Jump to content
Порталът към съзнателен живот

Мили спомени от детството


chris

Recommended Posts

Обичате ли да си спомняте миналото? А детските си години?

Всички тези "Ех, когато....", спомени за детски игри, за това какво се е случвало в семейството. Когато мам ви целуваше за лека нощ, когато тати ви заведе с колата на първия учебен ден. Или един от тези задушевни разговори със семейството, които се получават рядко, но пък помниш цял живот.

Тази тема е посветена на милите спомени и хубавите преживявания, на онова, за което си спомняме с любов, с трепет, с усмисвка, със смях...

И най-вече на детските спомени, защото те значат много за нас - или поне за мен - и защото децата имат едно такова особено възприятие което ми е мило да си припомням...

Какво значат спомените от детството за вас? С удоволствие ли си ги припомняте? Или с тъга? Или предпочитате да ги избягвате? Защо?

Има ли преживявания, които значат много за вас? Нещо, което ви е променило много за кратко време, което ви е дало много и което ще помните за цял живот? Има ли такъв човек, който е направил много за вас, и си заслужава да го почетете със спомен и може би разказ за него?

Моля пишете тук разкази за всички мили спомени и силни преживявания, за които искате да споделите с нас - или... може би просто отново да си върнете умилението и искрицата радост от детските години, когато сте били само едно малко същество, тръгнало да изучава необятния свят.

Линк към коментар
Share on other sites

Преди около 2 години ми се случи нещо неочаквано. Явих се на един кастинг за роля в български филм. Мина доста време и аз вече така да се каже бях забравил за това, но един ден ми звъннаха по телефона с доста приятна новина. Аз бях одобрен за ролята и тогава всичко беше толкова приятно. По време на снимките се запознах с доста влиятелни личности, те ми даваха съвети и с времето аз напредвах. Много бе вълнуващо това, че съм рамо до рамо с големи български актьори. Това преживяване ще ми остане за цял живот. :):feel happy:

Линк към коментар
Share on other sites

Благодаря за хубавата тема! Често си спонмям детството, така или иначе съм доста сантиментален и имам склонност да се връщам към спомените. :)

Като малко дете целият свят ми изглеждаше по-розов, по-празничен, имаше повече трепет, имаше някаква магия във всичко това.

Помня, че не можех да се адаптирам към детската градина и веднъж даже избягах, като се върнах сам в къщи-една улица ни разделяше.

Помня, че стоях на прозореца и тъгувах за вкъщи, и за мама, не исках да играя на нищо в градината, гледах през прозореца нашия блок.

Помня, че беше голяма мъка да ме сложат да спя следобед, все пречех на другите да спят, и веднъж заедно с още едно момче другарките ни наказаха с лишаване от следобедна закуска и следобедна игра, като ни държаха заточени в спалнята.

Помня, че като наближеше време за обяд, започвах да кроя планове как да се освободя от месото, за да не го ям. И доста често успявах. :)

Помня, че през 1979 г. когато бяхме на море, ни мъкнеха по разни баири и гори, само и само да отидем на неохраняем плаж, за да не плащаме 10 ст. входна такса. Такава мъка и умора ми беше в горещината на връщане през баира :( и най-често се уреждах баща ми да ме носи на раменете си :)

Помня големите снегове през зимата на 1980/81 г., когато излизайки пред блока затъвах до кръста в снежната покривка.

Помня първия учебен ден, 15 септември 1982 г.-горещ летен слънчев ден. Разпределяха ни и заедно с братовчед ми се паднахме в един клас, което много ни зарадва. Бяхме неразделни, заедно играехме, заедно си пишехме домашните.

Помня зимата на 1984 г., когато редовно си устройвахме снежни войни-замерване със снежни топки срещу децата от съседния блок, строейки снежни крепости за защита :)

В онези години всяка вечер играехме на криеница, и на какво ли не, устройвахме си квартално първенство по футбол, играехме блок срещу блок, теренът беше точно зад нашия блок-хубава широка поляна. Бяхме събирали пари даже за екип-отидохме в спортния магазин и купихме зелени гащета и фланелки, на които после купихме лепенки с номера и с ютия ги лепихме върху тях. Аз понеже не можех да играя добре, винаги ме слагаха защитник, нали защитниците само ритат, нямат техника. :lol: Сега като се замисля-каква задружност, каква организираност-да събереш пари за екип, да отидеш да го купиш, после някой да си предостави дома за всички, заедно да ги разпределим и залепим, и всичко това в името на една обща идея. Колко често това липсва сред възрастните.

Обичах да ходя на манифестации, защото ми купуваха балонче, знаменце и сладолед :) помня тържествената атмосфера, от която душата ти се вдъхновява, поне при мен беше така. Така мощно звучеше по високоговорителите:"...Преминават трудещите се на ....предприяте..." всички са щастливи и жинерадостни.

Помня първият сняг през зимата на 1984/85 г. падна на 3 януари, и от рано сутринта с новите подарени за нова година мини-ски падна голямо пързаляне и радост.

Неизлечим спомен в мен ще останат жизнерадостните лета между 1980 и 1990 г., които прекарвах всяка година в село Жеравна в Стара планина, заедно с роднини и братовчеди. Всеки ден игри на карти, разходки в гората и планината. От диня правехме таласъми, вътре запалваме свещичка и вечер излизахме да плашим по-малките деца. :)

Много интересно е, че винаги имах някакъв свой си морал, когато другите отиваха на покрива на блока да пушат, аз винаги отказвах...и веднъж ги хванаха, и после отнесоха боя, а аз бях чист. Когато другите започнаха 15-16 годишни да ходят в кварталното барче или в голямото междучасие, аз никога не ходех, винаги се отцепвах от колектива, и предпочитах просто да се разхождам навън сам. Като студент ме мислеха за сектант, защото нито използвах жаргон, нито ходех на барче, нито на дискотека, нито на купон, нито говорех за жени, нито ядях месо, един вид странях от тях. И сега съм си такъв :lol:

Но беше хубаво детство, добре че нямаше компютри и интернет и всеки ден по цял ден играехме навън. Първата електронна игра видях през 1987 г., когато на братовчедите ми им донесоха от Австрия по една малка такава игра. През следващата година и на мен от СССР ми донесоха подобна и сутрин ставах рано, само за да играя на нея, такъв ентусиазъм беше.

Мисля си, че ние възрастните трябва да направим всичко възможно, за да си възвърнем това очарование, което всички сме имали в детството, когато всичко е свежо и необичайно като приказка. Преди няколко дни чух песента на Росица Борджиева "Зимна ваканция", не бях я чувал цели 20 години, и това ме върна веднага в онези години, почувствах силен трепет, усещането беше абсолютно същото, както тогава. И едновременно с това се появи тъга, че е отминало. Събитията са отминали безвъзвратно, но това усещане ми показа, че вътре в нас ние сме абсолютно същите, има такова ниво в нас, което не се променя, и за което времето е без значение :)

Линк към коментар
Share on other sites

Помня как вечер гонехме по здрач дошлите незнайно откъде прилепи /които отдавна изчезнаха/, как се втурвах по улицата, виждайки силуета на мама, която се прибира от работа /а тя вече не работи/, как тате ме караше с шейната на алеята под Бунарджика /сега дори сняг не вали/, как ревях всяко боже утро за мама, когато ме оставяше /сега тя плаче, когато заминавам/, как лягах при баба, а тя ми разказваше приказки /сега аз разказвам, стига да има на кого/, как водех чичо ми в магазина, за да ми купи поредната кукла /куклите пазя за бъдещата си дъщеря/, как очаквах с нетърпение да стана 3-ти клас, защото щях да уча руски /а вече говоря и други славянски и неславянски езици/, как кака ме учеше да рисувам принцеси /но никога не станах принцеса/, как не бързах да порастна /и затова съм още дете/. :)

Линк към коментар
Share on other sites

Много хубава тема :thumbsup:

Моето детство е малко странно. Имам спомени, че съм била много затворено, срамежливо дете. Сякаш винаги съм живеела в свой свят. В предучилищната не разбирах защо ме наказват, че не ям. Била съм много злоядо дете. Баща ми има един спомен, който често си спомня.

Един ден след работа с майка ми са донесли много кебапчета и са ме викали да ям. А аз съм им обяснила, че съм преяла и не мога да вкуся нищо. На въпроса какво толкова съм яла съм отговорила - 2-3 джанки /зелени/, 1 бисквита и малко швепс... И съм показала колко ми е пълен корема. :harhar::feel happy:

Един друг спомен също от предучилищната е, че са ме наказали докато не си изям кифличката да не участвам в танците и отговорите на гатанки. Ужасно се чувствах. Седяла съм 3 часа но масата. Знаех отговорите на гатанките и така ми се искаше да танцувам.... :(

По-късно, като ходехме на село обичахме /с брат ми и братовчед ми/ да ловим скакалци, имаше кучета в двора и задължително едно си беше наше. Тичането по поляните и в гората са нещо мило. Обичах да се катеря по дърветата с момчетата. Да играя с тях на фунийки... Но най-обичах да чета. В книгите намирах приятели и не се чувствах сама. Живеех си в свят от мечти, красота изпълнен с рицари, чест и доверие. По-късно сблъсъка с реалния свят ми донесе доста болка и разочарование...

Но детското в мен не се е загубило и до днес, /колкото и да се дразнят възрастните :harhar: / :feel happy:

Линк към коментар
Share on other sites

Чудесна тема! Спомням си , бях някъде на 5-6 години ,когато, попитах моят татко:Как се рисува човешко лице? И той ми нарисува едно кръгче, две точки за очи, една перпендиколярна чертичка за нос и една водоравна за уста. Така започна моето художество, после академията и т.н.

Спомням си бях някъде първи клас и с майка ми отивахме към Лъвов мост на пазара, точно на един от ъглите един циганин лъскаше обувки, беше възрастен човек. Майка реши , че ще е добре този човек да ми изчисти обувките, защото бях си играла на вън и се бяха поизцапали. Никога няма да забравя как плачех и не исках да седна на столчето, беше ми толкова обидно и жално за този възрастен човек че трябва да ми лъска обувките. Разбира се нито майка ми , нито човека разбираха защо се дърпам, даже майка, си помисли ,че ме е страх от самата процедура. Най на края им обясних през сълзи на очи, много се смяха с мен, а на мен не ми беше никак до смях. :whistling::thumbsup2:

Линк към коментар
Share on other sites

Може би е момента аз да напиша за моите спомени от детството.

Обожавам да си ги спомням, може би защото в тях е мама, която почина преди 4 години, и тогава с нея и изобщо като дете съм се чувствала много по-различно....

Аз самата сякаш съм по-малка, а вселената е много по-голяма и интересна...

Чувствала съм се по-свободна и да мечтая, и да си измислям разни неща с въображението...

Спомням си как нощем като си лягах в леглото, и оглеждах здрачената стая наоколо, а по стените се отразяваха светлините от фарове на коли, как проследявах тези светлини, завита в безопастност в леглото си. Страхувах се от светлините на прозорците, представях си ги като някакви чудовища в много големи очи.

Виждах разни образи от деня и разни други образи които явно са ми се запечатали в ума и ги виждам винаги когато си легна, те се движеха пред мен и аз си мислех, че това са моите сънища :)

От дневния живот си спомням предимно и изключително мама. Живеехме в една гарсониера в Дървеница, и там всичко ни беше толкова събрано и задружно. тати се занимаваше със своите неща, той е интелектуалец, и си го спомням седнал пред компютъра, пишеш книги, и от време на време обръщащ се да ни каже нещо в малкото холче, в което така и така бяхме всички по цял ден. Сега живеем в петстаен апартамент и имаме повече пространство, но е толкова по-самотно - не можем да се видим с тати, всеки в различна стая, , и толкова по-малко си говорим.... А тогава беше много по-сговорно...

Спомням си, особено когато бях много малка, мама беше всичко за мен, Ужасявах се да остана сама. Тя работи само няколко месеца, но през това време аз ставах сутрин сама и ми беше тихо и малко страшно, чувах шумовете на преминаващите коли, - и общо взето си се занимавах сама - но наближеше ли време тя да се прибере от работа, започвах да плача и да дера по вратата - беше сякаш никога повача няма да си дойде при мен.

Аз доста й се глезех, а тя много рядко ми се е карала. Спомням си обаче няколко пъти, в които я изкарах извън кожата й, и ме наби.... Ох, още се сещам с ужас колко вбесена беше....

Като по-малка ми е изглеждала хем като слънце, хем като някой много по-умен и голям от мен, сякаш аз не съм така добра като нея, тя беше нещо като символ на съвършенството за мен...

Не бях толкова общително дете и не съм излизала толкова много навън, но си спомням и как идваха на гости деца, сядахме да играем на нещо и ми разглеждахме играчките, и аз все им подарявах по нещо... И до сега не мога да отказвам....

Спомням си с много добро чувство разговорите, които съм имала с мама. Тя ми разказваше толкова мило и разбиращо понякога идеите си за живота, или разни случки... Не помня дори точно какво ми е разказвала, но си спомням тези моменти със страшно мило чувство. И никога няма да забравя една разходка по граф игнатиев, когато вървяхме по улицата и после в трямвая, а тя ми говореше за прераждането и хората.... Не си спомням какво ми каза точно, но съм запазила усещането - едно такова дълбоко, и вечерта по тъмно, прохладно - времето, по което най-обичам да се разхождам, и се чувствам романтично - и тя ми говори нещо, което ме кара да се чувствам толкова посветена в тайни и с някакво такова трепетно вълнение и успокоение над ежедневните неща...

Спомням си дните, когато пътувахме тремата с тати от малката гарсониера често пеша сред снега до апартамента на баба ми в Младост, и там карахме Коледа и нова Година. И аз се хвърлях в снега и си играех със снежни топки, а по пътя си говорехме...

В апартамента на мамине всичко беше подредено отпреди, елха, коледна трапеза, гладхме филми за Иисус, кадяхме къщата и ядяхме вкусно... И разбира се, дядо Коледа, който идваше във вид на съседката у нас... :) и ми носеше любимите ПОДАРЪЦИ!

Спомням си една година бях сама с мама и отивахме кък мамине по тъмно... Звездното небе - разпръснато над нас, и вървейки от спирката да мамине, ние гледахме в него и мама ми показваше различните съзвездия... И аз гледах в звездите и тъмното небе, едно такова прохладно, бездънно, необятно... И не мога да опиша чувството, с което го гледах, но сега бих го изразила с романтичното настроение, което ни обхваща понякога, и се взираме край себе си, чудейки се най-различни въпроси, и все пак не ни интересува толкова отговора, просто си задаваме въпросите и това ни кара да се чувстваме някак дълбоко и с разбиране... А звездното небе винаги ме кара да се чудя какво има онвъд нас...

Редактирано от chris
Линк към коментар
Share on other sites

  • 1 year later...

Събудих се снощи и не можех да заспя. В съзнанието ми се гонеха различни емоции и преживявания. Пред "широко затворените ми очи" :rolleyes: изпъкна картина: едно малко 3 годишно момиченце, с дълга руса косица, падаща на масури и бяла рокличка на цветчета подскача из селския двор. После се навежда към пътечката, привлечено от малки сини и червини цветенца. Съзерцава ги захласнато..., толкова са нежни и мънички, като нокътче! А баба Цветка току подвиква:"Ела , баба да си лопнеш". Аз тичам и сядам в престилката на прабаба ми и си хапвам от начупените в шепата й солетки. Спомних си колко слънчево беше наоколо, цветовете сякаш бяха по-ярки, по-красиви... Росата по цветенцата сякаш беше по бляскава, а листата на дърветата по сочни и зелени. Ееех, стана ми толкова топло и мило на душата. Прииска ми се отново да се върна в далечното слънчево лято от моето детство, ще ми се пак да погледна с тези невинни детски очи...

Хубаво нещо са спомените...

Линк към коментар
Share on other sites

Прекрасна тема, благодаря, накара ме да се усмихвам щастливо спомням си хиляди неща...

Колко бели правех, как мама не можеше до късно да ме прибере защото най-важното от играта тъкмо предстоеше, как обичахме да ходим "тайно" да се къпем в реката на село, защото беше забранено...

:hmmmmm: Спомням си как цяла сюрия дечурлига се навирахме в някоя тъмна баня да викаме Сапунка или някой друг дух и бягахме с крясък от там след като изкрещехме думите, а после разглеждахме най-щателно сапуна дали Сапунка си е оставела зъбите там и всеки разказваше какви причудливи и тайнствени неща му са се привидели в тъмното :) и т.н...Поздрави!

п.п. Веднъж си бях скъсала обувките и мама така се ядоосааа, каза ми че нови няма да ми купи да му мисля как ще изкарам лятото, а аз без да му мисля много много бръкнах в шкафчето, извадих цвичките, за физическо и хукнах отново при децата :))) Аааааааааа и когато навън се случеше да няма деца опъвах ластик на два стола и скачах без да ме интересува, че комшийката от долния етаж е била нощна смяна и не може да спи от мен. Веднъж майка така се ядосаа, че ме погна, не знам как я изхитрих но я заключих на терасата и не я пуснах докато не ми обеща, че няма да ме бие. Тя го направи, но аз въпреки всичко разтворих всички врати и като я пуснах профучах като ашъм и се барикадирах в кухнята :)))

Линк към коментар
Share on other sites

Странно, като дете не съм падала, не съм се трошала. Физически не съм страдала, а по-скоро психически и душевно от заобикалящата ме обстановка. Проблемите избиха чак в зряла възраст.

Линк към коментар
Share on other sites

Моята първа лъжа.

Действащи лица: аз, майка ми и леля.

Място: у дома

История: Звъни телефона и майка ми казва да вдигна като кажа, че я няма ако я търсят. Не знам по каква причина, предполагам, че не е искала да разговаря с някой, а е очаквала този някой да я потърси. Та вдигам аз слушалката и се провежда следния диалог.

- Ало.

- Здравей, майка ти в къщи ли е?

- Не, няма я. (убедително отговарям :thumbsup: )

- А баща ти в къщи ли е?

- Него наистина го няма. :thumbsup2:

Аз не си спомням случката, но навремето доста често ми я припомняха и покрай тази тема пак се сетих за нея. Благодаря за това.

Линк към коментар
Share on other sites

  • 2 weeks later...

Ех,детски спомени.......

Спомням си когато бях на 4-5г. някъде,дядо ме слагаше да спя следобед и когато се събудеш на масата винаги имаше кубчинка обелени семчици,а до нея рисунка с коте, някоя голяма тиква или делва.Бяха едни такива шарени,красиви,а отдолу с надпис: За детко.(на галено детенце)

Или друг път ,когато дядо обичаше да пийва мента в кръчмата зад блока,а баба ядосана ме праща да го викам за вечеря и вместо да се приберем той ми купуваше лимонада и слушах такива интересни истории......

Обичах да ме носи на конче и все му говорех нещо в ухото,даже ни има снимани така :)

П.П. Между другото дядо много приличашена Ченкете от Синьо лято.

ЗА НАЙ-ДОБРИЯ ДЯДО НА СВЕТА!

Линк към коментар
Share on other sites

Join the conversation

You can post now and register later. If you have an account, sign in now to post with your account.

Гост
Отговори в тази тема...

×   Pasted as rich text.   Paste as plain text instead

  Only 75 emoji are allowed.

×   Your link has been automatically embedded.   Display as a link instead

×   Your previous content has been restored.   Clear editor

×   You cannot paste images directly. Upload or insert images from URL.

×
×
  • Добави...