Jump to content
Порталът към съзнателен живот

парнар

Участници
 Моят Профил  Моята Активност

  • Общо Съдържание

    32

  • Дата на Регистрация

  • Последно Посещение

 Съдържание Тип 

Блог Постове добавени от парнар

  1. парнар

    диптих

    От парнар,

    Очите ти

    всичко ми казват.

    Косите... ръцете.

    И устните...

    С пътеката късна.

    За двама.

    Откриваме дните си -

    в другия.

    Откриваме дъхави утрини,

    безсънни тела,

    скитен вятър.

    Поникнали есенни думи

    за дневния

    битов

    театър...

    В пътеката късна-

    за двама...

    притихнало бяло мълчание.

    Очите ти

    всичко ми казват.

    И тръгвам

    във теб.

    От началото...



    2



    Светът е

    от морска пяна,

    запомнила твоето тяло.

    Докосвам дланта ти

    и зная,

    че ти си в мен.

    Част.

    Или цяло...

    Че ти си

    водата и хляба

    от двете страни на небето.

    (Животът

    разражда в лицата

    следи от

    семейни недели…)



    Животът е сън от безкрая.

    Усещане в теб,

    че ме има.

    Една късна птица

    с начало

    на бяла

    и трудна

    зима...



    ----------------

    Очите ти

    всичко ми казват.

    В пътеката късна - за двама.

    Поникналото мълчание

    е равно почти

    на измяна...
  2. парнар

    писмо

    От парнар,

    Прибери се по светло…

    от деня – в своята вечерна къща.

    И от стая на стая

    подреди в чекмеджета минутите.

    После думите скрий.

    И на раклата в пазвата

    остави да потънат

    следите от твоите сънища.



    Прибери се по светло –

    не замръквай в дъха на върбите.

    И при лунната сянка не спирай.

    Не прекрачвай ти мрака и никога.

    Само сън е водата без бряг.

    И без вятър от билото.

    Преминава през теб.

    И изтрива следи на преминали…

    Прибери се по светло.

    Тази нощ ще изгоним

    от раклата думите.

    Остави есента

    да жълтее до прага…там,

    където пресича лицата си пътят.

    Аз не знам докога ще е жива

    водата в мен. Докога ще говори.

    Докога ще рисувам със думи

    лицето ти вечерно.



    Аз ще зная за теб…

    ще усетя дъха ти от стръмното.

    Как пресича в мен мрака.

    И разпалва телата на нощните въглени…

    Прибери се по светло…Само с миг

    ни разделя завоят.

    И замръква в следи моето тяло,

    нататък…след черното.

    Прибери се по светло.

    В някой ден.Там…от края на времето.

    Оцелелите стъпки те чакат

    до прага ронлив на съня ми.




  3. парнар

    писмо до мама

    От парнар,

    Всяка есен след тебе

    сбирам думи- листа.

    В стъпки кал се превръщам.

    И в бръшляна раста.

    В мен с пътеката зимна

    още птиците спят.

    Още с твоите зеници

    пазя песен. И цвят…



    Всяка есен след тебе

    губя твоя следа.

    Като в пръстен живея.

    Като в снимка със сняг…

    А брегът е далече,

    късен вятър довял.

    (Овдовелите вечери

    още бродят. След два…)



    Как полека угасна…

    в тази зимна мъгла.

    Всяка есен след тебе

    крия твоя сълза.

    А брегът е далече…

    имам път да вървя.

    Бяло, бяло облече

    паметта на снега…
  4. парнар

    знахар

    От парнар,

    Пропяха и в мене чужди петли.

    А сърцето ти тука остана.

    Старо, глупаво…нежно. Още боли.

    Още с раните в утрото ставам.



    Още билката сутрин по навик варя.

    И (по навик) превързвам си дните.

    Само в стъпки прохожда у мене сънят.

    А пък пътя му води заникъде…



    Тази сенчеста болка отляво вали

    (като стара езическа песен).

    В самотата на всички отминали дни.

    Или в прашните улични кестени.



    Ослепял съм…не помня.

    Не познах онзи ден

    песента на щуреца у мене.

    Нито ярката, светла и топла луна.

    Като копче от дреха вечерна…



    Само раната днес ни разделя…Нали.

    А сърцето ти билето чака.

    В този кръгъл часовник- без посоки. И дни…

    Някак още затискам мрака.










  5. парнар

    сеанс

    От парнар,

    Ако много дълго гледаш

    към реката,

    тя

    ще се превърне

    в синя сламка.

    После с нея ще спасиш

    в небето

    пътя на отминалото ято.

    Птиците при тебе ще се върнат.

    И ще носят песни под крилата.

    В твоя глас

    ще се засели вятър –

    много дълго ще е лято…

    Облаците ще превърне

    в слама.

    Сламките – в река…

    и тъй нататък.(Ако много дълго

    гледаш.В себе си.

    Или в реката…)



    …Само трябва още днес

    (полека)

    да измислиш

    сън, небе. И вечер.

    Иначе и тебе ще засели

    някоя река. На дълго гледал…
  6. парнар

    следобедна гара

    От парнар,

    Дъвчат следобеда
    старци в бастунчета.
    Гълъби пърхат –
    в трохи.
    И по клончета.
    Голи красавици
    светят

    в цигарите.
    Влажни от погледи.
    Токчета.
    Токчета…

    Гарата дреме
    в сън по момичета.
    Или във къс
    от следобед.
    Слънце и смях
    от перона надничат.
    Като
    от детско
    фото.

    Цигани
    с кестени
    топлят в небето си
    ято оклюмали врани.
    Влакът пониква
    сънливо
    от изток.
    С погледи
    влакът се храни.

    Като присъда
    е точен
    часовникът.
    Кръгъл
    от рамене
    на раздели.
    Няма те
    в тези
    разсърдени токчета.
    И не наднича
    зеленото…

    Старчета
    местят
    с бастуните времето –
    вятър от хълма ми
    тича.
    В погледи.
    В подлези.
    В стъпки… И стъпкано.
    Моята любов
    се изрича…
  7. парнар

    вятър

    От парнар,

    на Румяна



    В теб са нощували – сенки и сънища…

    минали дни.

    Аз съм оня, вечерният вятър…

    топъл и тих.

    Есен съм минало, пролет- начало…

    ручей в снега.

    Късче от облак, нощем летяло…

    в твойта ръка.

    Стъпката в пътя, с пясък зарита…

    тайна следа.

    Зими от листи, скитници думи…

    крия в леда.



    ………



    Капките сън по твоите мигли…

    с утрото гоня.

    Аз съм оня – без път. И посоки…

    в теб проговорил.
  8. парнар

    навярно...

    От парнар,

    “За любовта отсъствието и смъртта

    не са едно и също нещо.”

    Мишел Деги





    Навярно в някой ден ще се събудиш.

    С олекнало сърце. Без път и гърбица.

    И ще повярваш в немислимото.

    До вечерната ти врата пристъпило.



    Ще хвърлиш в него своята тъга.

    В задрямалата сянка на листата

    ще бъде близо лятната луна.

    Лицето и в очите ти ще капе…



    По камъчето в твоето сърце

    една зелена вечер ще се спусне.

    Наметката и вятъра ще спре.

    И няма да те стряскат моите стъпки…



    А после…сигурно ще завали.

    Зад мокрото чело на мрака

    ще се размият всички дни.

    На твоето само очакване…



    С дъждовно сини ходила

    до тебе ще лежи мъглата.

    Когато се събуди. В моя стих.

    Олекналата ти душа. По вятъра…
  9. парнар

    сън по лятото

    От парнар,

    …И когато поспре тишината

    в моята празна неделна къща.

    Сред стените с отминало време.

    А денят с рязко щракване

    свърши. И заключи остатъка думи.

    В непотребния слънчев пясък

    от брега запустял на чувствата…



    И когато засипе вятърът

    изтънелите диги на залеза.

    С нощен мрак…отлежал.

    И безпаметен.

    И когато преде в самотата

    своята зимна студена риза…

    Аз за теб ще измоля от лятото

    късче синьо, дъга…сянка близка.

    …Този миг, в който крие сърцето ми

    самотата на нощния пристан…
  10. парнар

    късни брегове

    От парнар,

    сравнение



    Като белег в душата е болката.

    С дъх на билка от нощната чаша.

    Пада тихо. В снега. И в прозореца

    оцелелите думи изпраща.



    После – вкус на горчиво от камъка,

    дето прагът във теб е затиснал.

    Капе шумата – жива. И огнена.

    Моята дневна и нощна орисница.



    Само свещи надничат из двора –

    пожълтелите зъби на мрака.

    Лудият в мен се е ококорил.

    С трескав поглед навярно те чака…



    А пък ти си измисли неделя.

    Без леда. Сивотата. И шумата.

    И до ланшната и постеля

    търсиш моите обли думи.



    Като белег в душата е болката.

    Нощем бледа. Ревнива. И мрачна.

    Пада тихо снега. Аз в прозореца

    оцелелите думи ти пращам…









    Графит

    по Цв.Убинова



    Остани със мен, любов!

    Не мисли за никой!

    Запомни, че няма съмване

    в моето ” обичам”…



    Само мъничко постой!

    В тази вечер бяла.

    Топлото ти тяло как

    искам да узная…



    Някъде далеч. Отвъд.

    Твоят дом те чака.

    Забрави за миг света!

    С мен бъди! Оттатък…



    Зная, после…няма път.

    Няма лодка. В края.

    Тази нощ ще съм мъжът,

    в другата останал.









    Молба



    по Цветанка Убинова



    Все така в мен вали…

    Покрай белия облак в тополите

    не разбрах как осъмна

    без сините слънчеви дни.

    Омагьоса ме капката пролет

    в очите ти. Не потегли денят.

    И остана у мен да горчи…



    Все така в мен вали.

    И не зная, любима,

    ще се съмне ли някога

    в този ден неприбран.

    Затова позволи ми насън

    да те крия. В самотата

    на моята длан.







    Робинзон



    Пожелай ми късмет. И…земя. За накрая.

    След морето. И нощните бури.

    С бряг като този, от който сега

    дните си с тебе напускам.



    Пожелай ми сега ветрове. С имена

    от забравени някога вечери.

    С мирис на прясно сено. И коса,

    по която лудяха ръцете ми…



    Пожелай в мен обратния път. За насам.

    От дъгата на дните преминали.

    Аз съм пътник , нечакан във тебе.

    И знам – този праг е брегът на мечтите ми…



    Пожелай ми късмет…Сякаш двете страни

    на сърцето в мен още са цели.

    Знам, по пътя до другия бряг ще боли.

    Ще се лутам в годините слепи.



    Но какво пък…Потеглил веднъж. За натам.

    Немечтан. Неразбран. Неразкаян.

    Зад лицето си скрих сто луни самота.

    А в гласа на щуреца останах…



    Пожелай ми късмет…И земя. Ветрове.

    С имена на разлюбени птици.

    В този свят аз съм скитник от чуждо море.

    А пък ти – моята нощна зорница.









    Дете



    Мое мъничко слънце разлистено.

    Моя бяла вселена. От истини.

    Как потръпва в ръцете ти Времето.

    Как е всичко без тебе измислено.



    Днес гризе ме ядосано разумът.

    Утре свива гнездо в мен надеждата.

    И вървя през тревата на дните си.

    Все на запад, на запад. Към залеза…



    Мое малко дете. В тебе вярвам.

    В твойта слънчева, нежна богиня.

    Мое слабо дете. Моя истина.

    Как е всичко без тебе измислица.











    Сън по мама



    В мен един по един

    си заминаха

    дните от лятото.

    Само в стъпки остана

    пътеката вън

    да ме помни.

    И преди да прекрача

    браздата на зимното бяло,

    аз дочувам как шепнат

    в мен нощните клони…



    А домът е далече –

    потънал в лицето ти, мамо.

    Нямам път за навръщане

    в тази делнична сива еднаквост.

    И си спомням на детството

    в пъстрата стая

    как цветята подреждаш.

    Когато съм болен…



    Отлетяват годините-

    тези прелетни птици.

    Но понякога

    твоят глас в мен

    нощта ще довежда.

    Ще сънува детето ти,

    щом потъне луната,

    как ръцете ти в него

    безкрая подреждат…









    След



    ( в памет на невинно загиналите в Охридското езеро)



    Корабът е синкав.

    Или в бяло.

    Като призрак в този полумрак.

    Някъде косите на мъглата

    давят и последната душа.

    Всички дни от трюмът му препълнен

    всъщност са обречени мечти.

    С нещо гнило от изтърканите улеи,

    с нещо грапаво Смъртта пълзи…



    Там,където никой не живее,

    страшно бързо корабът лети.

    Дъното на Ада е във бяло.

    Като храм с потънали мечти.



    Никога не ще пристигне Оня-

    пролетния,пълноводния.

    Вятърът на упокоя

    тук е прекосил сезоните.

    Няма да ги върне Горе –

    дъното лежи изтръпнало.

    Земното си наметало

    в езерото хвърлил Пътят…



    Мъката е побеляла пръстите.

    И наднича от зениците.

    В тихото на тази вечер,

    още не прерязали въжетата,

    камъчета стискат шепите.

    В сън по Охридското езеро…





    Морфин



    В тази вечер, спрял за малко

    времето, сипеят на болката

    търкаля каменните късове

    у мене. И подрънкват костите

    на сенките…



    Заливът по тъмно става мигла.

    За око. Или прощална вечер.

    Сипеят е заблудил и вятъра.

    С късове от обич. Или вечност…



    И започва да се разчленява –

    в крайници и кожа.

    В кръв. И звуци.

    Болестта търкаля ешафода.

    С кръгове от своята каруца.



    “Виа долороза ет пердута”…

    (С някой грешник в миналото гледам.)

    Капе нощем. Или в чуждо утро.

    Сянката ми. С тялото от тебе…



    Зная че след три, когато

    всичко в нас е вече разделено,

    Идва лудостта – по гласни възли.

    И хрипти в гръкляните и времето.

    После изравнява свойта плътност.

    В малки часове – от мен. До тебе.

    Изтъняват каменните късове.

    И заспива в скута и неделята…





    диря



    Сляпа е тази последна неделя…

    А реката в мен бавно съблича

    синята си лятна дреха.

    Гъвкавите пръсти на върбата

    я зашиват в падналите капки.

    Върху паяжината на мрака.

    Или във сандъче пясък.



    Сляпа е…Светлите рани

    сякаш прегарят очите.

    С пътя от кал – в мен

    невидим. Или направен от нищото.



    Сляпа - прегръща дворове …

    Празнично кръгли. Напуснати.

    Като потънали в хората

    дни, светлини. И чувства.



    Паякът тича в Отвъдното.

    После се връща. За дрехата.

    В сянка, узряла по стръмното.

    Нейде с реката . И месецът.



    Мракът потърси брега ми.

    Грохнал развърза минутите.

    Бавно натъпка ръкави.

    С минали в пясъка утрини.



    Тихо загърна реката.

    В шала от летните думи.

    После отмина. Нататък.

    В двете лица. Помежду ни…







    Минори



    Може би защото световете

    изравняват своите години,

    утрото е само възвишение,

    удължило мрака в мен. И виното…



    Съмва се над тази локва време,

    пълна с незалезли хоризонти.

    В есени от стара кинолента

    младостта е сняг. И спомен…



    Слушам с тялото на тишината –

    някъде в гръбнака жив на пътя,

    как от обедния вятър

    се размива в сенки лятото.



    О, не знам дали съм бил

    в празничната стая на съня си.

    Или там нощта е крила

    само върволица чувства.

    И кого ще продължи

    тялото ми щом премине

    сянката на този ден.

    И престана да те имам.





    ----

    Може би е сън света –

    чак до дъното на сетивата

    вдишвам пролетна мъгла

    с мокрия безплътен вятър…











    Обедно кафе



    Беше тихо. И сънено – топло

    твоето меко неделно лице.

    Сякаш спряла бе в него дъгата.

    И блестеше на зимния вятър.

    В чаша обедно черно кафе…



    В този свят анонимен. И болен.

    Електрически светъл. Без бяло.

    Със закрити уютни прозорци.

    С избледнелите сенки. От рая.

    Изведнъж любовта ме погледна –

    закачлива и лятна. Вълшебна…

    както казах (на кой ли?...не зная)

    с чаша обедно черно кафе…



    После някак внезапно си тръгна

    този есенен дъжд по телата ни.

    И лъщеше печално паважът,

    капки охра оставил. От лятото.

    Нещо шепнеха долу брезите

    (като сън за отдавна обичали)

    в чаша обедно черно кафе.

    Между моите устни. И теб…







    Табун





    Каква огромна тиха есен…
    Ръми неделята в пръстта.
    А пътят е кафява нишка,
    попила късните стада.

    От хълмите надзърта вятър.
    И гали кървави листа.
    С милувка влажна, непозната.
    Копнееща за свобода…

    Мъглата шие свойта риза –
    от моите очи си взе.
    С далечен звън нахлу
    у мене
    табунът с летните коне.

    И цял, изранен от копита,
    сънят ми спря. В една жена.
    Косите и до днес разплитат
    угасналата тишина.

    Каква неделно- тиха вечер…
    Тополи. Мрак. И листопад.
    Знам… летните коне са сенки.
    От речна плачеща върба.









    улицата



    Късна улица. С фамилно име.

    С гълъби, накацали комините.

    С празнично изписани години.

    По стрехи. И в сънените зидове.



    В стъпки от босилек през дворовете

    вечер се завръща месечината.

    Гълъбите спират в нея времето.

    И на глас потича виното…



    Къса улица. С фамилно име.

    С тишина в ръба на синьото.

    Сляпа, вечерна. Без изход.

    С дъх на роза и смокиня.



    Тиха улица…От друго време.

    В мен потекла. С есенната стая.

    С утрини от златно и зелено

    тялото ми в нея се повтаря.



    Сякаш съм роден в начало.

    И сънувам стъпките и минали.

    Каменните зидове са памет.

    В празнично изписани години…



    Аз такава я запомних –

    с бягащият калдъръм към пристана.

    Заливът с отворената чаша

    още в нея коленичи…









    прощаване с лятото



    В няколко житейски стръка

    търси зрънцето любов спасение.

    Лятото прегаря с охра

    кърпените облаци на времето.

    И пътуват в нишките си утро

    моите осъмнали пътеки.

    Черква е светът – до залез

    ще са богомолци дните в него.



    После ще отвърже някой

    всички вечери от прага.

    Нощниците на ливадите

    влюбени тела ще чакат.

    А с един еленов поглед

    топлите очи на мрака

    ще потънат. Като рана.

    В отлетялото ми лято…





    Кръг

    на баща ми – в памет



    Камбаната бе краят.

    И началото.

    И бавното и биене следобед

    напомняше за тленността

    на тялото.

    И това, че вместо тебе

    идат спомени…



    А жаден бе животът

    в този ден.

    Не искаше от тебе

    да умираш.

    Започваше и свършваше.

    Във кръг.

    И криеше в лицето ти годините.



    Свещиците, запалени край теб

    прегаряха сълзите си в житото.

    С прощалния църковен словоред

    до името ти стигаше босилека.



    От края на дъждовната трева

    надничаше останалата вяра-

    с дъха на пресните цветя

    бе някой лятото ти

    в мен забравил…
  11. парнар

    календар

    От парнар,

    Повтарят се неделите…повтарят се…

    В следутрини и дни , попили нежност.

    Повтарят се в прозорците, в цветята.

    В отеклото небе, дошло отвчера…

    Повтарят се…внезапните жени,

    заключили от нощната наслада

    в телата си…И в онзи вечен вик,

    останал като камък. В паметта ми.



    Отвън и вътре…есени – повтарят се.

    Отминалото време в мене плискат.

    И старото корито на душата

    по съмнало потъва. Във мечтите…

    Но ще се върна. В някой ден…от пътя кривнал…

    След реката. В сън преминал.

    Пред прага на дома – от камък,пръст…

    градил за теб последното си име.

    Ще ме докосне вярната трева.

    И първото небе ще ме покрие.

    С такава чудна синева…

    след толкова повтарящи се зими.
  12. парнар

    алхимия

    От парнар,

    Побеляват лунните гнезда.

    И тихо изгрява над птиците.

    С разкованата в мен самота

    търсят нова пътека зениците.

    А пътеката бяга от мен

    в стъпки , в полет

    на влюбени думи.

    Знам, ще съмне и този ми ден -

    стара болка гори помежду ни…



    От оттеклите в зима стъкла

    ще се стича на звуци дъгата.

    Слънчев лъч ще остави следа.

    После…после ще свърне. По вятъра.

    Само ти в този никакъв ден

    ще ме чакаш. Накрая на пътя.

    В този праг от преминали дни

    колко още недели пристъпят…



    Побелява навън този свят.

    В жълто - сиво вали есента ми.

    Скърцат бодро с пъртините сняг…

    чужди думи. От мене те пазят.

    А лицето ти , сгушено в мен,

    (зад изтеклата зима в завоя)

    в този студ, в този никакъв ден

    тихо шепне :” отново съм твоя”…
  13. парнар

    епикриза

    От парнар,

    Потъвам в този хубав ден, където бавно

    душата ти изпълва побелелите пространства.

    Дъгата в мен покорно се прегъва.

    Небето е олекнало. И странно…

    Потъвам в този ничий ден,

    зазидал стъпките на толкоз вечери.

    В които съм изпращал сън. По теб.

    И тиха есен . В пътищата време…



    Отдавна не поглеждам настрани.

    В забравен извор. И затрупан…

    Душата си оставих. В други дни.

    Тя скитница е в делника на други…

    От тъжният му ромон съм смутен…

    Потънали, петачетата светят.

    Като лицата на луни.

    В отминали далече детства…



    А все по- тихо става…знам.

    Тревата е порасла. До колене.

    Небето ми – отекло…И в следа

    душата на полето се въззема.

    Очаква новите листа.

    И дъжд очаква късата ми зима.

    Един до друг. Далечни от света.

    Живеят делниците в моето име…



    Така - на крачка от снега.

    В несигурния сипей на мечтите.

    Забравих тази синева…

    И в други стрехи тя се скита.

    А колко смърт е вътре в мен…

    От колко вяра - на обичал.

    В неделя гара е светът.

    И релсите му в тебе тичат…
  14. парнар

    трактат

    От парнар,

    Сред бялата постеля на мъглата

    Дървото е настръхнало, безмълвно.

    С една корона. И гнезда от вярност.

    Или от някога звъняла пролет…



    Осъдено дърво. С един щурец,

    събрал във него летните си песни.

    Дърварите замахват…И навред

    потъва в тишина самата есен…



    Дъждът връхлита бялата мъгла.

    Накацалите птици разпилява.

    Високо, нейде над света,

    осъмва в себе си мълвата…



    Дърварите замахват…И една

    Пътека с тях поема. За нататък…

    Дървото –днес изсъхнала кора-

    попива нощем стъпките ти млади.



    А някъде, край сеновала на света,

    зелената идилия на нравите

    разлиства дните. В мъртвите гнезда.

    И спомени от тях си прави…
  15. парнар

    сякаш...

    От парнар,

    Сякаш зад плета на страховете,

    в пясъчна пътека се превърна

    вятърът, преминал през лицето ми.

    И надолу сви – към слънчогледите,

    есента от жълтата му дреха.



    ...Къщата понякога е ничия.

    С камъче,в което се препъват

    стъпки, в тъмното изтичали.

    По един отминал спомен.



    В този сън останали. Помежду ни.

    В лъсналите шипове на болката.

    Думите ми ще подреждат нежно

    твоите въпроси. В хроника…



    Скрита зад плета на страховете,

    къщата понякога е име.

    С вино от неделна вечер.

    С птици, в мен забравили отлитане.



    Някъде останали…помежду ни –

    в страници от нечия молитва,

    есенните плахи детелини

    още на любов миришат…
  16. парнар

    следобедно море

    От парнар,

    status quo



    Привечер,

    от неговото някъде когато

    напусне дневното си тяло

    мракът. И стане тяло на вълната.

    А само жълтото око от фара

    се скита в мен. Като пътека,

    разделяща небето от земята…

    Там – привечер,

    където бдят открити

    сигналните огньове на душите.

    И никой никъде

    от мен не си отива…

    Ограждам в себе си кръга –

    от Път, Вода. И Светлина.

    И в тебе тихо се повтарям.



    Привечер…там, където мракът

    от неговото някъде е паднал…







    Рисунка



    Ще се завърна.

    В някой ден.

    При себе си –

    спокоен , тих …

    като море без вятър.

    Пред прага на едно сърце

    до късно ще събличам самотата.

    Отляво метрономът ще мълчи.

    Ръцете ми клавишите ще галят.

    В дъха на миналите дни

    (между небето и земята)

    забравения път в една любов

    отново и отново ще повторя…

    2

    Ще се завърна. Някога. Отново.

    В дома без праг. И без звезди.

    Без думи. С лятната умора

    от миналите в мен следи.

    Като разсъхнало корито,

    от външния до вътрешния кръг,

    събрало океаните на дните.

    А днес – изхвърлен на брега…



    И само в нощи като тази

    един щурец между дъските

    (С мен пропътувал самотата.

    И с мен забравил този свят…)

    ще търси в старото корито

    изгубен лък ( дано намери…)

    За нова песен до сърцето

    на своята сама любов.













    разказ



    Когато всичко се повтаря

    със глас от нощно ехо.

    Небето в мен е сиво.

    И сърдито.

    Навлякло чужда дреха.

    ……



    Кога са зидали стените?

    След мен.

    Не срещнат…

    Малък…

    Никой.

    Без хляб и болка. Онемял…

    Обикновен . И път изминат.

    Пред белоснежните стени

    на дневната човешка ситост

    между дете и старец

    скитам.

    С една сълза .И късно име.



    2



    Кога са зидали стените…Навярно

    всичко се повтаря.

    Мъглата - с вечерната дреха.

    Животното - у мен пребито.

    Кога са зидали стените?...

    Сърцето ми отвън остана.

    Така не срещнат…късен…Някой.

    До тялото на самотата.

    Между дете и старец скитам.

    Из хляба кокален на мрака.

    И белоснежните стени.

    Обикновен.

    Като водата…







    сравнения



    Далече -

    като

    в сянката

    по

    вятъра,

    остана този

    сетен ден -

    небето

    от съня ми

    по ръката ти.

    Петимната за дъждове

    река от лятото…

    И сянка

    след една дъга,

    чертала вечер в самотата ми.

    Запален кръг -от есен.

    И листа, потекли нейде…след реката.



    Безкраен -

    като водопад…

    с обратното броене

    наднича в края на нощта

    и в топлият ти поглед

    часа на белите листа…Далечно -

    като хляб от минало-

    с жадувалата дъждове земя,

    едно сърце проклина лятото.

    На новата си тишина.









    Накрая…



    Накрая на ръцете ти

    (където свършва сивото)

    е пъстрата ливада

    на моят сън

    отминал.

    Накрая на съня ми

    (по тебе още дишащ…)

    светлее късче минало,

    в което нощем

    пиша…





    В косите на нощта живее тя,

    любимата.

    Жената ,

    по която нощем

    си събличам мислите…

    Там , с края на деня -

    щастлив избраник.

    И паднал плод

    от чуждата градина.

    Целувам устните и .

    В нечий залез.

    До утрешния сън,

    от мен заминал…







    Когато …



    Когато си пред мен

    едно очакване-

    за летен вятър…

    С нощни снегове.

    И без посока тръгнала.

    В мечтата ми.

    По новите си брегове.

    Ще търсиш някаква пролука.

    Навътре в мене

    да потеглиш.

    Преди да се е съмнало от бялото.

    В очите ми , към нощ потекли…

    Когато си пред мен

    едно очакване. И бавното

    събличане

    на стъпките

    по пясъка ронлив на самотата.

    Аз зная, че ще оживея…за теб

    щом всички пътища ни чакат.

    Но май ще си разминем дните

    от края вечен на душата...







    Вечеря



    … И са горчиви думите.

    Солени.

    Едно следобедно море.

    След опита ми денем. За летене.

    И ти зад тях стоиш, любима.

    С лице. За пито.

    И платено…



    А масата е кръг. От вино .

    И неизтекли в мене залези.

    Приседнал днес

    до любовта си,

    да дишам уча се...Да дишам…

    Но въздухът така горчи.

    От устните ти в мен потичат-

    следи от дневните трохи.

    На делнична семейна ситост…



    2



    Кърви

    подхвърлената самота-

    с отхапан залък.

    Дави в мене кучето.

    До утре ще съм

    в есента – следа . И пътник.

    (Според случая.)







    Ad intero



    Ако от себе си побегнеш-

    по нишката на своето сбогуване.

    До дъното на ветровете вечерни.

    Или до края на едно потъване…

    Говори снежният човек. У теб –

    най- неподвижния. И най- покорния.

    На пролетните ветрове, понесли

    покриви. От спомени…



    Ако във себе си побегнеш.

    А любовта е сън. И вечност.

    И търсиш в нощната вода

    часа и – минал. И далечен…

    До утре в твоя стръмен бряг

    ( с прохладния и влажен пясък)

    ще прибере една вълна

    останалите дни по плажа…







    Приятелят



    по Жак Превер



    Ако някога един сред другите

    се надигне от пръстта.

    И стане мой приятел.

    Много чист човек. Един.

    От другите…

    Много дързък. И без път –мечтател.

    Доста луд – преминал хоризонта.

    Като мен – загърбил несполуките…

    Като мен – хралупа за отшелници.

    После…в сто лета посял разлъката.



    Някой, дето гледа през годините…

    (Няма моята чернилка да го стресне

    в капките горчива земна злоба.)

    Като мен очаквал да се съмне.

    А в нощта си бил от обич болен.



    Някой. Някога…Един от другите.

    Дето все край мене отминават.

    Някъде в следа от моя корен.

    В час. Или частица от живота.

    Може би ще го усетя с полета.

    До последния си бряг отронен…







    попътно



    Къде започваш ти? Къде започваш…

    И път ли си…Или дъждовна сянка.

    На вятъра вечерните мъгли

    и в тебе ли съня ми днес посяха?



    Ти – праг за моето лице.

    Или черта от бяло в мрака.

    Къде започваш? И какво

    далеч от тебе аз очаквах…



    В небето те откривам. И в листата.

    В гласа на закъсняла нощем птица.

    На ручея в зелената позлата.

    Потънали звезди когато видя…



    Къде започваш? И къде съм…Никой.

    Накрая на летата си попаднал.

    Свят, в който наизуст вървях. Без някога

    да съм препускал .Насаме – със вятъра…



    Едно начало. Или край.

    Далечно ехо в ударите на сърцето.

    От глухата забрава на деня,

    където равнините още кърмят.



    Там пътищата носят твоя знак.

    А моето тяло зимата превърза.

    С оголен камък. В къс въже

    над жаден за дъха ми бързей…



    Къде започваш…И къде

    отивам аз. Обичам ли…Или напусто,

    откъснал сън по твоя глас,

    засищам вечерната лудост…





    преброяване



    Колко са потъналите в мен

    дни от стъкленото детство.

    Скитникът във тях краде

    слънчева вода. От преспа.



    Колко ли са - зад една

    минала по залез вярност –

    стъпки на смешник, клошар.

    В уличната сянка.



    Колко…там от всеки стих –

    рай за блянове и вятър –

    думи вечерни. И зли.

    Дето в мене бягат.



    Дето все бодат очи…

    Сякаш в чужда есен.

    Сбръчканият плод горчи.

    Късно. Късно. Плесен…



    Няма да ги преброя –

    стъпкан път на други.

    В чужди залези от прах

    егото се труди…









    Парамнезия



    Като невярващ бил. Пред тебе.

    Протегнал двете си ръце.

    Един от тези, неродените.

    За кръста. В твоето сърце.



    Като невярващ бил – една молитва

    от дните си не можел да отрони.

    На пристана прошепвал само името.

    И късал дневните окови…



    Един от другите, готов

    за теб да хукне. Сред тълпата.

    И в уличния послеслов

    гласът ти да омеси. С вятъра…



    Неверник знаеш…Лош човек.

    Осъмвал прав. Не падал на колене.

    Все бил обратната страна.

    За някое потекло време.



    Та тоя, казвам ти, умря…

    Едва от вчера кръстен.

    Потъна в нежната тъма.

    На твоите пръсти…



    .....

    Сега спомни ли си…(Навън

    бе късче лято. Останалият в мене сън

    живя. От обичта ти.)

    Надолу мъртвите вълни

    люлеят думи.

    Написана хартия. Дни-

    в лицата помежду ни…
  17. парнар

    улично

    От парнар,

    Толкова улици

    скитат в сърцето ми.

    Някъде.

    С твоя глас.

    Знам, не обличам

    с дъха си

    лицето ти.

    И…не сънувам мечта.



    Толкова улици…

    С дните.

    И думите.

    С летния вятър.

    И мрак.

    Спят, кадифени от погледи,

    пейките.

    С гарата.

    С нощния влак…



    Още горчи

    от толкоз завръщане

    сухият делничен хляб.

    В хорските погледи,

    сити от къшея,

    търся за думите праг.



    Есенни улици…С охра

    под стрехите.

    Плочник.

    И стар тротоар.

    Някъде…Някога…

    В няколко преки

    там разпилях младостта.




  18. парнар

    репортаж

    От парнар,

    …Още пият виното. Със поглед.

    И трепери браздата в очите им.

    Вечер бога във себе си молят –

    да нощува при тяхното име…



    Вместо поздрав те мерят със дума –

    колко струваш…И колко изтекла е

    през душата ти раната Време.

    И дали ще им станеш побратим.

    (Или само за сянка те вземат…)



    А нататък… отдавна е минало.

    В ситни възли сега са ръцете.

    И треперят по чашата вино.

    Като лист на ранено цвете…



    Още пият…Аз там ги оставих –

    посред нощното вино. И мрака.

    Вън фенерът, надвесен в прозорците,

    чака господ да палне луната.



    После с бялото от лицето и,

    до последната улична преспа,

    ще удавят. Осъмнали. Слепи…

    Своята селска изплакана есен…
  19. парнар

    импресия с дъжд

    От парнар,

    Този дъжд…Този есенен дъжд

    в пожълтелите вени на мрака.

    Капе в сънен и тъжен рефрен.

    Пълни стрехите в мене. С очакване.



    Сякаш в минута животът е спрял.

    Бъбрят тихо, опяват водата капчуците.

    А в дантели от пяна и сухи листа

    Оживелите сенки прескачат. Нататък…



    Този дъжд…Този есенен дъжд над града

    ожаднелите улици знаят.

    Тича водният дух. В чужди стъпки .

    И кал. И премята на топка листата.



    Само ти не дойде. И не свърши нощта.

    А дъждът побеля. В коловозите.

    После…с някаква бяла, наивна мечта

    като птица политна. Нагоре…



    Ала ти не дойде…В ослепелите дни

    пазят стрехите дъжд. И очакване.

    Наваляват годините. С чужди лица.

    И оставят у мен само гарите…
  20. парнар

    усещане за зима

    От парнар,

    по Надежда Радулова



    Открехна бялото си рамо зимата.

    И скри прозорците,

    прихлупени в душата ми.

    Посипа в сняг, мъгли и вятър синьото.

    Заспаха в бяло всички рани…



    Доведените дни затъваха. В пъртината.

    И някак си…не стигаха до прага.Окачени

    на клоните замръзваха лицата им.

    С въздишки по отишлото си лято…



    Открехна бялото си рамо зимата.

    На утрото избра зелената ми улица.

    С останалите цветове от името.

    И отънелите тела. На звуците…



    Аз там останах…в нея

    да живея. Да чакам топлия,

    възторжен вик на вятъра.

    Стрехите с полуделите капчуци.

    И с живата вода на вярата…



    А днес съм друг. И прагът ми е скучен.

    Не стигат в него пролетните стъпки.

    И не гнезди върбата. Без сълзи

    капчукът си живее в мен. На сушина…



    .....



    Тъй близо, до изгряващите есени,

    е старческата кашлица в гърдите ми.

    Доведените дни са само минало.

    Останалото е пъртина…
  21. парнар

    акварели

    От парнар,

    Гласовете си

    бавно събирахме.

    В листопада сребрист

    на ноември.

    Тишината внезапно свършваше.

    С бреговете на твоята усмивка.

    И събудени,

    тука изстиваха

    всички спомени от мастилото.

    Или късните думи

    в шепа

    зад завоя, останал след зимата…

    2

    Самотата си тръгваше. С лятото.

    Зад смокините. Кея. И залеза.

    Гласовете ни бавно се спускаха

    с мокри стъпки. В студения пясък.

    А косите ти спряха в картината

    цветовете на всички посоки.

    Бяха тъмни и топло ухаещи.

    Бяха някакво мое очакване…

    3

    Двойна вечер.

    Реалност… и минало.

    Ти си две измерения вплетени.

    Или след вятър

    прибрала тържествено

    всички букви

    от платното на слепия…

    4

    Гласовете ни бавно заглъхваха

    край висящия мост на умората.

    (А навън самотата прелиташе.)

    От очите на нощните хора

    дорисувах съня в твоето име...

    или тихо си казахме ”сбогом”.
  22. парнар

    дневник

    От парнар,

    Любовта си тръгна. Като просяк.

    В снимка от средата на октомври.

    Тръгна боса…не задаваше въпроси.

    Сънена. Без грим.

    И с друг. Във погледа…

    В мен захвърли чашата си болка.

    И опръска виното нощта ми.

    Всички дни заключи. Във посоки.

    После свирна…без да се обърне.

    Късна птица… не летяла.

    Сън. И праг от тишината.

    Зъзне в мен. С очи за тебе.

    Стрък от циганското лято…
  23. парнар
    Изтича времето на тези дни…

    Зад покривите, приютили късче лято.

    От къщите потегля. С топъл дим.

    В посоките на самотата ми…



    Изтича… С мъртвата вода.

    Камбаните отсреща удря.

    Измазан в жълто е денят.

    И съхне в своето си утре.



    Сънуват думите лица.

    И в нощната ми памет бягат.

    Под мостовете на деня

    (останала за вечер само)

    придърпва сивата луна

    изтеклите пространства…
  24. парнар

    лист

    От парнар,

    Нощта е скъсан лист. Със бялото.

    И падналите букви от минутите.

    Зад топлината и – сънят

    разражда късата река. На утрин.



    Нощта е скъсаният лист.

    От моето лице във тебе.

    Очакване – да завали.

    И този дъжд да е последен…



    Да завали…да бъде нощ…

    И всичко мое в теб да скрие.

    (Едничка моята душа

    не те погледна днес накриво).



    Каква баналност…Заваля…

    Пътеките избягаха. В две преки.

    В чадърите. И в тази самота

    набързо есента облече сенките…



    Уж хвърлих скъсания лист.

    А в някаква следа видях реката.

    От дълго чакане…да завали.

    И да осъмне плакал вятърът.

    Уж казах – вече съм безкрил…

    Днес няма в мен небе. И вярност.

    А то – в очите ти дъждът

    бе пръснал охрата. От лятото…



    Не те сравних със нищо в този миг.

    Съблечената нощ…и в тебе синьото.

    С останалите есенни звезди

    брегът бе коленичил. И безименен…
  25. парнар
    накрая…



    на Георги


    Накрая на света,

    където свършват мъките.

    И всички правила. И всички празници…

    И само леденият вятър

    препуска сит

    в дъжда,

    чадърите… По пяната.

    Оставам част от теб, приятелю.

    Накрая на брега, където

    отвчера вече те изпраща

    неделната милувка на морето.

    (А лятото отплува тихо, тихо

    във всичките сезони

    от лицето ти…)

    Там нощната мъгла потегли.

    На юг. С останалите живи звуци.

    Но в някой сън( или във ден отминал)

    животът ти все още

    в мене куца...

    …..



    Пристигнал си.

    В последния завой ...

    Наблизо е Лодкаря. И Реката му.

    И този звук от плясък на вода,

    облякъл тялото на мрака.

    А в теб душата храни сън.

    Остави част от нея в това безлуние.

    От края на света,

    където чакат

    (и в теб … и в мен)

    неделните тела на думите.





    обещание

    по Иван Пейчев



    Да се завърна.

    В късен бряг.

    При някого.

    Една спокойна нощ

    да ме посрещнат

    в лазурната пътека

    на луната

    ръцете ти…ръцете ти

    горещи.


    Да се завърна

    в този сън,

    където

    зелените минути

    още тичат

    в очите ми,

    сънували очите

    на толкова обичани

    момичета.



    Да се завърна …

    В себе си понесъл

    на нечий късен ден

    печата.

    Една самотна лодка

    да пресича

    брега ми.

    С твоето очакване.

    А там

    да бродят

    в пясъка очите ти.

    И стъпките,

    и тихия копнеж

    на устните.

    След матовия блясък на ракитите

    да капе още

    есента на чувствата.



    - - - - -



    Ще се завърна.

    Някога.

    Отнякъде.

    При някого.

    Във нечий сън.

    Или по памет

    следата ми ще те открива само

    в разсъхналия лик на лятото.

    А ти отдавна ще си минало.

    Изгубен лист от бялото на мрака.

    Посоките ще бродят край скалите,

    привързали завинаги телата…






    Неделен диптих



    “ Ти само

    с намеренията си

    тръгни.”

    Иван Пейчев


    Просто потъва в дъжда

    твоето нежно

    “обичам те”.

    Всички прозорци и пътища

    сякаш окрадоха дните ни.

    Или е спряла земята

    своето кармично движение.

    Вълшебна.

    И мъничка , свята…

    Само ти …само ти си до мене.


    2

    Някак светът охладня.

    Без усмивката жарка

    на лятото.

    Някак умря

    в есента

    този лъч от сребро по водата.

    Само ти си до мене

    сега.

    Само ти …

    не отивай далече!

    После как ще съм жив

    за света.

    В тази зимна неделна

    безбрежност...









    Моментно фото



    Лазят бавно…бавно се сгъстяват

    вечерните сенки по водата.

    Двата бряга сякаш онемяват,

    наводнили дните ми от лятото.



    А пък тя е в стаята . Очаква

    с възпалени слънчеви очи в огледалата

    песента на това пристигане. Там,

    до линията на водата.



    Няма нощ…

    С конвулсии от звуци.

    С къс луна. И клюн на жадна птица.

    Бавно се сгъстява есента ми.

    До ръждиво. В сухите зеници.



    Всичко, до което се докосне

    тя облича. В нощното ми тяло.

    Стари пристани, щастливи стъпки.

    Пъстрите очи на късен пътник…

    Зимното небе разтваря. В сън.

    По линията на водата.

    Тя расте – една раздяла.

    Само кадър в сетивата…






    прощаване с пролетта



    С вик на птица

    идва пролетта.

    Облича суетата си

    в тополите.

    Дъхът на нощната върба

    откъсва. И поема край реката.

    Надолу, в младата вода,

    се къпе бавно. И с наслада

    отпива сънените капки

    по восъчната си ръка.

    А после прекосява облак.

    И рови в него

    със пети протрити.

    Лудува в обедния вятър.

    И мокра, жадна, ненаситна

    кърви – една зелена рана

    в очите ти. И вечерния залез.



    По тъмно е копнежна. Тиха…

    И капе с лунен прах в една пътека.

    Там пръстите и още пазят

    за твоя смях потънала монета.







    равносметка



    Колко тихи надежди

    и мигове,

    колко есени крия сега -

    неизменно и днес приближава

    побелялата вярна луна.





    Колко празни гнезда по небето

    на отдавна умрели звезди.

    В светлината им бавно угасваме –

    без преструвка, без поза и вик...





    Колко скъпи ръце помежду ни.

    Колко обич изгубих сега.

    Неусетно от днес

    приближавам

    долината на тихия сняг...









    сетивно



    Лятото бе с влажна кожа. Помня,

    разхождаше се по небцето

    и дъха ми

    дива

    жаждата .

    Растяха скрити

    паяците на нощта,

    повиващи гласа от теб

    или вятъра

    в невероятните си леки мрежи.

    Как лепнеше по кожата на въздуха

    там нощното ти тяло…

    на разсъмване.



    При първите мъгли останах.

    И в очертанията на деня,

    отново ще

    пробуждам

    твоите зеници,

    ръка,

    тяло,

    форма,

    запомняща се рима.

    Или топлата капка

    очакване

    забравена върху стъклото

    на душата ти.

    От нощният дъжд...







    Ад интеро



    Изтръгваш ги

    от собственото тяло –

    забити гвоздеи.

    Цял живот.

    По- праведен не ставаш.

    Нито сит.

    Ни по-свободен.

    И само повече гноят

    на воля раните открити.

    А в тебе кръстът нов

    ще търси знак –

    пътеката със кръстове . До хълма.

    Когато се родиш най - после сам.

    Естествено и просто. Като вятър.

    Като дъга от тялото на птица.

    Като трева от сухо коренище.


×
×
  • Добави...