Jump to content
Порталът към съзнателен живот

Трудностите на духовния Път


Ваня
 Share

Recommended Posts

Понякога се случва да имаме отлив на жизнените сили и разочарования, които водят до упъдък на духа, депресия и отчаяние. Според мен те са главните пречки по пътя.

Но ние трябва да регулираме, контролираме и управляваме емоционалните си изблици, издигания и падения. Така няма да имаме упадък на духа (което не е нищо друго, а липса на равновесие на силите).

Но нашата емоционална устойчивост ще бъде изпитвана нееднократно. От нас завоси как ще се справим. Изпитанията формират и укрепват характера на ученика. Защото за достигането на висшите духовни цели е необходим силен характер, голяма храброст и търпение. А който няма тази сила и издържловост, прекратява усилията и лесно се отказва от пътя.

Изпитанията са, за да се проявят нашите естествени сили. Когато сме разочаровани в своите надежди, от нас зависи как ще реагираме. Емоционалното тяло трябва да укрепва и да се развива, да става по-силно, за да може да се бори с отрицателните реакции при неуспехи. Това ще е и индикатор къде сме стигнали по Пътя. Ако сме способни да посрещаме предизвикателствата с лекота, издържливост и естествена непривързаност - това показва, че духовния ни стремеж е истински и се движим в правилната посока.

Вие как мислите?:)

Link to comment
Share on other sites

  • 1 month later...
  • Replies 152
  • Created
  • Last Reply

Top Posters In This Topic

Подобна тема вече имаме. Името на темата е малко по-различно: Опасностите в духовния път

От друга страна може би всек пак има разлика между опасности и трудности в духовния Път. :hmmmmm:

Link to comment
Share on other sites

Аз лично понякога се чувствам зле, когато усещам или мисля нещо, което още от самото начало знам, че е грешно, но е толкова силно, че е трудно да го управлявам...

Човек живее живота си, трупа опит, учи се и мисли, че е разбрал много неща, че е постигнал някакво равновесие. Идва момент, стъпва на духовния Път и вижда колко много от тях са погрешни.

Тогава променя гледната си точка, съзнатието си. Упражнява се, всекидневно, изчиства се. Но гордостта, егото, лошотията, раздранението и всичко останало трупано и развивано през годините не са така лесни за преодоляване.

Когато си вървял по грешен път... понякога те спохождат призраци. И въпреки че знаеш, че е просто сън, те влияят и те карат да се чувстваш не добре.

От време на време седя ужасена и не смея да чувствам, да мисля. Защото знам, че това което напира е недостойно, че е слабост, че е грозно. Странно е. Като раздвоение. Битка на доброто и злото вътре в теб, а ти седиш от страни и не смееш да дишаш. Знаеш, повтаряш си всичко, което си чел, което си разбрал и се молиш, да свърши, да се освободиш, да бъдеш добър.

Link to comment
Share on other sites

  • 3 weeks later...

Най-трудно е да се определят границите на диалектиката!!! И впрочем това се постига реално от шепа хора, занимаващи се със себепознание. Понеже диалектиката притежава своите по финни нива, повечето търсещи се опитват да пробият именно там и постигат успехи, придобиват известна духовност като качества, но те още повече закотвят човек в диалектичния свят - той почва да вярва, че това е реалността и че най-финото ниво на диалектиката е всъщност божественото жизнено поле, което е много опасна заблуда за кармичното развитие! Човека придобива известни нематерийни способности, но ги насочва неправилно, поради невежество. Често се случва и вяра във върховенство на определени сили, които са също диалектични и по същество са създадени именно от заблудите на хората, които не насочват правилно вярата си и натрупват мисъл форма за нещо недиалектично в други нива на диалектиката...

Това е просто мнение...

Link to comment
Share on other sites

Ами, диалектика е двуполюсния свят - този в който цялата енергия се разцепва на две и който определено не е път съм нашето спасение! Много хора намират светлината в неговите по-ефирни пластове, но тя е лъжлива и само ни обвързва още по-силно към него...

Link to comment
Share on other sites

Себепознанието е процесът на съзнателността.Това е отваряне на съзнанието,разширяване на кръгозора,излизане от субективността на егото.

Съзнателност е духовният път,който води към познанието и Бога.

Затова се казва "Опознай себе си,за да познаеш и Бог." ..

Прочетете повече за Бога,вселената и съзнателността тук:

Awareness movement

Атевиел

Link to comment
Share on other sites

  • 1 month later...

Да добавим и че Бог е " по-близо до вас от краката и ръцете ви ". И всъщност двата процеса са един - опознаването на собственото себе си е опознаване на божествената искра в сърцата ни - което води до нейното събуждане, за да станем божествени хора, каквито сме били...

Link to comment
Share on other sites

  • 3 years later...

Подобна тема вече имаме. Името на темата е малко по-различно: Опасностите в духовния път

От друга страна може би всек пак има разлика между опасности и трудности в духовния Път. :hmmmmm:

Има разлика - кардинална.

Трудност - ТРУД изсиква повече от другото.

Много трудности са - и според мен за всеки са съвсем индивидуални.

От какво се определят? Дали от самия Път? Или от нашето състояние и хармония?

Как се усещат трудностите в духовния път?

Как сте ги преодолявали?

Link to comment
Share on other sites

Те ако свършат трудностите, значи сме извън пътя, спрели сме движението си. Самият духовен път може да се определи като преодоляване на трудности. Това не бива да се смесва с обичайните представи за радост и страдание. Колкото по-голяма промяна се осъществява, толкова и съпротивлението което чувстваме ще е по-голямо. Всичко истински стойностно и красиво се постига много трудно, изисква сериозни усилия от наша страна, дори и това не винаги да е видимо от пръв поглед.

Опасностите свързвам с възможности за отклонение, да се заблудиш и да тръгнеш в погрешна посока. И това става най-често като се пуснеш по течението, по линията на най-малкото съпротивление, на обичайността, на навика. Трудностите са тяхна противоположност - те обикновено показват движение в правилната посока или пък служат за предупреждение (в случая на страданията), подсказват ни да спрем движението в определена посока.

Link to comment
Share on other sites

Най-трудно е да се определят границите на диалектиката!!! И впрочем това се постига реално от шепа хора, занимаващи се със себепознание. Понеже диалектиката притежава своите по финни нива, повечето търсещи се опитват да пробият именно там и постигат успехи, придобиват известна духовност като качества, но те още повече закотвят човек в диалектичния свят - той почва да вярва, че това е реалността и че най-финото ниво на диалектиката е всъщност божественото жизнено поле, което е много опасна заблуда за кармичното развитие! Човека придобива известни нематерийни способности, но ги насочва неправилно, поради невежество. Често се случва и вяра във върховенство на определени сили, които са също диалектични и по същество са създадени именно от заблудите на хората, които не насочват правилно вярата си и натрупват мисъл форма за нещо недиалектично в други нива на диалектиката...

Това е просто мнение...

Това не е просто мнение, а си е точно така. :)

Link to comment
Share on other sites

..........опитвам се да предполагам какво имате предвид с формулировката "известна духовност, закотвена в диалектичния свят".

Това може да се разбира твърде широко.

И тъй като предпочитам сигурността, а сигурно и други четящи, може ли да някой да даде конкретни примери?

Благодаря предварително.

Link to comment
Share on other sites

Обобщено - има два вида мравки. Едните пълзят по земята и за таях това е всичко, но другите освен, че ходят, и летят. Те имат крила - познават два свята - могат да са "горе", но и "долу". Въпросът е - как да съм от вторите?

Абсолютен отговор нямам - точно как, но чрез общоприети средства съм убеден, че не става.

Link to comment
Share on other sites

Моя лична трудност, която сега се опитвам да преодолея....

Нямам проблем да видя доброто и Божията воля във всяка на пръв поглед неблагоприятна ситуация. Може би затова ми е трудно да намеря границата, зад която мекотата се превръща в мекушавост. Трудно ми е да застана непреклонно и да откажа на някого изпълнението на неговата воля в моята личностна територия. Трудно ми е все още да намеря и границата, в която ограничаването на външната свобода (и моята и на другия до мен) всъщност помага за развиването на духовността и на вътрешната свобода.

Link to comment
Share on other sites

Моля ви, кажете ми честно, можете ли да ми дадете път по който вървейки да се чувствам добре, да съм щастлив, да съм енергичен, в момента на смърта си да съм усмихнат и да се чувствам добре? Възможно ли е да се влюбя в нещо, което да ме направи щастлив и всеотдаен без усилия?

Писна ми от всички промени които са необходими да се правят за да си истински ученик.

Не може ли по някакъв начин, без усилие да се постигне щастие?

Вие говорите за всеотдайност, любов и тн... Какво да правя като не вярвам в тях...

Искам щастие! Нали? Но не мога да съм всеотдаен. Това значи, че трябва да си вглъбен в себе си до толкова, че да забравиш всичко освен Учителя. Нали? Този който разпалва огъня на истинските ученици!...... Руми...... когато срещнал Учителя никога не го забравил след това!

Не му е било нужно да променя характера си, не му е било нужно да създава в себе си определени благородни качества носещи щастие и спокойствие, но той станал едно с Учителя.

Разбирате ли, не мога да се правя на добър човек, като знам, че не

Edited by Станимир
Link to comment
Share on other sites

Отговарям честно (дококото ми е възможно, разбира се, а по-скоро според това как аз разбирам нещата) - никой не може "да ти даде път"; пътя ти сам си го избираш, дори по-точно е да се каже ти сам си го формираш.

Представи си: сняг, дълбок, вървиш, защото искаш да стигнеш до някъде (примерно да се добереш до слънчевата страна на щастието, както сам казваш). Трудно е, нужни са усилия да си направиш пъртина в снега; някъде на 20-30 метра встрани от теб се движат и други хора, в същия този сняг, и на тях им е трудно.

Варианти:

I. Спираш да вървиш - оставаш там, където си (т.е забрави за щастието, то е някъде там напред); след известно време, постепенно започваш да замръзваш, там, където си спрял (т.е възгледите ти и ти самия като човек буквално кристализирате); след определен брой години следва смърт, обаче без екстрите, които си изброил - да си усмихнат и да се чувстваш добре.

II. Избираш си най-близкия до теб човек и си разчистваш път в снега само докато стигнеш до неговата пъртина; после започваш да вървиш след него - става ти много-много по-лесно; има и минуси обаче:

1) нужно е да се движиш с неговото темпо: ако той се измори и спре, спираш и ти и се връщаме на вариант I, ако ти се бавиш (например започнеш да се чудиш накъде все пак вървите), снегът бързо затрупва това, което той е разчистил пред теб и тогава пак се връщаме на вариант I.

2) посоката вече не я избираш ти, а той - т.е дали вървите към щастието, което ти си си набелязал е под въпрос, да не кажа - малко вероятно; ако по някое време съвсем не ти хареса посоката, в която се придвижвате, правиш упражнението в началото на вариант II, само че си избираш друг човек, който се е устремил към по-близка (според теб) на твоята посока; в крайна сметка усилията не се избягват съвсем, а със сигурност не стигаш точно там, където искаш.

III. Избираш си посока, запряташ ръкави, хващаш греблото и започващ да си разчистваш снега без да хленчиш и без да се оплакваш, защото така в крайна сметка и темпото, и посоката ще си ги определяш ти - а какво по-хубаво от това?!

П.П. Съвсем не е нужно да се правиш на добър човек, нито на силен или всеотдаен ... - какво ще ти помогне това? Какъв е човекът си личи много ясно, независимо на какъв се прави. Виж ако по някое време (след доста разчистен сняг) станеш добър, или силен, или всеотдаен ... това вече е съвсем друго нещо!

Link to comment
Share on other sites

Щастието така или иначе е субективно състояние. Истинско щастие, лишено от тъга, болка, огорчения, недоволство, лошо стечение на обстоятелствата и др. под. може да има само в субективните светове (състояния), т.е. световете на следствията - девачан, нирвана и паранирвана. В тези състояние човек остава докато "угасне" положителната карма която е натрупал в течение на живота си на земята. На земята щастието и нещастието вървят ръка за ръка и обикновено се редуват едно след друго. И все пак доколко ще се отразят на човека, доколко примерно външното нещастие ще го засегне и отвътре, зависи от него. Но подобна вътрешна закалка се постига трудно.

Грубо казано, ако човек иска да е щастлив, трябва да престане да поражда отрицателни следствия. Лошите му постъпки водят след себе си отрицателна карма и нещастия. От своя страна всяка, дори и най-малка проява на добрина и любов, му осигуряват съответстващо и по продължителност и интензивност щастие за в бъдеще (пак повтарям главно в девачан, а не на земята). Земята е място където се учим. За да се учи човек трябва да премине през всякакви условия, докато се научи да преминава през тях лесно и правилно, т.е. без да причинява вреда на другите и спазвайки Природните/Космическите/Божествените Закони. Всички пътища са трудни, но при някои от тях страданията са ненужно удължени - ние сами си ги удължаваме. Да желаеш да постъпваш добре, да бъдеш от полза за другите, вместо да ги нараняваш не е трудно. В началото може и да ни се струва, че това е само желание, което не сме в състояние реално да осъществим, че нещата не се получават така, както искаме. Но един ден ще разберем, че това е необходим етап през който е трябвало да преминем. Важното е преди всичко да пожелаем да станем проводници на любовта и добротата, които присъстват дълбоко в нас, а щастието неизменно ще последва.

Link to comment
Share on other sites

Лошото при мен е, че се опитвам да намеря състояние на щастие. Тоест нещо, което идва. А щом идва значи си и отива. Нали? Оффф...

Link to comment
Share on other sites

Лошото при мен е, че се опитвам да намеря състояние на щастие. Тоест нещо, което идва. А щом идва значи си и отива. Нали? Оффф...

Щастието не идва, и не си отива...то е в теб. Само че трябва да се научиш да се радваш на това, което си, и което имаш, и да си благодарен . Докато мислиш за щастие, къде е и какво е, ти няма да го откриеш, няма да го забележиш. Щастието не е нещо, което се купува от магазина, или пада от небето, то си самият ти и твоя живот.

Ако не си доволен нещо от себе си, опитай се да погледнеш на живота си от друг ъгъл, опитай се да намериш и добрите неща в него.....и съм сигурна, че ще се окажат повече от "лошите". Слагам лошите в кавички, защото може би не са толкова лоши, а само ти ги виждаш такива.

Link to comment
Share on other sites

mvm , права си, че щастието е в мен - не се съмнявам в това, но май аз не съм в него, все още.

Доколкото разбирам - интелектуално - от всичко, което съм чел до сега, няма нещо, коедо да не е родено от любов. Но нали разбираш, желания, нежелания, стремежи и усилия за придобиване я на интелектуална мъдрост, я на "финансова независимост", каквото и да означава това, я на благородни качества и самочувствие, я да си в крак с модата, всички тези неща предполагат някакво неудовлетворение в себе си. Да, аз страдам. Гадно е. Постоянно да усещаш напрежение в коремната област, знаейки, че това ще доведе до някакви резултати. Да не си спокоен, да искаш неща, които знаеш, че не са правилни... Виждате ли хора, именно за това е цялото ми нещастие. Не заради някогашни неизпълнени мечти, а заради мечти, които произлизат от моето е(и)го, а не от Любовта ми към Учителя. Те (мечтите) изглеждат много добродетелни, но в същноста си се крие желанието за слава. Мисълта ми е в това, че Иисус казва първо да мислим за Бога, а всичко останало ще ни се прибави. А какво правим ние (аз)? Искаме всичко да ни (ми) е наред, а после, когато всичко ми е оредено и нещата се случват така, както ние (аз) искаме, ще се отдадеме на съзерцание.

Разбирате ли, когато ми се случи нещо непредвидимо, каквото и да е, и това нещо ме кара да се чувствам зле, не е то виновно. Виновен съм аз. Виновен съм, че не съм се обърнал първо към Учителя, а съм искал да ми се изпълни желанието първо, а после да благодаря на Него.

Ужасно е да се живее така...

Link to comment
Share on other sites

Видях, че говориш за неудовлетворение в себе си. Ами без него развитието ни би спряло. Но от друга страна човек трябва да се приеме такъв какъвто е. В човека има низш "аз" и Висш "Аз". Първият представлява сбор от всички навици, модели на поведение, на мислене, инстинкти и др. под., които сме развивали в миналото. Той е свързан преди всичко с нашето подсъзнание. Висшия "Аз" е един прототип, съдържащ в латентно състояние това, което трябва да бъдем. То съдържа качествата които трябва да се научим да проявяваме съзнателно в живота си. Висшето "Аз" може да се свърже със свръхсъзнанието. Въпросът е с кой от двата "аза" ще се идентифицира човек, на кое ще даде съзнателно приоритет в живота си. Низшето "аз" съществува, то не бива да бъде отричано, то е породено от самите нас. Висшето "Аз" от своя страна е реалността, то е което ни свързва с Бог и с всичко останало. Човек трябва да избере Висшето си "Аз", да устреми съзнанието си към него, да се самонаблюдава, да следи от къде произтичат мислите, чувствата и желанията му, да не се бори с отрицателното директно, а да подсили и утвърди неговата противоположност. Човек трябва живеейки, мисълта му да е отправена към бъдещето.

Link to comment
Share on other sites

Те (мечтите) изглеждат много добродетелни, но в същноста си се крие желанието за слава. Мисълта ми е в това, че Иисус казва първо да мислим за Бога, а всичко останало ще ни се прибави. А какво правим ние (аз)? Искаме всичко да ни (ми) е наред, а после, когато всичко ми е оредено и нещата се случват така, както ние (аз) искаме, ще се отдадеме на съзерцание.

И колкото и да искаш всичко да ти е наред, то не се подрежда, нали така? А не мислиш ли, че нещата ти са подредени, но само ти ги виждаш по друг начин?

Познавам такъв човек, по стечение на обстоятелствата е бил близо до мен през целия ми досегашен живот.

Наблюдавайки този човек още от малка не ми харесваше начинът му на мислене, начинът на говорене...затова се постарах да стана негова противоположност.

Вечно нещо иска, за нещо мечтае, но не го постига, и вечно мрънка и недоволства. Или го постига частично , не точно както го е искал и пак мрънка.

Не казвам ,че и ти си точно такъв, но като ти прочетох поста първо за това се сетих.

Оставам с впечатление, че имаш прекалено големи амбиции за себе си и живота си, но ти е трудно да ги осъществиш, точно както ги мечатеш,....и това внася дисбаланс и дисхармония в тебе и те кара да се чувстваш нещастен.

Пак ти повтарям, радвай се на това, което имаш и което си постигнал , а не бъди нещастен заради това, което нямаш. Опитай...сигурна съм, че в живота ти има и много хубави неща, намери ги, виж ги, радвай им се....и останалото ще се подреди само

Link to comment
Share on other sites

  • 1 year later...

Когато тръгне по духовния път, обикновено човек е много ентусиазиран и вдъхновен. Ентусиазмът и вдъхновението му се увеличават (заедно с духовния стремеж) още повече поради т.нар. "успех на начинаещия", т.е. дават му се някои духовни опитности, откровения, опитва вкуса на Божията благодат, избуяват сидхи, явяват му се духове ( прелъстители ), които започват да му нашепват велики работи за него, превъзнасят го... Техните гласове са прилични на гласовете на морските сирени - приятни, привлекателни, но омайни, упойващи и смъртоносни в духовно отношение, ако им се поддадеш... А изкушението е огромно и, имайки предвид човешкото естество, почти е изключено да си здраво привързан за корабната мачта (мита за Одисей) и да не им се поддадеш... Което означава, че се изпълваш със себелюбие, нарцисизъм, започваш да се възхищаваш от самия себе си и у теб се заражда по - грубо (ако си по - нискоинтелигентен) или по - фино усещане за величие, за богоизбраност. И така постепенно и неусетно у теб се промъква духът на гордостта и самовлюбеността и те завладява, а благодатта се отдалечава от теб и ти се чудиш къде е изчезнало предишното вдъхновение. По този начин става отклонението ти от верния, Христовия път и навлизаш в път без изход, в задънена улица (сокак). Това е пътят на демоничната духовност, който в крайна сметка, лишавайки човека от Бога, го води до отчаяние. Всеки, който е преизпълнен с гордост и е подвластен на страстите, чието сърце не се е съкрушило, покаяло и смирило, неизбежно тръгва по този път. Когато осъзнаеш това, когато осъзнаеш какво си загубил и сърцето ти все още не е умъртвено достатъчно, за да не може да почувства болката от богооставеността, едва тогава твоето действително търсене на Бога започва, защото (колкото и парадоксално да звучи) не можеш да търсиш Бога, ако преди това не си Го опитал и не си Го загубил! И колкото по - голяма е била мярката на степента, в която си Го познал, толкова по - силно ще бъде съзнанието за това, което си загубил и съответно толкова по - силен ще бъде и копнежът да си върнеш загубеното чрез молитви, покаяние и сълзи. Ако обаче сърцето ти продължава да остава твърдо и непреклонно, непропускливо за Божията любов (а такова го прави гордостта), Бог, в Своята безкрайна милост ти изпраща страдание или поредица от страдания (според необходимостта), чиято цел е не да те озлобят и съвсем да те откъснат от Бога, а точно обратното - да съкрушат сърцето ти, да го омекотят и смирят, превръщайки го по този начин в благодатна почва за семенцата на Божията благодат. Затова и в своята беседа "Двамата братя" от "Сила и живот" том трети Учителят казва: "Бог благоволи повече към грешника, който се разкайва, отколкото към праведния, който се въздига и гордее."

Link to comment
Share on other sites

Ох, де да беше това само при начинаещия ...

За съжаление го наблюдавам много по-често при "напредналите"; слагам ги в кавички, защото направо не е ясно колко и в какво са напреднали. Говоря за хора, които от дълго време се занимават с нещо, понатрупали са знания и опит, добили са уважението и признанието на определен кръг хора около тях, провеждат семинари, организират срещи, пишат статии и т.н.

И ... постепенно и неусетно на тях започва много да им харесва това да ги търсят, питат, да им засвидетелстват уважение, в речника им зачестява думичката "аз", в статиите и семинарите им зачестяват самохвалството и самоизтъкването; без да разберат дори за тях става много важно те винаги и във всичко да са първи, дори те да са ментори на всички останали около тях, никой друг освен тях не е толкова наясно с нещата ...

Смешна и тъжна картинка :lol:

Положението става още по-неспасяемо, защото съответния "напреднал" индивид не е единствения, който се бори да е най-велик на духовното поприще. И започват типичните схватки за това кой е "по-по-най" и кой ще кара влака; започват да се правят групировки и прегрупирвания с упражнения в стила "дайте да си обединим силите срещу еди кои си нескопосаници", както и чистки - "който не е с мен, е против мен" ...

Тогава вече е жалка картинката :( , защото себелюбието ги е обхванало в степен, при която за тях другите вече не са нищо, освен бройка, електорат и повличат със себе си хора, които са им вярвали и са ги уважавали.

Link to comment
Share on other sites

Join the conversation

You can post now and register later. If you have an account, sign in now to post with your account.

Guest
Reply to this topic...

×   Pasted as rich text.   Paste as plain text instead

  Only 75 emoji are allowed.

×   Your link has been automatically embedded.   Display as a link instead

×   Your previous content has been restored.   Clear editor

×   You cannot paste images directly. Upload or insert images from URL.

 Share


×
×
  • Create New...