Jump to content
Порталът към съзнателен живот

Мизофония-дразнене от специфични звуци (мляскане, сърбане, преглъщане, облизване и т.н.)


Recommended Posts

Истински се радвам, че в България все още се намират такива невероятни професионалисти и хора с големи сърца, каквито са нашите консултанти д-р Първанов и Орлин Баев. Сигурен съм, че ще успеят да разрешат сложния казус и на госпожата, споделила проблема си пред нас.

Причината да пиша в тази тема е че и аз имам сходен проблем с мляскането, свързан с баща ми. Разликата е, че не е в такава дълбока степен, в каквато е този на авторката на горните постове.

Ще се опитам да резюмирам основното, а ако е необходимо, моля да ми задавате конкретни и насочващи въпроси, защото е възможно да пропусна нещо, което би се оказало важно за очаквания от мен отговор.

Как започна всичко?

Израстнал съм в здрава семейна среда. Още първите ми спомени от детството са свързани с любов, внимание, нежност и подобаващо семейно отношение. В семейството ми никога не е имало брутални кавги или скандали. Не е имало и психически или физически тормоз. Всичко протичаше нормално и на пръв поглед винаги сме били много сплотени.

Баща ми винаги се е държал добре с мен, никога не ми се е карал дори за слаби оценки, а ме е защитавал. Откакто съм роден досега, никога дори не ме е и удрял. Имаше обаче известни свръх очаквания към мен и ме обичаше само при определени условия – например ако уча добре или ако разсъждавам по определен начин и т.н. Единственото което още от малък забелязвах и го помня е че винаги говореше агресивно зад гърба на другите хора (често мои близки и роднини), което ме натъжаваше някак си. Представях си образа на моята любима баба или майка, които се отнасят така добре с всички и същевременно чувах ругатните му по техен адрес – че са изкуфяли, простаци, малоумници и ред още подобни епитети, каквито намираше за абсолютно всички. Пред тях се държеше добре, а зад гърба им падаше невероятно агресивно плюване.

Отделно, когато майка ми ме оставеше вкъщи сам с него, той си отиваше в другата стая да чете и мен ме оставяше абсолютно сам, а когато другите са ме пазили, такова нещо не се е случвало.

Вмъквам и друго важно нещо, предшестващо проблема с мляскането и то е следното:

Възпитанието, което съм получил от семейството си е на добро ниво. В него обаче беше допусната една странна и същевременно важна грешка. Когато гледахме телевизия и превключвайки програмите, попадахме на някаква любовна сцена, нашите моментално и веднага превключваха канала и никой не коментираше видяното. Това беше някаква тема-табу в нашия дом.

Известно време след това се появи и първото нещо което ме дразнеше и то се изразяваше в това, че всеки ден, щом баща ми се прибереше от работа, целуваше майка ми за поздрав. Дразнеше ме самият звук на целувката им, който беше много идентичен със звука от настоящото му мляскане. Правих им забележки, но те отново не повлияваха държането си и продължаваха да се целуват толкова звучно и грубо.

Около година след това, започна и проблемът с мляскането.

Баща ми винаги, откакто го помня и се помня аз самия е мляскал и се е хранил изключително шумно и звучно. До един определен период обаче, никога това не ми е правило впечатление, дори ми е било смешно и забавно и в никакъв случай не е пораждало някаква негативна емоция у мен, пък какво остава да ме е дразнило.

В определени ситуации, в които сме били някъде на пътешествие и сме се смяли той и майка ми, дори ми е било забавно как мляска.

Първият път, в който ме подразни беше когато бях 4-ти клас. Бяхме с приятелско семейство на екскурзия в планината. По мои груби спомени, тогава аз направих нещо, с което той не беше съгласен. Ставаше въпрос за ходене бос по тревата. Всички ходехме боси, с изключение на него. Той каза да не ходя бос, защото може да се убода на нещо и ми каза тихо че другите били глупаци и нека си ходят както си поискат. На мен обаче в този момент наистина ми се ходеше бос и аз започнах да ходя бос. Той тогава се ядоса, замина напред и не ми говореше. Тук прояви своята обич „при определени условия”. Продължавайки разходката, решихме да хапнем плодове от някакво дърво (по мои груби спомени мисля че беше слива). Тогава за пореден път чух баща ми изключително грубо и звучно да измлясква, ядейки сливата. Направих му забележка, като му казах че това ме дразни. Той се разсмя и продължи да си мляска, но този пък с намерение да ми направи напук (поне така го усетих). Много се ядосах, но нямаше какво да направя, освен да продължа да „изтърпявам” мляскането, докато не се наяде с плода. Оттогава всеки път когато ядеше, аз започнах да се дразня.

На следващата година се наложи цялата зима да прекараме тримата заедно в една стая. Съответно, в тази стая се предполага че се обядваше и вечеряше. Само тя беше отопляема и нямах възможността да отида в другата, докато баща ми се храни.

Тогава започна и същинският тормоз, който се изразяваше в следното:

Всеки обед и вечеря баща ми, въпреки направените забележки от мен и майка ми и въпреки знанието че този звук ме изкарва извън равновесие, продължаваше най-демонстративно и нагло да си мляска. На въпросите защо го прави, при положение че ме дразни, отговаряше че това е прищявка и лигавщина от моя страна и е щяло да спре да ме дразни когато се имунизирам срещу него като седя и го слушам. Това бяха най-кошмарните няколко месеца в живота ми. По време на храненията, не можех да напусна стаята, защото другите стаи бяха неотопляеми. Единствената възможност за изход беше да не присъствам когато се хранят. Затова започнах да излизам точно в тези моменти – ходех на разходка и до магазина и така се отървавах от част от мъченията.

С доста усилия и системен психически тормоз, въпросната зима мина.. Положението стана сериозно – вече имах ясно изразена непоносимост към мляскането на баща ми. При всеки звук на примляскване от устата му, ме обземаше емоция на силен гняв и ярост. Идваше ми да го убия (образно и метафорично казано, разбира се). Другата опция беше просто да избягам докато се храни. Така си гарантирах липсата на гняв – няма мляскане, няма отрицателни емоции.

Той самият, като лекар, също видя че положението вече става сериозно и категорично обеща да започне да се съобразява и да опита да не мляска. Дори направи парно в апартамента и трите стаи станаха отопляеми. Вече всеки от нас си имаше самостоятелна в която можеше да си се храни и да бяга (в моя случай) когато се хранят други.

С това проблемите за тогава свършиха. Месеци наред избягвах семейните обеди и вечери и така всичко беше наред. Не чувах дразнещите звуци, бях спокоен и всичко беше ОК.

Появи се обаче друг проблем. Баща ми често не можеше да спи през нощта и когато се събудеше към 2-3ч, отиваше в кухнята и започваше да яде фъстъци и слънчоглед (най-вече слънчоглед). На всички е познат звукът от яденето на тиквени семки. Определено се издава шум. Той постоянно забравяше да затваря вратата на кухнята и аз отново започвах да чувам мляскането, което ме вбесяваше. Моята стая беше в непосредствена близост до кухнята и когато вратата не се затвори, се чува абсолютно всичко. Ставах и му затварях вратата на кухнята, както и моята и при това положение нямаше как да се чуе каквото и да било.

Появи се обаче още един проблем – вече ме беше яд не само на самото мляскане, а и на това че собственият ми баща ми прави напук за да ме дразни и умишлено не може да запомни единственото правило вкъщи – когато се храни да затвори вратата на кухнята.

Той така и не се научи да го прави. Когато говорихме с него по този въпрос, се озлобяваше и сърдеше. Често казваше – „сега ти мляскам аз, а ако утре някой колега до твоето бюро в работата ти мляска, какво ще правиш”, не може да накараш всички да се съобразяват с теб”.

Но в крайна сметка се съгласи и започна да не става през нощта и да не яде каквото и да било.

Крайната фаза на проблема обаче придоби друго измерение.

Самият факт че си е вкъщи, започна да буди у мен постоянна тревожност, която се изразяваше в подозрението „ДА НЕ БИ СЕГА ДА ЗАПОЧНЕ ДА ЯДЕ и да мляска и да ме дразни пак”. В 90 % от времето в което си е вкъщи, той действително НЕ консумираше каквато и да било храна, но страхът да не би да почне всеки момент и да не затвори вратата, си седеше постоянно. По едно време проверявах по няколко пъти преди да заспя дали не е в кухнята и дали не е пропуснал да затвори вратата.

Настъпи и друго усложнение – започнах да се дразня и в моментите в които не яде. Тогава отново издаваше звук на примляскване, от насъбралата се слюнка в устата му, която преглъщаше звучно. Положението излизаше извън контрол. Започнахме да се караме. Аз системно го обиждах, но дори това не помогна.

Тогава настъпи и спасяващият мен момент в живота ми – приеха ме студент.

Заминах за друг град, далеч от вкъщи, в самостоятелна квартира. Тогава този проблем напълно изчезна. Появяваше се (и до ден днешен) само когато се храним заедно. Но никога, включително и до днес и въпреки всичко преживяно, не се е случвало да мисля постоянно за това и особено във време в което не съм изложен на дразнителя – т.е в което съм извън вкъщи.

Към днешният момент положението е следното:

Все още живеем отделно и през времето през което не съм в апартамента с него, няма никакъв проблем. Нито се сещам за това, нито ме касае по някакъв начин. Но се прибирам например за коледните и новогодишни празници, отпуски, ваканции и т.н. тогава отново се засичаме вкъщи и проблемът се разразява с пълна сила. Щом обаче напусна апартамента, всичко приключва дотам и проблемът изчезва.

Защо не съм потърсил квалифицирана помощ до момента?

Както вече споменах, проблемът не бе в състояние да влоши дотолкова качеството ми на живот. Особено след като вече не живеем заедно, такъв проблем на практика не съществува. Лошото е че от време на време има семейни събирания, протичащи с обяд или вечеря, на които няма как да не присъствам. Тогава отново едвам го изтърпявам, но все пак обядът е само 30 минути и след това си тръгвам и край с проблема.

Освен това, избягването ми гарантираше пълно спокойствие. Не на последно място по важност е и фактът че аз много добре съзнавам че изходът е лесен – просто не комуникирам с него и готово. Няма шанс да чуя каквото и да било. Но това има своите вредни последствия – не може да си виждаме и да се храним заедно.

Защо проблемът ми е различен от този на авторката?

На първо място, защото не мисля за това постоянно.

Второ – проблемът автоматично изчезва с напускането на мястото, в което сме заедно и съществува реална опасност от хранене и мляскане – например апартамент, обяд в ресторант

Трето – Не съм проеткирал мляскането му върху други личности или обстоятелства като телевизори, площади и т.н

Разликите са още много, но в най-основната е че просто моят проблем въобще не е в такава крайна степен.

Какво съм опитвал за да разреша проблема

1) разговори с баща ми – обречени на провал, абсолютно неуспешни. Никакъв шанс за промяна и повлияване на държането му, въпреки всички положени от него усилия

2) умишлено излагане на дразнешия ме стимул – няколко пъти се ядосах и казах че ще изтърпя докато се храни, пък каквото ще да става. Резултатът беше драматичен – дразненето достигна кулминационно ниво, вбесих се, разярих се, разтреперих се целия и на бегом напуснах веднага стаята. Категорично се убедих че това само ще влоши нещата. Цели 15 минути след това не можах да се успокоя-

3) Бягство от мястото на хранене – абсолютен успех, моментално облекчение и премахване на всякакви мисли и тревожности

4) Промяна на нагласата – опитвах да приема мляскането като нещо неутрално и да накарам себе си да не се ядосвам от него, както не се ядосвам от работата на автомобилите отвън – неуспешно

5) Повлияване имаше и когато аз самия знаех че правя нещо което дразни баща ми – например пускам силна музика. Тогава колкото и да си мляска, не ме дразнеше толкова, защото в този момент му отвръщах и знаех че и той се дразни

Какво е моето отношение спрямо баща ми?

Като цяло, аз не го мразя. Мразя определени негови действия – мляскането. Мразя и други негови черти – злобата спрямо всички хора – роднини на майка ми, някой негови колеги, непрестанното говорене на обидни думи зад гърба на други мои близки и обичани от мен хора – брат, баба, дядо, леля и т.н. Той обижда всички наред, мрази всички, дори и собствените си родители, а най-много себе си вероятно. Говорил е и за мен включително.

Въпреки това, когато не се храни, мога да прекарвам часове с него и да разговаряме на различни равнища, без да имам проблем. Щом посегне към някаква храна обаче, моментално напускам стаята.

Какво е моето виждане за проблема?

Реално, ако избягвам семейните вечери, аз нямам никакъв проблем. Особено като живеем разделно, аз дори не се засичам с баща ми и не се и сещам за това.

Искам обаче да го разреша, за да може отново да се храним заедно и всичко да е наред

С каква цел пускам темата?

Както вече споменах, тук пишат двамата най-добри за мен терапевти. Благодарение на д-р ТОДОР ПЪРВАНОВ, аз успешно разреших проблема си със социалната фобия. На неговите методи, подходи и техники и на своята висока мотивация дължа напълно успешното преодоляване на този проблем. Последствията от това преодоляване виждам всеки ден – изключително положителни, във всяко едно отношение.

Пиша, за да разбера с какво точно се боря. В каква диагноза е облечен моят проблем и има ли въобще такава? Какви са стратегиите за справяне?

Единствената стопроцентова и работеща е просто да не се срещам с него когато се храни, но това означава край на семейните мероприятия, събирания по случай празници и т.н. Все пак ми е родител и не искам това да се случва, макар че ако няма никакъв друг начин, бих приел и този вариант.

Някои особености, които съм забелязал и които са свързани с проблема и които съм установил след месеци обстойни наблюдения и разсъждения

- дразненето намалява когато с него сме „близки”. Под близки имам впредвид разговаряме, споделяме, смеем се и т.н. Това често пъти ми е липсвало. Дълго мислех защо е така. Единственото което измислих бе че когато сме близки и сме скъсили дистанцията, аз във всеки момент мога да му направя забележка и той да е в настроение и да престане да мляска, вместо да продължава най-нагло и безочливо.

- Дразненето намалява когато се държи добре с мен и е загрижен. Често пъти съм страдал, когато мои приятели споделят как бащите им са загрижени, проверяват ги по телефона, споделят и т.н. Това при мен често липсваше. Но в редките случаи в които се появяваше, ми беше много приятно и тогава почти не се дразних, дори и да измляска

- Намалява и когато се чувствам един вид по-силен от него и съм в доминиращо състояние.

Какво е отношението към баща ми, като родител

Въпреки всичко, аз продължавам да го обичам, все пак ми е баща. Мога да разговарям с него, да споделям и т.н. Не го мразя като цяло, а мразя само мляскащата част в него, т.е издаваният звук. Ако не се храни и не примлясва с уста, няма проблем.

След разрешаването на проблема със социалната фобия

Разрешавайки проблема със социалната фобия, успях да изградя собствена и незавасима от другите гледна точка, стабилна самооценка, отстояване на свое мнение и т.н. Ползата за мен беше огромна. Цялата ми гледна точка се промени.

Благодарение на терапията ми с д-р Първанов, осъзнах и много други неща – за хвърлянето и чувството на вина, начинът на възприятие, контрол и много други. Те обаче са си приложими за другият ми, вече успешно разрешен проблем.

Каква е давността на проблема?

Проблемът с баща ми се появи когато бях на около 12-13 и вече има десет годишна давност.

Положението към днешния момент?

Когато сме в един апартамент, било то и в отделни стаи, имам постоянна тревожност и дразнене, които отминават веднага щом той излезне от вкъщи или съответно аз. Когато пътуваме също. Вече няма значение дали се храни или не. Самият факт че сме в една къща, веднага стартира дразненето. А заедно не сме се хранили от години – на няколко месеца пробвам, но на 5-тата минута ставам от масата, защото не мога да издържа.

Дори ми е трудно да разговарям с него, защото издава звуци на мляскате от слюнката в устата му. Той има диабет и постоянно пие вода, от преглъщането на която се получава идентичен звук.

Чувствам се в задънена улица – както вече споменах, шансът той да се повлияе и да спре да мляска е 1 на 10000000000. Така че този вариант го изключвам напълно. Единствената опция за мен е да направя така че този звук да не ме дразни и да стане за мен неутрален, но нямам никаква идея как.

От друга страна, аз вече съм голям човек, със собствени разсъждения и принципи и отношенията между нашите не ме интересуват. Най-лесно е да се отделя напълно и да приключи проблемът, но не мисля че това е правилното решение.

Това което искам да получа е вашата оценка на ситуацията и начинът по който човек се бори с този проблем. За паническите атаки и ПР ми е ясно, там се справих успешно, но имах ясна стратегия и тактика.

Докато тези води за мен са тъмна Индия J

На последно място, с информативна цел искам да кажа че много хора, включително мои връстници, познати и приятели имат същия проблем.

Наред с това, само за няколко минути търсене из гугъл открих десетки теми, в които е описан същият проблем.

Всеки който иска може да провери – дефинира ключова дума от рода на „мляскане, дразнене” или нещо от този род и веднага ще се запознае с резултатите.

http://nanocom-bg.com/test/index.php?option=com_content&view=article&id=1329:oshte-ot-malka-imam-stranen-problem-draznene-ot-mlyaskane-pri-hranene-ili-davchene-na-davka-ot-blizki-hora-&catid=48:nervna-sistema&Itemid=100035

http://chick-chat.org/index.php?topic=3986.0

http://moyatjivot.com/%D0%BE%D1%82%D0%B3%D0%BE%D0%B2%D0%BE%D1%80%D0%B8/62-%D0%BC%D0%BB%D1%8F%D1%81%D0%BA%D0%B0%D0%BD%D0%B5%D1%82%D0%BE-%D0%BD%D0%B0-%D1%87%D0%BE%D0%B2%D0%B5%D0%BA-%D0%B5-%D0%B4%D1%80%D0%B0%D0%B7%D0%BD%D0%B5%D1%89%D0%BE

http://hardwarebg.com/forum/archive/index.php/t-138163.html

http://www.teenproblem.net/forum/archive/index.php/t-346571.html

http://forum.rozali.com/viewtopic.php?p=669869&sid=696fa67dbd82ca1082834a43832a8360

Линк към коментар
Share on other sites

Здрасти, аз съм авторката на темата, която ти цитираш. При мен проблема с брат ми се появи, горе долу на възрастта, при която се е появил и при теб. С тази разлика, че ти сега си на 23, а аз на 37. Когато бях на 23 и при мен беше достатъчно да се махна от вкъщи и да не го виждам и всичко си беше наред. Когато се преместих в друг апартамент нещата бяха супер за известно време около 3 години, след което не знам как започна страха да не го видя или по-точно да е някъде около излччващите репортажи из София и ето и тревожността от телевизорите. За съжаление телевизори има навсякъде, да не говорим, че през стените от комшиите също се чуват и е кошмар. Различното, което при теб не виждам е че няма компулсия,т.е. ритуал, който те оспокоява. Надявам се, че при теб е само обикновенно дразнене и съвета ми е да си стоиш по-далече от баща си, така всичко ще е наред. Но появи ли се след време и мисълта, тогава потърси наистина помощ, за да не я докараш като мен.

Освен това ти споделяш, че си имал хубаво детство, което аз не мога да кажа за себе си. Скандалите и побоищата между родителите ми бяха ежедневие. Когато се връщам на зад плача. Загриженост и пр., което ти също описваш, при мен липсваха,аз бях напълно сама, макар да имах родители, какъв парадокс,а? Много ми е мъчно и тъжно, но знам, че има и деца с доста по-тежко от моето детство, затова и не се оплаквам, макар да ми е много болно.

Линк към коментар
Share on other sites

Затова публикувам темата си - за да разбера дали е просто обикновено дразнене и навик или е предпоставка за развитието на по-дълбок проблем след време.

Линк към коментар
Share on other sites

Имаше обаче известни свръх очаквания към мен и ме обичаше само при определени условия – например ако уча добре или ако разсъждавам по определен начин и т.н. Единственото което още от малък забелязвах и го помня е че винаги говореше агресивно зад гърба на другите хора (често мои близки и роднини), което ме натъжаваше някак си. Представях си образа на моята любима баба или майка, които се отнасят така добре с всички и същевременно чувах ругатните му по техен адрес – че са изкуфяли, простаци, малоумници и ред още подобни епитети, каквито намираше за абсолютно всички. Пред тях се държеше добре, а зад гърба им падаше невероятно агресивно плюване.

Отделно, когато майка ми ме оставеше вкъщи сам с него, той си отиваше в другата стая да чете и мен ме оставяше абсолютно сам, а когато другите са ме пазили, такова нещо не се е случвало.

Вмъквам и друго важно нещо, предшестващо проблема с мляскането и то е следното:

Възпитанието, което съм получил от семейството си е на добро ниво. В него обаче беше допусната една странна и същевременно важна грешка. Когато гледахме телевизия и превключвайки програмите, попадахме на някаква любовна сцена, нашите моментално и веднага превключваха канала и никой не коментираше видяното. Това беше някаква тема-табу в нашия дом.

- дразненето намалява когато с него сме „близки”. Под близки имам впредвид разговаряме, споделяме, смеем се и т.н. Това често пъти ми е липсвало. Дълго мислех защо е така. Единственото което измислих бе че когато сме близки и сме скъсили дистанцията, аз във всеки момент мога да му направя забележка и той да е в настроение и да престане да мляска, вместо да продължава най-нагло и безочливо.

- Дразненето намалява когато се държи добре с мен и е загрижен. Често пъти съм страдал, когато мои приятели споделят как бащите им са загрижени, проверяват ги по телефона, споделят и т.н. Това при мен често липсваше. Но в редките случаи в които се появяваше, ми беше много приятно и тогава почти не се дразних, дори и да измляска

Това което искам да получа е вашата оценка на ситуацията и начинът по който човек се бори с този проблем.

Докато тези води за мен са тъмна Индия J

Здравей, Студенте!

Преди всичко, което мога да то кажа, е да продължиш терапията си при Тодор, като сега работите конкретно върху този проблем. Разбира се, ако той също желае това.

Ще оставя аналитичните интерпретации за накрая. От позицията на невронауките, това което преживяваш, се нарича мизофония. Свръхреакция на специфични звуци - хранене, мляскане, чоплене на семки, гризане на ноктите и т.н., като дразненето е далеч по-силно от човека, който първоначално го е причинил, най-често родител или сиблинг (брат или сестра). Мизофонията е термин, прокаран от американците от руски произход Павел и Маргарет Ястребови. Друго наименование на състоянието е "Синдром на избирателната звукова сензитивност" (т.н. от д-р Марша Джонсън). Приема се, че в случая няма нарушения в свръхактивността на процесирането на звуковите сигнали, но на реакцията на тях в лимбичната и вегетативната нервна система. Тоест свръхемоционална и телесна реакция - тук разбира се няма как да не се намесят и психологични/ аналитични хипотези, които бегло ще спомена накрая. В научните среди има съгласие, че невро синдромът мизофония корелира пряко с психологичната проблематика от спектъра на обсесивно компулсивното разстройство, както и че вероятно споделя подобен неврален механизъм на проявата си. Това значи, че ако е нерешен дълго време, може да се затвърди - нали не смяташ, че решението е да отбягваш баща си до края на живота му?! Освен това, механизмът на проява на мизофоничните свръхреакции има склонност с течение на времето да започне да се пренася и върху други обекти. Повечето преживяващи мизофония по всякакъв начин отбягват източника на дразнене - в дългосрочен план това е стратегия, която засилва степента на преживяване на проблема. Има малки трикове, които могат да помогнат - като тапи за уши или слушане на музика със слушалки по време на общо хранене...

Има неврален механизъм, който невролозите наричат мизофония, а психолозите обсесивно компулсивно процесиране на информацията - добре! Този механизъм обаче е сформиран от психологични реакции и съответно от такива може да бъде повлиян, минимизиран и до голяма степен анулиран. Какви са тези психични процеси? Виж подчертаното от мен в твоя текст по-горе! Когато към сексуалното табу у дома се прибави известна съпротива към бащата, резултатът в твоя случай е мизофония. Устата за несъзнаваното ни е силно сексуално наситен орган. Устните са като вагина (горната е умът, долната чувствата), езикът е като член. Разбиранията на несъзнаваното в нас са далеч от съзнателната логика... С течение на времето в теб породените от пасивната агресия на бащата (говоренето зад гърба за другите), от небезусловната любов и от дистанцираното му поведение (изоставянето сам) импулси на съпротива и агресия към него са се кондиционирали, "закачили" към примляскването му. Сексуалното табу в собствения ти морал плюс току що споменатата съпротива - ето това е евентуалната психо етиология на възникването на мизофонията ти! Някои биха добавили неразрешени едипови връзки и т.н. Разбира се, тук твърдото научно проследяване засега е невъзможно - науката няма достатъчно фини и гъвкави методи за такова изследване.

Въпросът за милиони евра е КАК да промениш нещата?! Горе в текста ти съм подчертал някои казани от теб думи. Сам си забелязал, че при дадени обстоятелства дразненето ти намалява. Кога? Когато си обичан от баща си, когато получаваш грижи от него, когато ти самият обичаш баща си, споделяш с него, разговаряте, общувате свободно и открито на всякакви теми. Това можеш да постигнеш след терапията си - добре е когато си тръгнал при един терапевт, да продължиш при него! Всеки има свои си методи, подход, излъчване, стил! Тодор Първанов е прекрасен специалист и харизматична личност! Предай му поздравите ми!

Успехи и най-добри пожелания за хармония!

Орлин

Линк към коментар
Share on other sites

Господин Баев, страхотна тема, много благодаря,при мен също явно е мизофония, която психиятрите наричат ОКР, както разбирам и наистина при стресови ситуации, обекта се сменя, както в случая със съпруга ми сега. Много се притеснявам да не го загубя. Само дето не ми е ясно дали това е органично заболяване, както д-р Първанов ми написа или както вие казвате, че е психологически проблем. В едни случаи се говори, че ОКР не се лекува, а при др., че е лечимо. Къде е истината?

Редактирано от Орлин Баев
Линк към коментар
Share on other sites

Първо искам да отбележа, че бихме се радвали ако всеки така подробно и ясно излага проблема, за който търси решение.Това ни дава възможност да добием много по-ясна картина за състоянието и дадем по- точна препоръка.

Второ-понеже Студента споменава, че с моя помощ е решил проблема си със соц.фобия, възникна въпроса защо тогава не сме решили и този въпрос.За това, ще поясня с две думи как проведохме терапията.

В средата на март миналата година той ми писа, че са му предложили работа по специалността, но не може да я започне защото не може да влезе и стои в офиса без да му става лошо. Пишеше и, че ако я приеме има две седмици до започването, тоест до две седмици той трябваше да се е справил с проблема си до степен да може да работи. Като с е има предвид, че самото започване на нова работа е стресогенно и ще усили симптомите му, срока изглеждаше на пръв поглед нереалистичен. Аз обаче бях чел някой от постовете му и знаех две важни за него неща - той беше изключително мотивиран да се справи и имаше здрав разум. Някъде се коментираше, че аз подбирам клиентите си. Разбира се, че ги подбирам. Без човека срещу мен да бъде високо мотивиран и със здрав разум каква психотерапия ще правя? Имаше и още две благоприятни обстоятелства, той беше така сравнително от скоро - от година или малко повече, второто е,че не беше пил лекарства и нямаше изградена психическа зависимост към тях.Така че преценявайки тези обстоятелства и най-вече воден от искреното си желание да му помогна, му писах, че можем да го направим като имам само едно условие - наистина силно да иска тази работа. Аз работя с поставяне на задачи и от тяхното изпълнение щях да разбера нивото му на мотивация и ако не ми харесваше, щях да прекратя терапията си. Помолих го и да не споменава никъде, че аз съм помогнал , като му поясних доводите си за това.

След неговите положителни отговори започнахме терапия. Нарочно избрах да бъде в писмена форма./ще отворя скоби, понеже съм срещал мнения на български психолози,че психотерапията е само ,,лице в лице,, ще отбележа,че по определение психотерапията е вид комуникация между клиент и психотерапевт при която /комуникация/ последният използва специфични техники за постигане на предварително заявената цел.няма ограничение как ще бъде осъществена тази комуникация, в кабинета, по телефона, по Скайпа, с писма и т.н./.Ще отбележа само, че терапията беше съобразена изцяло с личността и проблема на Студента. Тя бе толкова специфична, че дори той да иска да помогне на някого, използвайки кореспонденцията ни, това няма как да стане.

Стратегията ми беше възможно най-проста и логична. Трябваше да го науча да бъде смел. Много от хората не се замислят какво означава смелостта. Тя е действие въпреки страха т.е. победа над него. Но за да говорим за смелост, се нуждаем от страха. Той имаше страха, аз го научих да мисли и се държи като смел човек. Не помня колко писма съм му писал, но не са повече от десетина. Терапията ни беше ориентирана към преодоляването на социалната фобия и справянето с новата работа, времето бе невероятно малко, за това използвах метод, ориентиран изцяло към решаването на проблема и постигането на целта, без да ме интересува миналото. Много хора мислят, че за целта на терапията трябва едва ли не да кажат на терапевта и майчиното си мляко, аз искам да ги успокоя-единственото, което знаех за Студента бе професията на единия му родител и какво учи, това бе свързано с работата му.

По тази причина не съм знаел за проблема с мляскането на баща му.Но и да съм знаел, нямаше да му кажа нещо по различно от това, което ще му напиша тук.

Разбира се зачудих се защо е писал във форума, а не на пощата ми. Единствено ми обяснение е, че се притеснява, че ми отнема от времето. Това обаче не е така, защото препоръката ми е да не предприема нищо. Ако той бе принуден да живее под един покрив с баща си и трябваше да се изнесе на квартира поради проблема, без съмнение бих му предложил психотерапия. Има сравнително бързи методи, които позволяват той да бъде решен успешно. Сега обаче това не е належащо.Нещо повече, аз съм абсолютно сигурен, че в резултат на проведената терапия този проблем ще се реши с течение на времето. Хората си представят терапията като нещо статично. Свършва, проблема е решен и край. Не е така. Процесите, започнати по време на терапията, търпят развитие и най-често един решен проблем с помощта на терапевт, води до решаването на още няколко други проблема. Логиката в случая с бащата е точно такава.

Накрая ще отбележа,че това което направихме чрез психотерапия нямаше как да стане във форума.Неговите възможности са ограничени и като комуникация и като място за прилагане на съответните техники.

Линк към коментар
Share on other sites

Благодаря за отговора ви, д-р Първанов.

Използвам настоящия ви пост, за да внеса няколко уточнения.

Действително, на никого не съм споделял за проблема с мляскането и няма как да го решим с вас, при положение че до вчера вие въобще не знаехте за него. Причината за несподелянето му е напълно изяснена в горния пост.

Целта на публикуването ми на темата тук е да се даде гласност на проблема. Тази гласност е необходима, защото аз самият познавам още трима души които имат същия проблем и си мислят че са единствени и че той е неразрешим. В подкрепа на казаното припомням горепубликуваните препращаши линкове, които указват и посочват още десетки хора, имащи същия проблем. Правя паралел и със знанието за тревожността и паниката - когато човек ги опознае детайлно, придобива по-друго отношение и вече не му се струват мистериозни и неизвестни, а осъзнава всичките страхове се пораждат от мислите.

Давайки информация за него, той престава да бъде толкова загадъчен. Освен това и другите страдащи от него ще могат да черпят нужната им информация и да изпробват някой от препоръчаните методи за разрешаване на проблема (въпреки че са индивидуални).

Д-р Първанов, мисля че ще бъде полезно да споделите как се "лекува" точно този проблем. Че е с психотерапия вече стана ясно. Че се подбират индивидуални подходи и техники - също. Но към натрапливостите ли се причислява, каква точно терапия се провежда, на какво се набляга и т.н? Кои са бързите методи за които споменавате? Мисля че имаме нужда от тази инфо.

Благодаря ви.

Линк към коментар
Share on other sites

Здравейте, подкрепям студента и моля доктор Първанов, дайте отговор, щом не е нужен личен контакт, много ще помоля да поеме моя случай, студента е много доволен, има постигнат резултат и това много ме мотивира да се обърна именно към вас Доктор Първанов, 24 години се боря с този проблем и живота ми е ад, сега съм на прага да загубя съпруга и децата си, а семейството за мен е всичко. Моля ви за помощ доктор Първанов.

Линк към коментар
Share on other sites

Аз също ще се радвам да чуя насоките на д-р Първанов. Той е един от учителите ми в психотерапията, когото силно уважавам!

Линк към коментар
Share on other sites

Нещо подобно беше при мен с баща ми - покойник от 2 години. Избрах да бягам за да се справя с тормоза. Просто не се хранех с него дори тогава, когато той остана вдовец и за него беше важно да споделя от време на време ритуала на храненето с единственото си дете. Никога не съм говорела с него за дразнещите, мляскащи звуци. Той нямаше да приеме и в този смисъл си беше излишна конфронтация. Сега знам, че ние сме имали дълбоки, неразрешими взаимни несъгласия, отхвърления и противоречия, които приемам като част от кармата ми в този ми живот.

Според мен проблем с мляскането имат най-вече мъжете. Все едно филм на Анимал планет. Мъжките животни ръмжат, пазят, отстояват територия и храна по този начин.

Линк към коментар
Share on other sites

  • 2 weeks later...

Здравей,

Ще отбележа, че консултирането във форума е нещо много трудно. Когато обмислям отговора си, знам, че го чете както този, който е задал въпроса, така и хора със сходни проблеми, които биха се възползвали от съветите, без да питат допълнително. За това в отговорите винаги съм предпочитал варианта как да се постъпи „по принцип”, а не „ти направи точно това”. Конкретните препоръки винаги крият риск от неточности и грешки.Ето тези дни момиче с натрапливости от 5 години попита какво да прави. Понеже не мисля, че може сама да се справи отговорът ми е тип „по принцип”, препоръчах и психотерапия и спорт. Макар и кратък, за мен този отговор е важен, защото всеки, който има подобни проблеми, вече знае какво да направи, а не да си губи времето и сам да се опитва да се справи. Понякога поставения проблем позволява да се навлезе в посоката на индивидуален отговор.Само,че колкото по индивидуално съобразен е един отговор, толкова по-малко съотносим към друга подобна ситуация става В този смисъл отговора на въпроса ти би бил толкова индивидуален, че не би свършил работа на други хора с подобен проблем.

От тази гледна точка пред мен стоеше въпроса заслужава ли си да ти отговарям, при положение, че вече съм направил своя анализ и съм ти написал извода си? Въпреки това преди седмица се опитах да изложа разсъжденията си на лист. Днес вече знам, че това е непосилна като обем задача. За да мога в разбираема форма да изложа разсъжденията си и обоснова изводите си, трябва в много голяма степен да те запозная с принципите на възпитанието и семейната терапия. След това трябва да направя анализ на поведението на баща ти и твоето, непременно да включа и майка ти и да отбележа промените, които ти направи последните 12 месеца както и защо като продължиш да ги правиш, неминуемо дразненето от храненето на баща ти ще изчезне. Почвайки да описвам всичко това, аз разбрах, че като обем е непосилно за времето, което мога да отделя, още повече си давах сметка, че отговорът ми ще предизвика нови въпроси. Така че с няколко изречения ще набележа посоката на разсъжденията ми.

Както си забелязал, отговаряйки ти, аз не казвам, че имаш фобия, натрапливост или каквото и да е заболяване. Използвам думата проблем. Да, определено вашето семейство има проблем – ти се дразниш извънредно силно от начина, по който се храни баща ти. От това страда цялото семейство. Така че това е общ проблем. Нещо повече – за да се формира той, също е било необходимо участието на всички вас. Ако се опиташ като страничен наблюдател да прочетеш отново описанието на проблема, което си направил, ще видиш, че в него много ясно е описано как три деца, две от които са големи, се отнасят едно спрямо друго и за да бъдем по-точни, как тези деца воюват за надмощие. Видимо е как по-големите деца, използвайки факта, че са по-големи, казват на по-малкото:” ти си малък, ти си слаб, ние сме силните и ще правим каквото искаме, защото сме големи и силни” Това е посланието, което си получавал от забраната да се гледат любовни сцени по телевизията, целувките между двамата и това баща ти да не се съобрази с теб относно начина си на хранене.Предполагам, че е имало още такива безсмислени ограничения и изисквания, за които би се сетил, ако се замислиш.

От моя гледна точка войната на трите деца още не е приключила.Ние все още не знаем кой е победителя в нея.Ти или той/те? А може би няма победител и всички сте загубили?

Не знам отговорите на тези въпроси, пък и не ме интересуват много, защото знам, че когато изградиш собствен вътрешен авторитет, ще приемеш баща си изцяло такъв, какъвто е включително и силно мляскащ.

Кога ще стане това? Не знам, но може да приемеш факта,че се храниш спокойно с баща си за сигурен знак, че си го постигнал или поне си много близко до целта.Самият аз съм любопитен, дали приемането ще стане постепенно или изведнъж. Предполагам ще пишеш.

Линк към коментар
Share on other sites

Добре, де, по принцип според мен не е особено възпитано и културно човек да се храни, както се изразявате "мляскайки". Т.е. това в никакъв случай не би могло да бъде определено като приятен за околните хранителен навик. И мисля, че е нормално човек да се дразни поне малко. Аз лично обаче в такъв случай просто съм правила забележка, имам спомени като малка как си казвам директно, че не ми е приятно и толкова. За да се стигне до развитие чак на фобия и тн човек трябва супер много да задълбае, да има тази склонност да дълбае и да се фиксира. И тази склонност не мисля, че е от особено значение в какво конкретно ще се фиксира - въпросът е, че за да не си заяви директно, че нещо го дразни, а да го избягва + човека, който му е родител, има един много грешен начин на отреагиране и самозаявяване. Естествено, че другото, което го пишат психолозите тук е на по-дълбоко ниво и е важно да се работи. Аз казвам на най-плиткото ниво на мен какво ми прави впечатление. Като нещо в някой те дразни, кажи му, помоли го да не го прави в твое присъствие, вместо да го отписваш човека от живота си, да се изнасяш и да избягваш да го видиш. Трябва да има много силна вътрешна неувереност и много слаба привързаност към човека, за да търпиш дотам, че да си позволиш да не можеш да го гледаш вече никога.

Линк към коментар
Share on other sites

Електра тук става въпрос за ПРОБЛЕМ,както го е казал и др. Първанов,а не просто да се направи забележка на някого за нещо. Аз съм правила хиляди забележки на брат си, но какво от това, той си е просто такъв, да не говорим,че дори ме дразнеше нарочно и навярно това отвори и вратичката към натрапливостта така се запечати тази уста в мозъка ми,че вече 24 години се опитвам да я махна от там. Просто някои хора са невротични,а други не.

Линк към коментар
Share on other sites

  • 1 year later...

Здравейте,

Иска ми се да споделя и моя опит по този проблем. Отново свързан с баща и породен от вътрешни конфликти с него. Моят баща е преподавател във висше учебно заведение и е свикнал да "чете лекции". Нещо повече, той се увлича да говори и разказва на всеки, който има желание да го слуша. Човекът е начетен, не говори глупости, знае изключително много и спектъра на познанията му е доста широк. Живяхме заедно до преди 2 години, когато с изненада установих, че не мога да го слушам като говори. Щом кажеше повече от 3-4 изречения на куп и страшно се ядосвах, мислех че ще се пръсна от ярост. Аз съм емоционален и се паля относително лесно, но до тогава такава ярост не бях изпитвал. Бързо разбрах, че проблема не е в самото говорене, а по-скоро в навика му да превръща всеки разговор в монолог , често пъти поучителен. Започнах да го прекъсвам съвсем безапелационно, което го нараняваше и той не пропускаше да ми го покаже.  Ситуацията беше сташна защото хем не можех да го слушам, хем не можех да го спра без после да се чувствам виновен дълго време. Тогава бях на 32 години и реших че е крайно време да се преместя. Направих го и проблема намаля, но не изчезна. С времето и много мислене разбрах че проблемът е бил много-по фундаментален. Разбрах какво е емоционално манипулиране и че не е редно хората да го правят едни с други. Разбрах че от дете са ме манипулирали по начина - ако не неправиш това няма да те обичам повече. Вярвайте ми, до скоро мислех че това е нормална комуникация в едно семейство. Явно в някакъв момент съм започнал да го усещам и първосигналната ми реакция е била - няма думи, няма манипулация. 

В настоящия момент, това е минало. Създадох си бариери и внимателно претеглям всяка дума, която ми каже и бързо разбирам кога опитва да ме работи. Най-важната част от преодоляването на проблема беше осъзнаването, че той НЯМА ПРАВО да прави така. Повтарях си, че е безумие да се чувствам виновен, че не му позволявам да ме манипулира. Гледах как другите хора си общуват без този елемент и се научих че това е правилния начин между деца и родители. Яростта изчезна, за щастие, и сега поддържаме близки отношения, въпреки че той често се държи като "ощипана госпожица".  

Тези силни звукови дразнения са опит на ума да ни накара да действаме след като дълго време сме се носили по течението. Те не са причина а следствие и не се отстраняват без да се намери корена. Прехвърлянето на дразнението върху други обекти е явен знак, че положението се влошава. Успех на всички, които се борят с това. 

Линк към коментар
Share on other sites

  • 1 year later...

Здравейте, очевидно и моя проблем е за тук. Подобно на Student_21 и моя проблем беше предизвикат от мляскане на баща ми и явно се е пренесъл в социалните ми отношения. Звузите от мляскане, хрускане, надуване и пльокане на балончета, а вече и потропване на химикалки и щракане на химикалки страшно ме измъчват. Не мога да изтърпявам хора, които мляскат, хрускат, надуват балончета от дъвки, предъвкват или потропват с нещо безсмислено в мое присъствие. Навярно „проблема” много ще ви учуди, но аз не мога повече да издържам. Фактът , че около мене има човек, който хруска ябълки ме изкарва от тотално равновесие. Отначало се опитвах да игнорирам дразненето и колкото се може да не му обръщам внимание. В следствие обаче стигнах до там да правя забележки на хората около мен. Ако човекът до мен не престане и продължи, избухвам, започвам да се карам  и дори налитам на бой. В последните месеци стана нетърпимо, вече няколко тъпи се разплаквам от нерви във влака, тъй като около мене има хора които са решили да ядат солети. Във влаковете и автобусите имам решение- там винаги слушам музика през слушалки и така игнорирам страничните шумове. Проблема е когато съм на работа. Там не мога да стоя на компютъра с музика в ушите, още повече че това доста ме изморява и отключва световъртежите ми. Оказа се, че и тапите за уши не са много добро решение в офис. Вече се изпокарах с повечето ми колеги и почти всички ме мислят за смахната. Този проблем стоеше и преди пет години, тогава просто се преместих от едно бюро на друго, по – далече от колегата който ме дразнеше. Тук в този офис сме около 20 човека бюро до бюро. Налага ми се да ги търпя толкова близо до себе си, личното пространство е сведено до минимум. Опитах се да кажа възпитано на човека до мен, че не ми е приятно непрекъснато да щрака с химикалката. Той естествено не разбра и продължи, тъй като прави всичко това несъзнателно. Като пие вода си жабури устата с нея и това буквално ме докара до лудост. Един ден стана скандал,  разкрещях, се на косъм бях от физическа разправа. На свое място, колегата вместо химикалка, взе един молив и непосредствено след това се сдоби от някъде с едни фъстъци, които започна да яде с голямо настървение. След "инцидента" отидох във възможно най- отдалечения край на стаята на друго бюро и вече около мен има повече пространство.Вследствие на това колегите ми се подиграват и обстановката е изключително нагнегена. Дори и да си сменя работата, отново ще трябва да си намеря друга, да общувам с други хора, които хрускат докато ядат салата. Какво да правя? От това напрежение ми се схващат ръцете, имам чувството, че от напрежение ще припадна или че наистина ще се сбия с някого, за което едва се сдържам, изпадам в много лошо настроение, ставам заядлива и злобна. Забелязала съм, че когато не съм толкова уморена, а съм си отпочинала тези неща не ме дразнят толкова, но пак ме дразнят. Вече две години обмислям планове за самостоятелна работа без други хора, за което обаче нямам нужната финансова свобода. Имам чувството, че вече не мога да търпя никакви хора около себе си и съм станала накакъв саможивлек. Моля Ви да прецените дали се нуждая от помощта на психолог или мога да се справя с някакви напътствия сама.

Линк към коментар
Share on other sites

От спектъра на обсесивните преживявания е. Това, което наблюдавам, е следното: обикновено зад външното обсесивно/ мизофонично дразнене, стои дълбок агресивно-сексуален (мортидо-либидо) конфликт, свързан първоначално с някой от възпитаващите авторитети, а впоследствие, през интроекцията му, пренасян в другите обекти. Когато чуваш мляскането с уста, която за несъзнаваното е сексуален орган (психоанализата илюстрира устните и гърлото като "горната вагина",а езика като член. В това си символизиране анализата резонира с древните системи за себепознание), един вид, колкото и странно да е това за съзнанието, несъзнаваното ти приема примляскването сякаш си агресивно, инцестно и тотално несправедливо изнасилвана, прониквана, с пренебрегвана лична воля, смачквана, унижавана, предавана, злоупотребявана, стъпквана... Weird, eh? Но, езикът на несъзнаваното е странен за логиката на съзнанието - символен, образен, емоционален, нелогичен е. 

 

Хубаво, какво се прави от тук насетне? Можем почти да се съсипем от говорене и анализ, но преживяването ти да продължава... Говорили сме в този сайт много пъти за това как има бърз, директен път на процесиране на информацията, до който перефронталното, рационално - волево и през лингвистиката осъзнаване и мислене трудно стига... Как да се достигне този базисно нагонен конфликт, когато той дори не е характеров, а е подхарактеров, чисто нагонен, слял се с базисния темперамент?! Аз познавам два подхода: единият: работа с транс. визуализация - навътре. Другият - работа през тялото, преживелищност и поведение - навън. Нужно е да бъдеш предизвиквана и пак и пак, да си в дълбок досег с конфликта си, но с променено състояние на съзнанието и отношение. Така той се десензитизира!  

 

Добра идея е да посетиш за 10-12 сесии терапевт, който владее споменатите методи добре. Успехи!

Линк към коментар
Share on other sites

  • 4 months later...

Няколко години след постовете в темата ми, проблемът така и не успя да се разреши. Преодолях фобиите, страховете, паниката. Постигнах вътрешно самоуважение и интегритет. Но това по никакъв начин не повлия на мизофонията ми.

Линк към коментар
Share on other sites

А съзнаваш ли страховете си зад външното дразнене и имаш ли смелостта да работиш интензивно с тях?

 

Линк към коментар
Share on other sites

Осъзнавам, че имам силна мотивация да се справя и мисля че имам и достатъчно смелост да го направя, така както се справих и извлякох поуките си от паническото р-во и другите фобии. Проблемът е че нивото на дразнимост е толкова високо, че не знам как бих издържал конфронтация с него. Защото тук не става въпрос за страх, а за силно ниво на дразнене.

Линк към коментар
Share on other sites

Много си категоричен... Аз пък твърдя, че зад дразненето ти стои страх, който просто не виждаш. Споменавам по-горе някои насоки. Разбира се, радвам се, че имаш мнение! В такъв случай няма как да ти бъда полезен... 

Линк към коментар
Share on other sites

Орлине, знаеш че това че имам мнение не значи че е правилно. Може и спецификата на проблема да ме кара да не виждам това, което трябва. Аз казвам това, което чувствам, а не твърдя категорично дали е или не е страх. Аз мисля че можеш да ми бъдеш полезен, ако ми помогнеш да видя това, което в момента не виждам. Прочетох насоките и мисля върху тях, но все още безрезултатно. Ако това че имам мнение е пречка да ми бъдеш полезен, значи ли че не трябва да изразявам такова, за да ми съдействаш за разрешаване на проблема?

Линк към коментар
Share on other sites

Ще съм честен. Като те чета, в мен се създава впечатление за известно "вземане насериозно" в теб. Разбира се, това е мое усещане, до което стигам на база прочетеното от теб, не и от виждането ти - затова може и да греша и ако е така, прости ми! Усещането ми е, че въпросното вземане насериозно се явява защитно фиксиране в "аз знам, аз мога, имам право", логични интелектуализации, биващи част от желание за прогес в живота, израстване, но и без да искаш, известно потискане на наличности. Но, може и да бъркам и дано е така. За мизофонията  -много дълбоко нагонно преплетена е, затова не е лесна нито за осъзнаване в дълбочина, нито за промяна. По-късно ще пиша още. 

Линк към коментар
Share on other sites

За мизофонията - в интернет битуват много истории на хора, несправили се с нея. Както и има хиляди и милиони оплакващи се хора с тревожна  и депресивна симптоматика, които никога не осъзнават, че състоянието им е неслучайно, не е мъка, а благословия, целяща не гърч, а растеж на съзнанието. С това само илюстрирам факта, че ако много хора твърдят нещо, по никакъв начин не означава, че то е вярно. В работата си постоянно индуцирам актуални промени и трансформации и наблюдавам друг тип хора - готови да се учат, правещи го смирено самоуверено, с благодарност към предоставения житейски материал по израстване. Дали мизофонията прави изключение? Дали е случайна и дали преживяващият я е произволна жертва на гадно състояние, от което видите ли, трябва да се отърве, като от въшки?  Дали пък не е резултат от невротична психодинамика? Разбира се, тя е лична. Но, има и общи патерни. Ето, тийнейджърът със специфичния нему бунт и желание за откъсване от авторитета, сяда на семейната трапеза заедно с родителите си. Всичко външно е наред... По някое време обаче тийнейджърът странно как, започва да се дразни от звуците, издавани от родителите - звукът на въздуха при почистване на зъбите, примляскването, преглъщането, облизването с език, движенията на устните и звуците на слюнката... В някои семейства дори родителите могат да имат слабостта да се съобразят с неврозата на детето си и така всъщност да я подхранят - да се хранят отделно, да внимават да не примляскват и т.н. Но, така единствено делегират правото на невротичния тийнейджър садистично да потиска тях, проектирайки стремежа си да потисне ... страховете си. Потискайки ги обаче, ги изтласква и увековечава. Изтласква ги често до степен, в която е наистина неспособен да ги види, дори да е интелигентен човек. Неспособността му да види корените на страховете го кара да се фиксира в плитчините на уж защитното дразнене. Това късогледство обслужва вторични печалби. Несъзнаваното автоматично е приело, че така капсулирайки страха и насочвайки съзнанието единствено във външното, реално псевдо защитно, но от него смятано за реално защитно дразнене, страховете няма да се случат. През връзката с реалността погледнато ставащото, първо тези страхове са изцяло субективни и второ, капсулирането им подсигурява постоянното им присъствие и несъзнавано преживяване. Мизофония, в една или друга степен преживяват много хора. Ако обаче е наистина интензивно проявена, в човека се създава устойчив конфликт, каращ преобладаващата мотивация в живота да бъде дефицитарна, вместо битийна, да бяга от сянката си, вместо да бъде тласкан от потенциала си.*

Какви страхове? Малко по-горе в същата тема писах. Някакси обаче съзнанието на мизофоника или странно как се плъзга около външната информация и въобще не я регистрира, водено от изместването на вниманието му от несъзнаваната вторична печалба на непознаване на капсулирания страх. Защото осъзнаването на информация, свързана с него, би насочило ума към декапсулация, което автоматизираният несъзнаван механизъм не желае. Или пък, когато все пак, с усилие на волята, вниманието е задържано върху въпросната психодинамика, се наблюдават отричане, проекции на страховете в неразбиращия и неспособен друг, защитни, отхвърлящи и омаловажаващи рационализации, целящи откъсване от нежелания допир до страховете интелектуализации, формиране на реакции, при които мизофоникът защитава каузи на свобода и неприкосновеност, независимост и правда, прикован към външна логика, но невиждащ дълбочината си... 

Пътят на справяне? През разговор за психодинамиката, когнитивна работа с вътрешния диалог и падаща стрела, през медитация/ хипнотерапия - възстановяване връзката между съзнанието и несъзнаваното, осветляване със светлината на съзнанието на капсулираните страхове, издържане допира до тях. За някои мизофоници това е труден процес. При други се случва далеч по-лесно и бързо, когато се прояви смела готовност. Имал съм единични случаи, при които несъзнаваната капсулация и вторична печалба са толкова силни, че вниманието на човека по никакъв начин не успява да постигне свързващо работната памет и дългосрочната памет осъзнаване, сякаш избутвано от описваните защитни механизми. Човекът продължава да пребивава в регреса на детски и не особено интелигентен бунт. Но, това са единични случаи. Въпросното разширение на съзнанието е задължителна предпоставка за по-нататъшната, вече поведенческа и действена работа. Липсва ли това осъзнаване, поведенческата работа се явява механична и недостигаща до реална промяна. 

...................

* Ейбрахъм Маслоу постулира тези два типа мотивация. Дефицитарна, при която стимулът за постигане и действие е липсата, страха. Битийна, при която стимулът е твирческото вдъхновение.  

Линк към коментар
Share on other sites

Т.е мизофонията се явява едно следствие, една заучена, рефлексна и защитна реакция от страховете, които обсъждаме? Това би трябвало да означава, че ако се работи върху страховете и се осъзнаят и трансформират, би трябвало и тя да отпадне, нали?

Линк към коментар
Share on other sites

Мхм! 

Линк към коментар
Share on other sites

Join the conversation

You can post now and register later. If you have an account, sign in now to post with your account.
Note: Your post will require moderator approval before it will be visible.

Гост
Отговори в тази тема...

×   Pasted as rich text.   Paste as plain text instead

  Only 75 emoji are allowed.

×   Your link has been automatically embedded.   Display as a link instead

×   Your previous content has been restored.   Clear editor

×   You cannot paste images directly. Upload or insert images from URL.


×
×
  • Добави...