Jump to content
Порталът към съзнателен живот
Sign in to follow this  
Диана Илиева

Могат ли парите да разделят стари приятели?

Recommended Posts

Здравейте!

Постът на Eshavt от тази тема ми направи силно впечатление. Сигурно, защото и аз съм се замисляла за подобни неща. :)

Преди 5 години се отказах от висоок пост за да спася себе си и душата си и останах без приятели. Думи от сорта тя е луда и т.н. са познати на хора в моето положение. Сега след 5 години същите тези приятели са празни и пусти до степен на неузнаваемост а аз съм като едно свежо изворче за тяхната мрачна и пуста душа...... Щастлива съм от този избор и благодаря на Бог и на себе си за него.

Интересно е че нямах работа със заплата добра, приятели също /те трупаха богатство и не мислеха за мен но аз нямах и нужда от пари и прители / може да се стори налудничаво но аз винаги имах храна и дрехи и нужните неща за да оцелея :)

Затова реших с него да започна нова, малко по-различна тема.

Аз съм от поколението на 40 и малко годишните, които вече са били достатъчно големи, за да помнят и знаят, какъв беше животът в България преди 1989 година. Всички ние си имаме и приятели още от онези, социалистическите години.

Освен многото минуси това време си имаше и някои плюсове, единият от които е, че повечето хора някак не се замисляха особено за пари, материални придобивки и т.н. Вярно, всички бяхме по-скоро еднакво бедни, но от една страна бяхме донякъде свикнали с това, освен това приблизително еднаквото материално положение предполагаше еднакво положение в живота, еднакви възможности (или ако ви харесва повече - невъзможности :) ) ...

След промените през 1989 година част от хората бързо се почувстваха в свои води и подобриха сериозно материалното си положение, други обратно - и до сега, след почти 20 години, не могат да намерят своето място в живота, стандартът им на живот е по-нисък дори от преди. За мен дори е странно, защо се получава така - все пак това са хора, които дълги години са били заедно, близки приятели, т.е имали са сходен мироглед, интереси, ценностна система и т.н.

Разминаването в материалното им положение обаче постепенно, а Еshavt споделя, че дори и не толкова постепенно, започва да се отразява негативно на приятелството им. Уж като хора продължават да се харесват, ценят, обаче ... става все по-трудно да прекарват свободното си време заедно: едните предпочитат да се срещнат някъде на ресторант, да отидат заедно на почивка или на екскурзия, а другите буквално не могат да си го позволят.

И двете страни си имат "основания" за предпочитанията си: първите казват "Аз и без това нито имам време за домакинска работа и готвене, а и работя много, връщам се късно, по-добре да седна някъде, където ще си поръчам каквото искам, ще ми сготвят, ще ми сервират и отсервират, е, ще дам малко повече пари, но нали си ги изкарвам?", а другите: "Аз и без друго съм безработен, или работя, но получавам малко пари, а се връщам достатъчно рано - защо да ходя на ресторант, хем не мога да си го позволя, хем у дома е по-уютно, още малко домакинска работа няма да ми натежи...". Това в един момент става кристално ясно и на едните, и на другите...

Какви са вашите впечатления? Имате ли подобни наблюдения?

Лично аз имам приятели, които се втурнаха да печелят пари и почти нямат време за мен. И други, които си мислят за мен същото - че аз съм се втурнала да печеля пари и поради това сме ограничили контактите. Старая се работата ми да не ми ограбва както приятелствата, така и семейството, но ... може би не успявам - трудно ми е да преценя отстрани. Кажете вие как се справяте?

Поздрави! Диана

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites
Guest Еси

Искам да ми кажете какво е за вас приятелството, някой с когото си общувате и изкарвате приятно заедно на маса, т.е. нещо свързано с пари или приятни развлечения тук и там?

Редактирано от Еси

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Мен ли питаш или по принцип?

Опитах се да обясня, че става дума за стари и добри приятели, които значат много един за друг, които са споделили една част от своя живот, но .... постепенно ... обстоятелствата ... уж непреодолими ... неусетно ...

Изложението ми и без друго беше достатъчно дълго, не мисля да се впускам да давам дефиниции за приятелството.

За мен това е една много болна тема - само на който не му се е случило, няма да ме разбере. Защото отговорът, който може би ми намекваш е, че това нашето не е било никакво приятелство. А аз все си мисля, че сме били приятели, добри приятели, истински. Обаче тези процеси, които описвам са факт.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites
Guest Еси

Диана, нама нищо вечно в това измерение и този свят.

Ужасно е да се вкопчваме в хора с който ... правила съм го...

Срещаме се и изпълваме предназначението си и после се раделяме.

То е както в планината ТИ имаш сили за върха друг е до подножието му и "крива" където му хареса.

Приятелството е вечно когато е в сърцето ти! Без значение кой къде е и какво прави.

Един от знаковите хора в живота ми направи много пари, виждаме се рядко (в год. 1-2 пъти) но винаги си даваме всичко.

Друг не е в Бг, общуваме по skype.

Аз нямам нужда от много приятели, нямам нужда да общувам с тях ежеседмицно/месечно.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites
Guest Мона

Могат ли парите да разделят стари приятели?

На мен тази тема и този въпрос са ми много странни. Първо, защото не може всичко да бъде подлагано на съмнение и второ какво общо имат парите с любовта или приятелството по презумпция.

Аз, поне, благодаря (на не знам кого), че съм дарена с приятели, които, за каквито и пари да става дума, ще дадат за мен, както и аз за тях, ала то всичко идва от това, че каквото си дал, това и ще получиш.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Благодаря за темата! Тя наистина е насочена към възрастова група, която с цялото си съзнание на зрял човек преживя един прелом и й предстои да направи равносметка.

каквото си дал, това и ще получиш.

...но най-вероятно не от същия човек, на когото си дал. Светът е огромна въртележка, необозрима за нас, и енергии от всякакъв вид, на всички нива, се движат в мащаби, които понякога ни е трудно да осмислим.

Редактирано от късметче

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites
Guest Мона

Благодаря за темата! Тя наистина е насочена към възрастова група, която с цялото си съзнание на зрял човек преживя един прелом и й предстои да направи равносметка.

каквото си дал, това и ще получиш.

...но най-вероятно не от същия човек, на когото си дал. Светът е огромна въртележка, необозрима за нас, и енергии от всякакъв вид, на всички нива, се движат в мащаби, които понякога ни е трудно да осмислим.

Напротив. Може в много сличаи да не се получава от този, на когото си дал, ала в моя случай е точно обратното. Дори и след години да е, аз получавам и има защо. А Вселената си знае работата, дава на когото трябва, другите ги отлага.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Според мен, приятелството съществува, докато то се потдържа по един или друг начин. Българската поговорка гласи: " Когато четири очи не се виждат , те се забравят" Нямаш ли взаимоотношения с даден човек, еднакви интереси, взимане и даване , еднаква среда , приятелството приключва. Човек не може да общува с хората на базата на добрите стари времена и спомени.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites
Guest aorhama

Според мен, отговорът на темата е най-ясно и задълбочено изследван в долния текст на Радичков. Защо? - защото е реалист.

ВЕРБЛЮД

В старите черказки хроники е записано, че верблюдът живее навсякъде: в пясъка, във водата ( имало водни верблюди ), на небето; който може да погледне в слънцето, ще види в неговото око верблюд. Записано е още, че той е дошъл най – напред от луната – опустошил там всичко и когато нямало повече какво да пасе и потънал навсякъде в прах до гърди, се разпръснал из вселената. Според същите хроники треви и храсти ще се появят на луната едва след хиляда години и чак тогава ще може да се пасе.

Времето на разселването съвпада с чумното време. Черказци едва погребали своите умрели върху високото плато, и на другия ден забелязали, че между камъните се разхождат верблюди. Възможно е туй да са били миражи, или пък очите на страха да са открили това. След време верблюдите изчезнали и когато черказци отишли на платото, видели, че то е оголено като кост и че тук и там върху камъните имало следи от зъбите на верблюда. Може би заради туй в хрониките е записано, че верблюдът яде камъка, както ръждата яде желязото.

Бог създава, верблюдът руши; той превръща всичко в пясъци.

Там, дето живеят верблюди – в Сахара или зад дългата китайска стена, - земята е превърната в пясък. Никой не знае кога и откъде ще се появи верблюдът, защото той живее навсякъде.

Старите хроники отделят особено място на едно откритие: хората, живеещи с верблюд, виждат край себе си фантастични истории. Много странни работи са станали по времето на верблюда. Един ден на небето се появили крави с рибешки опашки. Те не били нито хвъркати, нито пък били заковани там, махали си съвсем спокойно опашките и преживяли. Дмята и да спасят селото. Чудовището изчезнало, сякаш пропаднало вдън земя. Вместо него черказци намерили там три верблюда да клатят спокойно косматите си глави.

Времето на верблюда станало като сън. Сините небеса се задръстили толкова много, че слънцето едва намирало пролука да се провре – то добивало формата ту на риба, ту на насекомо, ту подскачало като скакалец, ту ставало квадратно.

Небесата се изпълнили с градове, крепостни стени, пасища, имало две Голготи и два Божи гроба, кръстоносци яздели железни коне, Мойсей се разхождал със скрижалите, като застъпвал слънцето по опашката, турци и кърджалии въртели овни на шишове; в същото небе видели как Пилат си измива ръцете, как Крали Марко вдигнал цялата земя и потънал до колене в небето, как Геновева живее с кошутата, какъв е адът и как точно дяволите измъчват грешниците – всичко видели старите черказци – и огъня, и казаните, и катрана. Самите дяволи седели като турци край огъня и много приличали на турците, които въртели овни на шишове. Всичко, съществуващо преди черказци – бащи, деди и бабички, - се появявало и чезнело върху небето; там те видели и самия Попокатепетъл – вулкана – как изригва огнена земя и застива внезапно, за да добие формата на верблюд.

Хрониките отбелязват също, че старите българи, щом дошли на наша земя, отведнъж открили на нея своите стари пасища, жените си, дори децата и внуците си, пуснали конете, решени, че тук им е коренът, и когато насядали край огньовете, за да си нарежат на тънки резени пастърмата, зърнали в древната нощ усмивките на славянки, блуждаещите сенки на верблюди и силуетите на коне, които пият вода от Волга.В хрониките не се обяснява как тези неща са видени заедно – вероятно в туй им е помогнал верблюдът – той тогава се е усмихвал.

Много работи са видени, а други са преразказани и записани според разказите на втори и трети лица.Наши мореплаватели са се опитвали да открият Америка, преди още тя да бъде открита, но по пътя си срещали огромни препятствия, страшни водни гърбици, които трошели на трески корабите им, и понеже нашите познавали вече верблюда, откривали него в тези водни гърбици (в началото казахме, че има и водни верблюди ). Въпреки всичко някои са успявали да се измъкнат с хитрост и са откривали Америка, но нито един от тях не се е върнал в Черказки, за да разкаже.

Летописците твърдят, че онези, които помиришат верблюда, забравят своя произход и в душата им пониква едно черно цвете. Всичко туй е усложнено от предположения и преразкази и може да се обясни единствено с намесата на верблюда. Някои пък твърдят, че всеки умиращ виждал усмивката на верблюда. Цар Дарий също видял такава усмивка; старият кмет на Черказки, който направи чешма по времето на кметуването, признал, преди да издъхне, че един верблюд е влязъл в стаята, усмихва му се и го кани да тръгне с него на път. Нашите и до сега са убедени, че през студеното огнище на покойното време човек може да бъде пренесен единствено от верблюд.

Един черказки пустинник, уединен сред камъните на платото, виждал всяка нощ как една черказка селянка му се усмихвала и го викала. Тя лъскала светлите си зъби върху камъка и все повече се усмихвала. Една нощ пустинникът не издържал, излязъл иззад камъните и в същия миг открил, че не жена, а самият верблюд стоял там и си точел зъбите… Тъй е пропаднал пустинникът и колкото и да търсели на другия ден дори кост не можали да открият от него – намерили там само една рибена люспа. Тогава решили, че колкото по – голяма е усмивката, толкова по – голяма е вероятността за верблюд.

Селянка разпространяваше дълго слуха, че мъжът и ходи нощем с верблюд. Времената ставаха нови, верблюдът остаряваше, даже за известно време съвсем го забравиха. Та тази селянка тъкмо в по – новите времена заговори за верблюд и отначало това събуди насмешка, но после зазвуча сериозно и нейните братя една нощ проследиха мъжа и, и макар че той много старателно прикривал дирите си, го намерили в една копа сено с верблюда. Черказецът си призна, че чак когато се пристрастил дотолкова, че всяка нощ ходил в копата сено, разбрал, че това е работа на верблюд. Той не каза дали се е учил заедно с него да яде сено, пък и не го питаха, защото за какво ли друго е можел да ходи!

Пак по това време в черказкия манастир дойде калугер с шевна машина. Той си седеше кротко до прозореца в своята килия и въртеше машината. Можеше да ушие всичко на нея – и мъжко, и женско, и детско. Той шиеше съвсем евтино и седеше кротък като огнище зад прозореца със съвсем кротка усмивка върху косматото си лице. Черказките жени почнаха много да си шият дрехи и навсякъде заговориха за калугера и толкова много говореха, че мъжете решиха, че има някаква магия, и провериха съмненията си… Трябва ли да ви уверявам, че и тук имаше замесен верблюд в косматото лице на калугера.

Един чиновник в общината, незабележим човек с ръкавели, изведнъж реши да се ожени и премина няколко баира, за да си вземе жена. Тези баири лежаха кротко като верблюди и дядото на чиновника го съветваше да не отива толкова далече и да се спъва по гърбиците на верблюдите, защото не се знае какво ще влезе в къщата.Чиновникът не вярваше на старите хроники и си доведе великолепна жена; тя бе яка като Дан Колов – поне тъй твърдяха всички, които бяха виждали бореца по панаирите. Веднъж ( бяха си направили къща и я покриваха, жената носеше кал, а мъжът я качваше с кофа ) двамата се скараха, жената му каза, че ще го хвърли от къщата, защото гредите на тази са нейни, нейният баща ги е докарал от планините. Тихият човек се разбесня, хвърли отгоре пълната кофа върху жена си и макар че тя бе много яка жена, падна в калта и лежа така известно време, за да си вземе дъха. После ревна като лъв и каквато беше едра и както беше гневна и потна, взе първото сечиво и почна да разбива с него къщата. Мъжът падна от покрива, струпаха се съседи, но никой не смееше да пристъпи напред, за да измъкне сечивото от ръцете на жената. Тя въртеше своето страшно сечиво и разбиваше къщата и не спря, докато не превърна всичко в купчина тухли и греди, сякаш оттук беше минало земетресение.Жената се измъкна от червения облак, вдигнат при разрушаването, хвърли сечивото ( това бе едно страшно и тежко рало ) и погледна струпания народ спокойно, а народът откри върху лицето и едва забележима усмивка. Почнаха да си шушукат, че това е верблюд, и се измъкнаха тихо, а верблюдът ги гледаше с меката си усмивка… Жената запази тази усмивка и след като лежа в болницата и нейният отпечатък се вижда и днес върху лицето и. Тя крачи навсякъде из село, вдига рала и щом чуе гръмотевици, предупреждава черказци да се скрият по домовете, защото от небето ще дойдат верблюди и ще разрушат селото.

Знаменията в небето, записани в старите хроники върху кожата на верблюд, не се повториха. Никой повече не видя Ноевия ковчег, кръстоносците, или пък египетския фараон с крокодила. Ние можем да завиждаме само на старите летописци, свидетели на фантастични събития и явления, но можем и да се радваме, че не живеем под страха на ужасната поява на верблюда, нито пък ще тръгнем подир миражите, които издига иронично пред нас, за да ни примами или да ни накара да настръхнат косите ни.

Благословено е нашето време!

И все пак, когато прелиствам старите хроники, когато преминавам през платото, върху чиито скали се виждат следи от зъбите на верблюда, или оглеждам венеца от планини, изплетен от гърбиците на верблюди, не мога да не усетя студенина в сърцето си. Спомням си също записаното от последния езически летописец, когато в Черказки нахлули християните: “И боговете, и хората са създадени от верблюда!” Опитвал съм се да гледам в слънцето, за да видя наистина ли там има верблюд, но никога досега не съм откривал нищо, защото, щом погледна, и цялото небе се изпълва изведнъж с въртеливи движения.

Извънредно много съм затруднен с тези хроники и от самото название верблюд.На руски език тази дума значи камила. Но тълкованието, което се дава на верблюда, отделни откъслеци от неговото описание и начинът на появяване и изчезване в никакъв случай не могат да бъдат свързани с камилата, макар че на няколко места става дума за гърбица. В една хроника се казва, че верблюдът ражда като човек, кърми като човек, макар че пасе само трева. Верблюдът живее единствено чрез тревата, доказателство за което е неговото преселване от луната след опустошаването й. Но как тогава да си обясним обстоятелството, че има и водни верблюди?

И после: защо верблюдът руши земята и я превръща в пясък? Не трябва ли тъкмо там да потърсим корените на загадката?

Още в детството ние, черказците, всмукваме заедно с майчиното мляко и хрониките за верблюда. Пак по същото време откриваме окото на слънцето, за да зажумим пред неговата ослепителна светлина. Съветваха ни да не гледаме слънцето, защото ще видим на него верблюд, а който види верблюд, ослепява. Ние не гледаме окото на слънцето, затова пък можем да гледаме в което си искаме друго око. Червеното и кръгло кокоше око, жълтото око на кучето, черното биволско око, лъскавото око на коня, където човек може да се огледа. Това са все доверчиви очи, те са спокойни и ви гледат тъй, сякаш че търсят подкрепа. В тях няма верблюд.

Къде да търсим тогава верблюда?

Никой не знае каква форма има той, каква е неговата големина, какъв цвят и какъв мирис има.

Кожите от верблюд, върху които са писани старите хроники, са обработвани на ръка, после времето също тъй дълго ги е обработвало, тъй че ако ги погледнете днес, не ще определите цвета на верблюда и по никакъв начин не може да се докаже той люспест ли е, космат ли е, дали не е имал бронята на старите змейове, или пък е бил гладък като големите морски риби.

Разпитвал съм стари хора и някои от тях са ми казвали със сигурност, че верблюдът има копито – понякога нощем може да се чуе как удря с копитото земята.

Други са ми казвали, че няма копито, а само глава като кука и две уши, за да може да чува всичко.

Трети пък твърдят, че верблюдът може да бъде дърво, куче, надгробно слово, коридор, или пък човек, както и гущер; той можел да стои зад вратата ни, без да го виждаме, само понякога ще усетите дишането му; или пък както си седите понякога, не сте ли забелязвали край вас въздухът да се раздвижва – виждали сте навярно: това е верблюд; или когато сте в къщи, с жената, изведнъж скачате настръхнали, готови сте да се разкъсате със зъби – знайте, че това е работа на верблюд, че той клечи в ъгъла и ви гледа с невидимото си око.

А има и черказци, които мислят, че това са стари истории, времената на верблюда са отминали, хората все пак са излезли по – хитри от него, като измислили времето, разделили го на години и всяка година ни отдалечава от верблюда. Затуй си честитим Нова година! Старите черказци, когато изпращат старата година, казвали: “Отиде си и тоя верблюд!”

В това предположение за времето има известен смисъл, човекът е трябвало да прибегне до хитрост, за да се спаси от ужаса на верблюда, макар че той продължава да върви с копитата си през времето и тук и там ние откриваме върху камъка следи от зъбите му. И досега още не е обяснено защо на няколко години има по една високосна и месецът февруари става по – голям с един ден. Тъкмо този ден, казват някои черказци, е опашката на верблюда. Който имал добро обоняние, можел в този ден да усети мириса на верблюд.

Трябва да сме доволни все пак и да се поздравим, че човекът е измислил годината, за да може да измерва с нея отдалечаването си от верблюда; и пак посредством нея той ще определи кога са изминали тези хиляда години от преселението, за да поникне трева на луната и да отидем на нея.

Първите летци след откриването на летателните уреди не забелязали никъде верблюда в пространството. Космонавтите на Съветския съюз и на Съединените американски щати също не разказват нищо за верблюда. Възможно е той да е проникнал много дълбоко във вселената и подобно на Халеевата комета само понякога да ни навестява.

Той обезателно ни навестява. През 1959 година учениците се озадачиха, че земята почна да се върти по – бавно. Убеден съм, че някой верблюд е легнал на пътя й и си играе с нея, както котката си играе с кълбо прежда.

Мнозина черказци твърдят, че ако ви ударят в гръб, това било верблюд; че ако чукате на някоя врата и не ви отварят, знайте, че зад вратата дреме око на верблюд. Че ние няма къде всъщност другаде да го търсим, а трябва да се вглеждаме в човешкото око. Тези черказци се опират пак на старите хроники, където на няколко места е записано – вгледайте се в окото, надникнете в неговия кладенец и вижте дали на дъното не дреме верблюд. Старите черказци, преди да тръгнат на път, са се гледали дълго в очите, както и преди да започнат някаква работа. За тях това е било лесно, те са познавали верблюда.

Времето макар и снизходително е извършвало тази несправедливост към нас, като ни принуждава да търсим нещо, без да го познаваме. Ние не можем да се откажем от търсенето на верблюда, след като заплашва да превърне земята ни в пясъци само заради ужасния си навик да живее в пясъци. Пък и не само земята, той всичко превръща в пясък. Старите хроники ни казват, че ако видим прашна въздишка в пустинята, то това било въздишката на верблюд. Физиците наричат този верблюд атомен взрив, от чиито нажежени зъби пясъкът става на глеч – подобно глечта на застиващия Попокатепетъл, който черказците видели в своите небеса. Ако в градината на човечеството зърнем прашната въздишка на верблюд, това е лошо знамение – небето може да се изпълни с кръстоносци, голготи и кърджалии, наклякали край огньовете, а Ной ще пуска гълъба на платото, за да дири маслиненото клонче.

Верблюдът – казват хрониките – може да превърне в пясък и най – зелената градина на приятелството. Окото да бъде будно, защото никой не знае кога и откъде ще се появи той – той живее навсякъде!

Това ми казват старите черказки хроники за верблюда и аз не мога да не им вярвам, защото те са записани върху самата му кожа

Редактирано от aorhama

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

"Ние не гледаме окото на слънцето, затова пък можем да гледаме в което си искаме друго око. Червеното и кръгло кокоше око, жълтото око на кучето, черното биволско око, лъскавото око на коня, където човек може да се огледа. Това са все доверчиви очи, те са спокойни и ви гледат тъй, сякаш че търсят подкрепа. В тях няма верблюд."Йордан Радичков

Много красива и вярна алегория...Гениално... Оглеждайки се в очите на приятелите ( представени като кокошката, кучето, бивола и коня ), човек като в огледало вижда какво прави в своя духовен живот.Чрез анималистичните качества, които приписва на обкръжаващите го хора, той вижда своето собствено вътрешно отражение.Вижда това, което самият той е ; и добрите, и лошите му мисли веднага биват отразени...Т.е. наблюдателят вижда у наблюдавания единствено и само оценката, която самият той заслужава.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Лично аз имам приятели, които се втурнаха да печелят пари и почти нямат време за мен. И други, които си мислят за мен същото - че аз съм се втурнала да печеля пари и поради това сме ограничили контактите.

И аз имам такива приятели. Приятели от детинство, с които до един момент имахме общи идеали и мечти и които след това откриха "по-лесния" път - да се продадат (грозно звучи, но думата е съвсем точна). Заради придобивки те сами се превърнаха в нечии придобивки. Не загубихме връзка, но връзката сякаш загуби нас - отчуждихме се. Човекът, който вчера е газил в мръсна река, за да почиства боклуците, днес е генерален мениджър на еди-коя-си фирма, познава еди-кои-си важни хора и се занимава с еди-какви-си важни дейности... Интересно е, че в началото на новия си живот тези мои приятели бяха много "нахъсани", днес, години по-късно, това са уморени хора с празни погледи и без цел в живота, въпреки цъфтящия си бизнес, луксозните апартаменти, коли, екзотични ваканции в екзотични страни и т.н. Виждаш човек, който има всичко материално, което би могъл да поиска, виждаш празнотата в него и се питаш - колко щастие могат да купят парите?

Интересно е това, че докато се чувстват добре, запалени по някоя нова залъгалка, много от тези хора дори не се сещат за мен. В моментите на осъзнаване и пустота обаче се завръщат винаги - към мен и към своята истинска същност. Понякога дори ми се струва, че ще дойде ден, в който отношенията ни ще бъдат отново такива, каквито са били в детството ни - когато всички се завърнем към себе си.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

каквото си дал, това и ще получиш.

...но най-вероятно не от същия човек, на когото си дал. Светът е огромна въртележка, необозрима за нас, и енергии от всякакъв вид, на всички нива, се движат в мащаби, които понякога ни е трудно да осмислим.

Из Aкордиране на човешката душа:

.....Един човек бил обичан от Бога, но Бог си турил човешка маска и маскиран казал на човека: "Обичам те и винаги съм те обичал. Моята Любов е вечна!"След време оставил човека и последният плакал. Но Бог турил нова маска и пак се повторило същото.Когато се срещнали трети път, човекът, отново разплакан, казал:" Двама души ми казваха, че ме обичат, но сега не ме обичат и ме оставиха." Маскираният се усмихнал и казал:"Няма нищо. Аз те обичам вечно."....

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Само Бог ни обича вечно. :feel happy: А с различните приятели само ни учи... :yinyang:

Всички приятели, без изключение, ни обичат ... Проблемът е, че не го съзнават ... Търпение... :3d_015:

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Парите могат ли да разделят стари приятели?

Могат.

Редактирано от marinkov

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Първи вариант:

Приятел идва на гости при теб, докато си стъпи на краката, ти го издържаш. Приятелят пропива всичките ти пари, които ти изработваш с труд. Ти изкарваш много пари. Работиш от сутрин до вечер тежка работа. Той пие от сутрин до вечер. Оставаш без пукната стотинка.

Втори вариант:

Приятел ти казва, че има нужда от помощ. Ти протягаш ръка да го извадиш от дупката, в която е потънал. На приятел винаги се помага, какъвто и да е той. Закон! Той те повлича на дъното. Измъква се от дупката и си отива, без дори да се обърне. Ти оставаш там.

Трети вариант:

Нямаш подобни "приятели".

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Парите могат да разделят приятелите.Аз съм изпитвал това и знам какво е.Мен лично са ме продавали за 30 лева.С този човек бяхме заедно от малки.В основното училище бяхме заедно 7 години, след това в средното образование отново за около година и малко.Беше ми наистина гадно и тежко, защото аз много обичах този човек.Беше ми като брат.У дома се хранихме като няма пари,като сме излизали заедно му купувах всичко което искаше.Говоря за малки неща,кафета,цигари и нещо за хапване.След време му простих, но сега всичко е различно.

За това което стана след 89 година мога да кажа само, че промяната влияе на всеки човек различно.Това е моето мнение.Едни хора са си казала "аз оставам тука където съм бил цял живот", а други са се възползвали като се направили стъпка напред.За парите няма да вземам мнение, защото не съм просветен по тази тема!

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Зависи от това на каква основа е това приятелство, каква е ценностната ориентация на хората. Лично за мен това дали един приятел има пари или няма по никакъв начин не е било от значение дали този човек ще ми бъде или няма да ми бъде приятел. Парите не могат да бъдат критерий за приятелство! Със стари приятели (от детските, от ученическите години) сме се разделяли, но не мисля, че парите са били причина - просто пътищата ни тръгват в различна посока... Понякога променяме приоритетите, ценностите си, стремежите си и става така, че вече много малко неща или почти нищо, освен миналото, не ни свързва. И така постепенно се отдалечаваме един от друг и губим връзка, а като се срещнем случайно, се оказва, че няма за какво да си говорим, освен да си припомняме стари преживелици. Но парите тук нямат никакво значение - просто това, което се случва, е нещо естествено, обусловено от факта, че хората се променят и не би трябвало изобщо да се драматизира - фактът трябва да се приеме такъв, какъвто е, без никаква сантименталност. А ако някой "приятел" е държал на мен заради парите, които притежавам... той просто не ми е бил приятел в истинския смисъл на думата.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Дали парите разделят стари приятели???Разбира се,че ги разделят,понякога разбира се.И в това намирам нещо хубаво,иначе не бих усвоила елементарни уроци в житейския си път.Как бих се калила в много по-тежки ситуации ако не мога да превъзмогна това?Щях да си остана до болка по детски наивна(не ,че сега не съм де),дори невиждаща фрапантните слабости на ПРИЯТЕЛЯ.Не просто добър приятел,а човек с който съм споделяла всичко в живота ,дори самия живот.Не знам до колко може да се излезе без сантименталности от такава ситуациа предвид ,че съм доста емоционална.Вече съм убедена ,че не е било нужно да отдавам толкова много енергия .Нещата стават прости в момента в който ги приемеш такива каквито са.

Сега от разстоянието на времето ,когато погледна този ПРИЯТЕЛ в очите,се усеща една неизказана потребност за прошка или гузност,незнам.Неможенето да устои на погледа ми ми подсказва всичко това,а ТЯ дори не подозира,че аз отдавна съм простила и се чувствам толкова лека от това.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Мисля си, че е добре и да се опари човек понякога. Различните ситуации ни носят различни уроци. Но най-важно е да прощаваме на хора, които са ни разочаровали, заради самите себе си, за да не задържаме отрицателни емоции , чувства и мисли...

Най-добрия начин е да нямаме очаквания към хората и ако правим нещо за някого, то да е просто, защото това ни прави щастливи... :)

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Най-добрия начин е да нямаме очаквания към хората и ако правим нещо за някого, то да е просто, защото това ни прави щастливи... :)

Да, напълно съгласна. Разочарованията идват тогава, когато правим много за приятелите си и очакваме от тях същото - а хората са различни и от тях можем и трябва да очакваме всичко, независимо ние какво сме им дали. Идеализирането на хора (близки, приятели, любими) винаги поражда ситуации, които да ни приземят.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Най-добрия начин е да нямаме очаквания към хората и ако правим нещо за някого, то да е просто, защото това ни прави щастливи... :)

Да, напълно съгласна. Разочарованията идват тогава, когато правим много за приятелите си и очакваме от тях същото - а хората са различни и от тях можем и трябва да очакваме всичко, независимо ние какво сме им дали. Идеализирането на хора (близки, приятели, любими) винаги поражда ситуации, които да ни приземят.

По принцип и аз съм съгласна с това, което казвате, но веднага в мен се надигна въпроса за самодостатъчността? Защото, постигайки това, за което говорите, човекът ще си е ни повече, ни по-малко самодостатъчен. Възможно ли е? Нужно ли е? Самостоятелен, независим, свободен - да, но самодостатъчен?

Приятелят е този, който те подкрепя в моменти, когато си слаб, когато имаш нужда от помощ или когато просто имаш нужда от някой, който да те разбере и приеме ...

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Втори вариант:

Приятел ти казва, че има нужда от помощ. Ти протягаш ръка да го извадиш от дупката, в която е потънал. На приятел винаги се помага, какъвто и да е той. Закон! Той те повлича на дъното. Измъква се от дупката и си отива, без дори да се обърне. Ти оставаш там.

Този вариант ми е до болка познат.Помагала съм с пари на приятели,които са били в нужда.Връщали са ми ги когато на тях им е удобно(или въобще са забравяли да ги върнат),без да се съобразяват с това,че тези пари съм ги дала не защото ги имам в излишък,а защото са ми приятели...Дойде и момент, когато се нуждаех само от топла дума и окуражаване,но от въпросните приятели не ги получих.:(

Да,често парите разделят стари приятели.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Благодаря за съживяване на темата.

Има един въпрос, на който нямам отговор.

Ситуацията е следната:

Моя позната ( аз се чувствам нейна приятелка, а тя как чувства нещата, си е нейна работа) взе от мен малък трицифрен заем преди 1,5 години. Тогава не обръщах внимание, но сега съм наясно, че е било тайно от мъжа й. Те са с около 25 г. семеен стаж и имат отраснали вече деца, но все още учащи. Разбрах, че жената е вземала заеми и от др. хора, а също така има неплатени лични сметки към институции.

Тя винаги може да ме намери, но аз вече нямам неин телефон, преместиха се да живеят другаде. Мога да установя връзка само с мъжа й чрез трето лице.

Въпросът е - да уведомя ли мъжа й или да оставя нещата така.

Не опира до парите, а до това, какво прави тя с живота си, каква е тази криеница и за какво са й суми, вземани тайно от семейството.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites
Guest pavletA

Много актуална тема на Диана, благодаря ти за нея.Късметче споделя нещо много предизвикващо и интересно.Според мен ако съм в същата ситуация бих се замислила дали да и услужа на твоята приятелка.Тя е търсела заместител на болката, в парите.Трябвало е да си изживее кризиса, че е нестабилен брака и.Парите няма да изчистят съвестта на дамата в случая.Още повече, че ти си завлечена в тая игра.Наистина неприятно.Замислям се, че не искаме да приемаме цялата истина понякога.От леност, страх от мързел, че ще разрушим стари стереотипи си създаваме залъгалки.Бях на хубава служба.Парите не бяха максималното, което може да ми се даде.Бях доволна от реализацията си.В един момент хората, които ми помогнаха се обърнаха срещу мен.Те отстояваха материалните си позиции.Обърнаха се срещу семейството ми.Срещу екологията.В този момент, не знам защо шестото ми чувство показваше единствен верен път-  да продължи живота- с второ  дете.Това ме откопчи от материалното. Намеси се уважавана фондация, да отстоим интересите си/ говоря за себе си и семейството ми/.Не бяха постигнати целите на "доброжелателите", но близките ми си спечелиха много врагове.Така се стигна до истината, кой е приятел и кой не.Във връзка със създалата се ситуация, бях отстояла оставането си в службата  до раждането на  второто  дете, но след това бях уволнена.Благодаря за всичко, което ми случи. Парите въртят света, а правдата небето.За това много от нас създават нетрайни приятелства, съмнителни връзки, но в крайна сметка излиза истината.Приятел в нужда се познава.Има и една такава истина, че богатите имат много приятели,  за да им раздават по нещо.Чисти сметки, добри приятели много хубаво ми звучи...

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Направете си регистрация или влезте в акаунта си, за да коментирате

Трябва да сте регистриран участник, за да можете да оставяте коментари

Направете регистрация

Регистрирайте се в Портала. Лесно е!

Нова Регистрация

Влизане

Вече имате регистрация? Влезте тук.

Влизане Сега
Sign in to follow this  

×