Станимир

В последните мнения се публикуваха два цитата от Б. Дуно, които донякъде бяха противопоставени един на друг. Близостта (духовна или не) не изключва дистанцията. Близостта изключва отделността, несвързаността. Близостта е свързаност, а връзката зависи и от двете страни. Сходните елементи (например стремежи, интереси и др.) осигуряват връзката, но не може всички елементи да са сходни. Винаги ще има сили в двете страни, които да изискват дистанция. Ако се опитаме насилствено да преодолеем тези сили, това означава да приравним две индивидуалностти (т.е. да ги принизим и двете, до някакво общо за тях ниво, до което вече са достигнали). Отново като че ли най-подходящо е да вземем за пример Слънцето. То постоянно отдава в пространството огромно количество енергия в широк диапазон. Хората са в състояние да приемат само една малко количество от тази енергия и то от една тясна част от целия и спектър. Приравняването би означавало Слънцето да излъчва само такова количество енергия и в такъв диапазон, каквато аз например мога да възприема. Това би оказало влияние върху всичко останало в Слънчевата система.

Различията обуславят дистанцията. Приемането на различията в другите е важно. То запазва връзката между мен и тях, но не уеднаквява. Еднаква (или по-точно една) е Божествената Същност в хората, но начина по който всеки я разбира и проявява е уникален и различен.

В последните мнения се публикуваха два цитата от Б. Дуно, които донякъде бяха противопоставени един на друг. Близостта (духовна или не) не изключва дистанцията. Близостта изключва отделността, несвързаността. Близостта е свързаност, а връзката зависи и от двете страни. Сходните елементи (например стремежи, интереси и др.) осигуряват връзката, но не може всички елементи да са сходни. Винаги ще има сили в двете страни, които да изискват дистанция. Ако се опитаме насилствено да преодолеем тези сили, това означава да приравним две индивидуалностти (т.е. да ги принизим и двете, до някакво общо за тях ниво, до което вече са достигнали). Отново като че ли най-подходящо е да вземем за пример Слънцето. То постоянно отдава в пространството огромно количество енергия в широк диапазон. Хората са в състояние да приемат само една малко количество от тази енергия и то от една тясна част от целия и спектър. Приравняването би означавало Слънцето да излъчва само такова количество енергия и в такъв диапазон, каквато аз например мога да възприема. Това би оказало влияние върху всичко останало в Слънчевата система.

Различията обуславят дистанцията. Приемането на различията в другите е важно. То запазва връзката между мен и тях, но не уеднаквява. Еднаква (или по-точно една) е Божествената Същност в хората, но начина по който всеки я разбира и проявява е уникален и различен.

В последните мнения се публикуваха два цитата от Б. Дуно, които донякъде бяха противопоставени един на друг. Близостта (духовна или не) не изключва дистанцията. Близостта изключва отделността, несвързаността. Близостта е свързаност, а връзката зависи и от двете страни. Сходните елементи (например стремежи, интереси и др.) осигуряват връзката, но не може всички елементи да са сходни. Винаги ще има сили в двете страни, които да изискват дистанция. Ако се опитаме насилствено да преодолеем тези сили, това означава да приравним две индивидуалностти (т.е. да ги принизим и двете, до някакво общо за тях ниво, до което вече са достигнали). Отново като че ли най-подходящо е да вземем за пример Слънцето. То постоянно отдава в пространството огромно количество енергия в широк диапазон. Хората са в състояние да приемат само една малко количество от тази енергия и то от една тясна част от целия и спектър. Приравняването би означавало Слънцето да излъчва само такова количество енергия и в такъв диапазон, каквато аз например мога да възприема. Това би оказало влияние върху всичко останало в Слънчевата система.

Различията обуславят дистанцията. Приемането на различията в другите е важно. То запазва връзката между мен и тях, но не уеднаквява. Еднаква (или по-точно една) е Божествената Същност в хората, но начина по който всеки я разбира и проявява е уникален и различен.

„Когато дойде Христос в света, какво беше положението на тогавашното човечество? – Упадък имаше. Христос дойде и със своя живот именно даде тласък на човечеството. И днес 500 милиона хора живеят по-добре, по-културно, отколкото са живели във времето на римската империя. Неговото дохождане даде тласък, повдигане на жената. Оттогава у жената има един по-благороден импулс, който се дължи на този тласък, който Христос донесе.“

„Христос е най-възвишеното проявление на Бога. Досега, човек с такава любов, с такава широчина на душата, от която да диша такова пълно безкористие, с такова забравяне на себе си, като това в Христа, не се е явил. По това именно се отличава Христос. Като говоря за Христа, разбирам човек, на когото душата е напълно погълната в Бога, и Бог напълно се проявява чрез него. Да любим Бога, значи да се прояви Бог в нас, и ние да се погълнем от Него. Тогава няма да ни е страх от никакви болести, от никаква сиромашия и всеки момент ще бъдем готови да пренесем всички страдания, всички нещастия с радост. Каквото ни дойде, да кажем: Господи, да бъде Твоята воля. Тогава и в ада, и в рая да сме, ще знаем, че сме с Него, и Той ще ни избави и възкреси. Това не значи, че трябва да бъдем индиферентни, но да забравим себе си, да бъдем в пълно очакване и да проверим този закон. Христос провери този велик закон на Божията Любов и с пълна вяра се предаде на Бога, като каза: „Боже, в Твоите ръце предавам духа си.““

Из „Който се учи“ – НБ, 30 ноември 1924 г.

„Христос обръщал вниманието на своите слушатели за този тесен път. Аз няма да казвам Христос, но ще го нарека „проповедникът на Израил“, „проповедникът на Любовта“, а пък че тогавашните християни, както и съвременните християни Го наричат още Учител, аз не зная доколко съвременният свят може да нарече Учител този, на когото учението не е изпълнено. Аз не признавам, че съвременният християнски свят са ученици на Христа. И в това отношение, Христос не е техен Учител. Защото, ако те са ученици, аз зная, че учениците трябва да живеят съобразно учението на Учителя си. Второ положение: ако учениците не ходят в пътя на своя Учител, какъв Учител е той? Слава на майката е нейната дъщеря, но ако дъщерята не може да ходи в пътя на майка си, майката ще страда, ще изкупува греховете, ще я заковават на кръста. Днес Христос още страда на кръста. Не мислете, че Той е свободен. И днес, в невидимия свят другите Учители правят упреци на Христос, казват му: Виждаш ли твоите ученици там долу на земята? На апостол Павел, на апостол Петър същото им казват. Един ден и на вас ще кажат: Ето вашите ученици долу, вижте ги! Вие мислите, че сте свободни, и че като умрете, Христос ще ви посрещне горе, ще ви прегърне и ще ви целуне. Не, никакво целуване и прегръщане!“

Из „Тесният път“ – НБ, 11 януари 1925 г.

„Добрата постъпка е най-силното оръжие, с което можете свободно да разполагате. А ние я оставяме на заден план. Казваме: Духът Божий, като дойде, ще направи това. – Как ще го направи? – Бог ме обича. – Добре, съгласен съм, че Бог те обича, а ти си сиромах. Бог те обича, а ти си болен, невежа. Тогава, какво разбираш под тази любов на Бога? Всички недъзи се струпали на тебе, а ти поддържаш, че познаваш истината. Защо, при голямото богатство на Бога, ти се намираш в окаяно положение? А можете да говорите много на хората, че трябва да постъпват добре. Не може да говориш на другите, как да постъпват, ако ти сам не постъпваш добре.“

„Казвам: Има нещо свято в човека, върху което се гради неговото бъдеще. Това е вътрешен процес. Като знаете това, не гледайте на външната страна на въпроса. Доброто на човека не е само в неговата външна кротост и смирение. И лошото на човека не е в неговата сприхавост. Това са външни прояви. Добротата е вътрешно състояние. Някой се сърди, гневи се – нищо от това, нека веднага се коригира. Духовният човек и в своите положителни, и отрицателни прояви, постоянно се изправя. Радвайте се, когато виждате добрите постъпки на човека.“

Из „Добрата постъпка“ – ООК, 24 май 1933 г.


„Често учениците, като четат живота на великите поети и писатели, обичат да им подражават. Казват: Този писател има една отрицателна черта, каквато и аз имам. Онзи писател има също една отрицателна черта като моята. И вместо да се освободят от отрицателното в себе си, те го усилват. – Това не се препоръчва. Какво ще научиш от отрицателното в човека? Да подражаваш на положителното и доброто в човека, разбирам.“

Из „Обходата“ – ООК, 31 май 1933 г.


„Повечето хора имат установен поглед, който не внася нищо светло в човека. Ще кажете, че и този поглед не е лош. – Не е лош, но можете ли да сравнявате добрия кон с добрия човек? Можете ли да сравнявате добрия човек с добрия ангел? В един ден ангелът може да посети милиони хора и да им направи добро. Колко хора може да посети светията? Колко хора може да посети обикновеният човек? Бърза е мисълта на ангела, поради което той превъзхожда и светията, и обикновения човек. Добротата на човека зависи от бързината на мисълта. Казваш: Не съм добър, не мога да правя добро. – Със своите мисли, чувства и постъпка ти можеш да правиш добро на хиляди хора. Веднъж един човек ме спря с погледа си. Искаше ми пари. Да му кажа нещо, намерих, че не е време за това. Той е в положението на търговец, който продава стоката си. Иска пари. За да ме предразположи, той ми каза: Бог да те благослови! Понеже нямах в себе си пари, мислено казах на един от минувачите да му даде пари вместо мене. Той му даде и си замина.“

Из „Отношение между нещата“ – ООК, 19 юли 1933 г.


„Ценно е само онова, което с в съгласие с живата природа. То никога не излиза от употреба. Доброто във всички времена си е добро. Здравата и права мисъл, във всички времена и епохи, има една и съща цена. Добрият всякога е добър. Той може да бъде щастлив, може да бъде и учен. Лошият не може да бъде нито щастлив, нито истински учен. Временни постижения може да има, но временното носи нещастие. Какво се ползва човек, ако му предложат хубав обяд, а той страда от язва на стомаха? Ще се нахрани добре, но след това ще се превива от болки.“

Из „Работа и почивка“ – ООК, 9 август 1933 г.

Истинската любов зачита и се съобразява с личното пространство на другите. Аз поне това разбрах под „да обичаш отдалеч“. Б. Дуно в една беседа беше дал пример за това, какво ще стане ако Слънцето се приближи на такова разстояние до Земята, на каквото се намира Луната. Изводите всеки може да си ги направи. Когато обичаме някого не е необходимо да заемаме целия му хоризонт, така че той да не може да види нищо останало. Това няма да е любов, а обсебване.

Колкото до очакванията, въпросът не е в самите очаквания, а в това, че ни липсва гъвкавост. Не трябва да сме зависими от очакванията си. Не трябва да налагаме очакванията си върху другите. Очакванията ни да бъдат просто една прогноза, която да не нарушава нечия свобода. Ако нещо, което сме очаквали, не се реализира, просто трябва да приемем това като запазим вътрешното си равновесие. Ако очакванията ни към някого не се оправдаят – също.

Аз не се мисля за лош. В същото време осъзнавам доста мои слабости. Не бива да се приравняват понятията добър и съвършен (респ. лош и несъвършен). Това, че човек има слабости не го прави лош.

Колкото до това дали ми е хубаво да не съм лош, ами определено се чувствам супер, когато постъпвам добре (според моя личен идеал за това). Но това са просто отделни постъпки, а постоянството е качество, над което все още работя.

Истинската любов зачита и се съобразява с личното пространство на другите. Аз поне това разбрах под „да обичаш отдалеч“. Б. Дуно в една беседа беше дал пример за това, какво ще стане ако Слънцето се приближи на такова разстояние до Земята, на каквото се намира Луната. Изводите всеки може да си ги направи. Когато обичаме някого не е необходимо да заемаме целия му хоризонт, така че той да не може да види нищо останало. Това няма да е любов, а обсебване.

Колкото до очакванията, въпросът не е в самите очаквания, а в това, че ни липсва гъвкавост. Не трябва да сме зависими от очакванията си. Не трябва да налагаме очакванията си върху другите. Очакванията ни да бъдат просто една прогноза, която да не нарушава нечия свобода. Ако нещо, което сме очаквали, не се реализира, просто трябва да приемем това като запазим вътрешното си равновесие. Ако очакванията ни към някого не се оправдаят – също.

Истинската любов зачита и се съобразява с личното пространство на другите. Аз поне това разбрах под „да обичаш отдалеч“. Б. Дуно в една беседа беше дал пример за това, какво ще стане ако Слънцето се приближи на такова разстояние до Земята, на каквото се намира Луната. Изводите всеки може да си ги направи. Когато обичаме някого не е необходимо да заемаме целия му хоризонт, така че той да не може да види нищо останало. Това няма да е любов, а обсебване.

Колкото до очакванията, въпросът не е в самите очаквания, а в това, че ни липсва гъвкавост. Не трябва да сме зависими от очакванията си. Не трябва да налагаме очакванията си върху другите. Очакванията ни да бъдат просто една прогноза, която да не нарушава нечия свобода. Ако нещо, което сме очаквали, не се реализира, просто трябва да приемем това като запазим вътрешното си равновесие. Ако очакванията ни към някого не се оправдаят – също.

Истинската любов зачита и се съобразява с личното пространство на другите. Аз поне това разбрах под „да обичаш отдалеч“. Б. Дуно в една беседа беше дал пример за това, какво ще стане ако Слънцето се приближи на такова разстояние до Земята, на каквото се намира Луната. Изводите всеки може да си ги направи. Когато обичаме някого не е необходимо да заемаме целия му хоризонт, така че той да не може да види нищо останало. Това няма да е любов, а обсебване.

Колкото до очакванията, въпросът не е в самите очаквания, а в това, че ни липсва гъвкавост. Не трябва да сме зависими от очакванията си. Не трябва да налагаме очакванията си върху другите. Очакванията ни да бъдат просто една прогноза, която да не нарушава нечия свобода. Ако нещо, което сме очаквали, не се реализира, просто трябва да приемем това като запазим вътрешното си равновесие. Ако очакванията ни към някого не се оправдаят – също.

„572. (Дек. 12). ... Всички несъстояли се обещания и прогнози са обусловени от подвижността на Плана. И забележете, никъде не са били указвани точни срокове. Огледалото на Бъдещето няма етикет с указания за точните дати: години, месеци и числа. Пространственото отчитане на времето се отличава от земното. Пространствените образци на Бъдещето, съществуващи в невидимите Планове, се въплъщават, всеки в своето време, ако условията в плътния свят позволяват това. Това е една от причините за неопределеността на сроковете. Даже звездните Лъчи, които създават благоприятни или противодействащи условия за утвърждаването на едно или друго явление в земния свят, не контролират, а само подбуждат. Мощен и често решаващ фактор отново се оказва колективната воля на човечеството.Тя е толкова силна, че за нейното противодействие в случаите на гибелни заблуждения са необходими даже глобални катастрофи, както това е било с Атлантида. До това е довела човешката воля. Съгласието на хората с Висшето е било нарушено и резултатът е бил страшното бедствие, унищожило цял континент. По същия начин при отделния индивид, в случай на отделяне от Висшето, се създава катастрофа за духа, тъй като разрушението се оказва неизбежно и гибелно благодарение на настъпилата несъгласуваност в съответния микрокосмос. Затова Казвам: „Не се отвръщайте от Висшето“. Откъсналият се от Владиката е като коте в морето. Моментално се оказва жертва на стихиите и поставя себе си под техните удари. За да не се случи това вътре и вън [от човека], предаността към Учителя трябва да се пази до последно. На масата е заложено всичко и да се отстъпи е невъзможно. Обратният удар би бил страшен. Допуска се и се прощава всичко, но ако сме заедно и неразделни. Ако ли не, даже най малкото провинение влече след себе си порой от кармични удари.“ – Грани Агни Йоги, 1957 г.


„14. Искам да ви кажа следното: сега [условията са] не като течение, а като във водовъртеж. Той повлича даже силните. Да се удържиш изисква невероятни усилия. Оттук и постоянното чувство за повличане към дъното. Повлича бездната, а дъно няма. Това е пътя на гибелта и много вървят по него. Но този, който утвърди в себе си сила противодействаща на фокуса на тъмнината, ще бъде привлечен към Светлината и магнитно ще се задържи на повърхността през последното стълкновение между двете начала – на Светлината и тъмнината. Армагедон приключи, но тъмата все още съществува и яростно противодейства на Светлината в оставащото й [на тъмнината] време на Земята. Последното разделение в света, в човешките сърца, се извършва яростно. Опасността е в това, че който не е със Светлината, е с тъмнината. И заслужава ли си човек да забрави за Светлината, щом мрака веднага заема неговото място в съзнанието? Във всеки момент от своя живот, всеки от вас служи или на тъмнината или на Светлината. Много е тъжно, когато служейки на тъмнината, някой мисли, че служи на Светлината. Везните на справедливостта са в самия човек и всеки си отмерва сам, със своите ръце. Жалко е ако при това човек щедро добавя към чашата на тъмнината. Но последното разделение трябва да бъде завършено. И затова толкова неудържимо привличат към себе си съзвучните души полюсите на Светлината и на мрака. Така е винаги преди края. За близостта на края съдете по яростното усилване на елемента на зло в хората. Защото войнстващата тъмнина завладява своите достояния и привлича към себе си тези, които и са отсъдени. Момента е опасен с яростното проявление на чувството за обреченост и победа на тъмнината, когато волята не може и най-вече не иска да приеме пътя на Светлината. Така се извършва процеса на последното разделение на планетата и е тежко за чувствителното сърце, сред множеството сърца, предаващи се на тъмнината, тъй като отровните им излъчвания изпълват цялото пространство. Фокусът е един – Йерархията на Светлината. Нейният връх за вашата планета е един – Владиката. От Него са Лъчите и в тях да се задържи човек в този настоящия момент би било победа.“ – Грани Агни Йоги, 1958 г.

Кой не е болен? Имаше нещо в Библията за сламката в окото на ближния. Има далеч по-сериозни заблуди и пречки за духовното развитие на човека от това, че евентуално е гей. То по принцип ако някой толкова държи да е духовен, трябва да се откаже от секса въобще (и то не само външно).

Времето влияе на отделния човек до определено ниво на развитие. Идва момент обаче, когато времето не влияе на човека. Ще дойде време, когато хората ще определят напълно съзнателно климата на Земята.

Учителят е най-близкото звено във веригата на Йерархията на Светлината (Божествената Йерархия, Бялото Братство, Стълбата на Яков и т.н.). Това е единствената верига по която се осъществява човешката еволюция – индивидуална и групова. А най-близкото звено (Учителят) е връзката ни с нея. Всеки човек си има едни определен Учител, с който има сходни духовни вибрации. Всъщност това е Учителят за който е казано: когато ученикът е готов, Учителят ще дойде. Иначе Учителите, които ние си избираме, също не бива да бъдат омаловажавани, защото това могат да бъдат далеч по-напреднали от нас в духовно отношение души, които да ни приближат и подготвят за срещата с истинския ни Учител. Не е изключено да бъдат дори и с неговия или по-висок духовен ранг, но просто да не са „нашия“ Учител.

Думичката „служене“ не ми харесва. Предпочитам думата „сътрудничество“. Това, което ученикът прави, го прави напълно съзнателно. Ученикът служи се на човечеството. Учителят също служи на човечеството. Затова е по-правилно да се каже, че ученикът сътрудничи на Учителя в това начинание. Всъщност за какво му е на Учителя ученик, ако не за подпомагане на планетарната и в частност общочовешка еволюция. Нали всъщност това е смисъла на Йерархията и на водещото духовно начало? Докато ученикът не е готов да се отдаде изцяло за духовното развитие на човечеството, той не може да влезе в директна връзка с Учителя.

Ясновидството е да можеш да видиш в една картина, а интуицията е да можеш да вникнеш в нейния замисъл.

Духовното развитие е комплексно. Любовта не може да бъде развивана отделно от мисълта и волята. За да обичаш трябва да разбираш света (битието) и хората, да ги познаваш, да проникнеш в тяхната същност. Това не може да стане без ума. От своя страна за да развиваш ума си е необходимо да възпиташ в себе си духовните чувства, да извършиш една вътрешна трансформация, а това изисква огромна воля, сила и постоянство. Нещата са взаимосвързани. Любовта се разкрива постепенно и ненасилствено. Ние просто създаваме подходящите условия в себе си, за да може любовта, която е в самата ни същност, да се прояви правилно в нас. Действията ни са вторични. Посоката им зависи от любовта, която вече е в нас. Непричиняването на зло е следствие от любовта. То е едно действие свидетелстващо за любовта в нас.

Минавал веднъж падишахът покрай градината и видял зад оградата старец, който садял праскова.
– Ей, старче – обърнал се падишахът към градинаря, – животът ти клони към заник, ти няма да дочакаш плодовете на това дърво. Какъв е смисълът от усилията ти? ... Да, знам, знам, какво ще кажеш: „Нашите предци са се трудили за нас, а ние трябва да се трудим за потомците си.“ Но отговори, има ли смисъл да се мисли за миналото ,което си е отишло в тъмнина, и за бъдещето, което още не е излязло от тъмнината? Та нали само настоящето ни принадлежи.
– Ти ли, властелине, ще разбереш градинаря? – отговорил старецът. – Ти не искаш да си спомниш миналото. Значи при теб то е такова, че е по-добре изобщо да го е нямало. Не искаш да мислиш за бъдещето. Значи се боиш от него. Така че не завиждам аз на твоето настояще!

Всичко, което правим, го правим заради бъдещето. Причината е в бъдещето. Бъдещето е безкрайно и е пред нас; настоящето е ограничено. Бъдещето е изпълнено с възможности. Настоящето е просто една изходна точка. Миналото е опитът ни, натрупаните познания и духовни качества. Настоящето е една точка между две безкрайности. В същност даже, това, което считаме за настояще е една илюзия. Например можем да наблюдаваме една звезда. Но предполагам, че всички знаят от астрономията, че това, което наблюдаваме е звездата от преди множество години. По-същия начин голяма част от случващото се на физически план е следствие от нещо отдавна заложено и съществуващо във висшите светове. То е съществувало отдавна, но ние го възприемаме една сега, след като се е проявило физически. Пример е и ясновидството. Една част от това, което ще се прояви в бъдеще, вече съществува и е в определена степен неизбежно, т.е. ще се прояви в съответните условия и срокове. При създаването на причината, проявлението на следствието в бъдещето е вече неизбежно. Какво е в състояние да сътвори човекът, без мисъл за бъдещето? Без нужната отговорност и проницателност?

Духовното развитие е комплексно. Любовта не може да бъде развивана отделно от мисълта и волята. За да обичаш трябва да разбираш света (битието) и хората, да ги познаваш, да проникнеш в тяхната същност. Това не може да стане без ума. От своя страна за да развиваш ума си е необходимо да възпиташ в себе си духовните чувства, да извършиш една вътрешна трансформация, а това изисква огромна воля, сила и постоянство. Нещата са взаимосвързани. Любовта се разкрива постепенно и ненасилствено. Ние просто създаваме подходящите условия в себе си, за да може любовта, която е в самата ни същност, да се прояви правилно в нас. Действията ни са вторични. Посоката им зависи от любовта, която вече е в нас. Непричиняването на зло е следствие от любовта. То е едно действие свидетелстващо за любовта в нас.

Духовното развитие е комплексно. Любовта не може да бъде развивана отделно от мисълта и волята. За да обичаш трябва да разбираш света (битието) и хората, да ги познаваш, да проникнеш в тяхната същност. Това не може да стане без ума. От своя страна за да развиваш ума си е необходимо да възпиташ в себе си духовните чувства, да извършиш една вътрешна трансформация, а това изисква огромна воля, сила и постоянство. Нещата са взаимосвързани. Любовта се разкрива постепенно и ненасилствено. Ние просто създаваме подходящите условия в себе си, за да може любовта, която е в самата ни същност, да се прояви правилно в нас. Действията ни са вторични. Посоката им зависи от любовта, която вече е в нас. Непричиняването на зло е следствие от любовта. То е едно действие свидетелстващо за любовта в нас.

Минавал веднъж падишахът покрай градината и видял зад оградата старец, който садял праскова.
– Ей, старче – обърнал се падишахът към градинаря, – животът ти клони към заник, ти няма да дочакаш плодовете на това дърво. Какъв е смисълът от усилията ти? ... Да, знам, знам, какво ще кажеш: „Нашите предци са се трудили за нас, а ние трябва да се трудим за потомците си.“ Но отговори, има ли смисъл да се мисли за миналото ,което си е отишло в тъмнина, и за бъдещето, което още не е излязло от тъмнината? Та нали само настоящето ни принадлежи.
– Ти ли, властелине, ще разбереш градинаря? – отговорил старецът. – Ти не искаш да си спомниш миналото. Значи при теб то е такова, че е по-добре изобщо да го е нямало. Не искаш да мислиш за бъдещето. Значи се боиш от него. Така че не завиждам аз на твоето настояще!

Всичко, което правим, го правим заради бъдещето. Причината е в бъдещето. Бъдещето е безкрайно и е пред нас; настоящето е ограничено. Бъдещето е изпълнено с възможности. Настоящето е просто една изходна точка. Миналото е опитът ни, натрупаните познания и духовни качества. Настоящето е една точка между две безкрайности. В същност даже, това, което считаме за настояще е една илюзия. Например можем да наблюдаваме една звезда. Но предполагам, че всички знаят от астрономията, че това, което наблюдаваме е звездата от преди множество години. По-същия начин голяма част от случващото се на физически план е следствие от нещо отдавна заложено и съществуващо във висшите светове. То е съществувало отдавна, но ние го възприемаме една сега, след като се е проявило физически. Пример е и ясновидството. Една част от това, което ще се прояви в бъдеще, вече съществува и е в определена степен неизбежно, т.е. ще се прояви в съответните условия и срокове. При създаването на причината, проявлението на следствието в бъдещето е вече неизбежно. Какво е в състояние да сътвори човекът, без мисъл за бъдещето? Без нужната отговорност и проницателност?

Духовното развитие е комплексно. Любовта не може да бъде развивана отделно от мисълта и волята. За да обичаш трябва да разбираш света (битието) и хората, да ги познаваш, да проникнеш в тяхната същност. Това не може да стане без ума. От своя страна за да развиваш ума си е необходимо да възпиташ в себе си духовните чувства, да извършиш една вътрешна трансформация, а това изисква огромна воля, сила и постоянство. Нещата са взаимосвързани. Любовта се разкрива постепенно и ненасилствено. Ние просто създаваме подходящите условия в себе си, за да може любовта, която е в самата ни същност, да се прояви правилно в нас. Действията ни са вторични. Посоката им зависи от любовта, която вече е в нас. Непричиняването на зло е следствие от любовта. То е едно действие свидетелстващо за любовта в нас.

Хубава тема. Но аз пак ще обърна внимание първо на това с което не съм съвсем съгласен:

Всъщност съгласен съм, но с уговорката, че това е само една от възможностите. Ако човекът се окаже със слаба воля или непостоянен, и се откаже от по-нататъшното изпълняване на упражненията, то наистина човек може да си изгради представата, че е слаб и увереността в собствените му сили да спадне в немалка степен. Възможно е обаче и друг вариант: човекът изпълнява упражненията, увеличавайки бройката според физическите си възможности и приема това за духовно постижение. Тук идва другия капан: щом медитирам пет часа дневно, значи аз съм по-духовен от този, който медитира един час. Все пак ако не друго, в този случай се тренира донякъде търпението (казвам донякъде, защото самото желание за постигане на някакъв духовен резултат по този начин и сравняването с другите говори за нетърпение) и постоянството. Тук за разлика от първия пример се стимулира гордостта. Възможен е и трети вариант: човекът да държи някакво ниво на изпълнение на упражнението (най-често неизискващо пренатоварване) и да превърне изпълнението на упражнението просто в неизискващ съзнателно усилие, автоматичен навик. Такъв човек е затънал в илюзията, че продължава да извършва някаква духовна практика, а в действителност навикът е в самата основа на нисшето его.

Добрият съвет е добър, когато е правилно разбран и е безценен, когато е правилно приложен. Това е нещо, което остава с нас завинаги.

Усъвършенстване – индивидуално и групово.