wonderful

Ще се радвам да е така, както казваш. Нека само страха ми е да е малко повече в случая.

Лошото е за момичето(тата), защото е много рискована професия. Защото границата с най-старата професия е много малка. Защото тя е сама и уязвима. Защото е трудно да се откъсне след това.

А един танц на младо, привлекателно момиче е красив, но все си мисля, че красотата трябва да се пази.

Едно нежно и хубаво 21 годишно момиче, което се издържаше до скоро като сервитьорка, защото освен това е и студентка в България, смени работата си за далеч по-платената професия на стриптизьорка. Парите, които заработва за вечер, докато танцува са три пъти повече от минималната работна заплата за страната + 100лв. отгоре.
Семейството й не е заможно. За момичетата се грижи само майка им, а те са три сестри. Но майката всъщност не знае за изборът на едната си дъщеря, тъй като живее в малък град, а дъщеря й учи и работи в по-голям, град с повече възможности.

Според мен има нещо  много важно, безвъзвратно и сигурно, което всички забравяме, особено, когато сме млади.
Всички ще умрем. А как не ми се иска да умра. Как се страхувам да не се случи внезапно някакво нещастие с мен и да оставя децата си сами в този студен свят.
Ако осъзнаем това, ние няма да имаме време да страдаме, да тъгуваме, да премисляме случки, които са ни наранили, случки от миналото, защото животът е тук и сега и защото ще свърши.
Човек е сам на себе си най-големият мъчител. Умът може да те побърка ако не го научиш, че заслужаваш да си щастлив, че искаш да си щастлив, че живееш, за да се радваш на живота и да правиш нещо добро.
И никой няма право да ти отнеме радостта от живота, да те тормози, обижда. Има такива странни хора, които без причина обиждат, наричам ги вампири, теглят енергия, оставят те без сили. Изкуството да обръщаш внимание само на доброто у хората, а лошото да не забелязваш.
За лошото у другите хора, аз нямам вина.
 
Напоследък имам и мисли, че Бог на Земята съществува само дотолкова, доколкото разумните хора проявяват любовта и доброто. 
А на Небето дори и да го има само ни наблюдава. Свободната човешка воля довела до страдания на безброй същества. 
И като казвате и ни съветвате да се молим, на кой Бог всъщност се молим. На този, който е в нас. На силата на човешкият дух, на добротата на нашата душа, на детското сърце, научено да се радва и възхищава на всичко красиво и величествено.
Да, и къде усещам, че Бог съществува и извън мен, в чистият въздух, който дишам, в прекрасната природа, в чистата вода, в слънчевата светлина. 
Да се върна на това, което исках да кажа. Ако осъзнаем, че не сме безсмъртни, че някой ден и нашият ред ще дойде, колко тежко звучи.
Ако осъзнаем, че животът е дар , с първата глътка въздух и някой ден, изморени от преживявания просто ще заспим, тогава ще живеем.
И ще забравим за всички травми и всичко лоши, което са ни причинили, ще се излекуваме от психичните си болести и ще живеем с благодарност, мир и любов.
И когато ни обидят да си кажем Щом е такава Божията воля за мен днес, да бъде Благословен Бог, в името на Бога ще правя добро, дал Бог добро всекиму.
Важно е каквото и да се случва  в бурното море на живота, да запазим душевният си мир.
И всеки ден започваме ново начало, раждаме се отново. Изчистили вчерашните си мисли, пробудили съзнанието си за новият ден. За хубавото, което предстои, за семейството, приятелите и непознатите, на които също пожелаваме мир и радост.
И на враговете ни, на които пожелаваме да разрешат задачите на душата си.  
Помирявайки се със себе си ние се помиряваме с целия свят.
Желая ви щастие и здраве! 
 
 
 
 
 

Според мен има нещо  много важно, безвъзвратно и сигурно, което всички забравяме, особено, когато сме млади.
Всички ще умрем. А как не ми се иска да умра. Как се страхувам да не се случи внезапно някакво нещастие с мен и да оставя децата си сами в този студен свят.
Ако осъзнаем това, ние няма да имаме време да страдаме, да тъгуваме, да премисляме случки, които са ни наранили, случки от миналото, защото животът е тук и сега и защото ще свърши.
Човек е сам на себе си най-големият мъчител. Умът може да те побърка ако не го научиш, че заслужаваш да си щастлив, че искаш да си щастлив, че живееш, за да се радваш на живота и да правиш нещо добро.
И никой няма право да ти отнеме радостта от живота, да те тормози, обижда. Има такива странни хора, които без причина обиждат, наричам ги вампири, теглят енергия, оставят те без сили. Изкуството да обръщаш внимание само на доброто у хората, а лошото да не забелязваш.
За лошото у другите хора, аз нямам вина.
 
Напоследък имам и мисли, че Бог на Земята съществува само дотолкова, доколкото разумните хора проявяват любовта и доброто. 
А на Небето дори и да го има само ни наблюдава. Свободната човешка воля довела до страдания на безброй същества. 
И като казвате и ни съветвате да се молим, на кой Бог всъщност се молим. На този, който е в нас. На силата на човешкият дух, на добротата на нашата душа, на детското сърце, научено да се радва и възхищава на всичко красиво и величествено.
Да, и къде усещам, че Бог съществува и извън мен, в чистият въздух, който дишам, в прекрасната природа, в чистата вода, в слънчевата светлина. 
Да се върна на това, което исках да кажа. Ако осъзнаем, че не сме безсмъртни, че някой ден и нашият ред ще дойде, колко тежко звучи.
Ако осъзнаем, че животът е дар , с първата глътка въздух и някой ден, изморени от преживявания просто ще заспим, тогава ще живеем.
И ще забравим за всички травми и всичко лоши, което са ни причинили, ще се излекуваме от психичните си болести и ще живеем с благодарност, мир и любов.
И когато ни обидят да си кажем Щом е такава Божията воля за мен днес, да бъде Благословен Бог, в името на Бога ще правя добро, дал Бог добро всекиму.
Важно е каквото и да се случва  в бурното море на живота, да запазим душевният си мир.
И всеки ден започваме ново начало, раждаме се отново. Изчистили вчерашните си мисли, пробудили съзнанието си за новият ден. За хубавото, което предстои, за семейството, приятелите и непознатите, на които също пожелаваме мир и радост.
И на враговете ни, на които пожелаваме да разрешат задачите на душата си.  
Помирявайки се със себе си ние се помиряваме с целия свят.
Желая ви щастие и здраве! 
 
 
 
 
 

Според мен има нещо  много важно, безвъзвратно и сигурно, което всички забравяме, особено, когато сме млади.
Всички ще умрем. А как не ми се иска да умра. Как се страхувам да не се случи внезапно някакво нещастие с мен и да оставя децата си сами в този студен свят.
Ако осъзнаем това, ние няма да имаме време да страдаме, да тъгуваме, да премисляме случки, които са ни наранили, случки от миналото, защото животът е тук и сега и защото ще свърши.
Човек е сам на себе си най-големият мъчител. Умът може да те побърка ако не го научиш, че заслужаваш да си щастлив, че искаш да си щастлив, че живееш, за да се радваш на живота и да правиш нещо добро.
И никой няма право да ти отнеме радостта от живота, да те тормози, обижда. Има такива странни хора, които без причина обиждат, наричам ги вампири, теглят енергия, оставят те без сили. Изкуството да обръщаш внимание само на доброто у хората, а лошото да не забелязваш.
За лошото у другите хора, аз нямам вина.
 
Напоследък имам и мисли, че Бог на Земята съществува само дотолкова, доколкото разумните хора проявяват любовта и доброто. 
А на Небето дори и да го има само ни наблюдава. Свободната човешка воля довела до страдания на безброй същества. 
И като казвате и ни съветвате да се молим, на кой Бог всъщност се молим. На този, който е в нас. На силата на човешкият дух, на добротата на нашата душа, на детското сърце, научено да се радва и възхищава на всичко красиво и величествено.
Да, и къде усещам, че Бог съществува и извън мен, в чистият въздух, който дишам, в прекрасната природа, в чистата вода, в слънчевата светлина. 
Да се върна на това, което исках да кажа. Ако осъзнаем, че не сме безсмъртни, че някой ден и нашият ред ще дойде, колко тежко звучи.
Ако осъзнаем, че животът е дар , с първата глътка въздух и някой ден, изморени от преживявания просто ще заспим, тогава ще живеем.
И ще забравим за всички травми и всичко лоши, което са ни причинили, ще се излекуваме от психичните си болести и ще живеем с благодарност, мир и любов.
И когато ни обидят да си кажем Щом е такава Божията воля за мен днес, да бъде Благословен Бог, в името на Бога ще правя добро, дал Бог добро всекиму.
Важно е каквото и да се случва  в бурното море на живота, да запазим душевният си мир.
И всеки ден започваме ново начало, раждаме се отново. Изчистили вчерашните си мисли, пробудили съзнанието си за новият ден. За хубавото, което предстои, за семейството, приятелите и непознатите, на които също пожелаваме мир и радост.
И на враговете ни, на които пожелаваме да разрешат задачите на душата си.  
Помирявайки се със себе си ние се помиряваме с целия свят.
Желая ви щастие и здраве! 
 
 
 
 
 

Харесват ми златните окови!


Бог не е отвлечено понятие. Любовта към Бог се изразява чрез любовта към ближният, към себе си, към всяко едно творение.
И Любов и благодарност към Създателя за великото чудо на Живота.

Здравейте!
 
Дъщеря ми има проблем. На 14 г е. Не ходи на училище от един месец. Мисля, че е депресия.
Всичко започна, когато нейната приятелка я наръга с нож. Тя е била най-голямата й приятелка и в училище им е било весело заедно. И сега момичето го преместиха в интернат, а дъщеря ми не иска да ходи на училище.
Казва, че никой не и обръща внимание, стои сама и не приказва с никой. Има още две приятелки от този клас, но с тях общува след училище, ходят си на гости. В училище й е много самотно.
Спря да ходи на училище заради един репортаж, който не можа да направи, беше за домашно.
И сега само спи, яде и си гледа филмите. Обича аниме и чете манга.
Ходи на психолог, но не е доволна. Казва, че не й помага.
Живеем в Германия и в момента и липсва България, родното място и приятелката й.
Какво да направя и как са й помогна? Казва, че има нужда да разговаря с някой.
Може би в тази тема ще намери събеседници и сродни души, които да я разберат, защото много се нуждае от приятели.
Благодаря за подкрепата!

БЛАЖЕНИ НИЩИТЕ ДУХОМ

„Блажени нищите духом, защото е тяхно царството небесно" (Ев. Матея, гл.5, ст. 3)
Този стих за мен беше много непознат и неразбираем. Дълги години остана такъв независимо, че четях беседите и бях в близост до Учителя. Успях да го разбера години, десетилетия след това, когато изведнъж изпъкна в мене образът на една случка в първите години на Братството на ул, „Опълченска" 66. Ето това е най-интересното - била съм свидетелка на една опитност при Учителя, разбрала съм я по един начин, обяснявала съм си я по втори начин, а трябваше да преминат 40-50 години да я разбера в същността й като окултен закон от Словото на Учителя. А кой бе законът? Той е този на поставеното мото. Винаги съм се питала какво значи „нищите духом" - дали означава простите, бедните, сиромасите, отхвърлените? Думата „нищий" бе затворена за мене. Има думи оставени затворени и заключени с три катинара и няма възможност да ти се отвори думата, а тя се е затворила, защото е затворила едно съдържание, което е непонятно - иди, че го разбери. Трябва сам да отвориш тези три катинара, а ключът е в знанието и познаването на законите, а това знание дойде чрез Словото на Учителя.
Тя, случката се случи навремето в дома на Гумнерови, където първоначално пребиваваше Учителят. Там денонощно през този дом преминаваха хора - приятели и онези, които се приближаваха при Учителя от любопитство или от някаква нужда. Такива бяха първите години. Бях отишла при Учителя по моя работа, но чаках реда си. Тогава имаше и други посетители, които чакаха отвън на пейките. Огледах се и видях един човечец застанал там в дъното далеч от всички, сам-самичък. Погледнах го от любопитство, но нали съм жена ние сме любопитни жените повече или по-малко, та го погледнах и разгледах този човек. Беше човечец. Беше смирен, беше отчаян от живота, беше убит духом в сравнение с другите посетители. Той външно беше човек в човешка форма, но вътрешно бе смачкан и сринат до земята. Каква ли съдба имаше, каква ли съдба носеше, каква ли бе косата на съдбата, която беше откосила в откос неговия човешки порив? Какво ли знаехме за него ние? Нищо не знаехме, а виждахме едно смирение, граничещо до унищожаване на живота у тази човешка форма. Той не беше човек, а беше съвсем незначителен човечец.Той беше „нищий", последен човек на земята, беден, сиромах, отхвърлен от всички. Беше в човешка форма, смачкан и премачкан. Беше „нищий", но беше и „нищий" духовно, защото беше загубил връзката с Духа, който движи живота в тази човешка форма. Беше „нищий" духом - човек без Дух, без сила, снижен до земята и изпратен вдън земята. Условията го бяха ограничили, а обстоятелствата го бяха унищожили като човек. Той бе най-незначителния, най-безличният и най-дребният посетител на ул. „Опълченска" 66. Той бе човек без име, човек непознат за нас и „нищий" духом, беден и сиромах, човечец без Дух, човек в тъмнота.
Тогава вратата на стаята, където живееше Учителят се отвори и Той излезе. Всички станахме, всеки се изпъна като струна и всеки очакваше да срещне погледа на Учителя, за да бъде извикан от Него, за да се осъществи срещата на Учителя с един от посетителите тук в двора. Аз също станах и очаквах да бъда извикана, защото освен, че Той ме познаваше смятах се малко по-достойна и по-заслужила чрез усърдието и чрез постоянството си пред Учителя. Трябваше да бъда извикана от Учителя и да се осъществи срещата ми с Него. Така по същият начин мнозина от присъствуващите разсъждаваха, всеки по своему и всеки за себе си беше прав. И затова всеки очакваше да бъде извикан от Учителя. Единствен в случая, а в това бях не само аз, но и всички останали сигурни, че само онзи човечец не се надяваше на някаква среща с Учителя. За нас Той беше дошъл така между другото и той стоеше там далеч в дъното, далеч от всички ни и изолиран от посетителите, които далеч бяха по-заслужили от него. Той беше непознат за нас.
И за най-голяма изненада на всички, Учителят слезна по стъпалата и без да погледне към никого, без да отговори на нашите поздрави казани доста високо, без да обърне внимание към някого Той се насочи към онзи човечец там в дъното, където според мен стоеше едно убито и скълцано човешко същество. Ние стояхме изумени. Никой не можеше да повярва. Никой не можеше да помръдне. Никой не можеше да се обърне. Кой както бе застанал така и остана да стои. Аз случайно бях полуобърната леко към този невзрачен човечец и към ъгъла на моето полезрение, с което наблюдавах без да мога да поместя встрани главата си. А и да обърна главата си не можех, като че ли нещо след преминаването на Учителя разряза въздуха с нож и всеки стоеше там, където беше застанал и в каквато поза бе останал.
Учителят отиде при него, сложи ръка на рамото му и започна да му говори. Какво му говореше не можах да чуя, но му говори дълго на тих глас, както Той умеше да говори. Гледах, гледах и не вярвах на очите си как това Божествено съзнание се принизи до онзи човечец, как Учителят се снижи до неговият уровен и до неговото състояние, наведе глава близко до него и започна тихо, тихо бащински да му говори. Видях как онзи човечец постепенно, постепенно започваше да повдига глава. Учителят бе сложил ръката на рамото и наведен на главата му говореше. След време когато пусна ръката си и я сне от рамото аз видях друг човек в този човечец. Онзи човечец вече го нямаше. Имаше нещо съвсем друго, имаше един подтик дошъл отгоре, от Божествения Дух, лъч ли бе, светлина ли беше, сноп ли беше от светлина, но онзи човечец бе озарен, онзи бе претворен в нещо друго, онзи бе възроден. Тогава онзи човек стана, после коленичи, целуна ръка на Учителя и си замина като човек. Един човек си тръгна от срещата си с Учителя. Повече този човек не го видях и не го срещнах. Това нямаше значение за мен тогава. За него тогава имаше значение в неговият човешки път. А за мен тази случка по-късно придоби значение, когато четях онзи стих „Блажени нищите духом, защото е тяхно царството небесно". Да, това беше пример за нищите духом, за смирените и търсещите духом, за онези наскърбените и гладните за Словото Божие. В евангелието от Матея в глава пета са дадени т.нар. блаженства, но тук видях в пълна реализация какво означават те, когато се задвижат от Божественият Дух. А те бяха задвижени чрез Словото на Учителя
В спомените на Мария Тодорова
Изгревът т.5

Съгласна съм с теб black eyes. Какво въобще значи изневяра. На колко ли жени им се случва да лежат покорно в леглото " любейки" се със съпруга си и не изпитват нищо, страст, оргазъм, удовлетворение. Колко жени живеят с мъжете си без да общуват с тях, без емоционална връзка, без дори да си говорят.
Пародия на общуване, пародия на интимност, пародия на живот.
Депресия, самота, ...
Изневерих на себе си, защото бях вярна до гроб на съпруга си и живях нещастно. Нямах смелост да променя съдбата си, да потърся любовта в живота си. Примирих се. 
Дано в следващият живот Любовта ме намери, защото аз не съм достатъчно смела да я търся.
 
 

Също така, човек когато намисли да се жени, трябва да се опита първо на един изкуствен човек, направен от восък. Когато млад момък намисли да се жени, да си вземе една жена от восък, восъчна, и да живее с нея около десетина години. Ако може да живее добре с нея, нека се ожени. В първо време ще му бъде занимателно и приятно това положение, но после ще започне да се отегчава и разочарова от нея. Като се върне дома си тъжен и наскърбен и никой не може да му каже две утешителни думи, той ще я бутне и ще я изпъди навън. След това нека се запита да се жени или не.

Път на зазоряване, 24.09.1939г.

По сметката на Лорина вече започнаха постъпления. 20, 50, 100, 200... 
Не мога да благодаря на всеки индивидуално, за това ще пиша периодично тук.
Огромно Благодаря! 
Много хора, по мъничко и надеждата ни ще е сбъдване, ново чудо.
 
Картина
Диша се леко, светлина се излива
моята Лори ще се изправи щастлива.
Плискат ни леко, закачливо вълничките
детето се смее, пляска с ръчичките...

Мисъл за деня-30.09.2015г
 
Човек може да бъде свободен, самостоятелен само в Доброто. ...От една страна правенето на добро е метод за придобиване на свобода, а от друга – метод за усилване на ума. ...Бъдете готови да помагате на всеки, който искрено се нуждае от помощта ви.
Добро и свобода

В Берлин има група за изучаване и практикуване на Паневритмия. Играят два пъти в седмицата. Един път през работните дни в парк в центъра на Берлин и един път през уикенда в друг парк. В по-активни дни се събират по около 20 души.

Тази година започват и курс по изучаване песните на Учителя. Организатор на групата е българин, музикален педагог, който от години работи и учи в Германия. Казва се Светослав. Вчера, по стечение на обстоятелствата, бях на негов коннцерт и говорих с него.

Имейлът му за връзка е:

Песните
Аум, Зов на планината, На ранина, Подмладяване, изпълнени от Михаил Иванов в естествените музикални тонове, които е преподавал Учителя.
http://besedi.com/%D0%BC%D1%83%D0%B7%D0%B8%D0%BA%D0%B0%D1%82%D0%B0-%D0%B8-%D0%BF%D0%B5%D1%81%D0%B5%D0%BD%D1%82%D0%B0-%D0%B2-%D0%B4%D1%83%D1%85%D0%BE%D0%B2%D0%BD%D0%B8%D1%8F-%D0%B6%D0%B8%D0%B2%D0%BE%D1%82/
Aïvanhov canta "AUM" (Musica di Deunov)
https://www.youtube.com/watch?v=In5phDi7Sm
Поздравяваме всички от Форума с тези прекрасни песни.  

Винаги отстрани изглежда по-лесно.
Имам една приятелка. Женена от дълги години, има две деца от мъжа си. И наскоро се запозна с един младеж, който я накара да скъса с предразсъдъци и с идеята за съпружеската вярност. Нямам представа как е станало това, но е факт, че с този младеж тя се чувства щастлива, то е видимо, очевидно. 
Нямам представа дали това е трагедия човешка, дали е грях, дали е падение. Но тя е щастлива. Има някой, за когото тя да означава нещо, не просто вещ, която да допълва интериора в кухнята. Не просто допълнение към леглото или украшение към телевизора.
Нямам представа какво да ти пиша, нямам такъв опит, не зная какво е да продължиш след това, след като си разбрал, че някой друг е бил по-обичан от теб. 
Съжалявам, че такива неща се случват. Израснал съм с идеята, че сме моногамни и срещаме сродната си душа на земята, и с нея създаваме семейно огнище. Идеята за любовниците не влиза в представите ми. 
Да, има много хора, които се събират с неподходящи за тях партньори. И тогава, с течение на времето, ако срещнат един по-подходящ партньор от предишния, те да се съберат с него. И ако не се разделят с предишния, то тогава този се превръща в любовник. 
Учим се от негативния опит. Напред, плачи, мисли и пак плачи. Плачът лекува. Времето лекува. И ни прави свободни.

Това което описваш е един от основните страхове, които са в основата на всички психологични проблеми - страхът от отхвърляне.
За да се преодолее този страх или поне да се ограничи до някакви поносими граници, които не пречат на социалния ти живот, е необходима работа по подобряване на самооценка и увереността ти.
Тъй като в живота на всеки, факторите които провокират тези страхове са различни невъзможно е с оскъдна информация да се даде качествена насока.
Ясно е, че няма как да се харесваш на всички, нито пък е нужно. Ако всички се харесвахме нямаше да има от кого да научим нещо различно или чрез кого да променим нещо в себе си, а така нямаше да се развиваме. 
Различността на хората ни е изключително необходима, проблемът идва, когато започнем да се съпротивляваме с нея и да я обявяваме за опасна, да и даваме оценки и да я затваряме в рамки. Тогава спираме да се учим от нея и започваме да я разглеждаме като свят пълен с опасности.
Сам разбираш, че преодоляването на подобен страх е процес, който не се случва с даване на съвет или техника. Нужна е работа с уменията ти за общуване, себеобичането ти, светоусещането и не на последно място с преживяването - миналото, настоящото и бъдещото.
 
Точно за този страх, обаче има една много хубава притча. И аз я споделям с теб:
 
- Учителю, идвам при теб, защото се чувствам толкова жалък, че нямам желание за нищо. Казват ми, че за нищо не ме бива, че нищо не върша като хората и съм непохватен и много тъп. Как да се поправя? Какво да сторя, че да ме ценят повече?

Без да го поглежда, учителят му рекъл:
- Съжалявам много, момко. Не мога да ти помогна, защото първо трябва да реша един личен въпрос. Може би след това... - И след кратка пауза добавил: - Но ако склониш да ми помогнеш, ще се справя по-бързо с него и после може да ти помогна.

- О...колко се радвам, учителю - измънкал момъкът, разбирайки, че отново го подценяват и пренебрегват.

- Добре - продължил учителят. Свалил пръстена от кутрето на лявата си ръка и като го подал на момчето му рекъл: - Яхни коня, който е навън и иди на пазара. Продай този пръстен, защото трябва да изплатя един дълг. Постарай се да получиш възможно най-високата цена и да не скланяш за по-малко от една златна монета. Тръгвай и се върни по-бързо с жълтицата.

Момъкът взел пръстена и тръгнал. Щом стигнал до пазара, започнал да предлага пръстена на търговците, които го поглеждали с известен интерес, докато не споменял цената, която иска. Отворел ли дума за златната монета, едни му се присмивали, други му обръщали гръб и само един старец си направил труда любезно да му обясни, че една златна монета е твърде голяма цена за този пръстен. Някой се смилил над него и му предложил сребърна монета и медна съдинка, но заръката била да не скланя на по-малко от жълтица и момъкът отказал.

Като предложил пръстена на всички, които срещнал на пазара, а това били повече от сто души, отчаян от неуспеха, той яхнал коня и се върнал при учителя. Колко би искал момъкът да има златна монета и да я даде на учителя, за да се отърве той от дълга си и най-сетне да го посъветва и да му помогне.

Влязъл при стареца.
- Учителю – рекъл, - съжалявам. Това, което ми заръча е невъзможно. Сигурно щях да получа две-три сребърни монети, но не мисля, че можех да заблудя някого, за истинската стойност на пръстена.

- Това, което каза, е много важно, млади приятелю – усмихнат отвърнал учителят. – Първо трябва да узнаем истинската стойност на пръстена. Яхай пак коня и върви при бижутера. Че кой ще знае по-добре от него? Кажи му, че искаш да го продадеш и питай колко ще ти даде за него. Но каквото и да ти предложи, не го продавай. Върни се тук.

Момъкът отново яхнал коня. Бижутерът погледнал пръстена под светлината на масленичето, разгледал го под лупа, претеглил го и после казал на момчето:
- Момко, кажи на учителя, че ако иска да продаде пръстена още сега, не мога да му дам повече от петдесет и осем златни монети за него.

- Петдесет и осем златни монети ли? – възкликнал момъкът.

- Да – отвърнал бижутерът. – Знам, че след време може да вземе към седемдесет монети, но ако го продава спешно...

Момъкът много се развълнувал и препуснал обратно към дома на учителя, за да му каже новината.

- Седни – рекъл му старецът, като го изслушал. – Ти си като този пръстен: рядък и скъп накит. И като него, можеш да бъдеш оценен само от истинския познавач. Защо си тръгнал да искаш от всеки да види истинската ти стойност?

И като казал това, сложил отново пръстена на кутрето на лявата си ръка.

Здравейте! 
Бях обещала, че ще пиша за резултатите от опитите ми, а както видях и на лични съобщения са ме питали за тях, затова ще ви "ъпдейтна" направо тук. 
От 11 юли бях преминала изцяло на безглутенова храна, не направих прехода плавно. Нещо повече, стигнах до крайност - суровоядство и джусинг, веган режим. Спазвах го до края на октомври. Резултатът беше пречистване на организма, изчистване на кожата и чувство на свежест и лекота. За съжаление обаче, перманентната ми замаяност не се повлия по никакъв начин от това. 
Относно ставната гимнастика на Норбеков - отличен начин за започване на деня, развих повече гъвкавост и сковаността на гърба и врата ми изчезна - това е. 
В момента се храня на принципа "от всичко по малко", не се ограничавам от нищо, но развих култура на хранене да не преяждам всеки път (както преди), както и подбирам по-качествена храна. Гимнастиката ми стана навик, както сутрешното миене на зъбите. 
 
През тези месеци анализирах доста себе си и осъзнах, че просто съм по-чувствителен човек, да не кажа направо хиперсенсибилна. С риск да бъда сметната за луда, ще ви споделя, че усещам всяка земна вибрация. Винаги, когато в Европа става земетресение, аз го усещам като вибрации, колкото и слабо да е то. Сверявам "усещанията си" с националния сеизмологичен институт. Усещала съм земетресения с магнутут около 2, които са на повече от 20 км. дълбочина и на 800 км от града, в който живея. Звучи абсурдно, нали? И нищо от интериора вкъщи не ми подсказва за това - нищо не се клати, нищо дори не помръдва. Просто все едно минават вълни през мен. Освен това винаги, когато има слънчеви изригвания, се чувствам като парцал. Когато духа вятър, усещам все едно съм на кораб в открито море по време на буря. Просто все едно съм като някакъв радар за атмосферни влияния Приех, че съм по-чувствителна от нормалните хора и продължих да си живея живота. Сега, когато имам дни, в които ми е по-зле от обичайното, се усмихвам и си казвам "Явно пак става аномалия някъде", след което разбирам за нея от вечерните новини. Така живея значително по-леко и спрях да задълбавам толкова много в неприятните усещания. 

Моето мнение е, че всеки вижда това, което знае и за което е учил. Специализирайки в една област, лекарите стават страхотни професионалисти в нея, но за сметка на това знанията им в другите области изостават. Това е нормално, не можем да ги съдим, че са станали професионалисти само в едно направление. Аз до сега съм ходила на невролози, отоневролози,  психиатри и ендокринолози. Не съм ходила на гастроентеролог. Казвайки, че проблемът ми е замаяност и  световъртеж, всеки започва да се фокусира в главата и вътрешното ухо. То не бяха "мениероподобни синдроми", "вестибулопатии", "сърдечни неврози", "невро-вегетативни дистонии", слабо оросяване на мозъка, други предположения, лечението на които не даде никакъв резултат. "На нервна почва е" ми е любимият отговор
 
За съжаление в света не съществува д-р Хаус, който да разбира от всичко, да е едновременно диагностик и хирург, плюс образен диагностик, интернист, лаборант и какво ли още не
Аз може изобщо да нямам глутенова непоносимост, но съм длъжна да пробвам с безглутенов режим поне за известно време (да кажем 6 месеца), за да видя как ще се почувствам. Когато човек като мен е в безисходица, се хваща за най-малкото като удавник за сламка, с надеждата да му донесе спасение. 
 
Днес пробвах и гимнастиката на Норбеков. Приятна е и съм решила да я правя всяка сутрин. 
 
Съветът ми към всички, които дълго време страдат от нещо (каквото и да е то), е да се вземат в ръце и сами да намерят решение на проблема си, колкото и абсурдно да е това решение. Пробвайте, експериментирайте, никога не знаете от какво ще се почувствате по-добре. Тези дни например, намерих в интернет хора с подобен на моя проблем, които са се оправили по най-различни начини. Единия правел много разходки и вървял нон стоп, другият се оправил от гимнастиката на Норбеков, третия се излекувал с билки, четвъртия прилагал ТЕС (техника за емоционална свобода), петия ходел на психотерапия и т.н. Аз за сега ще пробвам с безглутенов хранителен режим и гимнастика, пък "каквото сабя покаже" ... 

Поздравления,че си се справила.Това заболяване е доста упорито,сигурна ли си че си имала наистина ОКР..Трудно ми е да повярвам,че някой може да се справи с това ,,чудо''толкова бързо,а и теориите за позитивното мислене някак са ми опротивели,поне при това заболяване не действат особено ефективно..Аз също го имам,изчела съм всичко за него,познавам го чудесно,но за жалост в България няма достатъчно квалифицирани или поне не достатъчно съвестни лекари,които да се опитат да ти помогнат без през цялото време да си мислят за пачката в джоба ти и каква мазна паста ще ядат на поредната екскурзия до Италия с парите САМО от дневните сеанси..Не съм намерила лекар,който да прилага когнитивно-поведенческа терапия,без лекарства е трудно-да,но на тях им е по-лесно да те натъпчат с хапчета и хайде-следващия,моля!А това все пак не е депресия,от която можеш и сам да излезеш,прочитайки някоя книга на Букай или Кехоу,а сериозно заболяване,което изисква внимание..Таа мисълта ми беше,че изобщо не съм доволна от българските специалисти и най-вече пловдивските(тъй като съм от П-в)Итъй като все още правя някакви опити за самоспасение,ако имаш на ум някой почти-загрижен лекар,те моля да го препоръчаш или ако не ти поне някой,който прочете темата..

Когато Моника дойде при мен ми каза, че от няколко години следи форумите и не е прочела за някой, който да пише, че се е справил с ОКР.Това ме изненада и след като свършихме терапията си я помолих да сподели своят опит.Нека това да не прозвучи като реклама на моите способности, а като надежда, която всеки един който иска да се справи с ОКР трябва да има.За щастие в самият форум имам няколко клиента  с ОКР, които са се справили с проблема.   С двама  от тях терапията е приключила преди повече година и половина.Мисля, че и те  ще споделят своят опит, най-вече за да кажат-СПРАВЯНЕТО С ОКР Е ВЪЗМОЖНО. Искам да отбележа следният проблем, когато хората с ОКР се справят, не искат да си спомнят повече за проблема, по тази причина е трудно да накараш такъв човек да пише във форум.По тази причина предварително им благодаря за усилието което ще направят.

Здравейте! Пиша в тази тема, защото бях помолена от д-р Първанов да споделя опита си и да вдъхна надежда на хората, които се борят с проблема, наречен ОКР. Аз съм едната от бившите пациентки на д-ра, за които той говори. Ако знаете с каква радост и гордост пиша „бивша”, защото терапията ми приключи отдавна и то успешно. Ще се спра накратко върху историята си, т.к. не мисля, че е важна, а и ми навява неприятни спомени (което е и причината да не намирате много положителни истории по форумите-хората, които са се справили не искат да говорят за това, не искат даже да се сещат). Аз го правя най-вече заради д-р Първанов, защото той направи толкова много за мен, че един живот няма да ми стигне да му се отблагодаря. А и самия той ми каза, че това също е задача от терапията ми, т.к. щом давам съвети на други хора това мотивира и самата мен и ми вдига самочувствието. Помагам и на други негови нови клиенти. Та...за мен. Имах натрапливости от дете. Не се сещам определено нещо да ги е провокирало. Това, което д-ра ми обесни е, че когато родителите не съумеят да вдъхнат увереност в детето, то става тревожно, което е предпоставка за тези състояния. Не ги обвинявам, разбира се, приемам, че просто така се е случило. През годините съм изпълнявала всякакви ритуали-броене, скачане, поредност на нещата, които изпълнявам и т.н. и т.н. Не съм осъзнавала, че имам проблем. Не съм била стеснително дете-имах приятели, бях контактна, отличничка, участвах във всякакви изяви в училище и т.н. И така си минаваха годините. В един момент се прехвърлих от редовно обучение в задочно, търсих работа известен период от време, отчайвах се, че не мога веднага да намеря и когато вече намерих явно стреса ми е дошъл в повече и не закъсня и първата ПА. Няма да ви обеснявам за ПА, ясно ви е. След това последва традиционната схема-лекари, изследвания, болници и нищо. Здрава като бик. Една от лекарките при, които ходих ми каза, че това е проблем, свързан с нервната ми система и че по каквито доктори да ходя решение няма да намеря. Тя ми изписа антидепресант и аз тогава нищо незнаеща за този тип лекарства реших да го пия. Стигнах до втория ден на ¼ от лекарството и се почувствах толкова зле, че ги изхвърлих. Общо взето не съм пила никога антидепресанти. След това започна едно лудо ровене в интернет, форуми, един постоянен рев и въобразяване на всевъзможни неща. Намерих психотерапевтка в моя град и започнах да ходя при нея, защото реших, че аз лекарства каквото и да стане няма да пия. За терапията при нея не ми се говори, т.к. силно се съмнявам в квалификациите й и че въобще може да се нарече психотерапевт. Както и да е. Видях, че нещата с нея не отиват на никъде и продължих да търся. Намерих този форум и така попаднах на д-р Първанов. Когато писах в този форум аз вече бях овладяла ПА, но натрапливостите ми, които в този момент бяха на тема психични заболявания ескалираха неимоверно. Сега разбирам каква превилегия съм имала, че д-ра ме прие за клиент. Ако искате да Ви кажа, че отидох два пъти при него и се оправих ще Ви разочаровам. Само аз и той знаем през какво съм минала и колко трудно ми е било. Но знаете ли-никога не се отказах. Аз съм една от трудните пациентки на д-ра и той затова толкова се гордее с мен. Терапията ми продължи година и нещо и то не заради друго, ами защото аз не бях много послушна и най-важното-отне ми доста време да му повярвам. Първия път, когато отидох при него ми се стори толкова странен и че ми говори врели некипели, но именно това е разковничето-терапевта трябва да ви се стори такъв поне в началото, защото той трябва да има коренно различно мислене и отношение към живота-нали на това ще ви учи. Всеки път, когато ходех на терапия аз се опитвах да го убедя как съм луда и че страдам от най-страшните психични заболявания (това беше основната ми натрапливост тогава) и всеки път той ме разубеждаваше като в началото го приемаше с надсмешка, но веднъж ми каза, че ако още един път му кажа, че съм луда прекратяваме терапията, защото няма смисъл, ако не му вярвам. Е, не знам как го постигна, но му повярвах. След това, разбира се, имах и други натрапливости, но той ме научи на схемата, която да прилагам, когато те се появят или сменят темата си, схема, която е валидна за мен, разбира се. Темата на поста ми не е да ви обесня какво съм правела аз, защото това е строго индивидуално, а да ви кажа, че щом аз, човек с натрапливости повече от 20 г. може, значи всеки може. Не мога да кажа, че е лесно, напротив много е трудно-изисква много работа, много упоритост и мотивация, но който не е готов на това прави по-трудния избор-да продължава да живее в мъки. Искам да ви кажа едно-няма лесен вариянт, ако чакате наготово нещо да стане чакате напразно. Няма вълшебно хапче, което да глътнете и да се оправите. Как едно хапче ще промени мислите ви? Това е ваша работа, за която обаче ви трябва учител. Терапията не е единия час, в който отиваш и говориш с терапевта. Терапията започва след като излезеш от кабинета, сам със своите проблеми и с наученото през този един час и най-важното-практиката му! Действие, действие, действие. Терапевта не е магьосник и няма свръх сили. Той е човек, който има знанията да те научи как да се справяш и само от теб зависи усвояването на тези знания. Целта ни на мен и на момичето, публикувало темата (междудругото не я познавам и искам да я поздравя- браво, момиче, разбихме ги, а?видяхме им сметката на натрапливостите) е да ви кажем само, че е възможно и едно „Да, ние се справихме и вие можете”. От време на време, разбира се и аз имам своите трудни моменти и тогава търся д-ра за съвет, но само ще ви дам пример последния път какво стана-потърсих го, обесних му точно с едно изречение това, което ме тревожеше и той ми върна „ не се научи, че опасенията ти никога не се сбъдват” и това беше! И то не, че не съм  се научила, ами просто за момент го бях забравила. Дори сега в момента пиша този пост и си задавам въпроса, ами ако пак стана зле, но точно това е един от ключовите моменти в терапията-да се научиш да живееш с несигурността. Когато започнах терапията си все бързах, исках нещата да се случват бързо, имах чувството, че нищо не правя, представях си че трябва много осезаемо да усещам промяна. Тогава д-ра ми каза, че единствено това бързане може да ме спре по пътя и че нещата стават даже неосезаемо, и наистина след време като се обърнах назад видях колко много неща съм научила и колко съм се променила, а даже не го бях осъзнала. И накрая искам да кажа, че не искам поста ми да прозвучи като реклама, просто знам колко е важно да намериш дори искрица надежда. Моят първи опит също беше безуспешен, но това не ме отказа да търся решение. И нека не използвате тази тема за успокоение, а за мотивация! Силата е във вас! Бъдете здрави!

Осигури си достатъчно почивка, за предпочитане е и известно усамотение - временно. За говоренето няма как да ти дам съвет. Просто трябва да си наложиш да бъдеш повече пасивна в това отношение. Можеш да опиташ някой метод за релаксация. Първо на тялото, а после и на ума. Отдели няколко минути всеки ден, като изпразниш съзнанието си от всякакви мисли. Ако се появят такива, ги наблюдавай, без да ги оценяваш, да ги анализираш и да се свързваш с тях умствено или емоционално. Същото направи и с емоциите си - просто наблюдавай, докато всичко в теб утихне. Добре би било, според мен, да отделиш и по половин - един час за разходка навън - без цел и без да търсиш смисъл.

10 кубика наведнъж никак не е леко. Аз съм си цепила само разпалки и ми е било винаги приятно. Повече не бих могла, а и не се налага.
Добре, че не носех и вода от извора. На нашите баби навремето не им е било лесно. Пък сега ние само натискаме клавишите и спорим кой е прав и кой крив.
Лека и спокойна нощ!

Благодаря Ви д-р Първанов за хубавият съвет, допълнително ми оправи настроението, вървя и като се сетя за написаното се смея.