаит - за сърдечната молитва: http://forum.abv.bg/index.php?s=&showtopic=102120&view=findpost&p=1739729

Св. Григорий Палама - За тези, които са се отдали на свещеното безмълвие: http://logos-bg.net/control.php?ezSID=3d617c1c8c9efe99e4273e66856dc440&topgroupname=translat&groupname=palama&subgroupname=&contentname=palama2

Св. Макарий Велики - За пазенето на сърцето: http://true-orthodoxy-bulgaria.webs.com/Sv.Makarii_3.htm

Св. Григорий Синаит - Трите степени: http://pravoslavie.domainbg.com/15/zagorcinov/den-2-08.html

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Да, смирението е най-същественото нещо.

Поне за съвремените хора, на този етап на развитие, на който сме.

Но забелязвам нещо - има хора, които се считат за смирени (те самите, а понякога и другите около тях), но всъщност не са смирени, а примирени; има и хора, които се считат за духовни, респ. смирени, но на практика не са, просто им се струва, че всичко, което правят е не просто позволено, но дори добро, полезно, защото - според тях - го правят с чиста душа и смирено (доколко това е така, могат да кажат околните, но те често не им вярват).

Замислям се и за друго. Смирението е следващ етап, след формирането на личността/индивидуалността. От тази гледна точка, за болшинството деца, както и за някои хора през целия им живот, не е нормално и полезно да бъдат/станат смирени. Първо се развива личността, после е "Познай себе си." и по време на това опознаване, някъде към края му, идва смирението. Истинското, съзнателно и осъзнато смирение. Поне по мое мнение.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Ами Диана, то това дори изглежда да е логично.

В процеса на самоопознаване откриваш нещата за себе си, с които трябва да се смириш. Така че самоопознаването е основата за смирението. Или поне едното е необходимо за другото.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Всъщност децата носят в себе си естествено смирение - раждат се с него. Иначе как ще опознават света, в който са се родили? Как ще приемат понятията на хората, които ги заобиклят и начина на живот, който им предстои да водят? Вродените ни умения да се адаптираме лесно, влагайки не само биохимични механизми, но и разум, осъзнато поведение, ни осигурява оцеляването. То е невъзможно без смирението да приемем Божията воля.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Когато човек успее да постигне смирение или го има заложено в себе си, следствие на него са и други ясно изразени добродетели - съпричастност, отдаденост.

Такъв човек обаче е като парче желязо в ръцете на ковача. В нашата действителност.

Къде е баланса? Как се оцелява със смиреност? И всъщност можем ли да говорим за смиреност в съчетание с борбеност, амбиция, желание за успехи.

Като тези вторите, не ги слагам в материален план, а в духовен. Например борба за осъществяването на една добра идея - винаги има съпротиви. Амбиция за осъществяването на един добър проект(идейно), винаги има злонамереност наоколо. Желание за успешни начинания в работата с хората например, там често на човек му иде да крещи. Когато виждаш агресията, а не можеш да направиш нищо, едно отдръпване смирение ли е или примирение, както каза Диана по- нагоре?

Всеки се сблъсква с това всеки ден, убедена съм, затова и често си задавам тези въпроси. Отговорът ми е аз не съм смирена и не мога да бъда, или не го искам на тази цена.

Не знам защо смирението е фундамент и не го виждам като такъв. На теория -да, съгласна съм, би било прекрасно, но действителността изисква друго. дори заради самото оцеляване, духовно, психическо, физическо.

Според мен в различни моменти от живота си човек може да открие смирението в себе си, може дори да го направи част от себе си, но като житейски път е невъзможно, поне на този етап.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Съгласна съм Станимир, на теория, да.

Но ние живеем. Всъщност всеки идва с определена мисия, логична е йерархията на кастите в Индия. За да може тези на върха да развиват мъдрост и смирение, тези долу трябва да поемат всичко останало. И вероятно човекът е стигнал до тази най- логична подредба, за да си обясни нещата.

Що се отнася до мислите и желанията и липсата на нещо което би ми се искало не става дума за материя и за лично мое.

Ето аз боледувам (душевно) заради масовите убийства на животни, масовата сеч, масовата ГМО намеса, масовото посегателство над деца. Това не са желания за мен, нито липси за мен, Това е колективното мислене. Това ме кара да участвам в каузи, в протести, да се боря не за себе си и не са свои желания, но за да участвам във второто се изключва смирението.

Да речем стигам до извода, че борбата не води до нищо положително. Има хора над мен, които са иззели функцията на Бог и те на земно ниво са по- силни от мен.

Прибирам се в черупката си, изграждам собствен малък свят, изолирам го, до колкото мога, от Големия свят и се отдавам на пост и молитва, смирението идва, и аз да речем съм щастлива и казвам нямам желания, ок. Това ли е смирението, така ли трябва да стане?

Друг вариант е и страха. Аз искам да живея на село, но там е борба за физическо оцеляване. Но ме е страх от безсилието. Ето аз съм установила живота си и идват хората - богове и правят масово убийство на животните, които са част от моя живот, идват другите и ми връчват глоби за земята дето я работя. Изсичат ми гората. И аз нищо не мога да направя. Ок, казваме нямам желания смирявам се( въпреки че за мен това е примирение) и очистена от всички желания си отивам от там и работя за заплата в големия град до края на живота си. Това смирение ли е?

На теория съм съгласна с всичко, Дънов и не само той много добре са описали нещата въпросът е как се живее това? Какво е неговото изражение?

Естествено на тези въпроси отговори няма. Всеки сам трябва да стигне до своя отговор. Но според мен духовните ценности в тази действителност се придобиват, развиват и осмислят. Фундамент може да е само, ако обществото ти го позволи, заложи ти го и ти даде среда да го развиваш. Другото е откриване, борба, осъзнаване и някъде на края практикуване.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

И на практика може да се постигне.

Човек може да е зависим дори и от надличностните си желания. Не липсата на желания е смирението, а независимостта от тях.

В света има всякакви страдания. Желанието за промяна в тази връзка не е лошо, и малкото, което човек може да направи, следва да бъде направено. Когато обаче яростно се бунтуваме, че не може да направим нещо повече от това което е във възможностите ни – тук вече смирение няма. Възможностите на човек са такива, каквито сам е развил в себе си, а върху обкръжаващия ни свят влияе не само нашия избор, но и този на останалите хора. Наистина понякога смирението и примирението е трудно да се различат. Смирението не е отказ от целите си. Понякога смирението може да чака хиляда години, но то често вместо да се откаже, просто ще изчака или дори търпеливо ще работи по създаването на подходящите условия; ще направи това, което е възможно в дадения момент, но с мисълта, че бъдещето ще му отвори повече възможности. И няма да страда от това, че възможностите не му позволяват повече, а ще работи над себе си, за да разшири тези възможности. Има цели, които са глупави, но има и такива без които човек е изгубен. Смирението няма да се откаже от вторите, но ще се прояви в самото им следване. Човек не може да се откаже от любовта или от истината, или от благородството и всички стремежи свързани с тях – това би го погубило. Смирението е в разумната работа по постигането на тези цели. Смирението е винаги разумно.

Редактирано от Станимир

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Някои приличат на онзи бьлгарин, който минал покрай един кладенец, на въжето на който били закачени две кофи за вода; пуснал въжето в кладенеца и напоил добитъка си; но, като си тръгвал, дотрябвало му въже за колата, взел че отрязал това, на което били закачени кофите, свършил с него работата си и си заминал. След малко време той пак минава през същия път, иска да пие вода, но вижда, че няма кофите, и си казва: „Бре, кофите ги няма тука". Така хората сами развалят своето щастие – отрязват въжето на кофите, а после се чудят, че ги няма. Аз правя уподобление. Двете кофи – това са кротостта и смирението. Без кофи няма с що да напоите душата си. Въжето, което държи кротостта и смирението, го няма. Втори път, като дойдете при мене, искам да турите въжето намясто, отгдето и да е, да го купите.

.........

Като ви гледам, виждам, че всичко у вас е разбъркано. Това показва, че кофиге ви не са съединени с въже.

КРОТОСТТА И СМИРЕНИЕТО

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Какво му е на физическия свят? Уж знаем, че е следствие на духовния и пак ... :)

Шегувам се; пределно ми е ясно, че физическия все още продължаваме да го намираме за много по-реален и съществен, просто така сме устроени, от една страна, така сме израснали и възпитани/обучени от друга.

Но, както казва Станимир, е напълно възможно; поне за някои хора - ето, мога да дам пример със сегашния Далай Лама; припомнете си неговата реакция при окупирането на Тибет от Китай, както и поведението му след това, та до днес. Много хора никак не могат да го разберат, дори го критикуват и обвиняват. Сигурна съм, че от по-висша гледна точка той реагира правилно на ситуацията.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Смирението е наистина фундамент в духовното развитие. В мнението на Бориславил е обосновано много добре защо.Това,което мога да добавя е,че в смирението има една тиха вътрешна радост от всичко,усещане на благодарност и връзка с Бог.Примирението е нещо различно според мене.В него често има усещане за пустота и необяснима тъга .Човек се примирява с разума си,когато разбира невъзможността да се справи с познатия си арсенал от средства за борба и съпротива.То е капитулация пред обстоятелствата .Може да бъде градивен елемент в развитието,но може и да не се реализира като такъв.Въпрос на осъзнаване и избор на пътя.

Как да се живее ,как се оцелява и къде е баланса ........

Живее се ,защото както казва и Станимир ,смирението е резултат на постигната вътрешна свобода.

Смирението дава сила и човек не се огъва под тежестта на житейските обстоятелства ,а намира начин без да се бори ,да премине през тях.

Редактирано от Розалина

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Смирението ...

Примирението е нещо различно според мене.В него често има усещане за пустота и необяснима тъга ...

С мир (от "смирение")

При мир (от "примирение")

При мира съм, но още не съм с него. Виждам го, но все още не съм поел по пътя с него, не съм го прегърнал, а и той не е прегърнал мен. Явно е, че в тази позиция у човека е останало някакво съпротивление към това, което се случва. Такъв човек все още се противопоставя на обстоятелствата, на съдбата, на Волята Божия.

Кое в него може да се противопостави и кое може да се съгласи напълно?

Личнта воля, наречена "свободна", личния избор, до колкото въобще тези двете съществуват.

От както свят светува т.н. "своеволие" и "своенравие" се противопоставят на Божията Воля, на Съдбата. Ето защо тези две неща се явяват "Противник" (Сатана) на Живота, а с други думи на Бога. Животът е другото име на Любовта, затуй Иисус споменава за това, че повечето хора не са живи, макар да се имат за такива. Иисус нарича тези хора "мъртви"/"мъртъвци".

Точно същото разбираме и от Мевляна Джелаледин Руми, който казва:

Бъди жив, бъди жив в Любовта!

Мъртвите не могат да направят нищо.

Кой е жив в този свят на призраци?

Този, чиято любов не спира да се ражда.

Точно заради това, Живота/Любовта е и Път, и Истина. По този Път се минава през различни неща... Но каквото и да се прави, докато не настъпи Мира в човека, Живота не може да се прояви в абсолют. Все ще има нещо, което да се противопоставя на Неговото явяване. Разбира се, това е точно своеволието и своенравието, личностното желание, което не съвпада с Божието, поради неяснотата, поради заблудата и погрешната представа за същността на съществуванието.

Евангелията, пък и не само те, а и цялата Библия, учат на това как да достигнеш до Мира, за да се роди Живота/Христос/Любовта.

Стоенето в сърцето е най-важното условие. Пътят е скрит зад редица алегорични истории. Път към Обетованата Земя.

Ефесяни 3

13 За това ви моля да не ви се додее от моите за вас скърби, които са ваша слава.

14 За това, преклонявам коленете си пред Отца на Господа нашего Исуса Христа,

15 от когото се именува всеко отечествие на небесата и на земята,

16 да ви даде според богатството на славата си чрез неговия Дух да се утвърдите крепко във вътрешния человек,

17 чрез верата ви да се всели Христос във вашите сърдца, щото, вкоренени и основани в любовта,

18 да можете да разумеете наедно с всичките светии що е широчината и дължината и дълбочината и височината,

19 и да познаете любовта Христова, която превъзхожда всеко знание, за да се изпълните с всичката пълнота Божия.

Ето защо е много важен Мира, който се нарича Шаббат - Седмия Ден - Божията Почивка.

На изток това е известно като медитация.

Стоиш в сърцето и чакаш раждането на Спасителя/Любовта, чрез който/която да изпълниш Закона/Тора.

Този мир е относителен. Той не е абсолютен. Абсолютния Мир е излъчващ Светлина и той се нарича "Свят Дух".

Христос/Любовта първо трябва да бъде предаден, разпнат, да възкръсне и да се възнесе на Небето.

Подобно на даоиската традиция, без да познаеш какво е Ци (Жизнената Енергия, намираща се в средния дан-тян) и без тя да е израстнала, то не може да се получи познание върху Шън (Духовната Енергия, намираща се в горния дан-тян). Такъв човек не се е "родил от горе", сиреч в духовния свят.

С идването на Любовта в човека започва трансформацията и трансмутацията - вътрешната алхимия. Когато Любовта/Христос разкрие/даде/прати Духа/Шън, или т.н. Свят Дух, след възкресението и възнесението и на небето (главата), тогава започват 12-те посвещения, или т.н. работа на 12-те апостоли - разнасянето на Евангелието (Благовестието) по цялата земя (тялото). Тогава започва и същинската част на трансформацията и трансмутацията, при които бунта на старозаветната човешка природа достига своя пик.

Всички писания, които са плод на исихастката традиция, са съвети, описания за Пътя по време на тази най-голяма вътрешна борба - между двете природи - старозаветната и новозаветната.

Точно тази битка е описана в последната книга от Библията - "Откровение от Йоана".

Нов Завет обаче е сключен с тази човек, сиреч Любовта е започнала да работи в него, което обрича същия този човек на това да достигне до съвършенството, до "новото небе" и "новата земя".

Филипяни 1:6

като съм уверен в това истото, че онзи който е начнал във вас добро дело ще го свърши даже до деня Исус Христов;

С идването/познаването на Светия Дух, човека познава и абсолютния Мир. От това дали този човек ще върви воден от този Свят Дух, или ще продължава да ходи след старозаветната си същност, ще може да се определи дали има Смирение, или все още се стои в Примирението, а може и по-назад.

Ако вървиш след/със Свития Дух значи си с Мира, ако ли не...

1 Петрово 4:2

за да живеете през останалото в плътта време, не вече по человечески похоти, но по Божията воля.

Ефесяни 2:3

между които и ние всинца сме живели некога си в похотите на нашата плът, като сме правили волята на плътта и на помислите, и по естество сме били, както и другите, чада на гнева.

1 Солунци 4:3

Понеже това е волята Божия, вашето освещение, да се въздържате от блуд:

Светият Дух малко по малко изпълва човека, както се пълни съд с вода. Според това до колко този Свят Дух е навлязал, изпълнил и преобразил човека, различаваме много степени на святост/светци, както и наличието на дарове/дарби, възможност за устояване в Правдата (от праведник) и пр. неща.

Галатяни 5

22 А плодът на Духа е любов, радост, мир, дълготърпение, благост, милосердие, вера,

23 кротост, въздържание: против таквиз нема закон.

24 А които са Христови разпели са плътта наедно със страстите и похотите й.

І Коринтяни 12

27 А вие сте Христово тяло, и по отделно части от Него.

28 И Бог е поставил някои в църквата да бъдат: първо апостоли, второ пророци, трето учители, други да правят чудеса, някои имат изцелителни дарби, други с дарби на помагания, на управлявания, на говорене разни езици.

29 Всички апостоли ли са? всички пророци ли са? всички учители ли са? всички вършат ли велики дела?

30 Всички имат ли изцелителни дарби? всички говорят ли езици? всички тълкуват ли?

31 Копнейте за по-големите дарби; а при все това аз ви показвам един превъзходен път.

за духовните дарби

І Коринтяни 13

4 Любовта дълготърпи, благосклонна е; любовта не завижда; любовта не се превъзнося, не се гордее,

5 не безобразствува, не дири своето си, не се раздражава, не мисли зло,

6 на неправдата се не радва, а сърадва се на истината,

7 всичко претърпева, на всичко хваща вера, на всичко се надее, всичко търпи.

8 Любовта никога не отпада; другите обаче, пророчества ли са, ще се прекратят; езици ли са, ще престанат; знание ли е, ще изчезне:

9 Защото от части знаем, и от части пророкуваме;

10 но когато дойде съвършеното, тогаз това което е от части ще се прекрати.

11 Когато бех младенец, като младенец говорех, като младенец мъдрувах, като младенец размишлявах; но от как станах мъж, напуснах което е младенческо.

12 Защото сега видим мрачкаво както през огледало, а тога ще гледаме лице с лице; сега познавам от части, а тога ще позная както съм и познат.

13 А сега остават тези трите, вера, надежда, любов; но най-голема от тех е любовта.

но най-голема от тех е любовта

http://www.beinsadouno.com/board/index.php?showtopic=2100&view=findpost&p=130153

Редактирано от Ники_

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Как се живее със смирение-моя опит.С търпеливо наблюдение,приемане и обич.Преди да приема "лошото" и "лошите хора" ,търсих причините,които ги предизвикват.Разбирането ми помагаше да приема хората и събитията,да не разделям света на две.Защото,така нареченото "лошо",има повече нужда от обич.Сега,като пиша това,разбирам че съм избрала по-дългия път,сигурно несъзнателно."Обичай и наблюдавай","свети и живей",е по-краткия път.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites
Guest Емил от Льонеберя

Диана,

Има много хора, на които просто им се струват разни работи...

И на мен ми се струва, че косата ми става по-руса и краката по-дълги,

ама истината е друга.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Срамът е жалкият лукс на онези, които имат високо мнение за себе си.

Смирението е огън, използвайки срама за подпалка.

Редактирано от ivail

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Срамът е жалкият лукс на онези, които имат високо мнение за себе си.

Смирението е огън, използвайки срама за подпалка.

Прочетох го многократно, но не го разбирам ): Мислех, че срамът е вътрешният съдник на моралната личност. Иначе второто изречение за сега не мога да го отрека.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Срамът е жалкият лукс на онези, които имат високо мнение за себе си.

Смирението е огън, използвайки срама за подпалка.

Прочетох го многократно, но не го разбирам ): Мислех, че срамът е вътрешният съдник на моралната личност. Иначе второто изречение за сега не мога да го отрека.

Остави го да отлежи няколко дена :) , непременно ще го разбереш...

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Извадка:

Ако не си смирен, не е възможно да имаш този мир

Ако липсва смирението, можем да говорим за интелектуалност, но не и за Мъдрост.

То поставя човека в състояние на възприемчивост, което позволява на Божественото да прелее в човешкото и така да се роди Богочовекът.

Защото то е отказ от малкия ни личен „аз“ и разтваряне в безграничния дух.

Смирението е победа над себичността и егоизма, освобождаване от оковите на света. Смирението е свободно и съзнателно служене и сътрудничество на всеобщото развитие.

Смирението е следващ етап, след формирането на личността/индивидуалността.

Ако съм свободен в своите мисли и желания, ще бъда и смирен.

Първото правило в една окултна школа е: ученикът трябва да има голямо смирение, не овчедушие, а смирение – в тази Велика идея, че Вечното, безграничното не може да се събере в ограниченото.

Човек трябва да бъде смирен към Бога, а не към света. - избирателност

в смирението има една тиха вътрешна радост от всичко,усещане на благодарност и връзка с Бог.

Значи смирението позволява възприемчивост водеща до свобода и мъдрост и е свободно и съзнателно служене на другите.

Много си харесах това:

Липсата на смирение всъщност е всяко наше желание и мисъл които ни владеят, на които не успяваме да устоим.

И да питам. Стана ми ясно, че за да си добър ученик трябва да си смирен. А за да си добър учител?

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Vorfax, ако четем Учителя, ще открием съвсем различно разбиране за смирението от всичките постове тука (освен този на Диана и може би още един някой).

Има външно и вътрешно смирение.

Външното е да се помирим с Божията Воля.

Вътрешното е да се помирим със себе си, такива, каквито сме.

П.С.

Ето и ключов цитат от "Гордост и Смирение": "Когато сте недоволни от живота, туй състояние да го знаете, то е гордост. Когато сте доволни от живота, то е смирението".

Редактирано от БожидарЗим

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Направете си регистрация или влезте в акаунта си, за да коментирате

Трябва да сте регистриран участник, за да можете да оставяте коментари

Направете регистрация

Регистрирайте се в Портала. Лесно е!

Нова Регистрация

Влизане

Вече имате регистрация? Влезте тук.

Влизане Сега

×