Jump to content
Порталът към съзнателен живот
Sign in to follow this  
Креми (късметче)

Наши постижения - как, колко, в резултат на какво?

Recommended Posts

Подтик ми е мнение от друга тема по повод филм.

И макар това да не е акцентът, давам ги за информация:

...по въпроса за филма на ани салич.

езотеричен туризъм.? на о-в бали? ( филмът: http://www.btv.bg/videos/?video_id=25267&section_id=1 )

нима това са постижения , изкаран курс предполагам срещу заплащане ,макар и да са интересни.

видях и сълзите на индонезииката научила от гадател бъдещото си .

..нима това да изгаряме карма ,не е по важно, а това не може да го извърши никои вместо нас , и няма как да стане за две седмици ,да речем.

а нима срешу заплащане, или на езотеричен туризъм, може да бъде постигнато т,ова което е постигнал Буда , да овлаДееш ума си, да постигнеш просветление ,нирвана .

Ta в мен се надигнаха въпроси :

Какви са нашите постижения?

Гордеем ли се с тях или просто ги смятаме за част от ежедневието?

За какво време ги постигаме, на етапи или изведнъж?

Планираме ли ги или се движим по интуиция и те се случват сами?

Кои смятаме , че осмислят живота ни? Кои постигаме за самите себе си? Кои посвещаваме на други хора?

Кои обществото/ близките ни ценят, а ние - може би не толкова? Или обратно? Защо?

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Едно постижение, с което се гордея е, че научих да не стъпвам по краката на хората...поне не прекалено.

Започнах да боря това нещо преди 12 години. В началото беще много трудно, защото като внимавах за краката си, ръцете ми водеха самостоятелен живот и се оплитаха в инвентара наоколо, и се блъскаха по хората. Знаете на какво ниво са дланите и ви е ясно, че имах проблеми и с колежките, и с колегите. Преломният момент дойде, когато докараха ново растение в офиса. Красив, голям кактус. Тогава реших, че все пак, ако настъпваш хората, си поне с обувки и няма как да се набодеш на нещо.

По това време се и ожених. Жена ми твърдеше, че както ми пречат ръцете, така ми пречат и краката. Тогава осъзнах връзката между ръце и крака. Един приятел твърдеше, че колкото и да е невероятно, то връзката между ръцете и краката минавала през главата...

Интересувах се какви науки има за главата и стигнах до извода, че двата варианта са или да постъпя във военно училище, или да почна да се занимавам със психология.

Първата ми книга бе "Занимателна психология" и от там научих такова важно нещо като сляпото петно в зрението на човека. Явно от голямо значение е къде точно се намира това сляпо петно и особено трябва да се внимава това да не съвпадне със сляпата неделя.

От заниманията със психология се убедих, че човешкия апарат е несъвършен, а човека си няма и понятие как да си използва ръцете и краката в съответствие със сляпото петно.

Но благодарение на психологията разбрах, че когато настъпвам хората това е неосъзната агресия срещу тях, а когато блъскам ръцете си, това е неосъзната агресия срещу мен.

Оооо, ужас! Значи хората правят неякои неща неосъзнато. Просто не ми се мислеше, ако нощем до жена ми, неосъзнато спомена името на друга жена. Тогава връзката между ръцете и краката доста ще пострада.

Така разбрах, че аз всъщност не знам какво искам. И вече като настъпвах хора се извинявах: "Извинявайте, не знам на кой свят съм".

Опитвах разнообразни методи на лечение, вкл. ходене при екстрасенси. При екстрасенската преживяването беше интересно и няма как да не е като си сред 100 други чакащи, които имат поне 200 крака за настъпване. Тя трябва да е била дяволски добра, защото ми отдели само няколко секунди. След това в мен настъпи прелом. Продължавах да настъпвам хора, но доверието в екстрасенсите беше огромно и дори моето положение да е било толко зле, че горката жена да не е успяла да се справи, влагайки цялата си сила, то все някъде ще има екстрасенс с повече сила.

Така стигнах до екстрасенса с най-голяма сила - Бог. Казах, приемам те Господи. Ти си всемогъщ, толко ли не можеш един проблем с настъпването на краката да оправиш. Почнах да се лутам насам-натам, да се питам защо е толко лош, защо аз съм толко лош.

Почнах пак психологията. И дойде пак прозрение - това, което виждаме, не е това, което е.

Аз си мисля, че настъпвам хората, но всъщност не ги настъпвам. Аз искам да им кажа нещо или да кажа нещо на себе си.

Заех се усилено с изучаването на езика на настъпването. Оказа се, че зад всяко буквално настъпване има несъзнаван смисъл, зад него още един по-дълбок, зад нещо още един, зад него още един.....

Вече знаех няколко причини за настъпването, но нито един начин да го преодолея.

След това си казах, ооо ти неразумни. Бог те върна и ти научи още нещо. Вземи се върни сам, за да научиш повече.

Върнах се на духовната пътека и разбрах, че настъпването не е нито добро, нито зло, че Бог е създал законите и ги е оставил да действат безпристрастно, че моето възприемане на процеса на настъпване поражда проблемите ми.

Мислите, че вече настъпвах щастливо хората? Не!

Продължих да цъкам духовната пътека и дори по едно време мислех за езотеричен туризъм.

Смених няколко езотерични организации и единствената полза бе, че ги напуснах.

Като си мислех веднъж за една такава организация се сетих, че аз приемам настъпването за добро или зло.

Аз страдах и съжалявах горките хорица, които превити надве, толко трогателно сдържаха псувните си.

И видях, че доброто и злото са два полюса, че дуализма и ритъма създават чувството за време.

Аз съм начетено момче и обикновено реагирам бързо- за не повече от няколко години.

Веднага свързах дуализъм, полярност, време и лична драма.

И се усетих, че моите преживявания в дуалистичното минало причиняват начина, по който възприемам света сега, вкл. и настъпването.

Бях много горд, че съм създал обобщение. Това било, казват, разширяване на съзнанието.

Почнах яко да се самоизучавам.

По едно време впрегнах приятели и познати да ме изучават и те.

После се усетих, че те верно ми помагат. О, Боже, благодаря ти че се върнах при хората.

И почнах да се трансформирам, а ми беше и любима тема.

Яка трансформация. Много горд, много щастлив.

Излетях в облаците.

И тогава се сурнах яко на земята.

И такива настъпвания и млатене с ръце настанаха.

И ми казаха умни хора, че трябвало да се пази връзката със земята.

Хармония му викат, ред, ама като казаха дисциплина и ми трябваше една година, за да го осъзная, и разбера, че дисциплината не е дисциплина, а онази земя не е оная земя, а точно конкретна земя.

И след това почнах да слизам към земята. Знаете, че слизането е по-трудно от изкачването.

Търкалях се аз надолу и премазвах краката на хората, а това пораждаше нови неприятни спомени.

По пътя надолу реших, че преча на хората и реши да се отдръпна, да не се конфронтирам, да съм отстрани.

Да, ама не. Оказа се, че всеки човек си има своя истинска цел в живота, свой път. И ако се отдръпне от задачите си и хората, то се отдръпва от пътя. А само по пътя човек е "пазен" и броя на настъпванията на крака и размятането на ръце е толко малък, че да можеш да пиеш по едно малко на спокойствие.

А като си отстрани, то навлизаш директно в пътя на другите и вече си преграда за тях.

Та почнаха мен яко да ме настъпват.

Сега вече съм по-близо до земята и аха още има-няма други 12 години и ще знам точно какъв е пътя в живота ми, по който нито ще настъпвам, нито ще ме настъпват.

А доготава вече се настъпваме културно. Поне вкарваме по едно "пардон" и замятаме една усмивка.

Редактирано от БожидарЗим

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Какви са нашите постижения?

Гордеем ли се с тях или просто ги смятаме за част от ежедневието?

За какво време ги постигаме, на етапи или изведнъж?

Планираме ли ги или се движим по интуиция и те се случват сами?

Кои смятаме , че осмислят живота ни? Кои постигаме за самите себе си? Кои посвещаваме на други хора?

Кои обществото/ близките ни ценят, а ние - може би не толкова? Или обратно? Защо?

Колко много въпроси, задени малко емоционално, но с присъщата за късметче мекота. :)

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Наши постижения - кога, колко, как?

(филма на Ани Салич не го гледах)

Един истински случай за легендарния Лахири Махсая, разказан от правнука му Шибендо Лахири.

Един ден много начетен брамин отишъл при Лахири Махасая да го пита защо още не е получил просветление.

Бил много недоволен.

Започнали да медитират.

В този момент влязъл друг ученик - неграмотен селянин.

И Лахири Махасая го поздравил, че е постигнал просветление.

Човекът се учудил, та той даже не можел да чете свещените книги...

Тогава умният брамин се възмутил до дъното на душата си.

А Шри Лахири Махасая казал:

" Всичко е по необяснимата Божия Благодат!"

И после дал пояснение:

Просветлението може и да не се случи, въпреки практиките.

Просветление може и да се случи просто така, независимо какво прави и не прави човек -

необяснима е Божията Благодат и Милост.

Редактирано от Viki3

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

БожидарЗим, благодаря за хумористичното есе. Аз май съм със същия проблем, но по-назад , защото още не съм била при екстрасенс като пациент, а като ученик явно не съм добър материал, защото ги отчаях. :)

Bramaн, :) на мен пък въпросите ми се струват недостатъчно, за да има поне един, който да докосне всеки четящ.

Вики, имаше някъде текст, че преди просветлението белим картофи, след просветлението - пак белим картофи. Аз бих допълнила, че преди просветлението белим картофи за себе си и евентуално за другите. След това - само за другите, защото просветленият знае как да не му навредят, ако ги яде небелени.

Сега конкретно - смятам, че за бг журналистика присъствието на А.Салич е постижение. Тя е почти единствената, чиито работа следя и една от малкото, които реално се опитват да правят нещо за народа ни.

Е, това вече беше емоционално. Само някой да не си помисли, че я познавам - единствено от екрана.

Мои лични постижения - там , където изявявам себе си, се оказва, че съм отнела правото на друг да се изяви и да повярва в себе си. Така че съм много в двоумление по въпроса - постижение ли е това или "настъпване" на най-близкостоящия.

Редактирано от късметче

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Какви са нашите постижения?

Гордеем ли се с тях или просто ги смятаме за част от ежедневието?

За какво време ги постигаме, на етапи или изведнъж?

Планираме ли ги или се движим по интуиция и те се случват сами?

Кои смятаме , че осмислят живота ни? Кои постигаме за самите себе си? Кои посвещаваме на други хора?

Кои обществото/ близките ни ценят, а ние - може би не толкова? Или обратно? Защо?

Единственото постижение, за което се сещам - престанах да мисля и броя постижения. Просто живея ден за ден - каквото ми е хубаво, каквото успея, това. каквото стане - все едно винаги си е било така. каквото не стане - не е било писано за мое добро.

Животът ми се осмисля от радостта на всяка минута - сега. И сега като пиша тези редове се радвам, макар че нямах намерение да пиша в тази тема, защото допреди минута не знаех какви са ми постиженията. :)

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

А, Донче, тъкмо се чудех как да напиша и аз нещо подобно.

Аз не бих казала точно "ден за ден", имам стремежи, посоки, но не и срокове, нито конкретни цели, в тази връзка и дума не може да става за постижения. А в интерес на истината, колкото и глупаво да звучи, за някои неща чак след време се усещам, че ... съм ги постигнала :) . И ако някой ме попита "Как?", ми е трудно да отговоря - всичко някак е комплексно и свързано за мен от известно време и нещата се случват някак от само себе си (то ясно, че не е от само себе си, но нито съм си поставяла конкретна цел, нито съм правела нещо твърде целенасочено, затова така казвам :) ).

Отделно дето не ценя отделните стъпки (защото това май са постиженията) или стъпала, ако така ви звучи по-добре; пък и те са си част от пътя, нали? :) За мен е интересно и важно развитието.

Не знам дали ви звуча много смислено. Чудя се, ако дам някаква аналогия, дали ще стане по-разбрано или ще звучи още по-налудничаво :D .

Например баскетбола - мога да имам или да искам да имам следното постижение: вкарани 9 коша от 10 хвърляния. Обаче на мен и на ум няма да ми дойде да го искам като постижение, да тренирам за него и т.н. Аз бих хвърляла топката, умишлено по различен начин, за да видя какво става, бих я следила как излита, как пада, дали попада в коша, дори да броя колко пъти е попаднала в коша, но не и да следя или да се старая за въпросното постижение.

Хм, не стана по-разбрано май. :P

Нищо. :feel happy:

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Какви са нашите постижения?

Гордеем ли се с тях или просто ги смятаме за част от ежедневието?

За какво време ги постигаме, на етапи или изведнъж?

Планираме ли ги или се движим по интуиция и те се случват сами?

Кои смятаме , че осмислят живота ни? Кои постигаме за самите себе си? Кои посвещаваме на други хора?

Кои обществото/ близките ни ценят, а ние - може би не толкова? Или обратно? Защо?

Колко много въпроси, задени малко емоционално, но с присъщата за късметче мекота. :)

А,не,смятам че имате постижения,но от скромност не ги споделяте.Повод за това ми дават мненията ви и по други теми в портала.Не ви познавам лично,но такива са усещанията ми.Аз също не броя и не планирам моите,сега обаче се замислям и мога да кажа нещо общо за себе си.Вече 6г и не изведнъж-станах по-търпелива,по-спокойна,по-усмихната,свободна да изразявам себе си,без преценки,очаквания и предубеденост.Не мога да кажа,какво ценят другите у мен,може би усмивката и това че се смея по-често.Аз ценя повече това-във всеки човек-и най-вече в нарочения за "лош"-да мога да открия доброто,не да го оправдая, а да го разбера:от всяка ситуация да науча моя урок.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites
Guest pavletA

Филма на Ани Салич го зърнах с едно око, но не попадна в полезрението ми да го проследя целия.Явно е бил много хубав.За мен с един езо-туризъм не може да се достигне до цялата благодат на Бога.Поне аз мисля така.Ако става наведнъж да ни се даде познанието, то ще бъде твърде тежък кръста да го понесем изведнъж, ще го изпуснем!?Кармата трябва да се отработва ден за ден , страданието трябва да ни мъчи ежесекундно, за да осмисляме в болка какъв е пътя ни, накъде вървим.Не съм мазохистка, просто приемам , че всеки от нас е мъдър да преодолява болката, да извлича поуката. И аз съм си минавала през трудностите като всеки човек, все съм се измъчвала, защо все на мен.Ами сигурно аз съм причината, хвана да осмислям емоциите си, колкото по на дълбоко прониквам, повече губя разум, кова търпение.Усещам, че системата е разклатена, наново градя равновесие, колкото си по- чувствителен и по- осъзнат си по- големи отговорности ти се падат.Пак отчаяние, пак работа на много пластове , на всякакво ниво трябва да го осмисляш.Все безпокойство, все утеха в Бога.Страданието е показател за величието на човешката душа-казал го е американец терапевт.Това е работата ни за сега и тук!

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Във филма на Ани Салич има няколко проблема, които „ме тревожат“. Всъщност не във филма, а в това, което показва. Основното е, че не видях да се извършва никакво пресяване на желаещите да практикуват. Уменията се преподават на всички, без значение на тяхното духовно ниво и за какво ще ги използват. Енергията на практикуващите не се развива съзнателно, а се отключва, бих казал, насилствено. Другото, което ми направи отрицателно впечатление е, както го нарекоха във филма, „чистене“. Действията на „чистещите се“ изглеждаха напълно извън техния контрол и безсъзнателни.

А иначе по темата за постиженията... Основно трябва да обърнем внимание на това, кой към какво се стреми. Само от тази гледна точка можем да говорим за постижения, защото хората имат различни стремежи и в тази връзка и това, как оценяват резултатите е доста субективно.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites
Guest kristian

Единственото постижение при мен, ако мога да го нарека такова, е това, че се научих да не бъда стиснат за пари и когато мога да дам някого, да давам. Преди треперех и за най-малката стотинка като някакъв долнопробен лихвар, все гледах да изкяра от някой друг пари, дори и да имах, когато можех да помогна за нещо, все се стисках. Сега мога да кажа че преодолях това, вече не съм материалист, не ме интересуват парите и кариерата,вече за мен е важно приятелите и другите да са добре. Радвам се че успях да се отърва от капана на парите, защото те подбуждат към най-низши страсти и карат хората да бъдат егоисти, да бъдат подтисници и да се държат зле дори и с най-близките си хора.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Личните ми емоционални и духовни постижения при мен са на периоди.

И си давам сметка, че по време на изчистването на нещо недобро у мен не го усещам, не го правя с мисъл за преодоляване , просто се случват събития, които аз преживявам и много след това разбирам какво всъщност се е случило.

Равносметката понякога е след години, хората които са ми "помогнали" по пътя обикновенно вече не са в моето обкръжение.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Направете си регистрация или влезте в акаунта си, за да коментирате

Трябва да сте регистриран участник, за да можете да оставяте коментари

Направете регистрация

Регистрирайте се в Портала. Лесно е!

Нова Регистрация

Влизане

Вече имате регистрация? Влезте тук.

Влизане Сега
Sign in to follow this  

×