д-р Тодор Първанов

Здравей, понякога се налага човек да посети няколко психолога за да намери този който да му помогне.Не виждам какво друго може да направиш сама освен да потърсиш друг колега. 
Хубав ден!

Здравей!  
Няма вирус или друго заболяване на мозъка което да дава такива симптоми.Ако имаме някакво заболяване то те ще са непрекъснати, а не като при теб. Най-вероятно първото ти преживяване е от пониженото кръвно налягане / мозъка остава без достатъчно кислород и дава оплакванията /. После ти започваш да мислиш,че си болна от нещо, това води до стрес и отново по-малко кислород влиза в него. Така,че докато си мислиш,че си болна тези олоквания ще се появяват.

Здравей!
Имам шум в двете уши почти от тридесет години.Свикнал съм с него и не му обръщам внимание.Чувам го само някога вечер, когато е много тихо или когато съм уморен.Разбира се, и когато мисля за него - например сега когато пиша тези редове.
 С две думи, шума в ушите не е признак на което и да е психично заболяване.

Здравей!
Имам шум в двете уши почти от тридесет години.Свикнал съм с него и не му обръщам внимание.Чувам го само някога вечер, когато е много тихо или когато съм уморен.Разбира се, и когато мисля за него - например сега когато пиша тези редове.
 С две думи, шума в ушите не е признак на което и да е психично заболяване.

Веднъж Сократ се разхождал извън Атина .Срещнал го един критинянин,  познал го и го попитал ,,О премъдри Сократе , аз за първи път отивам в Атина, кажи ми какви хора са атиняните .,,
,,Ще ти кажа,  но първо ти ми кажи какви за критиняните ‘’казал Сократ
,,О , критиняните са много лоши хора .Те са лъжци , крадци и клюкари , всеки гледа лошо да ти направи,,отговорил  критинянина .
,,Ами когато отидеш в Атина ще видиш че и атиняните са същите .Те са лъжци , крадци и клюкари , всеки гледа лошо да ти направи, ,отговорил му Сократ и продължил пътя си
Насреща му се задал един родосчанин. познал го и го попитал ,,О премъдри Сократе , аз за първи път отивам в Атина кажи ми какви хора са атиняните .,,
,,Ще ти кажа но първо ти ми кажи какви за родосчаните  ‘’казал Сократ
-О , родосчаните са много добри хора , те си помагат и са много задружни – отговорил родосчанина
Ще видиш че и атиняните са същите.  Те са добри хора , помагат си  и са много задружни – отговорил Сократ и продължил напред .
Всичко е в нашите глави, хората са такива каквито ние си представяме, че са.
Но прочети и следващият откъс от книга.
                                          можем да отнемем всичко от един човек с изключение на едно: последната от човешките свободи – да избере отношението си в дадена ситуация, да избере реакцията  си” (“Човешкото търсене на смисъл: Въведение в логотерапията”, 1963г.
 
"Беше през май 1945 година, в края на войната, когато бях изпратен в състава на малка група лекари в току-що освободен нацистки концентрационен лагер, който се намираше вече на територията на самата Германия, недалеч от Вупертал, за оказване на спешна медицинска помощ на намиращите се там затворници. Хиляди хора от различни страни на Европа, мнозина от които евреи по народност, бяха на границата на гладната смърт. На мнозина вече с нищо не можеше да се помогне. Така че въпреки лекарските усилия и подобреното хранене, ежедневно умираха десетки хора. За мен видяното в лагера се оказа по-лошо и от най-страшните преживявания на фронта. Тогава се запознах със Странния Бил Коди!
 
Това не беше истинското му име. Така бяха го нарекли за по-лесно американските войници. По произход беше полски евреин. От самото начало обаче повече от всичко ме порази необяснимият факт, че в сравнение с всички останали затворници от лагера, повечето от които едва можеха да ходят, Бил Коди изглеждаше съвсем различно. Той ходеше изправен, очите му бяха светли и ясни, енергията му неизчерпаема. А тъй като владеше пет чужди езика и беше нещо като неофициален преводач в лагера, помощта му при подреждането на архивните дела и установяването самоличността на живите и умрелите, беше незаменима. Удивлението ми се засили още повече, когато се запознах отблизо с Бил Коди в процеса на самата работа. Макар Странният Бил да работеше по 15 или 16 часа дневно, при него не се забелязваха никакви признаци на умора, докато ние залитахме от изтощение. От него сияеше състрадание към затворените другари и неведнъж това сияние ми вдъхваше нови сили, когато куражът ми се изчерпваше.
 
Накрая не можех да намеря никакво друго обяснение за необикновените физически и душевни сили у Бил Коди, освен предположението, че той, за разлика от всички други затворници, е в лагера съвсем отскоро. Какво беше изумлението ми, когато от документите на Бил Коди, съхранявани в лагерния архив, узнах, че той се намира в лагера вече цели шест години. Шест дълги години той бе живял на същата гладна диета като всички останали, спал бе в същата зле проветрявана и пълна с всякакви болести барака, и въпреки всичко, това не бе породило в него никакви признаци на физически и душевни заболявания. Но още по-учудващо беше, че всяка група в лагера го смяташе за свой приятел. Точно към него се обръщаха лагерниците за решаване на всички спорове помежду им. Едва след като прекарах там няколко седмици, разбрах каква голяма ценност е това, че такъв човек се е намерил на едно място, където затворници от различни националности се мразеха почти толкова силно помежду си, колкото мразеха и немците. И винаги, във всички най-остри конфликтни ситуации, които отново и отново възниквали в лагера и извън него, можело да се види и чуе как Странният Бил, обръщайки се към разума, разговарял с хора от различни групи и ги съветвал да си прощават един на друг.
 
Доста дълго загадката на този необикновен човек оставаше неразрешима за мен, докато веднъж, най-после той ми повери собствената си история. Това стана след като казах веднъж, че на хората, преминали през всички ужаси на лагера, е така трудно да прощават, защото мнозина са загубили членове от семейството си в лагера. Този кратък разказ на Бил Коди наистина принадлежи към най-удивителните човешки свидетелства за възможностите на силите на прошката:
 
- Ние живеехме в еврейската част на Варшава – започна бавно Бил. – Съпругата ми, нашите две дъщери и още три момченца. Когато немците завзеха нашата улица, те ни изправиха пред къщата и откриха огън с картечница… Аз ги умолявах да ми разрешат да умра заедно с моето семейство, те чуха, че говоря немски, и ме причислиха към една работна група. – Той замълча, може би отново виждаше пред себе си своята съпруга и петте си деца. После продължи: – Тогава аз трябваше да взема решението; трябва ли да отвърна с омраза на войниците, които сториха това, или не. Решението взех наистина лесно. Аз бях адвокат и в моята практика често виждах какво може да стори омразата с човешкия разум и тяло. Току що омразата беше убила шест човешки същества, които бяха за мен най-скъпото на този свят… Ето защо взех решението: през целия си живот – независимо дали това ще са няколко дни или много години, аз ще обичам всеки човек, когото срещна.
 
Обичта към всеки човек. Това беше силата, която беше опазила този човек всред всички лишения. И постепенно разбирах: Бог винаги иска да се открие, а човекът или съзнава това, или не."

Веднъж Сократ се разхождал извън Атина .Срещнал го един критинянин,  познал го и го попитал ,,О премъдри Сократе , аз за първи път отивам в Атина, кажи ми какви хора са атиняните .,,
,,Ще ти кажа,  но първо ти ми кажи какви за критиняните ‘’казал Сократ
,,О , критиняните са много лоши хора .Те са лъжци , крадци и клюкари , всеки гледа лошо да ти направи,,отговорил  критинянина .
,,Ами когато отидеш в Атина ще видиш че и атиняните са същите .Те са лъжци , крадци и клюкари , всеки гледа лошо да ти направи, ,отговорил му Сократ и продължил пътя си
Насреща му се задал един родосчанин. познал го и го попитал ,,О премъдри Сократе , аз за първи път отивам в Атина кажи ми какви хора са атиняните .,,
,,Ще ти кажа но първо ти ми кажи какви за родосчаните  ‘’казал Сократ
-О , родосчаните са много добри хора , те си помагат и са много задружни – отговорил родосчанина
Ще видиш че и атиняните са същите.  Те са добри хора , помагат си  и са много задружни – отговорил Сократ и продължил напред .
Всичко е в нашите глави, хората са такива каквито ние си представяме, че са.
Но прочети и следващият откъс от книга.
                                          можем да отнемем всичко от един човек с изключение на едно: последната от човешките свободи – да избере отношението си в дадена ситуация, да избере реакцията  си” (“Човешкото търсене на смисъл: Въведение в логотерапията”, 1963г.
 
"Беше през май 1945 година, в края на войната, когато бях изпратен в състава на малка група лекари в току-що освободен нацистки концентрационен лагер, който се намираше вече на територията на самата Германия, недалеч от Вупертал, за оказване на спешна медицинска помощ на намиращите се там затворници. Хиляди хора от различни страни на Европа, мнозина от които евреи по народност, бяха на границата на гладната смърт. На мнозина вече с нищо не можеше да се помогне. Така че въпреки лекарските усилия и подобреното хранене, ежедневно умираха десетки хора. За мен видяното в лагера се оказа по-лошо и от най-страшните преживявания на фронта. Тогава се запознах със Странния Бил Коди!
 
Това не беше истинското му име. Така бяха го нарекли за по-лесно американските войници. По произход беше полски евреин. От самото начало обаче повече от всичко ме порази необяснимият факт, че в сравнение с всички останали затворници от лагера, повечето от които едва можеха да ходят, Бил Коди изглеждаше съвсем различно. Той ходеше изправен, очите му бяха светли и ясни, енергията му неизчерпаема. А тъй като владеше пет чужди езика и беше нещо като неофициален преводач в лагера, помощта му при подреждането на архивните дела и установяването самоличността на живите и умрелите, беше незаменима. Удивлението ми се засили още повече, когато се запознах отблизо с Бил Коди в процеса на самата работа. Макар Странният Бил да работеше по 15 или 16 часа дневно, при него не се забелязваха никакви признаци на умора, докато ние залитахме от изтощение. От него сияеше състрадание към затворените другари и неведнъж това сияние ми вдъхваше нови сили, когато куражът ми се изчерпваше.
 
Накрая не можех да намеря никакво друго обяснение за необикновените физически и душевни сили у Бил Коди, освен предположението, че той, за разлика от всички други затворници, е в лагера съвсем отскоро. Какво беше изумлението ми, когато от документите на Бил Коди, съхранявани в лагерния архив, узнах, че той се намира в лагера вече цели шест години. Шест дълги години той бе живял на същата гладна диета като всички останали, спал бе в същата зле проветрявана и пълна с всякакви болести барака, и въпреки всичко, това не бе породило в него никакви признаци на физически и душевни заболявания. Но още по-учудващо беше, че всяка група в лагера го смяташе за свой приятел. Точно към него се обръщаха лагерниците за решаване на всички спорове помежду им. Едва след като прекарах там няколко седмици, разбрах каква голяма ценност е това, че такъв човек се е намерил на едно място, където затворници от различни националности се мразеха почти толкова силно помежду си, колкото мразеха и немците. И винаги, във всички най-остри конфликтни ситуации, които отново и отново възниквали в лагера и извън него, можело да се види и чуе как Странният Бил, обръщайки се към разума, разговарял с хора от различни групи и ги съветвал да си прощават един на друг.
 
Доста дълго загадката на този необикновен човек оставаше неразрешима за мен, докато веднъж, най-после той ми повери собствената си история. Това стана след като казах веднъж, че на хората, преминали през всички ужаси на лагера, е така трудно да прощават, защото мнозина са загубили членове от семейството си в лагера. Този кратък разказ на Бил Коди наистина принадлежи към най-удивителните човешки свидетелства за възможностите на силите на прошката:
 
- Ние живеехме в еврейската част на Варшава – започна бавно Бил. – Съпругата ми, нашите две дъщери и още три момченца. Когато немците завзеха нашата улица, те ни изправиха пред къщата и откриха огън с картечница… Аз ги умолявах да ми разрешат да умра заедно с моето семейство, те чуха, че говоря немски, и ме причислиха към една работна група. – Той замълча, може би отново виждаше пред себе си своята съпруга и петте си деца. После продължи: – Тогава аз трябваше да взема решението; трябва ли да отвърна с омраза на войниците, които сториха това, или не. Решението взех наистина лесно. Аз бях адвокат и в моята практика често виждах какво може да стори омразата с човешкия разум и тяло. Току що омразата беше убила шест човешки същества, които бяха за мен най-скъпото на този свят… Ето защо взех решението: през целия си живот – независимо дали това ще са няколко дни или много години, аз ще обичам всеки човек, когото срещна.
 
Обичта към всеки човек. Това беше силата, която беше опазила този човек всред всички лишения. И постепенно разбирах: Бог винаги иска да се открие, а човекът или съзнава това, или не."

Веднъж Сократ се разхождал извън Атина .Срещнал го един критинянин,  познал го и го попитал ,,О премъдри Сократе , аз за първи път отивам в Атина, кажи ми какви хора са атиняните .,,
,,Ще ти кажа,  но първо ти ми кажи какви за критиняните ‘’казал Сократ
,,О , критиняните са много лоши хора .Те са лъжци , крадци и клюкари , всеки гледа лошо да ти направи,,отговорил  критинянина .
,,Ами когато отидеш в Атина ще видиш че и атиняните са същите .Те са лъжци , крадци и клюкари , всеки гледа лошо да ти направи, ,отговорил му Сократ и продължил пътя си
Насреща му се задал един родосчанин. познал го и го попитал ,,О премъдри Сократе , аз за първи път отивам в Атина кажи ми какви хора са атиняните .,,
,,Ще ти кажа но първо ти ми кажи какви за родосчаните  ‘’казал Сократ
-О , родосчаните са много добри хора , те си помагат и са много задружни – отговорил родосчанина
Ще видиш че и атиняните са същите.  Те са добри хора , помагат си  и са много задружни – отговорил Сократ и продължил напред .
Всичко е в нашите глави, хората са такива каквито ние си представяме, че са.
Но прочети и следващият откъс от книга.
                                          можем да отнемем всичко от един човек с изключение на едно: последната от човешките свободи – да избере отношението си в дадена ситуация, да избере реакцията  си” (“Човешкото търсене на смисъл: Въведение в логотерапията”, 1963г.
 
"Беше през май 1945 година, в края на войната, когато бях изпратен в състава на малка група лекари в току-що освободен нацистки концентрационен лагер, който се намираше вече на територията на самата Германия, недалеч от Вупертал, за оказване на спешна медицинска помощ на намиращите се там затворници. Хиляди хора от различни страни на Европа, мнозина от които евреи по народност, бяха на границата на гладната смърт. На мнозина вече с нищо не можеше да се помогне. Така че въпреки лекарските усилия и подобреното хранене, ежедневно умираха десетки хора. За мен видяното в лагера се оказа по-лошо и от най-страшните преживявания на фронта. Тогава се запознах със Странния Бил Коди!
 
Това не беше истинското му име. Така бяха го нарекли за по-лесно американските войници. По произход беше полски евреин. От самото начало обаче повече от всичко ме порази необяснимият факт, че в сравнение с всички останали затворници от лагера, повечето от които едва можеха да ходят, Бил Коди изглеждаше съвсем различно. Той ходеше изправен, очите му бяха светли и ясни, енергията му неизчерпаема. А тъй като владеше пет чужди езика и беше нещо като неофициален преводач в лагера, помощта му при подреждането на архивните дела и установяването самоличността на живите и умрелите, беше незаменима. Удивлението ми се засили още повече, когато се запознах отблизо с Бил Коди в процеса на самата работа. Макар Странният Бил да работеше по 15 или 16 часа дневно, при него не се забелязваха никакви признаци на умора, докато ние залитахме от изтощение. От него сияеше състрадание към затворените другари и неведнъж това сияние ми вдъхваше нови сили, когато куражът ми се изчерпваше.
 
Накрая не можех да намеря никакво друго обяснение за необикновените физически и душевни сили у Бил Коди, освен предположението, че той, за разлика от всички други затворници, е в лагера съвсем отскоро. Какво беше изумлението ми, когато от документите на Бил Коди, съхранявани в лагерния архив, узнах, че той се намира в лагера вече цели шест години. Шест дълги години той бе живял на същата гладна диета като всички останали, спал бе в същата зле проветрявана и пълна с всякакви болести барака, и въпреки всичко, това не бе породило в него никакви признаци на физически и душевни заболявания. Но още по-учудващо беше, че всяка група в лагера го смяташе за свой приятел. Точно към него се обръщаха лагерниците за решаване на всички спорове помежду им. Едва след като прекарах там няколко седмици, разбрах каква голяма ценност е това, че такъв човек се е намерил на едно място, където затворници от различни националности се мразеха почти толкова силно помежду си, колкото мразеха и немците. И винаги, във всички най-остри конфликтни ситуации, които отново и отново възниквали в лагера и извън него, можело да се види и чуе как Странният Бил, обръщайки се към разума, разговарял с хора от различни групи и ги съветвал да си прощават един на друг.
 
Доста дълго загадката на този необикновен човек оставаше неразрешима за мен, докато веднъж, най-после той ми повери собствената си история. Това стана след като казах веднъж, че на хората, преминали през всички ужаси на лагера, е така трудно да прощават, защото мнозина са загубили членове от семейството си в лагера. Този кратък разказ на Бил Коди наистина принадлежи към най-удивителните човешки свидетелства за възможностите на силите на прошката:
 
- Ние живеехме в еврейската част на Варшава – започна бавно Бил. – Съпругата ми, нашите две дъщери и още три момченца. Когато немците завзеха нашата улица, те ни изправиха пред къщата и откриха огън с картечница… Аз ги умолявах да ми разрешат да умра заедно с моето семейство, те чуха, че говоря немски, и ме причислиха към една работна група. – Той замълча, може би отново виждаше пред себе си своята съпруга и петте си деца. После продължи: – Тогава аз трябваше да взема решението; трябва ли да отвърна с омраза на войниците, които сториха това, или не. Решението взех наистина лесно. Аз бях адвокат и в моята практика често виждах какво може да стори омразата с човешкия разум и тяло. Току що омразата беше убила шест човешки същества, които бяха за мен най-скъпото на този свят… Ето защо взех решението: през целия си живот – независимо дали това ще са няколко дни или много години, аз ще обичам всеки човек, когото срещна.
 
Обичта към всеки човек. Това беше силата, която беше опазила този човек всред всички лишения. И постепенно разбирах: Бог винаги иска да се открие, а човекът или съзнава това, или не."

Веднъж по пътя към къщи Хинг Ши срещнал човек, който толкова бързал, че разминавайки се с мъдреца го блъснал. Хинг Ши спокойно и вежливо се обърнал към пътника с въпрос:
-Кажи, уважаеми, за къде толкова бързаш, че не забелязваш нищо по пътя си?
-Моля за извинение, - отговорил странникът без да забавя ход - бързам, защото съм зает с търсенето на смисъла на живота и нямам право да се бавя, докато не достигна своята цел.
-Е, какво пък, - промълвил Хинг Ши - чувал съм за един човек, който търсил цял живот този смисъл.
-Надявам се, че истината му се е открила? - полюбопитствал нетърпеливият пътник.
-Да, той умрял, достигайки просветление и успял да прошепне на тези, които били край него, какво е проумял, едва когато вече умирал.
-И какво казал той?
-Казал, че смисълът е в избора...
-Благодаря ти за беседата! - казал човекът, поклонил се на мъдреца и продължил пътя си почти бегом.
- ... избора или да живееш, или да загубиш целия си живот в търсене на същия този смисъл- завършил Хинг Ши, но гласът му прозвучал в пустота.
Пътникът бил вече далеч. Той бързал.

Просто, трябва да се пазиш, да не ги започнеш пак.Упоритост и воля се иска.
 

Когато ги спреш, сама ще разбереш.

Ако не става сама, трябва да потърсиш психотерапевт.

Ако не става сама, трябва да потърсиш психотерапевт.

Здравей!
Спирането на ритуалите е от възлово значение, за овладяване на натрапливите мисли. Когато решиш да ги спреш, в началото ще се почувстваш по-напрегната. Но, ако издържиш на това напрежение, постепенно то ще става все по-слабо и по- слабо, а натрапливите мисли все по-малко и по- малко.Въпроса е в това, да издържиш на първоначалното усилване на напрежението.

Здравей и от мен, преди 10тина години аз също катастрофирах не след дълго се появи и въпросният световъртеж за който ти говориш. Отначало беше поносимо, но след време стана перманентно... Стигна се до там че се подпирах по стените докато ходя. Имах моменти в които по цял ден лежах. Ходих на различни невролози и отоневролози във Плевен, София и Варна, имам направени 3 скенера и един ядрено магнитен резонанс. Изпил съм една аптека лекарства като почнеш от съдоразширяващи, различни видове транкивиланти, пил съм и деанксит и Ривотрил, ксанакс и много други в продължение на години.Бях много деен човек а изведнъж се превърнах в развалина.Няма да ти разказвам подорбно какво представляваха опитите ми да шофирам в такова състояние, чувствах се все едно се уча да ходя, Но МНОГО ВАЖНО точката подчертавам точката на пречупване беше когато просто реших да се изправя пред страха от припадане, защото тогава световъртежа и потъването ми бяха толкова усилени че породиха в мен страх от припадане. Отначало е много трудно дори хората постоянно ми казваха че се движа като пиян. Имах много силни кризи на световъртеж, но оставах там където съм дали в колата или мола все тая просто оставах там и се борех. Не след дълго пък може и да е било дълго не помня всичко започна да се нормализира, аа да и много важно тогава реших да спра всички лекарства изведнъж и ходех на психотерапия известно време. Сега се боря с други страхове но наистина от световъртежа няма и спомен. Съвета ми към теб е да спреш да ходиш на лекари защото там успокоение ще намериш но временно когато ти кажат че е на нервна почва ще се успокоиш, но при следващата по сериозна криза или разтрисане всичко ще започне отново и така въртележката ще се върти, вторият ми съвет е да не избягваш местата на които получаваш кризи, третият ми съвет е да намериш добър специалист и да го посещаваш по продължително време и най важното да усетиш че е твоят човек! 

1. Следва ли по тази логика приемането на съдоразширяващи медикаменти да облекчи или премахне чувството на замаяност в тревожни ситуации?
Да, съдоразширяващите могат да подействат положително, дори билки- например Гинко билоба.
2. Защо антидепресантите и транквилантите влияят положително върху чувството на световъртеж в стресови ситуации, без да влияят на разширяването или свиването на кръвоносните съдове в мозъка?
Транквилантите пряко водят до разширяване на кръвоносните съдове когато са свити. И тук има една тънкост, ако това е в лека степен , добре, / те се връщат в нормално състояние/ ,  но ако е в по-висока степен, те ще доведат до снижаване на кръвното и влошат нещата. Как на даденият човек е индивидуално. 

В света има неколкостотин психотерапевтични направления и школи. Всяка си има свои методи и техники при различните психични разстройства. Не знам жената с която работиш в кое от тях е и със съветите си може  повече да те объркам. 
Но, общо взето, терапията не се състои в търсена на проблем и решаването му. Да, човека определено трябва да промени своите възгледи за себе си и света, за да намалеят натрапливите мисли. Но това, става много по-бързо, като се насочи към сегашното и бъдещето време, а не към миналото. Отделно се работи и със самите натрапливи мисли и ритуали / ако ги има/.
Някъде преди години,  в мой пост бях дал английски сайт, на клиника специализирана в лечението на ОКР.Там продаваха и литература по темата. За съжаление не съм го запомнил, но предполагам ако се разровиш в старите ми постове посветени на ОКР, лесно ще го намериш.

В света има неколкостотин психотерапевтични направления и школи. Всяка си има свои методи и техники при различните психични разстройства. Не знам жената с която работиш в кое от тях е и със съветите си може  повече да те объркам. 
Но, общо взето, терапията не се състои в търсена на проблем и решаването му. Да, човека определено трябва да промени своите възгледи за себе си и света, за да намалеят натрапливите мисли. Но това, става много по-бързо, като се насочи към сегашното и бъдещето време, а не към миналото. Отделно се работи и със самите натрапливи мисли и ритуали / ако ги има/.
Някъде преди години,  в мой пост бях дал английски сайт, на клиника специализирана в лечението на ОКР.Там продаваха и литература по темата. За съжаление не съм го запомнил, но предполагам ако се разровиш в старите ми постове посветени на ОКР, лесно ще го намериш.

,,Естествено  не се радвах много, защото  тайничко се оглеждах да не изскочи пак някоя мисъл, която да ме погне. И така и стана. ,,
Ако питаш мен, всичко това са си едни натрапливи мисли трябва да се работи психологически точно като с такива.
С две думи си мисля,че се касае за едно ,, екзистенциално .. ОКР.
 

Здравей!
Не полудяваш, просто усещащ по малко по-различен собственият си стрес. Трябва да ти кажа, че самата бременност е стресова за тялото.Като прибавим и новата отговорност на родителството и всичко е обяснимо. Новото за теб са тези мисли, това са натрапливи мисли, които много хора имат в стресов състояние.При теб идват като въпроси, безсмислени въпроси. 
Те в никакъв случай не са признак на полудяване и нещо друго освен стреса ти и не бива да се плашиш от тях. Не им отговаряй, не размишлявай по тях. Просто, когато ги чуеш в главата си казвай - това са едни безсмислени натрапливи въпроси, плод на моя стрес ...и нищо повече.
Почнеш ли да размишляваш по тях, ще усилиш още повече стреса си .

Казват, че има две основни чувства – Страх и Любов и всички други са техни производни. Те са разположени на една права и колкото по- голямо е едното чувство, толкова по-малко е другото.От тази позиция омразата, завистта, гневът, самотата и т.н . се коренят в страха и той е вреден. Но страхът и производните му означават и нещо друго - липсата на любов.

Като любовта не може да се дели на любов към нещо - когато я има, тя е любов към всичко. С нея изчезват и страховете. Обърнете внимание на въпросите които се задават към нас в ,,Психотерапия онлайн.” В над деветдесет процента от случаите те са поставени във връзка с някакъв страх, но за зад тях се крие липсата на любов. И това не съм го взел от книгите, просто виждам ежедневно: където има любов, няма страх и обратното – където има страх, любовта е оскъдна.



С две думи –

-аз приемам, че страхът е най-лошото чувство, от което произлизат другите негативни чувства

-неговата проява е израз на дефицит в любовта

-за да можем да възпитаваме децата си като балансирани личностир трябва да го правим с много любов, така страхът да не може да вирее в тях

.,,Въпроса ми е как да ги различавам ? Всяка отрицателна мисъл, която ме тревожи окр ли е?,,
Много важен въпрос. Трябва да приемеш, че всяка мисъл, която те напряга и се повтаря 5- 6 пъти е натраплива .
ВСЯКА!

По какъв начин ? С четенето на атеисти и спорове с приятели, които нямат душа ?
Какво се случва с реката, която престане да мисли за източника? Тя пресъхва. Няма друг отговор.
Учителят казва, че вярата в себе си, подразбира вяра в Божественото в себе си. Идват други учители да ни заблуждават, че няма душа - и Бог Го няма,че няма ум, че Неговия Дух не съществува, че да живееш добре и да обичаш Истината е суета, яж и пий, това е то целта. Това мъдрост ли е? Ако това е нашата мъдрост защо ходим да бръщолевим думи неразбрани ?

,,Психолога ми помага до някъде да се замислям върху автоматичните мисли, които изкачат в главата ми и да ги заменям с алтернативни.,,
По-силно действа, да запишеш тези мисли да лист и започнеш писмено да ги оборваш-не заменяш, а логично оборваш. Тази техника е много мощна.

Уповавай  се на Господ, той  е Любов и всеопрощение. Никой от нас не е съвършен и той го знае, за това и ни обича и подкрепя в трудните моменти.  Той е все опрощаващ.
Вярвай  в него,..... умолявам  те!
 
 

Здравей!
,,От сума изчетена информация много се притесних за симптомите на отнемане, защото все пак съм го пила 6 месеца. ,,
Скоро по повод въпрос за имунизирането срещу Ковид, подробно описах на едно момче, как се преценява истинността на дадена информация.
Това, което  си прочела- че има симптоми на отнемане при рязкото спиране на Деанксита , не отговаря на истината. При спирането му, за разлика от спирането на много други вещества, не съществува физиологична реакция, която да го обуславя.Такава  реакция има към много други вещества - никотина, кафето, бензодиазепиновите транквиланти, барбитуратите, някои обезболяващи / седалгин- нео и др./, анестетици / кетамин и др./   и т.н., но не и към антидепресантите.
В България, изписването на всички медикаменти, които създават физическа зависимост подлежи на специален контрол и отчетност. Те се изписват на специални рецепти, така наречените ,,зелени рецепти,, които не се купуват от книжарници, а се дават на всеки лекар лично от РЗИ срещу подпис. Лекарят  получил такива рецепти / не всеки лекар има нужда от предписването на такива медикаменти/ отчита пред РЗИ, колко от тях  е изписал и с какви медикаменти, като ,,недай боже,, да  изгуби някоя от тях - много писане трябва да изпише.
Симптомите,  които описват много хора, като симптом на отнемане се дължат на психическата зависимост, която ние хората сами си създаваме към лекарствата, които приеме, независимо от коя група са. Като, колкото по-невротичен е човек, толкова по склонен е към тази зависимост.Аз мога да ти кажа, че голяма част от жените и по-малка от мъжете, не могат да излязат от домът си, без в чантата им да има успокоително,  което те никога не ползват, но е за ,,всеки случай,, ако им стане ,,нещо,,. Психическата зависимост, може да не е само към лекарствата - срещал съм хора, които отиват на почивка с три апарата за измерване на кръвното налагане /въпреки , че кръвното им е нормално/- ако два от тях откажа, да го направят с третия. Срещал съм и хора, които на навигациите си имат нанесени всички болници на  населените места в пътуват,  ако случайно им стане ,,лошо,, да се отправят към най-близката.
Така че, деанксита не го мисли.